Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (2)

Първи разказ
Писмо, написано с лявата ръка

Вашият син е отвлечен, но се намира на бесопасно место. Ако внисете за него откуб в размер…

Нямах навик да пиша с лявата ръка, затова оставих писалката и си раздвижих пръстите, като си мислех колко ли пари да поискам за мене от родителите ми? Разгърнах вестник „Неделя“ и погледнах снимката на Кенет Янг, отвлечен от гангстери и за голяма сума върнат на щастливите родители. За голяма сума? Интересно колко ли е това в наши пари?… Мисля, че и аз трябва да поискам за себе си не по-малка сума. Да не съм по-лош!… И изведнъж се сетих. Тези дни баща ми ще купи москвич. Москвичът струва четири хиляди и шестстотин рубли. Аз също съм москвич^[1]. И при това съм човек. И вероятно струвам по-скъпо от една кола. Да поискам за себе си шест хиляди. Ще бъде точно.

Хванах отново автоматичната писалка в ръка и взех да дописвам писмото:

… и ако внисете за него откуб — шес хиляди рубли, той отново ще бъди у дома си. Парите сложете под печката в къштичката на пазача при старото гробиште. И да не ви скимне да забъркате ф тая работа милицията, заштото тогава на вашия син лошо му се пише…

Поисках да напиша „много лошо“, но се отказах. „Много лошо“ не звучи добре. Ще напиша просто „лошо“. Просто „лошо“ звучи по-добре.

Написах писмото и го сложих в плик, който направих сам. Рекох да надраскам върху плика „до другаря П. С. Завитайкин“, но не написах, защото си помислих: „Та баща ми какъв другар на похитители може да бъде, тоест изобщо не на похитители, а на мене. Баща ми, макар и да ми е роден баща, в такава работа май че не ми е другар. В такава работа той май че ми е… как се казваше?… гражданин!“. Така и надрасках на плика: „До гражданина П. С. Завитайкин“.

Никога не съм предполагал, че да се пише с лявата ръка писмо с грешки е толкова уморително, колкото да се пише в клас съчинение по руски език (с дясната ръка и без грешки!). Докато напиша половина писмо, се изпотих целият, а когато поставих точка след буквата „С“, вече не можех да помръдна ни ръка, ни крак и ми останаха сили само колкото да помисля: „Е, Алексей, всичко е наред! Сега портретът ти ще се появи в «Неделя»“. („Сензационно отвличане близо до Москва! Момчето е откупено за шест хиляди рубли, но похитителите още не са намерени!“) И главно, това е по-хубава работа, а не както я направих с нещастния папагал Коко и с якето на Сергей Мешков. А най-главното, сега Таня Кузовльова ще ти обърне най-после внимание. Дори сама ще дойде да се запознава! И ще ти се извинява на туй отгоре: „… Извинете — ще каже, — Льоша, че по-рано не ви обръщах внимание!… По-рано просто не знаех, че сте такава знаменитост!…“. А брат ми ще съжалява, дето ми се скара за номера с папагала Коко: „Още една такава лудория и знаеш ли какво ще направя с тебе!“.

Мислех, че заплашва да направи нещо на мене, а то било на себе си.

— Интересно, какво ще направиш на себе си? — попитах го аз ехидно.

— Ето какво! — и той ми показа една книжка със заглавие: „Премахване на дефекти по лицето с помощта на хирургични операции“.

— Ами че ти нямаш никакви дефекти по лицето! — възкликнах аз, защото нищо не разбирах.

— Ще помоля хирурга да ми направи някакъв дефект… носа ще си преправя!… За да нямам повече нищо общо с тебе!… Ти ни съсипваш целия живот!…

Интересно, кои са тези „ни“? На него значи, а още на татко и на мама… Не е толкоз важно на кого, но по-рано той не правеше такива безотговорни изявления. По-рано ме обичаше, а и аз го обичах. Обичах го колкото четирийсет хиляди братя, а също и той мене. Макар че в това няма нищо особено: всички близнаци се обичат един друг по-силно, отколкото обикновените братя. Знаете ли как мама ни различава? Влиза, да речем, в стаята, гледа, един от нас лежи на кревата, а кой именно — неизвестно, и казва: „Синчето ми, изтичай в магазина!“. Ако „синчето“ стане и изтича без да каже дума — това е Александър, рече ли „синчето“, че е зает, че го боли кракът или че не му е добре на корема — значи на кревата лежи Алексей, тоест аз! По-рано Саша никога не ми се сърдеше, не се обиждаше от никакви номера, а сега, представете си, съсипвал съм неговия живот, тоест живота на всички! Те, видите ли, тоест той ще си направи за всеки случай някакъв дефект… Нека си прави. Заради Таня Кузовльова аз съм готов на всичко. Щом Александър го е срам да прилича на мене, нека си преправя лицето без дефекти в лице с дефекти. Няма да заплача!

На мене лично ми остава само да намеря съучастник, който да подхвърли на родителите ми това писмо. През прозорчето на тавана огледах улицата край вилата ни — улицата бе пуста.

Кажете, харесва ли ви моят брат?!

По-рано той търпеше нашето сходство, а сега, представете си, не можел! А най-важното е, че с решението си да не прилича на мене може да развали всичките ми планове за бъдещето. А ето какво съм намислил да правим в бъдеще — да завършим заедно със Саша един и същи институт, да постъпим заедно със Саша на една и съща работа, на една длъжност и двамата, а после половин ден работи Саша, а половин ден работя аз. В резултат: два почивни дни по закон и още два и половина допълнителни, защото никой няма да разбере кой от нас кой е. Щом като ни е било отредено да се родим с Александър близнаци, трябва да извлечем от това някаква полза за себе си… С такъв брат ще направиш нещо! Как не! А може пък Саша да е прав? Може би наистина ми е време да стана по-сериозен?… Все пак годините си вървят. И възрастта ми е вече друга. Ще се прославя и край! Достатъчно! Ще стана по-сериозен. Ще започна да дружа с Таня. И изведнъж ще стана сериозен-пресериозен. А то от мене всички вече се умориха — и майка ми… и баща ми… и брат ми… Пък и аз самият се уморих от себе си. Уморих се до смърт. Това съм установил съвсем точно. Остана да установя… Какво ми остана да установя?… Ах, да!… Кой ще ми… кой ще ми помогне да подхвърля на родителите си това писмо?

Огледах още веднъж улицата и видях, че до вилата на Кузовльови стои Таничка и разговаря за нещо със Сутулов. Тоест не тя, разбира се, разговаря с него, а той с нея. Много ще ти разговаря тя с такъв старец! Той носи вече брада, е, не истинска, а такава, дето се връзва… купил я е от театралния магазин. По-големият брат на Сутулов носи истинска брада, а пък този Сутулов — неистинска, само да не остане по-назад от брат си.

Интересно, за какво говори с Таня? Ами ако тя е влюбена в него? Оттук, разбира се, не се вижда, но ми се струва, че тя го гледа така, както аз нея. При тая мисъл сърцето ми така се разтупка, че ударите му можеха да се чуят на сто километра. Хванах се с ръце за сърцето и се скрих, а когато погледнах отново на улицата, нямаше ни стареца Сутулов, нито Таня Кузовльова, затова пък видях как от отсрещната вила излезе на двора Сергей Мешков. Ето кой може да ми окаже най-бърза помощ като джентълмен на джентълмен. Наистина наскоро го бях въвлякъл в една неприятна история, свързана с коженото му яке. Но и това направих заради Таничка Кузовльова. Мислех си, че при случай Мешков ще й разкаже колко интересен младеж съм аз — и от статистика се интересувам… и изобщо… може направо да й каже така: „А излиза, че Алексей Завитайкин е голям изследовател!…“.

„Наистина лошо се получи с якето, но не може пък някакво си яке да застане между двама вече почти истински мъже“ — помислих си аз, скрих бързо писмото под ризата и още по-бързо се спуснах от тавана на земята, където съвсем неочаквано се натъкнах на мама и на кучето ни Трезор.

— Какъв беше тоя шум на тавана? — попита ме строго мама.

Въпросът ме смути. Хванах се веднага за сърцето, за да не бие толкова силно.

— Не знам — казах аз. — Сигурно не е на нашия таван.

— А ти какво правеше там? — попита мама, като ме гледаше подозрително. — И защо ти е разкопчана ризата?

— За нищо… — казах аз, като придадох най-невинен израз на лицето си и взех да галя Трезор с едната ръка, а с другата да закопчавам набързо ризата.

— Не отивай далече, скоро ще вечеряме — каза мама. — Като дойде баща ти.

— Мамо, а тук някакви двама мъже се навъртаха около вилата — казах аз.

— Какво искаха?

— Не знам — казах аз. — Попитаха: тук ли живеят Завитайкини?…

— Е, и какво?

— Нищо — казах аз.

Мама сви рамене и тръгна към градината, а аз, съпровождан от Трезор, изтичах на улицата и взех да се приближавам внимателно към Мешков, като се опитвах по израза на лицето му да отгатна сърди ли ми се още за историята с якето, или не.

Главното в тая история е, че съвсем не съм виновен аз, а едно списание, където прочетох, че у нас всеки шести хлапак или дванайсети, не помня точно, не е съвсем добро момче, изобщо, както казва мама, не е цвете за мирисане. Щом прочетох това, веднага предложих на Мешков да проверим лъже ли статистиката, или не. Но, разбира се, не само за това, но също и Таничка Кузовльова да научи, че се интересувам от статистика. Предложих на Мешков да окачим за проверка коженото му яке в парка за отдих и култура на някое дърво или храст и да наблюдаваме кое по брой момче ще се опозори с якето. Така и направихме. Отначало минаха шестима — нищо. След това дванайсет — също никакъв резултат. Изобщо минаха около стотина души, но никакво внимание не обърнаха на якето на Мешков. Аз, разбира се, бих почакал още, но на Мешков след половин час му омръзна. „Да ти се не види и статистиката.“ И отиде да си прибере якето от дървото. А аз останах да лежа в храстите. Гледам: Мешков протегна ръка към якето и веднага се чу милиционерско свирене, един старшина тръгна от пътечката към дървото, а Мешков, загубен човек, уплаши ли се, какво ли, грабна си якето — и търти да бяга. Милиционерът подир Мешков. Аз след милиционера. Изобщо ние с милиционера хванахме Мешков и го поведохме към участъка — Мешков като крадец, а аз като свидетел.

Не ми се искаше Мешков да разказва това на Кузовльова, но според мене той добре ме е очернил пред нейните очи заради тая история…

— Здравей, Мешкоф-ф — казах аз и се приближих до Сергей, като си давах вих, че не по моя вина са го влачили в милиционерския участък. — Можеш ли да ми направиш малка услуга.

— Каква услуга пък сега? — попита Мешков подозрително и неизвестно защо почна да закопчава якето си до горе.

— Ето какво — казах аз, — едно писмо… трябва да се подхвърли в нашата кухня.

— Какво е това писмо? — още по-подозрително попита Мешков.

— Ето го. — И аз извадих от пазвата писмото, написано с червено като кръв мастило…