Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (6)

Пети разказ
Тулкин се пазари

Веднъж брат ми Саша ми показа някакво списание, където бе разказан един интересен случай. И така значи, имало в Испания една жена — испанка, която цял живот говорила на испански език. Веднъж, когато минавала покрай една къща, неочаквано паднал от балкона някакъв предмет, и я ударил силно по главата. Жената испанка загубила съзнание и когато дошла на себе си, изведнъж заговорила на чист английски език. Учените, разбира се, не могат да дадат никакво обяснение на това удивително събитие. Аз пък защо мислех за това, седнал на тавана на къщичката, за това мислех, защото, ако бях помолил някого да ме удари с нещо по главата, може би изведнъж щях да заговоря по английски.

Представям си как би се нацупил Мешков, ако чуе как се разхождам по улицата и разговарям с Таня Кузовльова съвсем свободно на английски език. Цялата работа е колко силно трябва да ме фраснат по главата, за да заговоря по английски. И кой ще се съгласи да го стори? Разбира се, лесно ще се намери съучастник за тая работа. В нашето курортно селище май че всяко от децата ще ме фрасне с удоволствие по главата, но се боя, че ще ме фраснат с по-голяма сила, отколкото е необходимо за овладяването на английския език…

— Намалявай цената, Завитайкин! — раздаде се гласът на Тулкин, появил се нечуто на тавана. — Не искат да те откупят за шест хиляди.

Още си мислех за изучаването на английски език с помощта на удар по главата, на което се решавах само заради Таничка Кузовльова, и затова не можах изведнъж да съобразя за какво собствено говори Тулкин.

— Цената, казвам, намалявай — повтори Тулкин. — Не искат да те откупят за толкова много пари.

— А кой ти каза, че не искат да ме откупят? — разбрах аз най-после за какво става дума.

— Тишина — обясни Тулкин.

— Каква тишина?

— Чуваш ли нещо? — попита Тулкин и се долепи до таванското прозорче.

Навън бе тъмно и наистина тихо. Не изобщо тихо, а тихо в такъв смисъл, че никакъв шум нямаше около моето отвличане. Чуваше се само как Дерябин-Скрябин свири в къщи на роял, а във вилата на Мешков гърми магнетофон.

— Тишината още нищо не говори — казах аз неуверено.

— За вас нищо не говори, но за нас, детективите, всичко говори: парче вестник, останало на мястото на престъплението, фас, копче, трамваен билет могат да ни разкажат повече, отколкото самият престъпник. Обеща куп работи: ще се вдигне паника! Ще дойде милицията! Служебни кучета ще има! Ще има ура!… Ако знаех, че така ще излезе, по-добре щях да си седя в къщи и да си гледам криминален филм.

— Почакай, Тулкин — казах аз, — ти кажи за писмото, подхвърли ли писмото?

— Разбира се, подхвърлих го.

— В кухнята?

— Както се уговорихме.

— И никой ли нямаше в кухнята?

— Сашка стърчеше през цялото време. После се наведе към шкафа и аз — хоп! И писмото на пода! Брат ти го вдигна! Аз — дим да ме няма!

— Значи, почна се… — казах аз.

— Там е работата — каза Тулкин, — че нищо не се почна.

— Как не се почна?

— Много просто — поясни Тулкин. — Като вдигна писмото, Саша отначало се спусна към прозореца да види кой хвърли писмото, но аз вече се бях скрил. Тогава той изтича с писмото в стаята. Тогава аз заобиколих вилата ви, изтичах в къщи, изнесох един стол и зачаках. Около пет минути седях и чаках. Слушам, в гостната ви стая работи телевизор. Ето, казвам, Саша донася писмото на баща ти или на майка ти. Ето те го прочитат! И ето изскачат на улицата в паника, както ти обеща.

— Е, а те какво? — попитах аз нетърпеливо.

— Какво те?… Аз седя, а те не изскачат… И телевизорът си работи… Предават криминален филм…

— Но защо не скачат? — попитах аз смутен.

— Сигурно са решили отначало да догледат филма, а после да изскочат.

— Имаш късмет, Тулкин — казах аз, като стиснах юмруци, — че ръцете ми са вързани, иначе за такива думи щях да те… Ако беше ти, може би нямаше да скочиш, всички бихте седели пред телевизора, ако на тебе бяха откраднали сина, а моите родители ще скочат, ще видиш, просто много малко време е минало.

— Малко време! Пет минути тичах! Десет чаках! Пет минути обратно! И вече три минути с тебе разговарям! За толкова време цялото ни курортно селище можеше да се вдигне на крак.

Замълчах. В думите на Тулкин имаше някаква неприятна за мене логика. През това време по моите сметки в курортното селище трябваше да се вдигне истинска паника. Но наоколо бе така тихо, както и преди моето отвличане.

— Нищо не разбирам… — Аз наистина нищо не разбирах. — Но защо не ме откупват?…

— Какво непонятно има? Не струваш ти шест хиляди. Москвичът струва, а ти не струваш.

— Какво общо има тук някакъв москвич?

— Нали ти сам каза, че утре баща ти ще купи собствен москвич — каза разгорещено Тулкин. — Ако баща ти откупи най-напред тебе, ще остане без пари и ще загуби реда си за колата, пък ти няма да се загубиш, нали сам си написал, че се намираш на безопасно място.

— Значи ти мислиш, че отначало ще купят колата?

— Разбира се, колата, после ще вземат пари назаем и ще откупят и тебе.

— И какво излиза, аз трябва да стърча на това гробище неизвестно колко време? (Тулкин продължаваше да седи там някъде в тъмното и да сумти.) — А знаеш ли — казах аз — колко е неприятно да се седи тука?

— Тогава нямаше защо да си надуваш толкова цената! Щом искаш да се прославиш, поискай за себе си петдесет рубли и достатъчно.

— Отначало казваше малко съм поискал, сега пък — много… А защо петдесет?

— Достатъчно е за тебе — обясни ми тъмнината с гласа на Тулкин.

Обмислих предложението на Тулкин и казах:

— За нищо на света! Всички деца ще ми се смеят, че са ме откупили само за петдесет рубли… Синът на Джон Янг е откупен, както пише, за голям откуп. Мисля, че голям откуп, това са шест хиляди.

— Баща ти не е Джон Янг и ти не си негов син — каза Тулкин. — Те си имат свои цени, ние — свои…

— Нима им се свиди да заплатят за мене шест хиляди рубли? — простенах аз гласно.

— Хайде стига, Завитайкин, не се разстройвай… Сега ще им напиша още едно писмо — каза Тулкин. — В това писмо ще те преоценим и родителите ти може би ще те откупят. — Тулкин запали фенерчето, свали си ръкавиците и извади от джоба на якето бележник и автоматична писалка.

— Мене да преоценяваш?!… — казах аз. — За нищо на света!

— Петдесет! — предложи Тулкин.

— Шест хиляди! — казах аз. — Определих такава цена заради Таня. Да знае, че и аз нещо струвам.

— Петдесет! — каза Тулкин. — И ни копейка повече!

— Пет хиляди и шестстотин! — отстъпих аз.

— Петдесет! — повтори упорито Тулкин. — Раз — петдесет! Два — петдесет! Три — петдесет! — (Аз не се съгласих.) — Край — каза Тулкин. — Излизам от играта! Да разнасям по гробищата писма! Човек и краката може да си подбие!

— Излизай! — казах аз. — Моля! Няма да заплача! Излизай!

— Сам се крадеш! Сам пишеш писмата! Сам си ги и подхвърляй! Да бях знаел, щях да си гледам телевизор.

— Ще ги подхвърля! И без твоя помощ ще ги подхвърля!… Телевизор нещастен.

— А ти!… А ти… — закрещя Тулкин. — Ти… обезценен Ромео и Жулиета! — И Тулкин сякаш се отпуши — с какви имена само не ме нарече: и лебервурст, и ескимо на клечка, и пача.

А аз през цялото време повтарях спокойно едно и също:

— Ако наистина си смел човек, развържи ми ръцете и повтори още веднъж каквото ми каза!

Но Тулкин продължаваше да ме оскърбява, както си знае. Тогава изведнъж ми хрумна една мисъл: с отвличането, разбира се, е свършено, няма да се появи портретът ми в „Неделя“, но има надежда да се прославя другояче. Прекрасна идея и портретът ми, струва ми се, може да се появи в „Неделя“.

— Добре — прекъснах аз разярения Тулкин. — Щом наистина ме ненавиждаш — казах аз на Тулкин, — сложи каскета си върху моята барета и ме хлопни по главата с някоя дъска. — Мислех си, току-виж след тоя удар и аз като оная жена испанка изведнъж съм проговорил на чист английски език и за мене, разбира се, незабавно ще напишат във всички вестници! И ще се прославя! — Тулкин, бъди приятел, фрасни ме с дъска по главата! Заслужил съм си го, Тулкин!

Мислех, че Тулкин ще изпълни на драго сърце молбата ми, но какво беше учудването ми, когато той не само не се хвана на тоя номер, но и категорично се отказа.

— Искаш лесно да се отървеш! — обади се в тъмното Тулкин, като ме освети с електрическото фенерче. — Сега ще повикам всички деца и както си вързан, ще те отнесем на пазара и ще те привържем за щанда, където продават стоки с намалени цени. На туй отгоре ще те фотографираме и ще сложим надпис: „Безсърдечно момче, което за пари само се е откраднало от родителите си!“. Ще фотографираме и родителите ти: „Безсърдечни родители, които не пожелаха за никакви пари да откупят сина си!“. Цялата ви фамилийка ще прославим пред света! И твоята Кузовльова ще прославим — ще кажем, че тя те е подучила. И брат ти няма да пощадим. Ще кажем, че той е знаел всичко, но си е траел…

Като отправи тая ужасна заплаха, Тулкин се смъкна в тъмното по стълбата и аз останах сам, с вързани ръце и крака, без отвличане, без слава и без да зная английски език, а сега вече и без ни най-малка надежда, че Таня Кузовльова може някога да ми обърне някакво внимание.

Напрегнах всички сили и задърпах вързаните си ръце.