Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (4)

Трети разказ
Съучастникът Дерябин

Антон Дерябин намерих в съседната уличка. Седеше на една греда и свиреше със затворени очи на роял, тоест не на роял, а на клавиши, нарисувани на шперплат. Почти никога той не се разделяше от тази дъсчица. Мъкнеше я навсякъде със себе си. Тренираше си пръстите. Аз дори започнах да го уважавам заради тази музикална дъска. Защо не, чудесно го е измислил. Седи си и си музицира и на никого не действа на нервите със своята музика. На негово място аз бих давал концерти с тая дъска. Веднага се вижда, че човекът свири добре на роял. И съвсем не е задължително да се чува.

Като чу леко шумолене, Дерябин поотвори едно око и ме погледна подозрително, но този път аз се престорих, че аз всъщност съвсем не съм аз, а съм моят брат и седнах учтиво на самия край на гредата. Мешков каза, че на брат ми би помогнал, а на мене не — за нищо на света. Как не се досетих в разговора с Мешков да се представя за моя брат. И изобщо, преди да разговарям с Мешков, трябваше да понауча английски език. На английски сигурно щях да го убедя, като джентълмен джентълмена.

Поотворил едно око, Дерябин ме гледаше, като докосваше леко нарисуваните клавиши с нервните си пръсти.

Дерябин беше ужасно нервно момче и страхлив като птичка (поетична натура, както казва мама) и за да не хвръкне веднага от дървото за към къщи, аз се преструвах, че слушам много внимателно свиренето му на роял, макар да си мислех само за едно: дано тоя нервен Дерябин не се досети кой всъщност седи до него. Ако се досети, че до него седя аз, за нищо на света няма да ми помогне, и то заради папагала си, тоест не за своя, а за бабиния си… Че какво толкова пък съм направил? Просто исках Таня Кузовльова да научи от Дерябин, че вероятно в бъдеще аз ще стана най-знаменитият може би дресировач на папагали. Мислех си, че Дерябин така и ще каже на Таня Кузовльова: „Излиза, че тоя Алексей Завитайкин е голям педагог“! Работата е в това, че бабата на Антошка имаше говорещ папагал Коко, с който се отнасяше като с не знам какъв. Най-важното е, че папагалът беше ужасен фукльо и непрекъснато само това повтаряше: „Коко е добррра птичка! Коко е ууумна птичка! Коко е възпитан папагал“. В края на краищата скромността трябва да украсява не само човека, но и папагала. Изобщо неотдавна, когато бабата на Антошка замина за две седмици за Воронеж, Антошка сам ми каза, че папагалът през цялото време му действал на нервите и му пречел да свири на рояла. А аз му казах да поживее папагалът при мене на тавана и аз ще се грижа за него, както бабата на Антошка.

Антошка, разбира се, веднага се съгласи и две седмици никой не му пречеше да свири на рояла. Малко преди да пристигне баба му, пренесохме заедно с Антошка папагала в стаята й. Най-важното е, че дори сам Антон едва не умря от смях, когато баба му още от прага извика на папагала:

— Здравей, Коко!

А той й отговори:

— Гос-с-спожо, марш оттук!

Бабата, разбира се, едва не припадна, а Коко й предложи да поиграят на карти на магар-р-ре. Предизвикаха срочен разпит и Антон вече престана да говори с мене. Аз ли съм виновен, че папагалът излезе толкова способен ученик и не чак толкова добра птичка, както сам се наричаше на всеослушание. И после, какво пък толкова лошо съм направил? Ами че фразата „Марш оттук“ съм взел от Чехов, а Чехов е класик и го учат във всички училища. В краен случай, ако Коко продължи и занапред да ругае, а сега той през цялото време ругае и не иска да се отучи, може да го изпратят в Англия. С очите си съм чел, че англичанката Дороти Нил е основала дружество „Компания против обучаването на папагалите да ругаят“. Дружеството наброява 220 члена и 180 папагала. Разбира се, аз прочетох това не за себе си изобщо и не за папагала Коко, а още по-малко за Антошковата баба. Прочетох го за Таничка Кузовльова, та като узнае за това, да каже: „Колко любознателен младеж е тоя Алексей Завитайкин! От всичко се интересува!“.

— Здравейте, Антоша — казах това точно така, както би го произнесъл брат ми Саша.

— Здравейте… — отговори Антоша, като не знаеше кого да назове въпреки всичките ми старания да приличам не на себе си, а на брат ми.

— Саша — подсказах аз.

— Здравейте, Саша — каза Дерябин, като се успокои, но не съвсем, та продължаваше да ме гледа с недоверие.

Тогава реших да го превзема с помощта на дружеството на Дороти Нил.

— Ето — казах аз и подадох на Антон изрезката от списанието, — много ми е неприятно, разбира се, че брат ми ви развали папагала, но има изход…

Антон прочете внимателно съобщението, целият се изчерви от радост и каза:

— Може ли да я покажа на баба?

— Разбира се, изрязах го специално за вашата баба.

Като скри съобщението в джоба си, Антон се разчувства и притъпи съвсем своята бдителност и въобще можех да премина вече към писмото, но реших да предразположа окончателно Антон към себе си и казах:

— Бихте ли изсвирили нещо лирично… от класиката?… Моят брат признава само джаза, но аз не мога да понасям джаз.

По-хубава фраза не можеше и да се измисли, затова Антон пак се изчерви от удоволствие.

— А какво от класиката да ви изсвиря? — попита Антон и нагласи по-удобно на коленете си дъската.

„Пак се започва — помислих си аз. — Преди малко ме злепостави незнанието на английския, а сега ме злепостави пълното непознаване на класическата музика.“

— Иска ми се… е… е… — замънках аз. — Иска ми се… е…

— Епиталама^[1] ли желаете?

Реших, че епиталама ще е нещо не много дълго, и затова на драго сърце приех.

Пръстите на Антон доста дълго тичаха по беззвучните клавиши. После изведнъж спряха. Заръкоплясках и прошепнах:

— Прекрасно! Прекрасно!

— Не, не — изплаши се Дерябин, — това не е краят. Това е просто пауза… в моята трактовка. След алегро модерато… и тути^[2]…

„Тути кванти“^[3] — щях да кажа едва ли не на глас, но се въздържах.

Дерябин засвири пак и се спря.

— Прекрасно! Прекрасно! — казах още веднъж с надежда, че това най-после е истинският край, а не следващата пауза в трактовката на Дерябин.

— Наистина ли ви хареса — попита Антон. — А кое място най̀ ви хареса?

Искаше ми се да кажа, че най̀ ми хареса паузата, но пак се въздържах.

— Наистина! — казах аз с патос. — И особено ето това място. — Посочих отначало средата, а после оня край на дъската, където пръстите на Антоша тичаха най-бързо.

— Мога да го повторя — каза Антон.

— Благодаря — казах аз, — достатъчно… А сега услуга за услуга! Имам към вас малка молба… за малка помощ в една работа… — Стори ми се, че при думата „помощ“ Дерябин трепна.

— Каква помощ? — попита той и, кой знае защо, се мъчеше да не ме гледа в лицето.

— Бихте ли могли да подхвърлите едно писмо в нашата кухня?…

— Какво писмо? — попита Дерябин, като се изчерви.

— Ето какво — казах аз и за втори път извадих от пазвата писмото, адресирано до моя баща. — Разбира се, по-естествено би било да помоля брат си Льоша, но вие знаете що за човек е той… Нима мога да му кажа под секрет, че съм влюбен в Таня Кузовльова. Такъв номер може да ми направи…

И аз подадох на Антон Дерябин писмото, написано с червено като кръв мастило.

Като прочете писмото, Дерябин дълго и с подозрение ме гледа, а после изведнъж попита:

— Значи желаете слава?

— Точно така — отговорих аз.

— Значи както в стихотворението на Пушкин?

— Както в стихотворението на Пушкин — потвърдих аз.

— Значи „желая слава аз“ — Дерябин вдигна ръка като Пушкин във филма за Пушкин и взе да декламира — „… та с моето име… всичко, всичко наоколо да ти говори за мен!…“

При тези думи всичко вътре в мене се завъртя като въртележка, аз сам чувствах същото, само че не можех така да го кажа. А нали всичко правех така, че да може с името Алексей Завитайкин всичко… около Таня Кузовльова… всичко значи да й говори за мене…

— Сега ще го запиша — казах аз и извадих от джоба си автоматична писалка и бележник.

— Между другото — каза Дерябин, докато записвах думите на Пушкин, — когато Пушкин се влюбил в Ана Керн, той не се е откраднал от родителите си!…

Спрях писането, вдигнах бавно глава и попитах гневно:

— А какво е правил?

— Написал е стихотворението „Запомних оня миг чудесен“ — отговори Дерябин. — Разбира се, не всички могат да пишат стихове, но ето например вчера някакво момче на тринайсет години постави нов световен рекорд по плуване. И веднага се прослави.

Това беше един намек, който не можах да му простя.

— А ти знаеш ли — закрещях аз на Дерябин така, както никога не би направил моят брат, — че Моцарт, когато е бил на десет години, не е киснел по гредите и не е свирел на нарисуван роял, а е изнасял концерти в Европа.

Дерябин, кой знае защо, преглътна моя Моцарт, без да се обиди ни най-малко, сякаш нищо не бях му казал, и се залови пак за своето „А вие знаете ли“.

— Знам всичко, което ще ме попиташ — казах аз, като преминах окончателно на „ти“. (И докога ще му казвам „ви“ на тоя Дерябин-Скрябин.) — Едно само не знам, ще подхвърлиш ли писмото до моите родители, или не?

— Вижте какво, Завитайкин — въздъхна Дерябин, — това ще ми бъде наистина много трудно.

— Какво трудно има тука? Да изтичаш петдесетина метра с плик в ръка и да го пуснеш незабелязано през прозореца?

— Ще ми бъде тежко не физически — обясни ми Дерябин. — Тежко ще ми бъде морално.

— Това пък защо?

— Защото аз… вижте какво… аз също съм влюбен в Таня!… Разбира се — продължи тихо Дерябин, — нечестно би било от моя страна да ви преча… но да ви помагам… би било нечестно от ваша страна…

Изобщо стори ми се, че за любовта си към Таня Кузовльова Дерябин го съчини сега в момента. Измисли го, за да не участва в тая, няма що да крия, рискована операция. Но пък много разстроен вид има. Може би не го е измислил, а? Просто криел го е и това си е. Както и да е, но новината много ме разстрои.

— И изобщо — добави тихо и смутено Дерябин — като честен човек трябва да ви се извиня… Работата е там, че съвсем не ви свирих епиталама, а етюд от Скрябин.

Сега пък на свой ред аз се смутих, защото как можех да отлича една епиталама от етюд на Скрябин, щом не съм чул нито един звук, а само съм гледал как тичат по шперплата пръстите на Дерябин.

— Не можеш да ми простиш за папагала! Роялист проклет!… — казах аз враждебно. — Почакай, ще го науча на хватките при борбата самбо — цялата къща ще ви разпердушини!

Не съм сигурен, може само да ми се е сторило, но Дерябин-Скрябин от страх като че се вдигна във въздуха и за една секунда прелетя в двора на тяхната вила.

После изписка „криминално момче“ и влетя заедно с музикалната си дъска през прозореца в стаята. Седнах на гредата и започнах постепенно да се успокоявам. Когато се поуспокоих, взех да пресмятам на ум своите врагове: Сергей Мешков, Антон Дерябин, Васка Сусанин, Юра Корняков, Вадим Лютатовски, Бондаренко, Чучилин, Зотов… Наоколо ми само врагове… Кого да помоля да подхвърли писмото?… Дали пък някое момче от съседното курортно селище?

— Завитай, кажи как притъпяваш бръснача на баща ми? — попита ме някой зад гърба ми.

Озърнах се и видях още един свой враг — Николай Тулкин.

— Да не би нощем да ме хипнотизираш? — попита още веднъж Тулкин. — Хайде, кажи… че баща ми вече трети път ме нашиба…

Взех да гледам Тулкин така, като че наистина го хипнотизирам, а си мислех, че, от една страна, по-добър кандидат за съучастник от Тулкин не може да се намери: Тулкин обича да чете книги за шпиони, ето и сега изпод мишницата му се показва една такава книга, станала на баница. Но от друга страна, той ненавижда, неизвестно защо, всички момичета под ред, може би защото има пет сестри и нито един брат и затова едва ли ще се съгласи да ми помогне, дори когато му издам тайната за бръснача на баща му, който според думите на Тулкин всяка нощ съм притъпявал. Още малко похипнотизирах Тулкин с очи и казах:

— Добре — казах аз, — така да бъде, ще ти открия тайната на бръснача. — При тия думи извадих от джоба си кутийка от нещо американско, от какво точно, не можех да разпозная, може би от грим или пудра, защото долу бе написано „Холивуд“ (това разпознах) и „мейд ин USA“ — „направено в Америка“. В тая кутийка пазех за всеки случай таблетки сода бикарбонат. Изсипах таблетките на дланта си и започнах да ги броя.

— Какво е това? — попита Тулкин.

Знаех си, че непременно ще ми зададе тоя въпрос.

— Таблетки — казах аз.

— Против какво? — попита Тулкин.

— Не против какво, а за какво! — поправих го аз.

— А за какво? — попита Тулкин и протегна дългата си като на щраус шия.

— Таблетки… за сънища…

— Какви сънища? — наостри уши Тулкин.

— Интересни, разбира се — казах аз и добавих, за да слисам окончателно Тулкин: — Криминални широкоекранни и цветни… Една таблетка за една серия… Направено в Америка… — Посочих с пръст „мейд ин USA“. — В Холивуд… — Посочих с пръст думата „Холивуд“.

— Сънищата кратки ли са или дълги? — попита Тулкин и се заоблизва като гладна котка.

— Пълнометражни — отрязах аз и скрих кутийката със содените таблетки в джоба. — Значи интересуваш се как притъпявам бръснача на баща ти?

Тулкин се облиза и кимна мълчаливо с глава.

— Само че услуга за услуга… — Озърнах се на всички страни и прошепнах: — Ще подхвърлиш ли едно писмо?

— Какво писмо?

Сложих пръст до устата, хванах Тулкин за ръка и го помъкнах в храстите. Там за трети път извадих от пазвата писмото, написано с червено мастило, и казах:

— Ето това… Криминално…

Тулкин погледна с уважение писмото, измъкна от джоба кожени ръкавици и си ги сложи.

— Да не останат отпечатъци от пръсти — обясни той и впи очи в моите драсканици.