Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (5)

Четвърти разказ
Съучастникът Тулкин

Докато Тулкин, впил очи в листа, четеше писмото така, като че го учеше наизуст, аз все гледах Тулкин и все си мислех: откъде се е взел на гърдите му тоя медал и за какво го е получил? Още повече че медалът ми беше много познат, виждал го бях някъде… И изведнъж си спомних къде и у кого бях виждал тоя медал… У кучето на Тулкин — върху гердана му. У Галка… Беше го получила на някаква кучешка изложба… Гледай го ти Тулкин! Не очаквах такова нещо от него. Щом като аз се измъчвам толкова много заради медала, представям си как се измъчва кучето. Нали то е безсловесно животно. Може би му се иска да отиде в комитета на изложбата и да се оплаче от Тулкин, но как да се оплаче: може само да полае членовете на комитета, но нима те ще разберат каква е работата. Почнах вече да измислям как да помогна на Галка, но в това време Тулкин ме погледна.

— С кръв ли го написа? — попита Тулкин със страшен глас, като прочете писмото, написано с червено мастило.

— Иска ли питане — отвърнах аз.

— Направо на чисто?

— Какво ти направо! — възмутих се аз. — Опитай се да напишеш направо такова писмо… Сто черновки изписах!

— И черновките ли написа с кръв? — попита Тулкин със страшен глас.

— Разбира се — казах аз.

— И така значи ти цялата си кръв изписа?

— Цялата — казах аз.

Тулкин ми взе едната ръка и започна да разглежда внимателно кръвоносните ми съдове.

— Ами тогава какво тече у тебе?

Свих рамене.

— Не знам — казах аз. — Нещо тече…

— Интересно… — прошепна Тулкин и втренчи пак очи в писмото. — А кога възнамеряваш да се отвличаш?

— Днес вечерта. След вечеря. В осем часа.

Тулкин протегна ръка, за да скрепи с ръкостискане съгласието си, но така и замръзна с вдигната ръка.

— В осем не мога — каза той. — Днес в осем има интересно предаване по телевизията. Шпионски филм. Хайде в девет.

И дума не можеше да става за отлагане, затова аз се ядосах и казах:

— Ами ти знаеш ли какво ще става днес след вечеря?

— Какво ще става? — попита Тулкин.

— Мама и татко веднага ще вдигнат паника! Всички съседи ще изскочат на улицата. Ще дотича милиция. Криминалната милиция ще докара десетина служебни кучета. Ще надойдат кореспонденти от Москва с фотоапарати! Кучетата тичат! Милицията пищи със свирки! Кореспондентите щракат с апаратите си! Татко и мама носят откуп за мене! Служебното куче души сакото ми и тича в къщичката на гробищата! Намират ме вързан и със запушена уста! Всички крещят: „Урраа!“, прегръщат ме и плачат от радост! Всички ме питат кой ме е откраднал? Казвам им: „Не зная. Всички бяха с маски!“. Фотографират ме! Портретът ми се появява в „Неделя“! А ти в това време ще си седиш в къщи и ще си гледаш своя телевизор.

— Май че си прав, Завитайкин! — каза Тулкин с пламнали очи. — Такова нещо по телевизията няма да видиш!

— Разбира се, че няма да видиш! А щом подхвърлиш писмото, изтичай у вас, изнеси си на улицата стол и седи и гледай!…

Тулкин пак замахна и вече искаше да скрепи с ръкостискане нашия съюз, но неизвестно защо не го скрепи, а зададе следния въпрос:

— А защо толкова малко искаш за себе си?

— Как малко?… Шест хиляди! Повече, отколкото струва един москвич.

— Но ти все пак си човек…

— Та аз не го правя за пари — възмутих се аз още повече. — Правя всичко това от любов! Просто искам да се прославя. А парите ще върна на татко обратно.

— От каква пък любов? — възмути се Тулкин повече и от мене.

— От любов… към Таня Кузовльова — прошепнах аз. — Та да ми обърне внимание. Знаеш ли какво внимание обръщат момичетата на знаменитите?!

— Аах, от любов?… — провлачи разочаровано Тулкин. — Е, ако е от любов — повтори той още веднъж, — то аз не съм ти помощник… Ненавиждам момичетата! — Тулкин чак се разтрепери от омраза. — Я по-добре да си легна да спя… — каза Тулкин и продължаваше да се тресе като механичен чук.

Това беше намек от страна на Тулкин и аз реших да се възползвам от тоя намек.

Извадих пак от джоба кутийката с таблетките и започнах отново да ги броя.

— Значи така… Откривам тайната за бръснача и давам две таблетки за два шпионски цветни криминални съня…

Тулкин с такова нежелание отвърна глава от содените таблетки, та чак шията му заскърца.

— Аз и без твоите таблетки мога да видя насън каквото си поискам. — Но в гласа му нямаше ни капка истина. — И може да не ми разказваш как притъпяваш бръснача на баща ми. Нека ме напердаши още веднъж, но аз все пак ще те издебна. Ще разбереш аз какъв шпионин съм. И за нищо на света не бих ти помогнал в любовта към момичета. Ако е от омраза, бих ти помогнал, но от любов за никакви… — той, разбира се, искаше да каже „таблетки“, но направи усилие в себе си и каза — за нищо на света, дори да ме беше помолил не ти, а твоят брат — все едно, не бих помогнал.

Ако Тулкин не бе казал, че от любов не ще помогне, но от омраза с удоволствие, щеше да ми се наложи може би да търся четвърти съучастник, но когато каза, че от ненавист би помогнал, аз сипах на дланта си още две таблетки сода за пиене (значи всичко четири серии криминални шпионски цветни съня) и казах:

— Ще ми помогнеш от омраза към нея!

— Как така? — не разбра Тулкин. — Да се помага от омраза?

— Ето как — започнах аз може би най-сложното и унизително обяснение в своя живот. — Какъв съм аз? — попитах аз Тулкин.

— А какъв си ти? — попита ме Тулкин.

— Развейпрах съм! — казах аз твърдо. — Развейпрах!

— Ти си развейпрах — с удоволствие потвърди Тулкин и дори малко прибързано.

— Кой е развейпрах? — попитах аз заплашително Тулкин и едва потиснах желанието си да му фрасна една по зъбите за такова оскърбление.

Но после се сетих, че той само повтаря моите думи, успокоих се и казах:

— При това съм и мързелив!

— При това си и мързелив! — потвърди пак на драго сърце Тулкин.

— Кой е мързелив?…

И двамата мълчахме. Аз се боях, че няма да се сдържа и ще перна Тулкин по зъбите за оскърбление на личността — в края на краищата може да се потвърждава и мълчаливо с кимане на глава, но надвих себе си и като скръцнах със зъби, продължих:

— Но Кузовльова нищо не знае! Така ли е?

— Така е — потвърди Тулкин, — не знае.

— Значи съвсем друга работа би било, ако Кузовльова дружи с Мешков или Дерябин, а не с мене? Така ли е?

— Съвсем друга работа! — каза Тулкин и дори кимна с глава. — Значи така й се пада! — зарадва се истински Тулкин. — Та с тебе всички се мъчат: и родители, и училище, и цялото курортно селище, а тя какво, да не е някакво изключение… А ще дадеш ли таблетки за три серии? — попита разпалилият се Тулкин.

Измъкнах отново от джоба си кутийката и отсипах на Тулкин три таблетки.

— И за това, как притъпяваш татковия бръснач, ще разкажеш! — предупреди ме Тулкин.

— След отвличането — отговорих аз. — Значи след вечеря аз ще се отвлека в къщичката на пазача на гробищата. В осем часа нула минути. Твоят колко показва?

Тулкин погледна часовника си и каза:

— Защо след вечеря? Сега ще те отвлечем. Да вземем само едно въже и някои други работи!

— Как така — казах аз. — На гладен стомах ли?

— Тъкмо на гладен… За да е по-неочаквано… Имам една молба: дай таблетки за още две серии…

— После, после — казах аз. — След отвличането ще ти ги дам всичките.

Тулкин се потюхка малко и каза:

— Тогава скрий се веднага зад бараката, та никой да не ни види заедно, и чакай… Аз сам ще дойда при тебе незабелязано…

Иззад бараката видях как кучето Галка срещна пред вратата Тулкин и започна да го лае (навярно искаше да му се върне обратно медалът) и си помислих, че Тулкин е славно момче, не е злопаметен! Не ме мрази заради бръснача на баща си. Наистина аз нищо не съм правил с бръснача на баща му, и не съм го притъпявал, разбира се, никога не съм имал намерение да го притъпявам. Аз просто проверявах едно съобщение в списание „Техника молодежи“. Там бе написано, че ако в лунна нощ се сложи бръснач на светлината, то до сутринта той ще се притъпи. И когато бръсначът се притъпи, то, мислех си, Тулкин ще разпространи между децата слуха, че аз със силата на волята си мога да притъпявам бръсначи от разстояние. Някое от децата ще разкаже това на Таничка Кузовльова и тогава тя ще каже: „Отдавна съм забелязала, че в погледа на Льоша има нещо хипнотично, магнетическо!“.

Впрочем в къщи няма бръснач — баща ми се бръсне с електрическа самобръсначка, и затова реших с помощта на бръснача на Тулкиния баща да проверя това явление, но Тулкин, изглежда, не чете списания, затова си мисли, че аз притъпявам бръснача, а не лунната светлина. Веднъж наблюдавах как той цяла нощ не спа, дебнеше ме. Аз разбира се, дори и не мислех да се приближавам към дома на Тулкин, знаех си, че бръсначът сам ще се притъпи…

В това време в къщата на Тулкин кучето Галка продължаваше да лае, а Тулкин все не излизаше. Помислих си, че Галка напразно иска да й се даде медалът обратно: в края на краищата Тулкин също има право да го носи — та нали той учи Галка на всякакви номера, а не тя него. Почаках още малко, но Тулкин все не излизаше, сестра му се показа на входа, а Тулкин никакъв го нямаше. Тогава се огледах: да не би да се е приближил до мене? Тулкин каза, че ще дойде незабелязано, но около мене нямаше никого. Нямаше го и от другата страна на бараката. Не можех да чакам повече, в края на краищата какво толкова ще стане, ако не Тулкин се приближи незабелязано към мене, а аз към него. Прехвърлих оградата и исках вече да прекося бързо улицата, като войниците във филмите за войната, но в същото време някой ме хвана грубо (непозволено грубо) за рамото.

Нямаше земна сила, която в тая минута можеше да ме задържи на място, но след секунда се убедих, че има такава земна сила и тая сила се нарича Николай Сутулов. Сутулов изобщо не беше в списъка на моите врагове, но изглежда аз бях в списъка на неговите врагове, защото още с пристигането си във вилата при всяка наша среща не пропускаше да ме шляпне по врата някак незабелязано, но много силно и винаги казваше: „Първият иска да кацне!“… или „Вторият иска да кацне“. Заедно с днешния той ми шляпна двайсет и осем шамара по врата. Освен това винаги опитва върху мене по една хватка на борбата самбо и тогава се отдалечава. Ето и сега той ми каза:

— Двайсет и осмият търси място да кацне!… — после ме удари по врата, като продължаваше да ме държи за рамото. — От положение на задържане хващам с дясната ръка китката на дясната ръка на противника, поставям лакътя на дясната си ръка върху врата му, вдигам дясната си ръка и… извършвам хватката… За секунда.

Така той изпълни върху мене двайсет и осем хватки на борбата самбо. Само на думи, разбира се, но все пак е отвратително. И защо е всичко това? Абсолютно нищо не съм му направил, само дето веднъж отидох при него и го попитах, като вдигнах високо глава. (Сутулов е четири глави по-висок от всички деца!)

— Слушай, Сутулов — казах му аз, — при такъв ръст мозъкът ти там… (показах с ръка нагоре) сигурно е в безтегловно състояние… Право ли казвам?

Вместо отговор Сутулов ми удари един по врата и каза:

— Първият търси място за кацане!… — После за първи път ми показа хронометъра в ръката си и поясни: — Повдигам рязко ръцете си сплетени, отблъсквам бързо ръцете на противника, навеждам се и хващам краката му в гънките под коленете… И… хватката извършвам за три секунди.

Сигурно Тулкин, Мешков и Дерябин са ме наклеветили нещо пред него. Разбира се, аз отдавна можех да си оправя сметките със Сутулов, но изобщо ужасно примитивно би било просто да се сбием… като някакви питекантропи^[1]. И изобщо аз си имам, вече си имам един химически състав, приготвен специално за Сутулов, жълт-жълт като „жълта треска“. Ако го мацна по лицето, няколко дни няма да мръдне от умивалника… А по-нататък всичко ще стане така: Сутулов ще ми лепне двайсет и деветия шамар (двайсет и осмия току-що получих!), а аз на него — „жълтата треска“… и вече няма да има трийсети шамар… А не е ли по-добре сега да мацна един по муцуната на Сутулов?

Стиснах в джоба пластмасовата торбичка с гъба, напоена с „жълта треска“, но веднага помислих, че щом поискам, винаги мога да се разправя със Сутулов! И как само ще се разправя! Освен „жълтата треска“ такова нещо съм му приготвил, та до гроб ще ме помни, но сега най-важното е по-бързо да се отърва от него и да доизслушам докрай хватката на самбо, която изпълняваше над мене тоя гнусен Сутулов.

— Представяш ли си — каза Сутулов, като свърши с хватката, — излиза като у Дюма — „След десет години“ ти седиш на верандата…

„С кого?“ исках да попитам, но се въздържах. Знаех си, че след десет години ще седя на верандата с Таничка аз, знаех си, а Сутулов ще се убеди в това, като дойде при мене след десет години.

— Аз значи се приближавам — каза Сутулов — и… две хиляди двеста двайсет и осмият… търси място за кацане…

— Какво говориш, Сутулов — казах аз, — какъв две хиляди двеста двайсет и осми… двеста хиляди двеста двайсет и осмият търси място за кацане…

Сутулов явно не очакваше от мене такава фраза (и сам аз не очаквах това от себе си! Но нали Тулкин ме чака! По-скоро! По-скоро!) и зяпна, помисли, пооправи си брадата и каза:

— Славно момче!… Ела ми на гости… — и се отдалечи, а аз с няколко скока стигнах до входа на Тулкини и взех да надничам в къщата.

— Кого търсите? — попита сестрата на Тулкин.

— Вашият брат — казах аз.

— Той спи — каза сестрата на Тулкин.

— Как така спи? — закрещях аз. — Как спи? Как спи?! — повтарях аз като папагала Коко едни и същи думи.

Стига ми, дето Сутулов ме задържа така унизително, ами сега и този Тулкин ми взе таблетките за криминални сънища, сигурно ги е глътнал и… си е легнал да спи. Просто да се побъркаш!…

— Събуди го! — закрещях аз на сестрата на Тулкин така, като че е моя сестра. — Събуди го веднага!

— Но той се заключи и каза никой да не го буди!

Като се завъртя на един ток, сестрата на Тулкин скочи от стъпалото и изтича на улицата, а на стълбата се показа майката на Тулкин и ме изгледа подозрително.

„Всичко е загубено — помислих си аз и почнах заднишком да отстъпвам безшумно. — Тулкин наистина е нагълтал моите таблетки и си е легнал да гледа многосериен широкоекранен криминален цветен сън. А най-важното, писмото ми остана у него.“

Бе аз ще му дам да се разбере! И… и обиколих тичешком вилата на Тулкини. Прозорецът на предателя беше затворен и пердето дори спуснато. Съседният прозорец бе отворен и от него неочаквано се показа гърбът на Тулкин, а после и самият той с куфар в ръка.

— А сестра ти ми каза, че спиш — прошепнах аз. — Толкова се забави, че…

— Това беше за алиби — каза Тулкин.

— Пък аз си помислих, че отвличането пропадна — прошепнах аз.

— Считай се вече за отвлечен. — Тулкин извади от джоба си пет пакета смлян пипер. — Пълзи към гробищата — каза той.

— А ти?

— Аз след тебе. Ще посипвам тревата с пипер… Да не тръгнат кучетата по следите ни…

И аз запълзях… към славата, към неизвестността, към всичко, което ме чакаше отсега нататък! Да, но ако знаех какво ме чака отсега нататък, щях, разбира се, отдавна да се върна обратно, но не знаех и затова все пълзях, пълзях, пълзях… докато не си чукнах главата във вратата на къщичката. Без да се изправям на крака, хванах вратата и я дръпнах. Вратата изскърца и се отвори, а аз запълзях по корем към стълбата. Тулкин пухтеше и кихаше (от пипера навярно!) отзад някъде.

Изкачих се по стълбата на тавана на изоставената къщурка, седнах на пода, облегнах се на една греда, а Тулкин извади от куфара някакво въже и с удоволствие взе да ми омотава ръцете и краката… След това започна с удоволствие да ми запушва устата с парцал.

— Бе ти побърка ли се! — измучах аз. — Не го пъхай целия! Да не мислиш, че е голямо удоволствие!

Тулкин остави парцала на мира, извади от джоба пакет пипер и започна да посипва наоколо, като осветяваше пода с електрическо фенерче, макар че още бе светло.

— Сипвай внимателно! — измучах аз през парцала. Усетих силно гъделичкане в носа, затова не можах да се въздържа и кихнах.

Тулкин ме освети с фенерчето, полюбува се малко на вида ми (и ръцете, и краката вързани, а в устата парцал!) и каза:

— Фина работа!

А аз казах със запушени уста:

— Му-у-ум-еуа-е-е — което без запушалка би означавало: Тулкин, не губи време, подхвърляй по-скоро писмото!

Тулкин прекрасно ме разбра, намигна ми, скри писмото в хастара на каскета си и заслиза по стълбата заднишком, като посипваше стъпалата с пипер.