Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 60 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВТОРАТА ФОНДАЦИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.13. Фантастичен роман. Превод: от англ. Александър ХРУСАНОВ [Second Foundation, Isaac ASIMOV]. Художник: ---. Страници: 262. Формат: 16 см. Цена: 14.00 лв. ISBN: 954-444-016-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

4. Двама мъже и старейшините

Старейшините в този район на Росем не изглеждаха точно такива, каквито можеха да се очакват — същински представители на своята селска класа, само че малко по-възрастни, по-властни и не толкова приятелски разположени, колкото останалите.

Съвсем не.

Достойнството, което ги бе отличило при първата среща, се бе засилило, докато се превърна в преобладаващата им характеристика.

Седяха около овалната си маса като важни и бавноподвижни мислители. Повечето бяха прехвърлили физическия разцвет на силите си, макар че малцината, които притежаваха брада, я носеха къса и добре подстригана. И все пак доста от тях изглеждаха под четиридесетте, сякаш за да бъде съвсем очевидно, че названието „старейшини“ беше израз по-скоро на уважение, отколкото буквално описание на възрастта.

Двамата от космоса седяха в единия край на масата и сред тържествената тишина, съпътстваща доста скромната храна, която изглеждаше повече церемониална, отколкото питателна, попиваха новата атмосфера.

След като се нахраниха и една-две почтителни реплики — твърде къси и обикновени, за да се нарекат речи — бяха изречени от онези старейшини, които явно се ползваха с най-голям авторитет, сред събраните се възцари непринуденост.

Подчертаното достойнство, съпровождащо тържественото посрещане, отстъпи пред добродушните и прости селски качества — любопитство и приятелско разположение.

Струпаха се около двамата чужденци и ги заляха с поток от въпроси.

Питаха дали трудно се управлява космически кораб, колко души са необходими за това, дали е възможно да се направят по-добри двигатели за техните наземни коли, дали е вярно, че на други светове рядко вали сняг, както се говореше, че е на Звездокрай, колко хора живееха в техния свят, беше ли той толкова голям, колкото Звездокрай, дали бе далеч, как се изпридаха дрехите им и какво им придаваше металния блясък, защо не носеха кожи, всеки ден ли се бръснеха, що за камък красеше пръстена на Притчър… — списъкът се удължаваше.

И почти винаги въпросите се отправяха към генерала, сякаш, също както старейшината, те автоматично го обличаха с по-голяма власт. Притчър се видя принуден да отговаря все по-надълго. Като че ли беше попаднал сред тълпа от деца. Въпросите им бяха изпълнени с безкрайно и обезоръжаващо изумление. На страстното им желание да знаят не можеше да се устои.

Генералът обясни, че не е трудно да се управляват космическите кораби, а екипажът зависи от размерите им и се състои от един до много хора, че не познава в подробности двигателите на техните наземни коли, но те несъмнено могат да се подобрят, че климатът на различните светове е безкрайно разнообразен и че стотици милиони живеят в неговия свят, само че той е значително по-малък и по-незначителен от великата империя на Звездокрай, че дрехите им са от силициеви пластмаси, в които металният блясък се получава по изкуствен път, като се ориентират подходящо молекулите по повърхността, и че могат да се нагряват, така че не са им необходими кожи, че не се бръснат всеки ден, а камъкът на пръстена му е аметист… Списъкът се удължаваше. Установи, че противно на желанието си, се разтапя с тези наивни провинциалисти.

И когато отговаряше, старейшините шепнешком се разбъбряха, сякаш обсъждаха получената информация. Трудно беше да се следят техните диалози, защото говореха на собствената си версия на универсалния галактичен език, която поради дългата раздяла с теченията на живия говор бе станала архаична.

Би могло да се каже, че кратките забележки помежду им почти достигаха границата на възприятие, но някак успяваха да се изплъзнат от лепкавите пипала на схващането.

Докато накрая Чанис ги прекъсна.

— Добре, господа, а сега вие трябва да ни отговаряте известно време, защото ние сме чужденци и се интересуваме от всичко, което можем да узнаем за Звездокрай.

Тогава настъпи голяма тишина и всеки от словоохотливите дотогава старейшини замълча. Ръцете им, които се движеха в такъв скоростен и деликатен акомпанимент на думите им, сякаш, за да им придадат по-голямо въздействие и разнообразни оттенъци на смисъла, внезапно се отпуснаха. Споглеждаха се плахо и явно очакваха другият да поеме целия разговор.

— Моят колега пита напълно приятелски — бързо се намеси Притчър, — защото славата на Звездокрай се носи из Галактиката и, разбира се, ние ще уведомим губернатора за верността и любовта към нея от страна на старейшините на Росем.

Не се разнесе нито една облекчителна въздишка, но лицата просветляха. Един старейшина поглади брадата си с палеца и показалеца, подръпна малка къдрица от нея и оповести:

— Ние сме верни слуги на повелителите на Звездокрай.

Раздразнението на Притчър от директния въпрос на Чанис се уталожи. Поне беше явно, че възрастта, която напоследък започваше да усеща, че го наляга, все още не го е лишила от способността му да изглажда чужди грешки.

— В нашата далечна част от Вселената — продължи той, — не знаем много за миналата история на владетелите на Звездокрай. Предполагаме, че те властват благонамерено тук от доста време.

Отговори същият старейшина, който се бе обадил преди. Бе станал говорител автоматично, някак деликатно.

— Дори дядото на най-стария от нас не може да си спомни време, когато владетелите не са били тук.

— Мир ли цареше през този период?

— Беше време на мир! — старейшината се поколеба. — Губернаторът е силен и мощен владетел, който не се двоуми, ако трябва да накаже предателите. Разбира се, никой от нас не е изменник.

— Предполагам, че в миналото е наказвал някои, които са го заслужавали.

Отново колебание.

— Тук никой никога не е бил предател, нито бащите ни, нито бащите на бащите ни. Но на други светове е имало изменници и смъртта ги е настигала бързо. Няма защо да мислим за това — ние сме скромни хора, бедни фермери и не се занимаваме с политика.

Тревогата в гласа му, общата загриженост в очите на всички бяха очевидни.

— Бихте ли ни осведомили, как можем да уредим аудиенция при вашия губернатор? — запита спокойно Притчър.

Внезапно в атмосферата се вля елемент на озадаченост.

След продължителна пауза старейшината каза:

— Ама вие не знаехте ли? Губернаторът ще бъде тук утре. Той ви очакваше. Това е голяма чест за нас. Надяваме се… най-искрено, че непременно ще го уведомите за нашата вярност към него.

Усмивката на Притчър едва потрепна.

— Значи ни е очаквал?

Старейшината с учудване погледна от единия към Другия.

— Ами… вече от седмица ви чакаме.

 

 

За този свят стаите им бяха несъмнено луксозни. Притчър бе живял и в по-лоши. Чанис показваше само безразличие към обстановката.

Но помежду им се чувстваше елемент на напрежение, различен от преди. Притчър усещаше, че наближава времето за окончателно решение, но все още у него съществуваше желание да изчака още. Да се срещнат най-напред с губернатора, означаваше да се повиши рискът до опасни размери, но ако спечелеха, печалбите можеха да се увеличат многократно. Обземаше го пристъп на гняв от леката бръчка между веждите на Чанис и от деликатната несигурност, с която младият мъж прехапваше долната си устна с горните зъби. Мразеше безполезните актьорски прояви и желаеше да настъпи краят на всичко това.

— Изглежда са предугадили появата ни — поде той.

— Да — отвърна просто Чанис.

— Само толкова? Нямаш ли да прибавиш нещо по-съществено? Идваме тук и установяваме, че губернаторът ни чака. Вероятно от него ще узнаем, че самият Звездокрай ни очаква. Каква стойност има тогава цялата ни мисия?

Чанис вдигна поглед, без да се старае да скрие нотката на досада в гласа си.

— Да ни очакват е едно, но да знаят кои сме и за какво сме дошли е съвсем друго.

— Нима мислиш, че е възможно да скриеш тези неща от хората на Втората Фондация?

— Може би. Защо не? Да не би да си готов да се признаеш за победен? Да предположим, че корабът ни е бил засечен в космоса. Нима е необичайно за някое кралство да поддържа наблюдателни постове по границите си? Дори да бяхме обикновени чужденци, щяхме да представляваме известен интерес.

— Достатъчен, за да дойде губернаторът при нас, вместо обратното?

— Ще трябва да се справим с този проблем по-късно — повдигна рамене Чанис. — Нека видим какво представлява този губернатор.

Притчър оголи зъби в кисела гримаса. Положението изглеждаше нелепо.

— Знаем поне едно — продължи Чанис с изкуствено оживление, — Звездокрай е Втората Фондация, или милиони късчета доказателства единодушно сочат в погрешна посока. Как тълкуваш явния ужас, който тези аборигени изпитват от Звездокрай? Не виждам признаци на политическо господство. Техните групи от старейшини явно се събират свободно и без каквато и да е намеса. Данъчното облагане, за което говорят, не ми се вижда особено тежко, нито пък се осъществява твърде ефикасно. Местните жители говорят много за бедност, но изглеждат здрави и охранени. Къщите са недодялани и селата им са примитивни, но очевидно задоволяват нуждите им. Всъщност този свят ме омайва. Никога не съм виждал по-непривлекателен, но въпреки това съм убеден, че населението му не страда и че примитивният живот им носи добре уравновесено щастие, каквото липсва на прекалено изтънчените общества в напредналите центрове.

— Нима си почитател на селските добродетели?

— Не, звездите са ми свидетели! — Чанис сякаш се забавляваше от подобна идея. — Само изтъквам значението на всичко това. Явно Звездокрай е способен администратор — ефикасен в напълно различен смисъл от ефикасността на старата Империя, Първата Фондация или дори на нашия Съюз. Те всичките са осигурили някаква механична продуктивност на своите поданици, но в замяна на по-малко духовни ценности. А Звездокрай дава щастие и удовлетворение. Не виждаш ли, че цялата насоченост на тяхното господство е различна? Не е физическа, а психологическа.

— Наистина ли? — Притчър си позволи известна ирония. — А ужасът, с който старейшините говореха за наказанията за предателство от страна на тези добросърдечни администратори психолози? Как се вмества това в твоята теза?

— Били ли са те обект на наказание? Говориха само за нечии чужди наказания. Изглежда знанието за възможните санкции им е така добре внушено, че не е необходимо да се използва самото наказание. Подходящата умствена настройка е толкова добре закрепена в мозъците им, че съм сигурен — на планетата няма нито един войник от Звездокрай. Не разбираш ли това?

— Ще го разбера може би — отвърна хладно Притчър — когато се срещна с губернатора. Ами, между другото, ако нашата умствена настройка е обработена?

Чанис отвърна с брутално презрение.

— Ти би трябвало да си свикнал с това.

Притчър пребледня като платно и с усилие се извърна. Този ден не си проговориха вече.

 

 

В тихото безветрие на мразовитата нощ, докато се вслушваше в леките сънни движения на другия, Притчър безшумно настрои ръчния си предавател на ултракъси честоти, на които не се настройваше предавателя на Чанис, и с леки докосвания на нокътя на пръста си се свърза с кораба.

Отговорът бе затруднен от периодични безшумни вибрации, които едва се долавяха над границата на усещанията.

— Има ли вече някакви съобщения? — попита два пъти Притчър.

— Никакви. Непрекъснато чакаме — му отговориха на два пъти.

Стана от леглото. В стаята беше студено и той се загърна в одеяло, когато седна на стола и се загледа навън в струпалите се звезди, толкова различни по блясъка и сложното си подреждане от равномерната мъгла на Галактичната леща, доминираща сред нощното небе на родната му Периферия.

Някъде там сред звездите беше отговорът на усложненията, които го объркваха, и той изпита желание това решение най-сетне да се получи и да сложи край на всичко.

За кой ли път се запита беше ли прав Мулето — дали „покръстването“ го бе лишило от твърдата и решителна самоувереност. Или това се дължеше просто на възрастта и постоянните промени през последните години?

Всъщност беше му напълно безразлично. Беше уморен.

 

 

Губернаторът на Росем пристигна почти без никаква парадност. Единственият му придружител беше униформеният мъж, който управляваше наземната кола.

Машината беше с луксозен дизайн, но на Притчър му се видя ненадеждна. Завиваше тромаво, на няколко пъти явно запридръпва — както изглежда при твърде бързата смяна на предавките. От конструкцията й веднага ставаше ясно, че се движи с химическо, а не с атомно гориво.

Звездокрайският губернатор пристъпи внимателно върху тънкия слой сняг и мина между двете редици от почтителни старейшини. Не ги погледна, а бързо влезе. Те го последваха.

От определените им места двамата мъже от Съюза на Мулето го наблюдаваха. Беше набит, доста як, но не особено внушителен.

И какво от това?

Притчър се наруга заради разстроените си нерви. Разбира се, лицето му оставаше ледено спокойно. Не се беше издал пред Чанис, но много добре знаеше, че кръвното му налягане се е повишило и гърлото му е пресъхнало. Не ставаше дума за физически страх. Не беше от онези тъпаци без въображение, съставени сякаш от месо без нерви, които бяха твърде глупави, за да изпитват страх въобще — той можеше да разпознае физическия страх и да го преодолее.

Но това беше нещо различно. Друг страх.

Хвърли бърз поглед към Чанис. Младият мъж лениво разглеждаше ноктите на едната си ръка и спокойно чоплеше някаква дребна грапавина.

Нещо в душата на Притчър се възмути дълбоко. Как можеше Чанис да се опасява от умствена манипулация?

Генералът въздъхна и се замисли. Какъв бе бил преди Мулето да преобрази същността му на непоклатим демократ? Беше му трудно да си спомни. Не можеше да определи мисловната си категория. Нямаше как да прекъсне омоталите го проводници, които го свързваха емоционално с Мулето. Рационално той можеше да си припомни, че на времето се бе опитал да убие Мулето, но макар и да се напрягаше до краен предел, не успяваше да възпроизведе тогавашните си чувства. Ала това вероятно се дължеше на защитата на собственото му съзнание, защото при интуитивната мисъл какви биха могли да са тези чувства — без да осъзнава подробностите, а само усещайки насочеността им — започваше да му се повдига.

Ами ако губернаторът се намесеше в съзнанието му?

И ако нематериалните умствени пипала на Втората Фондация се вмъкнеха в емоционалните пукнатини на същността му, ако ги разбъркаха и ги съединяха отново…

Първият път не бе усетил нищо. Не бе имало болка, умствено сътресение, нито дори чувство за някаква загуба. Винаги бе обичал Мулето. Ако много отдавна въобще бе имало време — например преди тези пет кратки години, когато не го бе харесвал, а мразил, то сега това беше просто ужасна илюзия. Мисълта за нея го смущаваше.

Но не бе имало болка.

Дали срещата с губернатора щеше да го повтори? Дали всичко, случило се преди — цялата му служба при Мулето, насоката на живота му — щеше да се разтвори в мъглата, в съня за другия му живот, в който се съдържаше думата демокрация? Мулето — също сън, а цялата му вярност към Звездокрай…

Той се извърна рязко.

Изпитваше желание да повърне.

Тогава гласът на Чанис отекна в ушите му.

— Мисля, че е това, генерале.

Притчър се обърна отново. Един старейшина беше отворил тихо вратата и стоеше на прага с израз на достойно и спокойно уважение.

— Негово превъзходителство губернаторът на Росем от името на владетелите на Звездокрай има удоволствието да даде разрешение за аудиенция и желае да се явите пред него — съобщи той.

— Разбира се — отвърна Чанис, оправи с дръпване колана си и намести на главата си росемийската качулка.

Притчър стисна зъби. Това беше началото на истинската рискована игра.

Губернаторът на Росем не поразяваше със своя външен вид. Най-напред, беше гологлав и оредяващата му светлокафява и посивяваща коса му придаваше кротък вид. Изпъкналите вежди се спускаха над очите му, разположени сред фина мрежа от бръчки, а погледът му изглеждаше пресметлив, но свежоизбръснатата му брадичка беше мека и малка и според общоприетата практика на псевдонауката за определяне на характера по костната структура на лицето — изглеждаше „слаба“.

Притчър избегна очите и се загледа в брадичката. Не знаеше, дали това ще му помогне и дали въобще нещо би могло да помогне.

Гласът на губернатора беше писклив, но равнодушен.

— Добре дошли в Звездокрай. Приветстваме ви в мир. Нахранихте ли се?

Ръката му — с дълги пръсти и възлести вени — направи почти кралски жест към масата с формата на латинската буква „U“.

Те се поклониха и седнаха. Губернаторът беше от външната страна на извивката, те от вътрешната, а по протежение на крилата се наредиха двойни редици старейшини.

Губернаторът говореше с къси, резки изречения, похвали храната като внесена от Звездокрай и тя наистина беше някак различна, макар и не кой знае колко по-добра от грубата храна на старейшините, напомни с пренебрежение за климата на Росем, подметна сякаш случайно нещо за сложнотиите на космическите пътешествия.

Чанис говореше малко, Притчър мълчеше.

После всичко свърши. Приключиха с малки сварени плодове; салфетките бяха употребени и захвърлени, а губернаторът се облегна назад.

Малките му очи заблестяха.

— Разпитах за вашия кораб. Естествено, бих желал да се погрижат подобаващо за него й да го ремонтират. Съобщиха ми, че не е известно местоположението му.

— Вярно — отвърна безгрижно Чанис. — Оставихме го в космоса. Голям кораб е, подходящ за продължителни пътувания, понякога във враждебни райони и сметнахме, че ако се приземи тук, може да породи съмнения относно миролюбивите ни намерения. Предпочетохме да кацнем сами и невъоръжени.

— Приятелска постъпка — коментира губернаторът без особено убеждение. — Голям кораб, казахте?

— Не е военен, Ваше превъзходителство.

— Аха… Откъде идвате?

— Един малък свят в сектора Сантани, Ваше превъзходителство. Може да не ви е известно съществуването му, защото му липсва значимост. Заинтересувани сме да установим търговски взаимоотношения.

— Търговия, а! И какво имате да предложите за продан?

— Всякакви машини, Ваше превъзходителство. В замяна — храни, дървен материал, руди…

— Хм… — губернаторът сякаш изпитваше съмнение. — Зная малко по тези въпроси. Вероятно ще е възможно да се открие взаимна изгода. Може би след като разгледам на спокойствие вашите акредитивни писма — защото ще е необходима доста информация, моето правителство ще изисква много сведения, преди да продължат преговорите, нали разбирате, — и след като огледам кораба ви, ще можете да се отправите към Звездокрай.

Не последва отговор и отношението на губернатора видимо охладня.

— Но във всеки случай ще е необходимо да видя кораба ви.

— За съжаление — отвърна отчетливо Чаиис, — в този момент той се ремонтира. Ако Ваше превъзходителство не възразява да ни даде срок от четиридесет и осем часа, корабът ще бъде на ваше разположение.

— Не съм свикнал да чакам.

За първи път Притчър срещна пряко заплашителния поглед на събеседника си и дъхът му избухна безшумно вътре в него. За миг изпита чувството, че се дави, но после откъсна очи.

Чанис не се разколеба.

— Корабът не може да се приземи за четиридесет и осем часа, Ваше превъзходителство — отвърна той. — Ние сме тук и не сме въоръжени. Можете ли да се съмнявате в почтените ни намерения?

Последва продължително мълчание, след това губернаторът настоя раздразнено:

— Разкажете ми за света, от който идвате.

Това беше всичко. Така се размина. Нямаше повече неприятности. След като изпълни официалните си задължения, губернаторът явно загуби интерес, а обкръжението замря напълно.

Когато всичко свърши, Притчър се озова отново в стаята си и си направи самопроверка. Внимателно, като задържаше дъх, той „прослуша“ чувствата си. Не, със сигурност не се усещаше различен, но дали въобще щеше да открие някаква промяна в себе си? Беше ли се почувствал по-друг, след като Мулето го бе „покръстил“? Нима тогава всичко не бе изглеждало нормално? Както и би трябвало да бъде…

Направи опит.

С хладнокръвна решителност изкрещя в тихите кухини на разума си и викът беше: „Втората Фондация трябва да бъде намерена и унищожена!“.

Чувството, което го придружаваше, беше чиста омраза. В него нямаше дори колебание.

После трябваше само да замени „Втората Фондация“ с „Мулето“ и от обзелото го чувство не можа да си поеме дъх, а езикът му се скова.

Дотук добре.

Но дали не го бяха обработили по друг начин — по-незабележимо? Дали не бяха извършили дребни промени, които не можеше да открие, защото самото им съществуване изкривяваше преценките му?

Нямаше как да го разбере.

Но продължаваше да изпитва абсолютна вярност към Мулето! А щом това не беше се променило, нищо друго не бе от значение.

Отново насочи мислите си към действие. Чанис беше зает в другия край на стаята. Нокътят на палеца на Притчър се насочи към свързочното устройство върху китката му.

После, когато се получи отговор, го заля вълна на облекчение, а след като тя отмина, усети слабост.

Отпуснатите мускули на лицето му не го издадоха, но вътрешно крещеше от радост, а щом Чанис се обърна към него, разбра, че фарсът е почти свършил.