Айзък Азимов
Втората Фондация (20)

15. През мрежата

ТРАНТОР — Към средата на Междуцарствието Трантор беше сянка. Сред колосалните руини живееше малка общност от фермери…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА

 

Нищо не може и никога не би могло да се сравни с оживен космодрум в покрайнините на столица на гъсто населена планета. Имаше огромни машини, отпуснали се величествено на отредените им места. Ако избереш подходящо време, ще видиш впечатляващата гледка как кацащ гигант се отпуска за почивка или още по-настръхващото, ускоряващо се излитане на стоманен мехур. Всички процеси бяха почти безшумни. Движещата сила беше тихият взрив на нуклеони, които се превръщаха в по-компактни вещества…

По отношение на площта, деветдесет и пет процента от космодрума бяха току-що описани. Квадратни километри, отредени за машините, хората, които ги оживяват, и компютри, които служат и на едните, и на другите.

Едва пет процента от космодрума са отделени за потоците хора, за които той е спирка към всички звезди в Галактиката. Със сигурност може да се твърди, че само някои от анонимното множество спират и се замислят за технологичната мрежа, която плетат космическите маршрути. Вероятно някои от тях ги засърбява от мисълта за хилядите тонове спускаща се стомана, които изглеждат толкова малки в далечината. Един от тези циклопски цилиндри би могъл (допустимо е) да се отклони от водещия лъч и да се тресне на половин километър от предвиденото място за кацане — може би върху стъкления покрив на огромната чакалня, — така че да останат само раздробени фосфати и малко пара, за да отбележат смъртта на хиляди хора.

Но това никога не можеше да се случи с устройствата за безопасност, които се използваха, и само твърде невротизираните биха допуснали подобна възможност за повече от миг.

За какво мислеха тогава? Разбирате, че те не са просто тълпа. А тълпа с определена цел. Тази цел надвисва над полето и сгъстява атмосферата. Нареждат се опашки, родители събират децата си, багажите се разпределят в точно изчислени маси — хората отиват нанякъде…

Щом е така, представете си пълната психическа изолация на един-единствен човек от тази страхотна целеустремена тълпа, който не знае къде да отиде и в същото време чувства по-силно, отколкото е възможно да го усещат другите, необходимостта да се отправи някъде, където и да е! Или почти където и да е!

Дори при липсата на телепатични способности или друг от грубите методи за свързване на едно съзнание с друго, съществуват достатъчно сблъсъци в атмосфера, в неосезаемото настроение, достатъчни, за да се отчае човек.

Достатъчни? Даже предостатъчни, за да прелеят, да го окъпят и удавят.

Аркадия Даръл, облечена във взети назаем дрехи, застанала на чужда планета, съвсем не на своето място и както изглежда дори във взет назаем живот, копнееше пламенно за сигурността на майчината утроба. Не знаеше точно какво иска. Известно й беше само, че самата незащитеност на откритото пространство представляваше голяма опасност. Мечтаеше за някакво затворено местенце — някъде далеч — в неизследвано кътче от Вселената, където никой нямаше да я търси.

И ето я, на четиринадесет и нещо години, уморена достатъчно за осемдесет и повече, уплашена за по-малко от пет.

Кой ли непознат от стотиците, които минаваха покрай нея и чието докосване тя усещаше, беше човек от Втората Фондация? Кой ли странник би могъл да я погуби незабавно заради престъпното й знание — уникалната осведоменост, — защото й беше известно къде се намира тя, Втората Фондация?

Гласът, който се намеси в мислите й, бе гръмотевица, той замрази вика й в гърлото в безгласна рана.

— Ей, госпожице — рече той раздразнено, — ще използвате ли автомата за билети или просто си стоите тук? За първи път установи, че е застанала пред машината. Поставяш банкнота с висока стойност в поемащото устройство, която изчезва. Натискаш бутона под името на желаното място и билетът излиза заедно с точното ресто, определено от електронно сканиращо устройство, което никога не греши. Беше нещо съвсем обикновено и нямаше причина някой да стои пред него в продължение на пет минути.

Аркадия постави банкнота от двеста кредита в отверстието и внезапно видя бутона с надпис „Трантор“. Трантор, мъртвата столица на загиналата Империя — планетата, на която беше родена. Не стана нищо, само червените цифри се запремятаха, като отчитаха 172,18 — 172,18 — 172,18…

Обозначава недостигащата сума. Още една банкнота от двеста кредита. Изплю към нея билета. Освободи се, когато го докосна, а след него се изсипа и рестото.

Тя го грабна и хукна. Усети мъжът зад нея да се доближава, да търси възможността и той да се възползва от машината, но Аркадия се измъкна пред него, без да се огледа назад.

Ала нямаше накъде да бяга. Всички бяха врагове.

Без да го съзнава, заглеждаше гигантските светещи надписи, които трепкаха във въздуха: Стефани Анакреон, Фермус… Имаше дори един, който изписваше Терминус и тя изпита силно желание да тръгне към него, но не посмя…

За дребна сума можеше да вземе под наем известяващо устройство, което щеше да е настроено за всяко желано от нея направление, и поставено в чантата и, щеше само тя да го чуе петнадесет минути преди времето за отлитане. Но такива устройства са за хора достатъчно лишени от грижи, които могат да поспрат и се сетят за тях.

После, като се опитваше едновременно да се оглежда на две страни, тя се блъсна в някакъв мек корем. Очите й бавно се фокусираха и успя да го погледне. Беше възпълен и по-скоро нисък. Имаше бяла гъста коса, вчесана назад, за да създава ефект „помпадур“, но изглеждаше странно неуместна над кръглото червено лице, което разгласяваше селския си произход.

— Какво става? — рече той най-накрая с откровено примигващо любопитство. — Изглеждате уплашена.

— Съжалявам — измърмори Аркадия обезумяло. — Трябва да вървя. Моля да ме извините.

Но той не обърна никакво внимание на думите й.

— Внимавайте, девойче — каза мъжът. — Ще си изтървете билета. — Той го взе от нейните несъпротивяващи се бели пръсти и го погледна с израз на задоволство. — Така си мислех. — После изрева с бичи рев: — Майко!

Веднага до него се появи една жена, малко по-ниска, още по-закръглена и червендалеста. Нави на пръст немирна сива къдрица, за да я тикне обратно под доста старомодна шапка.

— Татенце — отвърна тя с неодобрителен тон, — защо викаш сред такава тълпа? Хората те гледат, сякаш си побъркан. Да не мислиш, че си във фермата? — тя се усмихна лъчезарно на нереагиращата Аркадия и прибави: — Има мечешки маниери. — После остро му нареди: — Татенце, пусни малкото момиче! Какво правиш?

Но татенцето само размаха билета пред нея.

— Погледни — отвърна той, — тя отива на Трантор.

Лицето на мамичка веднага светна.

— От Трантор ли сте? Пусни й ръката, нали ти казах, татенце. — Обърна претъпкания куфар, който носеше, настрана и с лек, но неумолим натиск принуди Аркадия да седне. — Седнете — рече тя, — и оставете крачката ви да си починат. До един час няма да има кораб, а пейките са заети от спящи безделници. От Трантор ли сте?

Аркадия пое дълбоко въздух и се предаде.

— Родена съм там — отвърна тя дрезгаво.

Мамчето плесна весело с ръце.

— От един месец сме тук и досега не сме срещнали никого от родината. Много мило. Родителите ви… — тя се огледа със съмнение.

— Не съм с родителите си — внимателно отвърна Аркадия.

— Съвсем сама? Малко момиче като вас? — мамчето веднага се превърна в смесица от възмущение и съчувствие. — Как е станало?

— Мамче — татенцето я дръпна за ръкава, — нека ти кажа. Нещо не е наред. Мисля, че е уплашена. — макар да се стараеше да шепне, Аркадия чуваше много добре гласа му. — Бягаше — наблюдавах я — и не гледаше къде върви. Преди да успея да се отдръпна, се сблъска с мен. И знаеш ли какво? Мисля, че е в беда.

— Хайде, затваряй си устата, татенце. Всеки може да се блъсне в теб. — Но тя приседна до Аркадия на куфара, който уморено изскърца под допълнителната тежест, и обгърна с ръка потръпващото рамо на момичето. — Май бягаш от някого, миличка? Не се страхувай да ми кажеш. Ще ти помогна.

Аркадия погледна добрите сиви очи на жената и усети устните си да треперят. Една част от съзнанието й подсказваше, че тези хора бяха от Трантор и беше възможно да отиде с тях, можеха да и помогнат да остане на планетата, докато реши какво да прави по-нататък, къде да върви. Но друга част от мозъка й, по-гласовитата, говореше объркано и неразбираемо, че не си спомня майка си, че е смъртно уморена да се сражава с Вселената, че иска само да се сгуши на малка топка в силни благи ръце, които да я прегръщат, че ако беше жива майка й, тя би могла… би могла!…

И за първи път тази вечер тя се разрева, плачеше като бебе и беше доволна, притискаше се плътно до старомодната рокля и мокреше обилно едно ъгълче от нея, докато меките бели ръце я притискаха, а добрата длан на майчето гладеше къдриците й.

Татенцето стоеше и безпомощно ги гледаше двете, бъркаше неловко из джобовете си за кърпа, а когато най-сетне я извади, беше дръпната от ръката му. Майчето го изгледа с предупреждение да мълчи. Хората отминаваха покрай малката група с пълното безразличие на безличните тълпи навсякъде. Наистина бяха сами.

Накрая плачът замря и Аркадия се усмихна леко, като изтриваше зачервените си очи с взетата назаем носна кърпа.

— Божичко — прошепна тя, — аз…

— Шш… т… Не говори — каза майчето загрижено. — Засега само си седи и почивай. Поеми си дъх. После ни разкажи какво не е наред и ще видиш, че ще го оправим и всичко ще е добре.

Аркадия се замисли. Не можеше да им каже истината. С никого не биваше да я споделя… Но беше прекалено изтощена, за да съчини правдиво звучаща лъжа.

— Сега съм по-добре — пошепна тя.

— Хубаво — рече майчето. — А сега ми разкажи защо си в беда. Нали не си направила нищо лошо? Разбира се, каквото и да си сторила, ще ти помогнем, но ни кажи истината.

— За приятел от Трантор всичко… — добави татенцето сърдечно, — нали, майчице?

— Затваряй си устата, татенце — беше беззлобният отговор.

Аркадия бъркаше в чантата си. Поне тя все още беше нейна, въпреки скоростната смяна на дрехите, която й бе наложена в покоите на лейди Калия. Намери, каквото търсеше, и го подаде на майчето.

— Това са документите ми — заяви тя стеснително. Беше бляскав синтетичен пергамент, издаден от посланика на Фондацията в деня на пристигането й и заверен от съответния калгънски чиновник. Беше голям, цветен и правеше впечатление. Майчето го погледна безпомощно и го подаде на татенцето, който се задълбочи в съдържанието му, като важно мърдаше устни.

— От Фондацията ли сте? — попита той.

— Да. Но съм родена на Трантор. Вижте, там пише…

— Аха. Изглежда ми да е наред. Казвате се Аркадия, а? Хубаво транторско име. Но къде е чичо ви? Тук пише, че сте дошли, придружена от Хомир Мун — чичо.

— Арестуваха го — каза тъжно Аркадия.

— Арестуван! — викнаха и двамата едновременно.

— За какво — попита майчето. — Извършил ли е нещо?

Аркадия поклати глава.

— Не зная. Просто бяхме на посещение. Чичо Хомир имаше работа с лорд Стетин, но… — не й се наложи да се преструва, че трепери. Тръпките си бяха в нея. На татенцето казаното направи силно впечатление.

— С лорд Стетин. Хм-м, чичо ви трябва да е голям човек.

— Не зная за какво е било, но лорд Стетин настояваше аз да остана… — спомни си последните думи на лейди Калия, които тя бе изрекла театрално заради нея. Тъй като Калия — както вече знаеше — беше специалист, историята можеше да послужи и втори път. Тя замълча и мамчето попита заинтригувано:

— А защо точно вие?

— Не съм сигурна. Той… той искаше да вечеря с мен насаме, но аз отказах, защото исках и чичо Хомир да присъства. Гледаше ме странно и непрекъснато ме държеше за рамото.

Устата на татенцето се бе разтворила леко, но майчето внезапно се изчерви и разгневи.

— На колко години си, Аркадия?

— Почти на четиринайсет и половина.

Майчето пое рязко въздух и каза:

— Защо ли оставят да живеят такива хора?! Уличните кучета са по-добри от тях. От него бягаш, мила, нали?

Аркадия кимна утвърдително.

— Татко — нареди майчето, — върви на информацията и провери кога точно излиза на космодрума кораб за Трантор. Побързай!

Но татенцето направи една крачка и спря. Над главите им прогърмяха високо метални думи и пет хиляди чифта очи стреснато се вдигнаха нагоре.

— Мъже и жени — се разнесе с рязка сила. — Космодрумът се претърсва за опасен беглец и е блокиран. Никой не може да влезе, нито да излезе. Но претърсването ще се извърши много бързо и през това време никакъв кораб няма да кацне или излети, така че няма да изпуснете полета си. Повтарям, никой няма да изпусне полета си. Никой от вас да не напуска квадрата, в който се намира, докато не бъде вдигната мрежата, тъй като в противен случай ще бъдем принудени да използваме неутронните си камшици.

През минутата или по-малко, докато гласът доминираше сред огромния купол на космодрума, Аркадия не би успяла да помръдне, дори и цялото зло в Галактиката да се беше съсредоточило в топка и да се бе втурнало към нея.

Можеше да се отнася само за нея. Не беше необходимо дори да оформя тази идея в мисъл. Но защо…

Калия бе устроила бягството й. А тя беше от Втората Фондация. Защо тогава се предприемаше това претърсване сега? Беше ли се провалила Калия? Можеше ли Калия да не успее? Или това беше част от плана, чиито тънкости й убягваха?

За един зашеметяващ миг пожела да скочи и извика, че се предава, че ще тръгне с тях, че… че…

Но ръката на майчето я бе хванала за китката.

— Бързо! Бързо! Ще отидем в женската тоалетна, преди да започнат.

Аркадия не разбра. Тя само я последва сляпо. Промъкнаха се сред тълпата, която бе замръзнала на групички, а гласът продължаваше да изгърмява последните си думи.

Мрежата вече се спускаше и татенцето я гледаше със зяпнала уста как се снижава. Беше чувал и чел за нея, но никога не бе ставал нейна жертва. Заблестя в пространството, просто поредица от кръстосани тънки лъчи, които караха въздуха да свети в безвредна мрежа от мигащи светлини.

Винаги се контролираше така, че да се спуска бавно отгоре, за да изглежда като падаща мрежа с всичките психологически последствия от залавянето в капан.

Беше вече на височината на кръста — три метра разстояние между светещите линии във всяка посока. В неговия сектор от девет квадратни метра татенцето се оказа сам, но съседните квадрати бяха претъпкани. Почувства се очебийно изолиран, но знаеше, че за да се включи в по-голямата анонимност на някоя група, трябваше да прекоси една от светещите линии, да задейства алармената система и да си докара неутронния камшик.

Той зачака.

Над главите на мрачно притихналата и чакаща тълпа забеляза отдалеченото раздвижване от редицата полицаи, които претърсваха огромната площ квадрат по квадрат. Мина много време, преди човек в униформа да стъпи в неговия сектор и внимателно да отбележи координатите му в официален бележник.

— Документите!

Татенцето ги подаде и те бяха внимателно разгърнати и прегледани.

— Вие сте Прийм Палвер, родом от Трантор, на Калгън за един месец и се връщате на Трантор. Отговорете с да или не.

— Да, да.

— Каква работа имате на Калгън?

— Аз съм търговски представител на нашата фермерска кооперация. Водих преговори с Министерството на земеделието на Калгън.

— Х-м-м. Жена ви с вас ли е? Къде е? Записана е в документите.

— Моля. Съпругата ми е в… — той посочи.

— Ханто! — изрева полицаят. Друг човек с униформа дойде при него. — Още една жена в кенефа, по дяволите — каза първият студено. — Сигурно ще се пръсне от тях. Запиши името й — той посочи графата в документите, където беше включена.

— Има ли друг с вас?

— Племенницата ми.

— Няма я в документите.

— Тя дойде отделно.

— Къде е? Няма значение, зная. Запиши и името на племенницата, Ханто. Как се казва? Запиши Аркадия Палвер. Ще се занимаем с жените, преди да си тръгнем.

На татенцето чакането му се видя вечно. После, след много, много време майчето вече вървеше с твърда стъпка към него, хванала здраво Аркадия за ръка, а двама полицаи се мъкнеха подире й.

Влязоха в квадрата на татенцето.

— Тази стара креслива жена вашата съпруга ли е?

— Да, сър — отвърна умиротворително татенцето.

— Тогава по-добре й кажете, че ще си навлече беля, ако приказва така с полицията на Първия Гражданин — той разкърши гневно рамене. — Това ли е племенницата ви?

— Да, сър.

— Искам документите й.

Като гледаше в очите на съпруга си, майчето леко, но решително поклати глава.

След кратко мълчание татенцето каза с извинителна усмивка:

— Май не мога да го сторя.

— Какво искате да кажете? — полицаят протегна яката си длан. — Дайте ги.

— Дипломатически имунитет — отвърна татенцето кротко.

— Какво искате да кажете?

— Вече ви уведомих, че съм представител на моята фермерска кооперация. Акредитиран съм към калгънското правителство като официален чуждестранен представител и документите ми го доказват. Показах ви ги, а сега не желая да бъда обезпокояван повече.

За миг полицаят се слиса.

— Трябва да проверя документите ви. Това е заповед.

— Разкарайте се! — намеси се внезапно майчето. — Когато ни потрябвате, ще ви повикаме, ах, ти… ти… нехранимайко.

Полицаят стисна устни.

— Дръж ги под око, Ханто. Ще доведа лейтенанта.

— Побързай! — викна майчето след него. Някой се изсмя, но бързо заглуши смеха си.

Претърсването привършваше. Тълпата започваше да проявява опасно нетърпение. Бяха изминали четиридесет и пет минути, откакто мрежата бе започнала да се спуска, а това е прекалено дълго за оптималния ефект. Поради това лейтенант Диридж бързо си проправи път към плътния център на навалицата.

— Това ли е момичето? — попита той уморено. Изгледа я и тя явно отговаряше на описанието. Всичко заради едно дете…

— Документите й, ако обичате! — рече той.

— Вече обясних… — поде татенцето.

— Зная какво сте обяснили и съжалявам — отвърна лейтенантът, — но има нареждания и не мога да ги пренебрегна. По-късно ще имате възможност да протестирате, ако желаете. Междувременно, ако се наложи, ще използвам сила.

Последва мълчание, а лейтенантът чакаше търпеливо.

— Дай ми документите си, Аркадия — поиска с дрезгав глас татенцето.

Аркадия поклати глава, обзета от паника, но татенцето кимна.

— Не се страхувай. Дай ми ги.

Тя безпомощно протегна ръка и му ги подаде. Татенцето ги разгърна и внимателно прегледа, после ги предаде. На свой ред лейтенантът внимателно ги провери. За един продължителен миг вдигна поглед и го отправи към Аркадия, после рязко затвори книжката.

— Всичко е наред — рече той. — Хайде, да вървим.

Тръгна си и след малко повече от две минути мрежата изчезна, а гласът над главите им съобщи за завръщането към нормалната рутина.

— Как… как — заекна Аркадия.

— Шшт — предупреди я татенцето. — Не казвай нито дума. Да вървим на кораба. Сигурно скоро ще бъде на стоянката.

Бяха на кораба. Имаха отделна кабина и собствена маса в столовата. Вече две светлинни години ги деляха от Калгън и Аркадия най-после се осмели отново да повдигне въпроса.

— Но те мен търсеха, господин Палвер — поде тя, — и сигурно са имали подробното ми описание. Защо ме пуснаха?

Татенцето се усмихна широко над ростбифа.

— Е, Аркадия, детето ми, беше лесно. Когато си имаш работа с агенти, купувачи и конкурентни кооперативи, научаваш някои номера. Учил съм ги двайсет години. Разбираш ли, детето ми, когато лейтенантът разтвори документите ти, той намери вътре сгъната банкнота от петстотин кредита. Просто, нали?

— Ще ви ги върна… честна дума, имам много пари.

— Е — по лицето на татенцето плъзна смутена усмивка и той махна с ръка, — за една съотечественичка…

— Но — настоя Аркадия, — какво щеше да стане, ако беше взел парите и въпреки това ме бе арестувал. И ме обвинеше в опит за даване на подкуп?

— И да се откаже от петстотин кредита? Познавам тези хора по-добре от теб, момичето ми.

Но Аркадия знаеше, че не ги познава по-добре. Поне не тези хора. В леглото си тази нощ тя внимателно размисли и разбра, че никакъв подкуп не би предотвратил залавянето й от полицейския лейтенант, освен ако това е било планирано. Те не са искали да я хванат, но въпреки това извършиха всички възможни действия за тази цел.

Защо? За да са уверени, че ще замине! И то за Трантор. Дали двамата недосетливи и мекосърдечни хора, с които пътуваше сега, не бяха само два инструмента в ръцете на хората от Втората Фондация, също толкова безпомощни, колкото и тя? Сигурно бяха!

И все пак…

Всичко беше безполезно. Как би могла да се бори срещу тях! Каквото и да направеше, можеше да е само онова, което страховитите всемогъщи същества желаеха тя да стори.

Въпреки всичко трябваше да ги надхитри. Трябваше. Трябваше!