Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 60 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВТОРАТА ФОНДАЦИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.13. Фантастичен роман. Превод: от англ. Александър ХРУСАНОВ [Second Foundation, Isaac ASIMOV]. Художник: ---. Страници: 262. Формат: 16 см. Цена: 14.00 лв. ISBN: 954-444-016-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

16. Началото на войната

По известни или неизвестни за членовете на Галактиката причини по времето, което обсъждаме, Интергалактическото стандартно време дефинира основната си единица, секундата, като времето, за което светлината изминава 299 776 километра. Условно се приема, че 86 400 секунди се равняват на един стандартен интергалактически ден, а 365 такива дни — на една интергалактическа стандартна година.

Защо 299 776? Или 86 400? Или 365?

Традиция, твърди историкът, като сякаш измолва въпроса. Поради редица различни загадъчни числени съотношения, казват мистиците, привържениците на различни култове, номеролозите, метафизиците. И само твърде малко хора отговарят: защото първоначалната планета — родина на човечеството е имала определени естествени периоди на въртене и оттам могат да се извлекат тези съотношения.

Но никой не го знаеше с положителност.

Въпреки това датата, на която корабът на Фондацията „Хобър Малоу“ пресрещна калгънската ескадра начело с „Безстрашний“ и след като отказа да допусне да го претърсят, бе превърнат в димящ скелет, беше 185; 11692 Г.Е. С други думи, 185-ия ден на годината 11692-а от галактическата ера, чието летоброене започваше от коронясването на първия император от традиционната династия Кембъл. Беше също 185, 419 Р.С. — от раждането на Селдън, или 185; 348 У.Ф. (от учредяването на Фондацията). На Калгън тази дата беше 185; 56 П.Г., тоест от установяването на титлата Първи Гражданин от Мулето. Разбира се, във всеки от случаите за по-голямо удобство годината се определяше така, че да дава същото число на деня, независимо от действителния ден, в който е започнала ерата.

И в допълнение за всичките милиони светове в Галактиката съществуваха безброй местни времена, основаващи се на движението на техните небесни тела.

Независимо дали ще изберете: 186; 11692-419-348-56 или нещо друго, това беше денят, който по-късно историците сочеха, когато говореха за началото на Стетиновата война.

Но за доктор Даръл не беше нито една от тези дати. А само просто тридесет и втория ден, откакто Аркадия бе напуснала Терминус.

Никой не знаеше какво бе струвало на Даръл да се държи безчувствено през това време.

Но Елвик Семик мислеше, че може да отгатне. Беше стар човек и обичаше да твърди, че невронните му щитове са вкаменени до степен, при която мисловните му процеси бяха се схванали и вдървили. Сам изтъкваше и посрещаше с удоволствие подценяването на западащите си сили, като пръв се смееше над тях. Но очите му, макар да бяха избледнели, още виждаха, а мозъкът му не бе по-малко опитен и мъдър от някога, макар и вече не толкова подвижен.

Той само изкриви присвитите си устни и попита:

— Защо не направиш нещо?

Звукът подейства на Даръл като физическо разтърсване, от което потръпна.

— Докъде бяхме стигнали? — рече той дрезгаво.

Семик му хвърли сериозен поглед.

— Ще трябва да направиш нещо за момичето. — Редките му пожълтели зъби се показаха в разтворената въпросително уста.

— Проблемът е — отвърна студено Даръл, — дали е възможно да се вкара резонатор на Саймс-Молф в необходимия обхват?

— Е, казах, че е възможно, а ти не слушаше…

— Съжалявам, Елвет. Нещата стоят така. Това, което ние сега вършим, може да се окаже по-важно за всеки от Галактиката, отколкото въпросът дали Аркадия е в безопасност. Поне за всеки, освен за нея и за мен, а аз съм готов да се присъединя към мнозинството. Колко голям ще бъде резонаторът?

Изражението на Семик издаваше съмнение.

— Не зная. Ще го намериш някъде из каталозите.

— Все пак колко? Един тон? Половин килограм? Дълъг колкото сграда?

— О, мислех, че имаш предвид точни размери. Малка буболечка е — той показа първата става на палеца си. — Горе-долу толкова.

— Добре, можеш ли да направиш нещо такова? — Даръл бързо нахвърли една скица в бележника си, който държеше в скута си, после го подаде на стария физик и той се взря в нея със съмнение, а после се изхили.

— Знаеш ли, когато остарееш колкото мен, мозъкът се калцира. Какво се опитваш да изобретиш?

Даръл се поколеба. В момента копнееше да притежава физическите познания, заключени в съзнанието на другия, за да не е необходимо да изразява мислите си с думи. Но копнежът му беше безполезен и той обясни.

Семик поклати глава.

— Ще трябват хиперрелета. Единствените устройства, които ще работят достатъчно бързо. Огромно количество от тях.

— Но може ли да се направят?

— Ами да.

— Ще успееш ли да намериш всичките части? Имам предвид, без да предизвикаш приказки? Просто като част от обичайната ти работа.

Семик повдигна горната си устна.

— Не мога да взема петдесет хиперрелета. Не бих използвал толкова през целия си живот.

— Сега работим над отбранителен проект. Не си ли в състояние да се сетиш за нещо безобидно, за което ще са необходими? Имаме достатъчно пари.

— Хм-м-м. Може и да измисля нещо.

— Колко малко можеш да направиш цялото устройство?

— Възможно е да се намерят хиперрелета с микроразмери… проводници… транзистори… Космосът ми е свидетел, в него има няколкостотин схеми!

— Зная. Колко голямо?

Семик показа с ръце.

— Прекалено голямо е — рече Даръл. — Трябва да го нося на колана си.

Той бавно смачка скицата в малка топка. Когато стана колкото жълто зърно, го хвърли в контейнера за смет и то изчезна с белия блясък на молекулното разграждане.

— Кой е на вратата ти? — попита Даръл.

Семик се наведе над писалището към малкия млечен екран на сигнала над вратата.

— Младежът Антор. С него има още някой.

Даръл бутна стола си назад.

— Засега не казвай нищо на другите, Семик. Ако разберат, знанието ще представлява смъртна опасност, а засега е достатъчно да се рискуват два живота.

Когато се втурна в кабинета на Семик, Пелеас Антор беше пулсиращо кълбо от енергия и активност и просто изглеждаше чудно как стаята въпреки това успяваше да съхрани спокойното достолепие на своя вече немлад собственик. Свободно развяващите се летни ръкави на туниката на Антор сякаш все още потрепваха от външния бриз и това като че ли правеше тихия кабинет много по-просторен.

— Доктор Даръл, доктор Семик — това е Орум Диридж.

Непознатият мъж беше висок. Дългият прав нос придавате навъсен вид на слабото му лице. Даръл протегна ръка. Антор се усмихна леко.

— Полицейски лейтенант Диридж — поясни той. После прибави многозначително: — От Калгън.

Даръл се обърна, за да се взре втренчено в младия мъж.

— Полицейски лейтенант Диридж от Калгън — повтори той отчетливо. — И го водите тук. Защо?

— Защото е последният човек на Калгън, който е видял дъщеря ви. Почакайте, човече.

Тържествуващото изражение на Антор внезапно се превърна в загриженост и той застана между двамата мъже, като здраво задържаше Даръл. Бавно и не много нежно принуди по-възрастния човек да седне отново в креслото.

— Какво се опитвате да направите? — Антор отметна кестенява къдрица коса от челото си, приседна леко на писалището и замислено разлюля крака си. — Мислех, че ви нося добри новини.

Даръл заговори направо полицая:

— Какво има предвид, като ви нарича последния човек, който е видял дъщеря ми? Тя мъртва ли е? Моля, кажете ми без предисловие. — Лицето му бе побеляло от страх.

— Изразът беше „последният човек на Калгън“ — изрече безизразно лейтенант Диридж. — Вече не е на Калгън. Не зная нищо повече.

— Ей — намеси се Антор, — позволете ми да обясня. Докторе, съжалявам, ако съм прекалил малко с драматизацията. Така нечовешки се държите, че забравих за чувствата ви. Най-напред, лейтенант Диридж е наш човек. Роден е на Калгън, но баща му е бил от Фондацията, попаднал на Калгън в служба на Мулето. Отговарям за лоялността на лейтенанта към Фондацията. Свързах се с него в деня, когато престанахме да получаваме ежедневните отчети на Мун…

— Защо? — прекъсна го брутално Даръл. — Мислех, че бе напълно ясно решено, че няма да предприемаме нищо по въпроса. Рискували сте техния живот и нашия.

— Тъй като — беше не по-малко резкият отговор, — аз съм в тази игра по-отдавна от вас. Понеже имам някои контакти на Калгън, за които не знаете нищо. Защото моите действия се обосновават на по-пълни познания, разбирате ли?

— Мисля, че сте напълно луд!

— Ще ме изслушате ли?

Настъпи мълчание и Даръл сведе поглед.

Устните на Антор се изкривиха в полуусмивка.

— Добре, докторе. Дайте ми няколко минути. Разкажете му, Диридж.

— Доколкото ми е известно, доктор Даръл, — обади се спокойно Диридж, — дъщеря ви е на Трантор. Поне на източния космодрум имаше билет за там. Беше с един търговски представител от онази планета, който твърдеше, че му е племенница. Дъщеря ви изглежда има странна колекция от роднини, докторе. Май това беше вторият й чичо за две седмици, а? Транторианецът дори се опита да ме подкупи — вероятно мисли, че заради това са се отървали. — Той се усмихна мрачно при тази мисъл.

— Как е тя?

— Здрава и читава, доколкото успях да видя. Уплашена. Не мога да я виня за това. Преследваше я целият отдел. Все още не зная защо.

Даръл пое дъх, сякаш за първи път от няколко минути. Усети, че ръцете му треперят, и с усилие ги успокои.

— Тогава е в безопасност. Кой беше търговският пътник? Разкажете за него. Каква роля играе той?

— Не зная. Известно ли ви е нещо за Трантор?

— На времето живеех там.

— Сега е селскостопански свят. Изнася главно фураж и зърнени храни. С високо качество! Продават ги из цялата Галактика. На планетата има десетина-двадесет кооперации, всяка със свои представители в чужбина. При това са отракани кучи синове — познавам досието на този. Бил е и преди на Калгън, обикновено с жена си. Напълно почтен. Съвсем безобиден.

— Хм-м-м — обади се Антор. — Аркадия е родена на Трантор, нали докторе?

Даръл кимна.

— Връзва се, нали разбирате? Искала е да се махне бързо и надалеч — и Трантор и се е натрапил в съзнанието. Не мислите ли и вие така?

— А защо да не се върне тук? — попита Даръл.

— Може би са я преследвали и е помислила, че е необходимо да тръгне в друга посока, а?

На доктор Даръл не му стигна кураж да продължи да пита. Е, тогава нека бъде на сигурно място на Трантор, доколкото можеше човек да бъде в безопасност, където и да е в тази тъмна и ужасна Галактика. Помъкна се към вратата, усети лекото докосване на Антор до ръкава му, но не се обърна.

— Имате ли нещо против да се върна у дома с вас, докторе?

— Елате, разбира се — беше автоматичният отговор.

До вечерта повърхностният слой от личността на Даръл, който влизаше в пряк досег с други хора, се бе възстановил. Докторът беше отказал да вечеря и вместо това се бе върнал с трескава настойчивост към бавния напредък на сложните математически формули на енцефалографския анализ.

Едва към полунощ влезе отново във всекидневната.

— Здравейте. Не сте ли в леглото?

— Часове гледам видео и се опитвам да хвана нещо друго освен новини. Изглежда, че „Хобър Малоу“ се бави по маршрута и все още не се обажда.

— Така ли? Какво подозират?

— Какво мислите? Калгънско мошеничество. Съобщава се, че са забелязали калгънски кораби в космическия сектор, откъдето за последен път са се обадили от „Хобър Малоу“.

Даръл повдигна рамене, а Антор потърка със съмнение челото си.

— Вижте какво, докторе — каза той, — защо не заминете за Трантор?

— Защо да ходя?

— Защото тук нямаме полза от вас. Не сте на себе си. И не можете да бъдете. А като отидете на Трантор, ще успеете да свършите нещо полезно. Там е старата имперска библиотека с пълните протоколи от заседанията на Селдъновата комисия…

— Не! Библиотеката е преровена и на никого не е помогнала.

— На времето е улеснила Еблинг Майс.

— Откъде знаете? Да, той заявил, че е намерил Втората Фондация, и майка ми го убила пет секунди след това като единствен начин, за да не допусне неволно да разкрие местоположението и на Мулето. Но с тази си постъпка тя също — разбирате — е направила невъзможно въобще някога да се установи дали Майс наистина е знаел къде се намира. Все пак, никой друг никога не е успял да научи истината от тези архиви.

— Ако си спомняте, Еблинг Майс е работил под емоционалния натиск на Мулето.

— И това ми е известно, но именно поради този признак съзнанието на Майс е било в ненормално състояние. Знаем ли с вас нещо за свойствата на мозък, който се намира под емоционалния контрол на друг, за възможностите и недостатъците му? Във всеки случай аз няма да отида на Трантор.

— Добре де, защо е тази жар? — намръщи се Антор. — Просто предложих като… е, Космосът ми е свидетел, че не ви разбирам. Изглеждате с десет години по-стар. Явно изживявате същински ад. Тук не вършите нищо полезно. Ако бях на ваше място, щях да отида и да доведа момичето.

— Точно така! И аз искам да го направя. Именно поради това няма да го сторя. Вижте, Антор, опитайте се да разберете. Вие играете, и двамата играем с нещо, което надвишава силите ни за борба. Хладнокръвно погледнато, ако успеете да запазите самообладание, ще го проумеете, каквото и да мислите в донкихотовските си мигове.

От петдесет години ни е известно, че Втората Фондация е истинският наследник и следовник на Селдъновата математика. А това означава, и вие го знаете, че нищо не става в Галактиката, което да не играе известна роля в техните сметки. За нас целият живот е поредица от случайности, които трябва да посрещаме с импровизации. За тях животът има определена цел и е необходимо да се справят с него чрез предварителни изчисления.

Но те също имат слабости. Трудовете им са статистически и само колективната дейност на човечеството е наистина неизбежна. А на мен не ми е известно как аз, като индивид, играя някаква роля в предвидения ход на историята. Вероятно нямам определена роля, тъй като Планът оставя на индивидите неопределеност и свободна воля. Но аз съм от значение и те — те, разбирате ли — могат да са изчислили вероятната ми реакция. Затова не се доверявам на инстинктите си, желанията си и вероятните си реакции.

Бих предпочел по-скоро да им представя невероятна реакция. Ще остана тук, въпреки факта, че ужасно искам да замина. Няма! Тъкмо защото изпитвам отчаян копнеж да замина!

По-младият мъж се усмихна кисело.

— Не познавате така добре собственото си съзнание, както те биха могли да са го изучили. Да предположим, че като ви познават, могат да разчитат на вашата мисъл, само на мисълта ви. Какво е за вас невероятна реакция, след като предварително им е известно как ще разсъждавате!

— В такъв случай няма изход, защото, ако се съглася със съображенията, които току-що изложихте, и отида на Трантор, те може да са предвидили и това. Съществува безкраен цикъл на двойна-тройна-четворна и така нататък измама. Докъдето и да проследя този цикъл. Възможно е само да замина или да остана. Сложните действия, с които да се примами дъщеря ми да прекоси половината Галактика, не могат да имат за цел да ме накарат да остана, където съм, тъй като сигурно щях да си седя тук, ако не бяха предприели нещо. Вероятно единственото им намерение е да ме принудят да тръгна, затова няма да ходя никъде.

Освен това, Антор, не всичко носи отпечатъка на Втората Фондация; не всички събития са резултат от тяхното дърпане на конците. Възможно е да нямат нищо общо с бягството на Аркадия и тя да бъде в безопасност на Трантор, след като всички ние измрем.

— Не — отвърна Антор рязко, — тук грешите.

— Имате ли друго обяснение?

— Да… стига да ме изслушате.

— Е, добре, говорете. Не ми липсва търпение.

— Добре ли познавате дъщеря си?

— Доколкото даден индивид може да познава някой друг. Явно познанията ми не са достатъчни.

— На тази основа и моите също, вероятно още по-малко — но поне аз я видях с непредубеден поглед. Първо, тя е ужасна малка романтичка, единствена дъщеря на затворен в кула от слонова кост академичен учен, израстваща в нереалния свят на телевизионните приключения и филмокнигите. Живее със свръхестествена самоизградена фантазия, състояща се от шпионаж и интриги. Второ, в това отношение тя е интелигентна, поне достатъчно, за да ни надхитри. Внимателно е планирала да подслуша първата ни сбирка и е успяла. Целенасочено е планирала да отиде на Калгън с Мун и успя. Трето, нечестиво превъзнася геройството на баба си — вашата майка, която е победила Мулето.

Мисля, че дотук съм прав, нали? Добре. А сега, за разлика от вас получих пълен доклад от лейтенант Диридж и в допълнение моите многобройни източници на Калгън го потвърждават. Знаем, например, че в разговор с лорда на Калгън на Хомир Мун е бил отказан достъп до двореца на Мулето и че отказът е бил отменен внезапно, след като Аркадия е разговаряла с лейди Калия, твърде добра приятелка на Първия Гражданин.

— И откъде ви е известно всичко това? — прекъсна го Даръл.

— Първо, Мун е бил разпитан от Диридж като част от полицейската кампания по издирването на Аркадия. Естествено, разполагаме с пълен препис от въпросите и отговорите.

Да вземем и лейди Калия. Носят се слухове, че Стетин е загубил интерес към нея, но мълвата не се потвърждава от факти. Тя не само не е сменена, не само е била способна да превърне отказа на лорда в разрешение за Мун, но е успяла и открито да организира бягството на Аркадия. А десетина от войниците в административната сграда на Стетин са свидетелствали, че миналата вечер те са били видени заедно. И все пак тя остава ненаказана. Въпреки факта, че Аркадия е издирвана с всички признаци на усърдие.

— Но какво е заключението ви от целия този поток несвързани данни?

— Че бягството на Аркадия е било устроено съзнателно.

— Както казах и аз.

— С едно допълнение. Че Аркадия сигурно е знаела, че е организирано, че Аркадия, умното малко момиче, което вижда навсякъде интриги, е разбрало и тази и е последвало собствения си начин на мислене. Искали са да се върне във Фондацията и затова е отишла на Трантор. Но защо на Трантор?

— Да, защо?

— Защото точно там Байта, бабата, която боготвори, е отишла, когато е била преследвана. Съзнателно или не, Аркадия е постъпила като нея. Чудя се в такъв случай дали Аркадия е бягала от същия неприятел.

— Мулето ли? — попита Даръл с учтив сарказъм.

— Разбира се, че не. Като казвам враг, имам предвид съзнание, с което не е могла да се пребори. Бягала е от Втората Фондация или някакво подобно явление, което би могло да съществува на Калгън.

— За какво влияние говорите?

— Нима очаквате Калгън да е имунизиран против подобна вездесъща заплаха? И двамата стигнахме до заключението, че бягството на Аркадия е било нагласено. Така ли е? Търсили ли са я и са я намерили, а Диридж съзнателно я е оставил да се измъкне. Диридж, разбирате ли? Но как е станало? Нали той е наш човек! Как са го узнали? Дали са разчитали на него, че ще действа като предател? Е, докторе?

— Сега твърдите, че искрено са искали да я заловят. Откровено казано, Антор, малко ме уморявате. Завършете разказа си. Искам да си легна.

— Бързо ще го приключа — Антор бръкна в джоба си за малък куп фотокопия. Бяха с познатите криволици на енцефалограф. — Мозъчните вълни на Диридж — подхвърли Антор небрежно, — снети след завръщането му.

Даръл ги разпозна ясно с невъоръжено око и когато вдигна поглед, лицето му бе посивяло.

— Той е манипулиран.

— Точно. Позволил е на Аркадия да избяга, не защото е наш човек, а понеже е човек на Втората Фондация.

— Дори и след като е знаел, че отива на Трантор, а не на Терминус?

Антор повдигна рамене.

— Имал е указания да я пусне. Той не е могъл по никакъв начин да промени това. Бил е само инструмент, нали разбирате. Аркадия просто е възприела най-малко вероятния ход и сигурно е в безопасност. Или поне до времето, когато Втората Фондация ще може да промени плановете, за да включи в тях сегашното състояние на нещата…

Антор млъкна. Малката сигнална светлина на видеоапарата бляскаше. Включена в независима верига, тя означаваше наличието на спешна информация. Даръл също я видя и с механично движение, придобито от дълъг опит, включи видеоапарата. Чуха средата на едно изречение, но още преди да завърши, узна, че „Хобър Малоу“ или по-точно неговите останки са били намерени и че за първи път от почти половин век Фондацията отново е във война.

Антор здраво стисна зъби.

— Добре, докторе, чухте съобщението. Калгън е нападнал, а той е под контрола на Втората Фондация. Ще последвате ли дъщеря си и ще отидете ли на Трантор?

— Не. Ще рискувам. Тук.

— Доктор Даръл, вие не сте толкова умен, колкото дъщеря си. Питам се до каква степен можем да ви се доверим. — За миг спокойният му втренчен поглед задържа очите на Даръл и после той излезе, без да каже повече нито дума.

А Даръл остана да седи в нерешителност и почти в отчаяние.

Незабелязван, видеоапаратът бе смесица от възбудени звуци и кадри, докато описваше с нервни подробности първия час на войната между Калгън и Фондацията.