Робин Кук
Заговор (19)

18.

24 май

— Нещо за четене? — усмихна й се стюардесата.

Мариса кимна. Трябваше й нещо да се разсее и да престане да мисли за ужасната сцена в хотела.

— Списание или вестник? — попита я момичето.

— Вестник, може би.

— „Сан Франциско икзаминър“ или „Ню Йорк Таймс“?

Тя не бе в настроение да избира.

— „Ню Йорк Таймс“ — произнесе най-накрая.

Големият самолет бе достигнал летателна височина и коланите не бяха задължителни. Мариса погледна през прозореца скалистите планини, които се издигаха в пустинята. Изпита облекчение, че най-после е в самолета. На летището се страхуваше, че може да я нападне някой от приятелите на русия мъж, или да бъде арестувана, затова просто се скри в тоалетната.

Тя разгърна вестника и погледна карето със съдържанието. Продължаващите репортажи за епидемиите във Филаделфия и в Ню Йорк бяха поместени на стр.4 и тя отвори вестника на страницата.

В статията се съобщаваше, че броят на смъртните случаи във Филаделфия е над петдесет и осем, а в Ню Йорк — четиридесет и девет, но че случаите са много повече. Мариса не се изненада, че първоначално заразеният е специалист „уши, нос и гърло“. Забеляза също така, че болница Розенберг вече е обявена в несъстоятелност.

На същата страница се виждаше снимка на д-р Ахмед Факри, началник „Епидемиология“ в Световната здравна организация. В статията до снимката пишеше, че той е посетил Националния Епидемиологичен Център, за да разследва епидемиите на Ебола, тъй като Световната организация се безпокои вирусът да не пресече Атлантика.

Може би д-р Факри щеше да й помогне, помисли си Мариса. Може би адвокатът, който Ралф й бе намерил, щеше да й уреди да говори с него.

 

 

Ралф се бе навел над протоколите си, когато външният звънец се обади в 9:30 вечерта. Той погледна часовника си и се запита кой ли може да идва по това време. Надникна през малкото прозорче на вратата и ахна.

— Мариса! — произнесе той невярващо и отвори широко. Зад нея видя жълто такси, което се отдалечаваше по дългата подходна алея.

Той разтвори ръце и тя изтича към него, избухвайки в сълзи.

— Мислех, че си в Калифорния. Защо не ми се обади, че пристигаш? Щях да те посрещна на летището.

Тя не каза нищо, стоеше в прегръдките му и плачеше. Беше толкова хубаво да е защитена.

— Случило ли ти се е нещо? — попита я той, но тя се разхълца още по-силно.

— Поне седни. — Той я отведе до дивана. Остави я да поплаче още няколко минути, като нежно я потупваше по гърба. — Всичко е наред, скъпа, всичко е наред — повтаряше непрекъснато, като не знаеше какво друго да каже. Погледна към телефона, трябваше да се обади, но в състоянието в което се намираше, Мариса нямаше да му позволи да се отдели от нея. — Може би ще пийнеш нещо? — попита я той. — Какво ще кажеш за чашка специален коняк? Сигурно ще се почувстваш по-добре.

Тя поклати глава.

— Вино? Имам отворена бутилка хубаво шардоне в хладилника. — Ралф извираше от идеи.

Мариса го стисна още по-здраво, но хлипанията й намаляха и тя задиша по-равномерно.

Изминаха пет минути. Ралф въздъхна.

— Къде ти е багажът?

Тя не отговори, само извади една кърпичка от джоба си и изтри мокрото си лице.

— Имам студено пиле в кухнята…

Мариса най-после изправи гърба си.

— Може би съвсем мъничко, но моля те, остани с мен. Толкова ме е страх.

— Тогава защо не ми позвъни от аерогарата? Какво се е случило с колата ти? Не си ли я оставила тук?

— Дълга история — отвърна Мариса. — Но се страхувах, че някой може да я види. Не исках никой да знае, че съм се върнала в Атланта.

Ралф вдигна вежди въпросително.

— Означава ли това, че ще преспиш тук при мен?

— Ако нямаш нищо против — каза тя. — Извинявай, че се самопоканих, но ти си толкова добър приятел.

— Искаш ли да те откарам до дома ти да си вземеш нещо?

— Благодаря, но не искам да се мяркам там по същата причина, поради която се страхувах да отида за колата си. Ако трябваше да отида някъде тази вечер, щях да мина през Центъра и да взема пакета, който вероятно Тад е приготвил за мен. Но да ти кажа истината, мисля, че всичко може да почака до сутринта. Дори онзи криминален адвокат, който, надявам се, ще ме измъкне от затвора.

— И таз хубава — каза Ралф. — Предполагам, че не говориш сериозно. Не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво всъщност става?

Мариса взе ръката му в своята.

— Ще ти кажа. Обещавам. Нека само се успокоя. Може би трябва да хапна нещо.

— Ще ти сложа малко от пилето.

— Добре. Знам къде е кухнята, може би ще си изпържа няколко яйца.

Тя се изправи и тръгна към кухнята. Огледа приборите и тенджерите, взе някои подправки и отвори хладилника да вземе яйцата. Тогава се сети, че не е попитала Ралф дали и той не иска. Помисли си да извика, но осъзна, че той няма да я чуе.

Остави яйцата и се приближи към интеркома, след което започна да натиска копчетата на таблото, за да види дали може да разбере как работи.

— Ало, ало — произнесе тя, опитвайки различни комбинации. Попаднала на правилните честоти, тя внезапно чу гласа на Ралф.

— Тя не е в Сан Франциско — казваше той. — Тук е, в къщата ми.

Пауза.

— Джаксън, не знам какво се е случило. В истерия е. Единственото, което ми каза, е, че има оставен за нея пакет в Центъра. Виж, сега не мога да говоря. Отивам при нея.

Пауза.

— Ще я задържа тук, не се притеснявай. Но ела колкото можеш по-бързо.

Пауза.

— Не, никой не знае, че е при мен. Сигурен съм. Чао.

Мариса стисна плота, боейки се, че ще припадне. Излизаше, че Ралф — единственият човек, на когото вярваше — е един от „тях“. И Джаксън! Трябва да беше същият онзи, с когото се беше запознала на партито у Ралф. Шефът на Лекарски съюз за действие, който в момента пътуваше за насам. О, господи!

Знаейки, че Ралф ще влезе всеки миг в кухнята, тя се насили да отиде до печката и да започне да готви. Но когато се опита да счупи яйцето, го смачка и пусна всичко в тигана. Разтреперана, извади черупките, взе следващото в момента, когато Ралф се появи с бутилка в ръка и го счупи по-внимателно, прибавяйки го към първото.

— Хубаво мирише — произнесе той безгрижно. Остави чашата й и я докосна леко по гърба.

Мариса подскочи.

— О, ти май наистина си разстроена. Как ще те успокояваме?

Тя не отвърна нищо. Въпреки че не изпитваше и най-малкия глад в момента, тя изпържи яйцата, намаза си препечена филийка с масло и сложи отгоре конфитюр. Гледайки скъпата риза на Ралф, тежката му златна верижка, украсените с ресни мокасини от „Гучи“, всичко в него изведнъж й се стори нелепо и предвзето, както и цялата претрупано обзаведена къща. Всичко това бе израз на разточителството на един богат доктор, уплашен от новото състезание в медицината, от промяната в статуквото в областта на здравеопазването.

Очевидно Ралф бе член на Лекарски съюз на действие. Разбира се, че ще подкрепи Маркхам. И Ралф, а не Тад, беше този, който винаги знаеше за нея къде се намира. Изведнъж си помисли, че дори и да избяга, няма къде да отиде. Със сигурност нямаше да използва адвоката, препоръчан от Ралф. Сега, когато знаеше, че той е замесен, внезапно си спомни, че името на адвокатската фирма, която бе споменал, й звучеше познато: Купър, Ходжис, Маккуинлин и Ханкс бяха записани като обслужващи агенти на Лекарски съюз за действие.

Беше в капан. Хората, които я преследваха, имаха могъщи връзки. Нямаше представа доколко дълбоко са проникнали в Националния Епидемиологичен Център. Със сигурност в заговора бе замесен конгресменът, който упражняваше контрол върху бюджета на Центъра.

Главата й се замая. Беше ужасена, че никой няма да й повярва и знаеше много добре, че единственото категорично доказателство, с което разполагаше, си лежи спокойно някъде в секретната лаборатория, за която от собствения си горчив опит знаеше, преследвачите й имат достъп. Знаеше със сигурност само едно: че трябва да избяга от Ралф, преди Джаксън, а може би и другите, да са дошли.

Тя взе вилицата си и внезапно си представи русия мъж, който влетя през вратата на банята в Сан Франциско. После борбата с него, кръвта, бягството… Изпусна вилицата, уплашена отново, че може да припадне.

Ралф я хвана за лакътя и й помогна да отиде до кухненската маса. Нареди храната на една табла и я постави пред нея, като я подкани да се храни.

— Толкова добре се чувстваше преди минутка — рече той. — Ще ти стане още по-добре, ако сложиш нещо в стомаха си. — Той се наведе, взе изпуснатата вилица и я сложи в умивалника, след което извади друга от чекмеджето.

Мариса отпусна глава в ръцете си. Трябваше да се овладее. Ценното време изтичаше.

— Не си ли гладна?

— Не много — призна Мариса. Силната миризма на яйца бе достатъчна да й призлее. Тя потръпна.

— Може би трябва да вземеш успокоително. Ще ти донеса от горния етаж. Какво мислиш?

— Окей.

— Стой тук. — Ралф стисна раменете й леко.

Това беше шансът, за който се бе молила. Веднага след като той излезе от стаята, тя стана и отиде да вдигне телефона. Нямаше сигнал. Ралф сигурно беше прекъснал връзката по някакъв начин. Дотук с надеждата да се свърже с полицията. Изтича да потърси ключовете му за колата в кухнята, но ги нямаше. След това влетя в прилежащата към нея дневна. Имаше малка мраморна кутия на преградата, която ги делеше, в която лежаха няколко ключа, но нито един не беше за колата. Тя се върна в кухнята и тичешком се приближи към фоайето до задната врата. Там имаше корково табло, антикварно писалище и старо бюро. Тясна врата водеше към банята.

Опита първо писалището, преравяйки бързо съдържанието му. Откри някакви ключове със странна форма за къщата, но това бе всичко. Обърна се към малкото бюро и започна да отваря чекмеджетата, откри чифт ръкавици, шалове и дъждобран.

— Какво ти трябва? — попита Ралф, внезапно изникнал зад нея.

Мариса виновно се изправи, като се опитваше да си измисли оправдание. Той я гледаше очаквателно. Пръстите на дясната му ръка бяха стиснати. В лявата си ръка държеше чаша с вода.

— Помислих си, че мога да намеря някой пуловер — каза тя.

Ралф я гледаше с любопитство. Все пак къщата беше доста топла. Пък и беше юни.

— Ще включа отоплението в кухнята — каза той и я поведе отново към стола й. После протегна дясната си ръка: — Изпий това — и пусна една капсула в дланта на Мариса. Беше двуцветна — в червено и слонова кост.

— Далмен? — попита тя. — Мислех, че ми носиш успокоително.

— Това ще те успокои и от него ще спиш добре.

Тя поклати глава и му върна капсулата:

— Предпочитам транквилант.

— Какво ще кажеш за валиум?

— Става.

Веднага щом го чу да се изкачва по стълбите, Мариса се втурна към входното антре. На мраморната масичка не се виждаха ключове. Тя отвори гардероба и бързо претърси джобовете на саката му. Нищо.

Върна се в кухнята точно преди Ралф да слезе по задните стълби.

— Ето, вземи — каза той и пусна в ръката й една синя таблетка.

— Колко милиграма е?

— Десет.

— Не мислиш ли, че е доста?

— Толкова си разстроена! По-малка доза няма да ти подейства. — Той й подаде чашата с вода.

Тя я пое и се престори, че пие таблетката, но вместо това я пусна в джоба на сакото си.

— А сега опитай отново да хапнеш — предложи Ралф.

Мариса се насили да яде, докато се опитваше да измисли как да избяга преди идването на Джаксън. Храната имаше отвратителен вкус и тя остави вилицата след няколко хапки.

— Още ли не си гладна?

Тя поклати глава.

— Ами да отидем тогава в дневната.

Мариса изпита облекчение, че се маха от миризмите на готвено, но в момента, в който седнаха, Ралф я накара да изпие един коктейл.

— Не мисля, че ми е възможно след валиума.

— Мъничко няма да ти навреди.

— Сигурен ли си, че не се опитваш да ме напиеш? — изгледа го Мариса и се засмя пресилено. — Може би ще е по-добре аз да смеся напитките?

— Нямам нищо против — съгласи се той и вдигна краката си на масичката за кафе. — Налей за мен скоч.

Мариса отиде право на бара и му наля четири пръста скоч. След това, като се увери, че не я гледа, извади таблетката валиум, разчупи я на две и пусна половинките в алкохола. За съжаление не се разтвориха. Тя извади парченцата, стри ги на каша с бутилката и ги изсипа обратно в чашата.

— Трябва ли ти помощ? — извика Ралф.

— Не. — Мариса си наля малко бренди и отиде при него с двете чаши. — Ето, вземи.

Ралф пое питието си и се отпусна на дивана. Мариса седна до него, като не преставаше да си блъска главата над въпроса къде може да е оставил ключовете си за колата. Запита се дали щеше да й отговори, ако го попиташе директно, но прецени, че рискът е прекалено голям. Ако я заподозреше, че знае за него, можеше да я задържи насила. А така все пак имаше шанс, ако откриеше проклетите ключове.

Хрумна й ужасяваща мисъл: може да ги бе пуснал в джоба на панталоните си. Колкото и да й бе неприятно, тя се застави да се притисне към него и опря ръка предизвикателно в бедрото му. Усети ключовете през тънкия габардин. Така… А сега как да ги извади оттам?

Стисна зъби и наведе лице към неговото, окуражавайки го да я целуне. Когато ръцете му обхванаха талията й, тя провря пръсти в джоба му. Едва дишайки, напипа края на металния пръстен и го дръпна. Ключовете леко издрънчаха и тя започна да го целува пламенно. Усетила готовността му, реши, че сега е моментът да се възползва. Моля те, господи, моля те, господи, повтаряше си наум тя, докато ги издърпа и ги пусна в собствения си джоб.

Ралф очевидно бе забравил за идването на Джаксън или пък бе решил, че сексът с Мариса е по-сигурният начин да я задържи. Във всеки случай бе време да го спре.

— Скъпи — измърка тя. — Не ми е приятно да ти го кажа, но тази таблетка ме хвана. Мисля, че е време да отида да спя.

— Остани тук. Аз ще те държа.

— Иска ми се, но после ще трябва да ме носиш по стълбите. — Тя се освободи от прегръдката му и той грижовно я поведе към спалнята за гости на втория етаж.

— Не искаш ли да остана при теб? — прошепна той в ухото й.

— Съжалявам, Ралф. Усещам, че заспивам. — Тя се насили да се усмихне. — Винаги можем да продължим, когато валиумът престане да действа. — Сякаш да предотврати по-нататъшните разговори, тя се отпусна в леглото направо с дрехите.

— Не искаш ли да облечеш пижама?

— Не, не, едва държа очите си отворени.

— Добре, обади ми се, ако ти е нужно нещо. Ще съм на долния етаж.

В момента, в който той затвори вратата, тя се изправи и отиде на пръсти до вратата, вслушвайки се в заглъхващите му стъпки. След това се приближи до прозореца и го отвори. Балконът отвън беше както си го спомняше. Колкото се може по-тихо тя излезе в топлата пролетна нощ. Над нея бе обърнатата надолу купа на небето, осеяно със звезди. Дърветата приличаха на тъмни силуети. Не подухваше никакъв вятър. Някъде в далечината излая куче. Миг след това Мариса чу кола.

Тя бързо огледа позицията си. Намираше се на почти пет метра над асфалтовата алея. Нямаше как да скочи. Балконът бе ограден с ниски перила, които го отделяха от наклонения покрив на верандата. Отляво покривът на верандата граничеше с кулата, а отдясно заобикаляше зад ъгъла на сградата.

Мариса прекрачи перилата и запристъпва към ъгъла. Покривът на верандата завършваше шест метра по-нататък. Противопожарните стълби се спускаха от третия етаж, но не можеше да стигне до тях. Тя се обърна и потърси с поглед балкона. Беше на половината път, когато колата, която преди малко бе чула, зави по алеята към къщата.

Мариса легна върху наклонения покрив. Знаеше, че всеки, който минава по алеята, ще я види, ако вдигне очи нагоре. Светлините на фаровете заиграха по дърветата, след това отминаха бързо към къщата, осветявайки я, преди колата да се закове пред входа. Тя чу да се отварят врати, както и няколко гласа. Не бяха възбудени; явно никой не я бе видял да пълзи по покрива. Ралф отключи вратата, казаха си нещо, след което гласовете изчезнаха във вътрешността на къщата.

Мариса изтича по покрива и прескочи отново през балконските перила. Върна се в гостната спалня и отвори вратата към коридора. Чу гласа на Ралф, макар да не можеше да различи думите. Колкото е възможно по-тихо, тя тръгна надолу по стъпалата.

Лампата от вестибюла не проникваше зад втората чупка на коридора и се наложи да се движи опипом. Мина покрай няколко тъмни спални, преди да завие зад последния ъгъл и да види светлината на кухненската лампа на долния етаж.

Стъпила на горната площадка на стълбището, тя се поколеба. Шумовете в старата къща я объркваха. Продължаваше да чува гласовете, но сега долови и шум от стъпки. Проблемът беше, че не можеше да определи откъде идват. В този момент видя една ръка върху перилата в основата на стълбите.

Мариса промени посоката и се върна по стъпалата нагоре, поемайки към третия етаж. Едно от стъпалата изскърца под краката й и тя се поколеба; сърцето й се разтупка, когато чу човека отдолу да се приближава неумолимо. Стъпките стигнаха до втория етаж и завиха по коридора към фасадата на къщата и тя си отдъхна.

Продължи да върви нагоре, примигвайки при всеки звук. Вратата към апартамента на прислужниците най-горе беше затворена, но не и заключена.

Бързо влезе в тъмната дневна, след това — в спалнята, която според нея трябваше да гледа към стъпалата за противопожарния изход.

Стигна до прозореца и се прехвърли навън, след което стъпи на несигурната метална решетка. Събра смелост и се изправи; тръгна колебливо надолу, по една крачка. Когато се изравни с втория етаж, чу възбудени гласове вътре и шум от отваряне и затваряне на врати. В доскоро тъмните стаи бяха включени всички крушки. Явно бяха осъзнали, че е избягала.

Като се насилваше да бърза, Мариса зави по платформата на втория етаж, но бе спряна от нещо метално. Опипа предпазливо с ръце и разбра, че последното рамо на стълбата е измъкнато, очевидно с цел да предпазва къщата от взломаджии. Тя отчаяно се опитваше да измисли как да слезе до долу. Нямаше никакъв механизъм за спускане. В този момент забеляза зад себе си голяма противотежест.

Предпазливо сложи крак на първото стъпало. Чу се силно изскърцване на метал. Знаейки, че няма избор, Мариса се отпусна с цялата си тежест на стъпалото. С късащ нервите трясък стълбата се удари в земята и тя затича по нея.

Когато краката й докоснаха тревата, тя се втурна към гаража, размахвайки бясно ръце. Нямаше начин мъжете в къщата да не са чули сгромолясването на стълбата на противопожарния изход. Всеки момент щяха да излязат да я потърсят.

Тя изтича до страничната врата на гаража, като се молеше да не е заключена. Не беше. Когато влетя вътре, чу задната врата на къщата да се отваря. Отчаяно се дръпна в тъмнината на вътрешността и затвори след себе си. Обърна се и тръгна напред, натъквайки се почти мигновено на седана на Ралф. Напипа вратата на колата, отвори я и се плъзна на седалката зад волана. Забави се малко, докато вкара ключа в стартера, и запали. На таблото светнаха няколко индикатора, но колата не помръдна. Тогава си спомни как Ралф обясняваше, че трябва да се изчака оранжевата лампичка да изгасне, защото двигателят е дизелов. Изключи, след което отново запали, завъртайки ключа наполовина. Оранжевата лампичка светна и Мариса зачака. Чу някой да вдига гаражната врата и като обезумяла натисна бутона, заключвайки всичките четири врати на автомобила.

— Хайде! — произнесе тя през стиснати зъби. Оранжевата лампичка изгасна; тя завъртя ключа и колата изръмжа, когато подаде газ. Последваха серия глухи удари по стъклото. Тя даде заден и натисна докрай педала за газта. Последва секунда забавяне, преди мощната кола да скочи назад с такава сила, че тя се блъсна във волана. Стисна го здраво, когато седанът излетя от вратата и изпрати двама мъже далеч встрани.

Колата се наклони и се понесе по алеята. Мариса скочи на спирачката, когато гумите изскърцаха пред къщата, но беше твърде късно: тя се заби със задницата в колата на Джаксън. Обръщайки напред, си помисли, че е свободна, докато един от мъжете се възползва от краткото й спиране, и се хвърли на капака. Мариса ускори. Гумите се завъртяха, но колата не помръдна. Беше хваната от колата отзад. Даде мерцедеса на заден. Чу се стържещ звук на метал; тя подкара напред и полетя по алеята, освобождавайки се от нападателя си.

 

 

— Забрави. — Джейк изпълзя изпод колата на Джаксън, изтупвайки мръсотията от ръцете си. — Удари ти радиатора — каза той на доктора. — Няма охладител, така че дори да запали, няма да можеш да я караш.

— По дяволите! — каза Джаксън и излезе от колата. — Тази жена вади невероятен късмет. — Той погледна любопитно към Хеберлинг. — Това сигурно нямаше да се случи, ако бях дошъл тук направо, вместо да чакам непрокопсаниците ти на летището.

— Какво? — вдигна вежди Хеберлинг. — И какво щеше да направиш? Да се опиташ да я убедиш? Ти се нуждаеше от Джейк и Джордж.

— Можеш да използваш моята кола — предложи Ралф. — Но е само с две седалки.

— Тя вече има голяма преднина — обади се Джордж. — Няма да успеем да я настигнем.

— Не знам как е избягала — извинително рече Ралф. — Оставих я заспала. Изпи десет милиграма валиум, за бога. — В този момент забеляза, че самият той се чувства леко замаян.

— Някаква идея къде може да отиде? — попита Джаксън.

— Във всеки случай не вярвам да е в полицията — каза Ралф. — Ужасена е, особено в момента. Може да се опита да отиде в Центъра. Каза, че там имало пакет за нея.

Джаксън погледна Хеберлинг. В главите им се въртеше едно и също: медицинският пистолет.

— Можем да изпратим там Джейк и Джордж — обади се Хеберлинг. — Напълно сигурни сме, че няма да се прибере вкъщи, а след всичко, което стори на Ал, момчетата нямат търпение да й го върнат.

 

 

Петнайсет минути след това Мариса се чувстваше достатъчно спокойна, за да започне да се тревожи къде се намира. Беше направила толкова хаотични завои, в случай че я преследват, че бе загубила всякаква представа за посоката. Като нищо можеше да се окаже, че се е въртяла в кръг.

Забеляза напред светофар и бензиностанция. Подкара нататък, смъквайки стъклото на прозореца си. Зад една от колонките се показа млад мъж с бейзболна шапка.

— Бихте ли ми казали къде съм? — попита Мариса.

— Бензиностанция на „Шел“ — отвърна мъжът и погледна щетите по колата на Ралф. — Знаете ли, че и двата ви стопа са счупени?

— Не съм изненадана — поклати глава Мариса. — Бихте ли ми казали как да стигна до университета „Емъри“?

— Госпожице, изглеждате така, сякаш сте била на съсипващо дерби — каза той и поклати невярващо глава.

Тя повтори въпроса си и той й даде някакви неясни инструкции.

Десет минути по-късно Мариса мина покрай Националния Епидемиологичен Център. Сградата изглеждаше тиха и пуста, но тя не беше сигурна какво трябва да направи и на кого да вярва. Предпочиташе да отиде при добър адвокат, но нямаше представа кой да е той. За Маккуинлин изобщо не можеше да става и дума.

Единственият човек, при когото си представяше, че може да отиде, беше д-р Факри от Световната здравна организация. Той със сигурност бе вън от заговора и — слава богу! — се намираше на „Пийчтрий плаза“. Проблемът беше дали ще й повярва, или просто ще се обади на Дубчек или на някой друг от Центъра, предавайки я отново в ръцете на преследвачите й.

Страхът я накара да направи единственото, което виждаше като логичен избор. Трябваше да вземе първо медицинския пистолет. Това бе единственото категорично доказателство, с което разполагаше. Без него много се съмняваше, че някой ще я приеме на сериозно. Пропускът на Тад още беше в нея и ако той не беше замесен в Лекарския съюз за действие, щеше да може да го използва. Разбира се, винаги имаше вероятност охраната да не я допусне в сградата.

Тя дръзко сви по алеята и спря точно пред входа на Националния Епидемиологичен Център. Искаше колата да й бъде под ръка, в случай че някой се опита да я спре.

Погледна през входната врата и видя охранителя да седи на бюрото, приведен над някакъв роман. При шума от влизането й се размърда и вдигна очи с безизразно изражение.

Тя прехапа долната си устна и тръгна преднамерено бавно, опитвайки се да скрие страха си. Взе химикалката и надраска името си в книгата за регистрация. След това се изправи, сякаш очакваше някакъв коментар, но мъжът я гледаше спокойно.

— Какво четете? — попита го тя; нервността я караше да дърдори.

— Камю.

Е, нямаше да го пита дали е „Чума“^[1].

Тръгна към главния асансьор, усещайки погледа на гарда с гърба си. Натисна бутона за нейния етаж, обърна се и му хвърли неспокоен поглед. Продължаваше да я гледа. Моментът, в който вратата се затвори, той вдигна телефона и се обади. Щом отсреща вдигнаха, каза:

— Д-р Блументал току-що се регистрира. Качи се с асансьора.

— Чудесно, Джеръми — каза Дубчек. Гласът му беше дрезгав, сякаш е уморен или болен. — Ще сме точно там. Не пускай да влезе никой друг.

— Както кажете, д-р Дубчек.

Мариса излезе от кабинката и остана неподвижна няколко минути, загледана в индикатора за етажите. Двата асансьора останаха там, където си бяха. Сградата беше тиха. Убедена, че не е била проследена, тя отиде до стълбите и се спусна един етаж по-долу, след това излезе на тясната метална пътека, свързваща отделните постройки от външната страна. В сградата на вирусологията хукна по дългия коридор, зави зад ъгъла и попадна на стоманената защитна врата. Сдържа дъха си, пъхна пропуска на Тад и набра номера му.

Настъпи пауза. За един кратък миг се уплаши, че може да прозвучи аларма. Но единственото, което чу, беше звукът от отключването. Тежката врата се отвори и тя влезе вътре.

Натисна електрическите ключове за осветление, завъртя колелото на херметическата врата, влезе в първото помещение и вместо да облече престилка, отиде право в следващата камера. После, докато се бореше да се вмъкне в защитния костюм, се запита къде ли е скрил Тад заразения медицински пистолет.

* * *

Дубчек шофираше дръзко, натискайки спирачка само на завоите, когато е абсолютно необходимо, и без да спира на червен светофар. Придружаваха го двама души: Джон, на предната седалка, и Марк на задната, който имаше проблеми със запазването на равновесие при шеметната скорост. Израженията и на тримата бяха мрачни. Страхуваха се да не се окаже, че са прекалено закъснели.

* * *

— Ето тук е. — Джордж посочи табелката с надпис „Национален Епидемиологичен Център“. — Ето и колата на Ралф! — добави той при вида на мерцедеса в полукръглата алея. — Май късметът най-после се обръща на наша страна. — Той реши да влезе в двора на „Шератон Мотър Ин“ от другата страна на улицата.

Джордж извади своя „Смит & Уесън“.356 Магнум и провери дали е зареден. Отвори вратата на колата и излезе, като държеше пистолета плътно до бедрото си. Светлината играеше по стоманеното дуло.

— Сигурен ли си, че искаш да използваш това нещо? — попита Джейк. — Вдига дяволски голям шум.

— Щеше ми се да го имах, когато караше наоколо, а ти беше на капака на колата — озъби се Джордж. — Хайде!

Джейк сви рамене и се измъкна иззад волана. Потупа се отзад по гърба и усети ствола на автоматичната берета. Беше много по-хубаво оръжие.

 

 

С дихателния шланг в ръка, Мариса мина бързо през последната врата към секретната лаборатория и се огледа. Бъркотията от онази съдбоносна нощ, за създаването на която тя самата имаше голям дял, се беше разсеяла, но споменът продължаваше да се връща с ужасяваща яснота. Мариса се разтрепери. Единственото, което искаше, бе да намери пакета, предназначен за нея и да се измъкне оттук. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Както във всяка лаборатория, и тук имаше безброй места, където едно нещо можеше да се скрие. Реши да започне от дясно, като се върна назад, отваряше вратите на шкафовете и издърпваше чекмеджетата. Беше стигнала почти до средата на помещението, когато се изправи. Трябваше да има по-добър начин. От централния лабораторен плот отиде до камината, която Тад бе посочил като своя. В шкафовете отдолу откри бутилки с реактиви, книжни кърпички, найлонови торби за боклук, кутии с нова стъклария и какво ли още не. Но нямаше и следа от оставения за нея пакет. Тъкмо се канеше да тръгне, когато надникна през стъклото на самата камина. Зад апаратурата на Тад успя да различи тъмнозеления цвят на една пластмасова торба за боклук.

Тя включи вентилатора на камината и издърпа стъклото. След това, като внимаваше да не докосва нищо, я издърпа. В нея се намираше пакетът на „Федерал Експрес“. За да е сигурна, погледна етикета. Беше адресирана за Тад с нейния почерк.

Мариса сложи пакета в нова найлонова торба и я запечата внимателно. После върна използваната на предишното й място в камината и дръпна стъклената преграда. До централния колектор бързо откачи дихателния шланг и тръгна към вратата. Беше време да открие д-р Факри или някой друг, на когото можеше да се довери.

Докато стоеше под душа с фенолов дезинфектант, тя се опита да се успокои. Имаше автоматичен таймер, така че се налагаше да изчака завършването на процеса, преди да може да отвори вратата. След малко мина в следващата стая, съблече предпазното облекло, дърпайки бясно всички ципове. Най-после се освободи и навлече собствените си, пропити с пот дрехи.

 

 

Дубчек спря със свистене на гуми точно пред централния вход на Центъра. Тримата мъже бързо изскочиха от колата. Джеръми вече държеше отворена една от тежките стъклени врати.

Дубчек не се бави да задава още въпроси, тъй като бе сигурен, че гардът ще им каже, ако Мариса е излязла. Той изтича към чакащия асансьор, следван от другите, и натисна копчето за третия етаж.

 

 

Мариса тъкмо бе тръгнала по металното мостче, когато вратата на главната сграда се отвори и тримата мъже влетяха вътре. Тя се обърна и изтича обратно във вирусологията.

— Мариса, спри — извика някой.

Прозвуча й като гласа на Дубчек. Мили боже, и той ли я преследваше?

Тя заключи вратата след себе си и се огледа за място, където да се скрие. От дясната й страна бе асансьорът, от лявата — стълбището. Нямаше време да разсъждава.

Когато Дубчек успя да отвори вратата, единственото, което видя бе, че стрелката на асансьора сочи надолу. Мариса вече се намираше на нивото на входното фоайе, когато тримата мъже затичаха бясно по стъпалата да я настигнат.

Мариса знаеше, че Дубчек е близо, знаеше също, че няма време да намалява ход, за да не предизвика вниманието на охранителя в главната сграда. Той надигна глава от книгата и я видя да притичва покрай него. Изправи се, но тя вече бе навън.

На алеята Мариса затърси ключовете за колата на Ралф, прехвърляйки пакета в лявата си ръка. Чу викове и вратите на Центъра се отвориха с трясък. Тя понечи да се плъзне на седалката зад волана, но само след миг установи, че седалката до шофьора е заета. Нещо по-лошо: срещу себе си видя насочено дулото на пистолет.

Опита се да се дръпне, но сякаш бе обгърната от тежка, плътна течност. Тялото й не реагираше. Виждаше как оръжието се вдига нагоре, но не можеше да направи нищо. Различи лице в полумрака и чу някой да произнася „сбогом“. Оръжието изтрещя и времето спря.

 

 

Когато съзнанието й се върна, тя усети, че лежи върху нещо меко. Някой повтаряше името й. Бавно отвори очи и видя, че са я върнали обратно в сградата на Центъра и са я сложили на един от диваните във фоайето.

Трепкащи червени и сини светлини обливаха помещението като в долнопробна дискотека. Имаше чувството, че много хора влизат и излизат. Беше объркващо. Тя затвори очи отново и се запита какво ли се е случило на мъжа с пистолета.

— Мариса, добре ли си?

Клепачите й потрепнаха и се вдигнаха и тя видя Дубчек, наведен над нея; тъмните му очи изглеждаха почти черни от страх.

— Мариса — произнесе той отново. — Добре ли си? Толкова много се тревожех. Когато ни накара да осъзнаем какво става, бояхме се, че ще се опитат да те убият. Но ти не оставаше никъде достатъчно дълго, за да те открием.

Тя бе толкова шокирана, че не можеше да говори.

— Моля те, кажи нещо — умоляваше я Дубчек. — Нараниха ли те?

— Мислех, че ти си част от това. Че участваш в заговора — бе единственото, което тя успя да произнесе.

— Точно от това се страхувах — простена той. — Не че не съм си го заслужил. Бях толкова зает да защитавам Центъра, че отхвърлих теориите ти. Но повярвай ми, нямам нищо общо с това.

Мариса се пресегна към ръката му.

— Предполагам, че така и не ми се удаде случай да ти обясня. Непрекъснато нарушавах правилата.

Един болничен служител се приближи към тях.

— Госпожицата иска ли да постъпи в болницата? — попита той.

— Ще го направиш ли, Мариса? — попита я Дубчек.

— Да, но мисля, че съм добре.

Дойде друг санитар и докато помагаше да я сложат на носилка, тя каза:

— Когато чух първия изстрел, помислих, че съм простреляна.

— Не, един от хората от ФБР, на които се бях обадил, простреля евентуалния ти убиец.

Мариса потрепери. Дубчек вървеше успоредно с носилката, докато я караха към амбулаторията. Тя го хвана за ръката.