Робин Кук
Заговор (14)

13.

22 май

Когато пристигна в Чикаго, реши да си намери хубав хотел и се зарадва, когато откри, че в „Палмър“ има свободна стая. Рискува, като използва кредитната си карта, и се изкачи нагоре по стъпалата.

На следващата сутрин си поръча пресен плод и кафе в стаята си. Докато чакаше, включи „Тудей шоу“ и отиде да си вземе душ. Сушеше косата си, когато чу говорителя да произнася думата „Ебола“. Влетя в стаята, очаквайки да кажат нещо ново за ситуацията във Филаделфия. Вместо това обаче говорителят съобщи за нова епидемия. Този път в клиника Розенберг на Пето авеню в Ню Йорк сити. Диагнозата бе поставена този път на лекар на име Гириш Мехта. Това бе достигнало до пресата и градът бе обхванат от паника.

Мариса потрепери. Заразата във Филаделфия още не бе овладяна, а ето че избухваше и на друго място. Тя си сложи грим, оправи косата си и хапна набързо закуската. Взе адреса на АМА и започна да търси Ръш стрийт.

 

 

Ако някой й беше казал само преди година, че ще дойде тук, нямаше да му повярва. Но ето че сега бе тук и влизаше през главния вход.

Жената на информацията я насочи към отдел „Връзки с обществеността“. Директорът, Джеймс Франк, влезе в стаята точно когато Мариса обясняваше от какво има нужда на една от секретарките. Той я покани в офиса си.

Господин Франк напомняше на гимназиален директор. Беше на неопределена възраст, леко пълен и започнал да оплешивява, но лицето му бе живо и изразяваше доброжелателство и искреност. Очите му бяха блестящи и той се смееше много. Мариса веднага го хареса.

— Лекарски съюз за действие — повтори той, когато тя попита за организацията. — Никога не съм чувал за такова нещо. Как попаднахте на това име?

— Беше в списъка на спонсорите на един конгресмен — отвърна тя.

— Интересно — промърмори господин Франк. — А можех да се закълна, че съм чувал за всички действащи политически комитети. Чакайте да видим какво ще каже компютърът ми.

Той натрака името на клавиатурата. Мина малко време и екранът оживя.

— Виж ти! Абсолютно сте права! Ето го тук! — Той посочи към монитора. — Лекарски съюз за действие. Става въпрос за регистриран, самостоятелно обособен фонд.

— Какво значи това? — вдигна вежди Мариса.

— По-малко, отколкото изглежда. Означава просто, че вашият Лекарски съюз за действие е юридическо съдружие, защото има законно учреден комитет за разпределяне на фондове, като подпомагане на политически кампании, например. Я да видим кого са подпомогнали.

— Мога да ви кажа един от кандидатите — обади се Мариса. — Калвин Маркхам.

Господин Франк кимна.

— Да-а, ето го името Маркхам, заедно с други членове на консерваторите. Поне знаем политическите им пристрастия.

— Дясното крило.

— По всяка вероятност крайнодясното — кимна господин Франк. — Предполагам, че се опитват да елиминират „проблемно свързаните групи“ — да ограничат чуждите аспиранти по медицина, да спрат отпускането на субсидии за предплатено медицинско обслужване и други подобни. Нали ще ми разрешите да се обадя на един човек, за когото знам, че е в Комисията за федерални избори?

След размяната на няколко нищо незначещи реплики, той попита приятеля си за Лекарския съюз за действие. После, докато слушаше, кимна няколко пъти, въздъхна и затвори телефона.

— Оказа се, че не знае кой знае колко за прословутия Лекарски съюз за действие, но погледна и видя съдебната им регистрация, от което става ясно, че е в Делауеър.

— Защо Делауеър? — запита Мариса.

— Регистрирането там е по-евтино.

— Може ли да научим нещо повече за организацията?

— Например какво? Кои са служителите в нея? Къде е главният им офис? Такива неща?

— Да — кимна тя.

Франк отново вдигна телефона:

— Да видим сега какво можем да научим от Делауеър.

Опитът се оказа доста успешен. Почти петнайсет минути господин Франк остана на телефона, слушаше и си записваше. Когато свърши, подаде на Мариса списък с имената на директорите. Тя погледна: Президент: д-р Джошуа Джаксън, вицепрезидент: д-р Род Бекър, касиер: д-р Синклър Тиман, секретар: д-р Джак Краус, директори: д-р Густав Свенсон, д-р Дуейн Мууди и д-р Трент Гудбридж. Когато отвори куфара си, тя извади списъка на партньорите на „Професионални лаборатории“. Имената бяха същите!

 

 

Мариса си тръгна от Агенцията. Виеше й се свят. Въпросът, който напираше в ума й, бе толкова странен: какво прави една ултраконсервативна лекарска организация с лаборатория, която притежава сложно оборудване, използвано само за работа със смъртоносни вируси? Засега не можеше да отговори на въпроса.

С объркани мисли, тя тръгна пеша към хотела си. Останалите пешеходци я блъскаха, но тя не обръщаше внимание.

Опитвайки се да запълни празнините в собствената си теория, Мариса си отбеляза показателния факт: всяка от епидемиите на Ебола се беше появила в частна група за предплатени лекарски услуги; повечето от първоначално заразилите се пациенти бяха чуждестранно звучащи имена; и във всеки случай, където имаше такъв пациент, той бе нападнат непосредствено преди да се разболее. Единственото изключение беше епидемията във Финикс, за която Мариса бе почти сигурна, че е причинена чрез храна.

С ъгълчето на окото си тя видя изложени обувки от колекцията на Чарлз Джоунс — голямата й слабост. Спря рязко да погледне витрината и се стресна, когато един мъж зад нея едва не я събори. Погледна я ядосано, но тя не му обърна внимание. В съзнанието й се оформи план. Ако подозренията й имаха основание и предишните епидемии не са били случаен резултат, тогава първично заразеният пациент в Ню Йорк вероятно работеше в клиника за предплатена лекарска помощ и е бил нападнат няколко дни преди да се разболее. Мариса реши да отиде в Ню Йорк.

Огледа се да разбере къде се намира хотелът й. Можеше да види електрическото влакче пред себе си и си спомни, че то обикаля близо до „Палмър хаус“.

Закрачи по-бързо, но внезапно я връхлетя страх. Нищо чудно, че я бяха нападнали в дома й. Нищо чудно, че мъжът, който я бе хванал в секретната лаборатория, се бе опитал да я убие. Нищо чудно, че Маркхам я бе преместил в друг отдел. Ако страховете й се окажеха истина, значи съществуваше огромен заговор и тя се намираше в изключителна опасност.

До този момент се бе чувствала сигурна в Чикаго. Сега, накъдето и да се обърнеше, виждаше подозрителни субекти. Ето един мъж, който се преструваше, че разглежда витрината, а сигурно следеше отражението й в стъклото. Тя пресече улицата, очаквайки да я последва. Но той не го направи.

Мариса влезе в едно кафене и си поръча чаша чай да се успокои. Седна на маса до прозореца и се загледа навън. Мъжът, който я бе уплашил, излезе от магазина с чанта с покупки и махна на едно такси. Дотук с подозренията към него. Точно в този миг забеляза бизнесмена. Начинът, по който държеше служебното си куфарче, привлече вниманието й — ръката му беше свита под неестествен ъгъл, сякаш не можеше да я сгъне в лакътя.

За миг Мариса се озова мислено в дома си, бореща се отчаяно с човек, когото не виждаше, но чиято ръка изглеждаше неподвижна в лакътя. А после кошмарът в лабораторията…

Когато погледна отново към него, той бавно извади цигара и я запали с една ръка, другата не изпускаше куфарчето. Изведнъж тя се сети как Тад споменава, че взломаджията е носел куфарче.

Скри лице в шепите си и се помоли това да е игра на въображението й. След малко разтърка очи и отново погледна. Мъжът беше изчезнал.

Господи, какво й ставаше? Допи чая си и попита за посоката, в която се намираше „Палмър хаус“. Отправи се натам, като нервно местеше своето собствено куфарче от едната в другата си ръка. На първия ъгъл се огледа: същият човек вървеше срещу нея.

Като смени посоката мигновено, Мариса пресече улицата. С периферното си зрение видя мъжа да продължава към средата на пресечката, след което пресече след нея. С нарастващо чувство на паника тя се огледа за такси, но улицата беше празна. Обърна се и хукна към електрическото влакче. Бързешком изкачи стъпалата, присъединявайки се към голяма група. Искаше да е сред тълпата.

Щом се озова на платформата, се почувства по-добре. Около нея имаше много хора и тя бе на достатъчно голямо разстояние от входа. Сърцето й продължаваше да се блъска в гърдите, но поне беше в състояние да мисли. Наистина ли беше същият човек? Беше ли я последвал?

Сякаш в отговор на въпроса й мъжът изскочи в полезрението й. Имаше продълговато лице, груба кожа и плътна петдневна брада. Зъбите му бяха квадратни, с голямо разстояние между тях. Той се изкашля в шепата си.

Преди да е успяла да помръдне, влакчето изтрополи по релсите и тълпата се люшна напред, повличайки я. Тя загуби мъжа от поглед.

Като се опитваше да застане до вратата, Мариса се надяваше, че ще може да слезе в последния момент, както беше виждала да го правят в шпионските филми, но тълпата й попречи и вратата се затвори, преди да е стигнала до нея. Тя се обърна и огледа лицата около себе си, но не видя мъжа със скования лакът.

Влакчето потегли напред, принуждавайки я да се хване за лоста горе. В този миг го видя — държеше се за същия лост със здравата си ръка. Беше толкова близко, че можеше да усети одеколона му. Той се обърна и очите им се срещнаха. Лека усмивка изви ъгълчетата на устата му, когато се пусна от лоста. Изкашля се и бръкна в десния си джоб.

Мариса изгуби присъствие на духа и се развика. Опитваше се бясно да избяга от мъжа, но тълпата отново й попречи. Виковете й заглъхнаха и никой нито се помръдна, нито проговори. Хората просто стояха и я гледаха. Колелата на влакчето изпищяха на острия завой и Мариса и мъжът се хванаха за лоста, за да не паднат. Ръцете им се докоснаха.

Тя се пусна, сякаш опарена от нажежено желязо. След това, за нейно върховно облекчение, един полицай успя да си проправи път към нея.

— Добре ли сте? — извика той, надвиквайки шума.

— Този човек ме преследва — каза Мариса и посочи непознатия.

Полицаят се обърна към него:

— Истина ли е?

Онзи поклати глава.

— Никога не съм я виждал преди. Не знам за какво говори.

Полицаят се обърна пак към Мариса, когато влакчето започна да забавя.

— Искате ли да подадете оплакване?

— Не, стига да ме остави на мира.

Заради скърцането на колелата и съсъкът на въздушните спирачки не се чу, когато влакчето спря. Вратите се отвориха мигновено.

— Ще сляза, ако това ще накара госпожицата да се чувства по-добре — каза бизнесменът.

Няколко души се отправиха към вратите. Останалите просто гледаха. Полицаят задържа вратата отворена с тяло и погледна въпросително към Мариса.

— Да, бих се чувствала по-спокойна — кимна Мариса, внезапно усъмнена в адекватността на реакцията си.

— Добре ли сте сега? — попита полицаят.

— Много по-добре — отвърна тя. Отдъхна си, когато непознатият слезе, но се боеше, че ченгето може да поиска да му покаже личната си карта. Поблагодари му сърдечно, когато той се отдалечи.

В следващия момент осъзна, че всички погледи са заковани в нея и когато влакчето спря на следващата спирка, слезе. Вече на улицата, изпълнена с ирационален страх, че мъжът може да изникне отнякъде и да я последва, тя хвана първото такси, за да стигне до „Палмър хаус“.

В колата успя да се съвземе до известна степен. Знаеше, че я дебне опасност, но нямаше представа към кого да се обърне. Предполагаше, че става въпрос за заговор, но нищо конкретно. И най-лошото — нямаше доказателства; нищо — само няколко, до голяма степен насочващи, факта.

Реши все пак да отиде в Ню Йорк. Ако се докажеше, че подозренията й за епидемията са верни, щеше да измисли с кого да се свърже. Междувременно се надяваше, че Ралф й е намерил добър адвокат. Може би той можеше да се справи с цялата тази работа.

Още щом се прибра в хотела, Мариса без да се бави тръгна към стаята си. С обзелата я параноя, бързаше час по-скоро да се махне, като се укоряваше, че е използвала кредитната си карта и следователно, собственото си име. За билета от Атланта до Чикаго каза фалшиво име и плати в брой, същото трябваше да направи и в хотела. Какво й ставаше, по дяволите?!

Тя взе асансьора за нагоре, нетърпелива да хвърли малкото дрехи в куфара и да се отправи към летището. Отвори вратата и влезе в банята, хвърляйки пътьом дамската си чантичка и служебното куфарче на бюрото. С периферното си зрение улови движение и автоматично се дръпна и приклекна. Но бързо бе прикована с един удар върху близкото легло, от което полетя към пода.

Опита се отчаяно да изпълзи под едното от двете легла, но мъжът хвана полата й със здравата си ръка и я издърпа обратно.

Мариса се претърколи, ритайки бясно. Нещо падна от ръката на нападателя й и се удари в пода с метален звук. Оръжие, помисли си тя ужасено.

Онзи се наведе да вземе пистолета и в това време тя се плъзна под близкото до вратата легло. Той зашари по пода. Едрата му ръка я търсеше. Когато не я хвана, коленичи и надникна отдолу. Хвана я за глезена и я издърпа към себе си.

За втори път този ден Мариса изпищя. Ритна силно с крака и се освободи от хватката на мъжа, след което пак се мушна под леглото.

Уморен от борбата, онзи пусна пистолета си на леглото и я последва. Но тя се изтърколи от другата страна. Изправи се на крака и хукна към вратата. Тъкмо я дръпна да я отвори, когато една силна ръка я хвана за косата. Завъртя я и я блъсна към бюрото с такава сила, че огледалото падна с трясък.

Мъжът огледа коридора бързо и затвори вратата. Мариса се втурна към банята, грабвайки пътьом онова, което мислеше, че е пистолет, пуснато върху далечния край на леглото. Почти бе успяла да заключи вратата на банята, преди нападателят й да стигне до нея.

Подпря гръб в умивалника и се опита да не допусне той да влезе навътре. Но малко по малко силата му надделяваше. Вратата изскърца и се открехна, позволявайки му да провре скованата си ръка покрай касата.

Тя забеляза телефона на стената, но не би могла да стигне до него, без да отмести крак от вратата. Погледна оръжието в ръката си, питайки се дали ще уплаши преследвача, ако стреля в стената. В този миг осъзна, че държи въздушен пистолет за ваксинация, от онези, използвани за масово ваксиниране в педиатричната клиника, в която бе работила преди.

Вратата се отвори достатъчно, за да позволи на мъжа по-свободно да движи ръката си. Той заопипва на сляпо, докато достигна до глезените й. Мариса се възползва от шанса и притисна медицинския пистолет към ръката му, като го изпразни. Онзи изкрещя; дръпна ръката си и вратата се затвори с трясък.

Чу го, че прекоси стаята, отвори вратата към коридора и излетя навън. Мариса се върна в спалнята и въздъхна с облекчение, сепната в следващия миг от силна миризма на фенолов дезинфектант. Обърна ваксинатора към себе си с трепереща ръка и огледа върха му. Интуицията й подсказваше, че вътре е имало Ебола вирус; предположи, че дезинфектантът, който се усещаше, е начин да се предотврати заразяването на оператора. Вече бе наистина ужасена. Не само от това, че вероятно е убила мъжа, а и че може да е предизвикала нова епидемия. Насилвайки се да запази хладнокръвие, тя внимателно сложи медицинския пистолет в найлонов плик, който взе от кошчето за книжни отпадъци, после го уви във втори плик и го завърза. Поколеба се за миг, като се питаше дали да звънне в полицията. След това реши, че полицаите няма какво да направят. Мъжът в момента бе далеч оттук, а ако медицинският пистолет съдържаше вируса Ебола, нямаше начин да го открият безшумно, ако той не искаше да бъде открит.

Мариса надникна в коридора. Беше празен. Тя закачи на вратата табелка с надпис „Моля, не безпокойте!“, след това пренесе принадлежностите си, включително найлоновия плик с медицинския пистолет, до помещението на чистачите. Никой не се виждаше. Откри бутилка „Лизол“ и дезинфекцира външната страна на найлоновия плик. След това се изми и дезинфекцира ръцете си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за правилната профилактика.

Във фоайето, където имаше достатъчно хора, за да се чувства защитена, телефонира на епидемиолога на щата Илинойс. Без да се представя, обясни, че стая 2410 в хотел „Палмър хаус“ може да е заразена с вируса Ебола. Преди мъжът да е успял да зададе и един въпрос, тя затвори слушалката.

След това се обади на Тад. Цялата тази повишена активност й позволяваше да не мисли какво се е случило. Първоначалната студенина на Тад се стопи, когато осъзна, че тя е на ръба на истерията.

— Какво става, по дяволите? — попита той. — Мариса, добре ли си?

— Искам да те помоля за две неща. След неприятностите, които ти причиних, се зарекох да не ти досаждам повече. Но нямам избор. Първо, трябва ми ампула конвалесцентен серум от заразата в Ел Ей. Можеш ли да го изпратиш по нощен куриер до Керъл Брадфорд в хотел „Плаза“ в Ню Йорк?

— Коя, по дяволите, е Керъл Брадфорд?

— Моля те, не задавай повече въпроси — каза Мариса, като се опитваше да се сдържи и да не избухне в сълзи. — Колкото по-малко знаеш, по-добре. — Керъл Брадфорд беше една от съквартирантките на Мариса от колежа; това бе и името, което тя бе използвала за полета от Атланта до Чикаго. — Следващата услуга е свързана с пратка, която ти изпращам по куриер. Моля те, не я отваряй. Вкарай я в секретната лаборатория и я скрий. — Тя направи пауза.

— Това ли е? — попита Тад.

— Това е. Ще ми помогнеш ли, Тад?

— Предполагам. Звучи съвсем невинно.

— Благодаря. Мисля, че след няколко дни ще мога да ти обясня всичко.

Тя затвори и звънна по безплатния телефон, за да си резервира стая в хотел „Плаза“ под името Керъл Брадфорд. С това приключи разговорите и огледа фоайето на „Палмър хаус“.

 

 

Първата й спирка бе офисът на „Федерал Експрес“. Служителите бяха изключително любезни, когато им каза, че става въпрос за специална ваксина, която трябва да пристигне в Атланта на следващия ден. Помогнаха й да опакова найлоновата торба в нечуплива метална кутия и дори я надписаха, когато стана ясно, че ръката й трепери и не я слуша.

Когато се озова отново на улицата, махна на едно такси. Отпусна се на седалката и веднага провери лимфните си възли за подутини. Никога не се бе озовавала толкова близо до заразяване с Ебола. Потрепери при мисълта, че нападателят й е искал да я зарази с вируса. Жестоката ирония бе в това, че единственият начин да се спаси, бе тя да зарази него. Надяваше се той да е наясно, че вземането на конвалесцентния серум има предпазен ефект само преди появата на симптомите. Може би заради това бе побягнал с такава скорост.

Докато пътуваха към аерогарата, мисълта й се избистри и тя започна да разсъждава логично. Фактът, че бе нападната отново, я караше да смята, че подозренията й са верни. Ако се докажеше, че медицинският пистолет съдържа Ебола вируси, щеше да разполага с първото си истинско доказателство.

Шофьорът на таксито я остави на терминала на „Американ Еърлайнс“, като й обясни, че те имат полети до Ню Йорк на всеки час. След като си купи билет, мина през охраната и измина дългото разстояние до гейта, установи, че й остава още половин час чакане. Реши да се обади на Ралф. Отчаяно й се искаше да чуе приятелски глас, пък и трябваше да го попита направил ли е нещо с адвоката.

Прекара известно време в борба със секретарката му, която го бранеше като орлица, докато най-сетне я убеди само да му съобщи кой го търси. В крайна сметка Ралф вдигна слушалката.

— Надявам се, че си в Атланта — каза той, преди да е успяла да го поздрави.

— Скоро ще бъда — обеща тя. Обясни му, че е на летището в Чикаго на път за Ню Йорк, но че вероятно на следващия ден ще се върне и че се надява да й е намерил добър адвокат.

— Направих някои дискретни проучвания — каза Ралф, — и мисля, че открих правилния човек. Казва се Маккуинлин. Работи в голяма фирма тук, в Атланта.

— Надявам се да го бива. Ще си напълни джобовете.

— Минава за един от най-добрите.

— Мислиш ли, че ще иска много пари предварително?

— По всяка вероятност ще постави въпрос за някакво капаро — отвърна Ралф. — Това проблем ли ще е?

— Би могло да се окаже — въздъхна Мариса. — Зависи колко.

— Е, не се тревожи, ще се радвам да ти помогна.

— Не мога да те моля за това.

— Не си ме молила, аз ти предложих. Но в отплата искам да спреш това лудешко надбягване. Кое е толкова важно в Ню Йорк? Надявам се, че няма нова епидемия на Ебола, пази боже. Защо просто не се върнеш в Атланта? Тревожа се за теб.

— Скоро ще се върна. Обещавам.

Тя затвори и задържа замислено ръка на слушалката. Винаги й бе приятно да говори с Ралф. Беше го грижа за нея.

 

 

Като повечето бизнесмени, каквито бяха над деветдесет процента от пътниците, Мариса си поръча питие. Все още бе кълбо от нерви. Водката с тоник я успокои до голяма степен и тя дори се заговори с красивия русокос търговец от Чикаго, който се казваше Дани. Оказа се, че той има сестра лекарка, която работеше на Хаваите. Този човек говореше толкова ентусиазирано, че Мариса накрая затвори очи и се престори на заспала, за да подреди мислите си.

Въпросът, който я терзаеше, беше: как мъжът със сакатата ръка бе разбрал, че тя е в Чикаго. Освен това откъде можеше да знае, че е била в секретната лаборатория? Умът й непрекъснато се връщаше към Тад. Когато Тад бе открил липсващата си карта за достъп, със сигурност се е досетил, че тя ще я използва онази нощ. Може би е казал на Дубчек, за да избегне неприятностите. Тад освен това знаеше, че тя лети за Чикаго… И все пак не можеше да повярва, че той е изпратил човек по следите й, за да я убие. А колкото и да се възмущаваше от Дубчек, не можеше да не го уважава като учен. Беше й трудно да го свърже с финансово ориентирания Лекарски съюз за действие.

Напълно объркана както от логичните изводи, така и от параноична самозаблуда, искаше й се да не бе изпускала от ръце медицинския пистолет. Ако Тад бе замесен по някакъв начин, то тя бе изгубила единственото си категорично доказателство, с което да докаже умишленото използване на Ебола.

Когато самолетът кацна на летище „Ла Гуардия“, Мариса реши, че ако избухването на зараза в Ню Йорк потвърди теорията й за произхода на епидемията от Ебола, тя директно трябва да отиде при адвоката, намерен от Ралф и да съобщи на него и полицията за какво става дума. Не й се искаше повече да се прави на героиня. Не и срещу група мъже, които не даваха пет пари, че подлагат на смъртен риск цялото население.

Самолетът спря, всички разкопчаха предпазните си колани и Мариса стана и издърпа куфара си от отделението за багажа над главата си. Дани упорито настояваше да й помогне, но когато се разделиха и си пожелаха „довиждане“, тя се зарече за в бъдеще да е по-внимателна. Повече нямаше да разговоря с непознати и нямаше да казва истинското си име. В крайна сметка реши да не се регистрира в „Плаза“ под името Керъл Брадфорд. Вместо това щеше да пренощува в близкия „Есекс хаус“, използвайки името на своя съученичка от гимназията — Лиса Кендрик.

 

 

Джордж Валхала стоеше пред гишето на фирмата за коли под наем „Авис“ и небрежно оглеждаше тълпата в залата с лентите за получаване на багаж. Работодателите му го наричаха с прякора „Краставата жаба“ не заради външния му вид, а по-скоро заради необикновеното му търпение, което му даваше възможност да стои тихо часове наред на едно място като жаба, дебнеща насекомо.

Но работата му в момента не бе свързана с използването на специалния му талант. Беше на летището съвсем отскоро и разполагаше с информацията, че момичето ще пристигне с полета в пет или в шест часа от Чикаго. Първият току-що бе кацнал и няколко пътници се въртяха около лентите за багаж.

Единственият незначителен проблем, който Джордж бе предвидил, че ще възникне, бе, че описанието, което му бяха дали, е прекалено неясно: привлекателна, ниска, трийсетгодишна жена с кестенява коса. Обикновено работеше със снимка, но в този случай не разполагаше с време да си я набави.

В този момент я видя. Тя трябваше да е. Беше почти с трийсетина сантиметра по-ниска от всички останали в армията от хора със служебни куфарчета в ръце, струпани около лентата. След това забеляза, че тя заобиколи лентата — както изглежда, бе държала багажа си в салона на самолета.

Отблъсквайки се от гишето за коли под наем, Джордж се насочи към Мариса, за да я огледа добре. Последва я навън, където тя се нареди на опашката за таксита. Определено бе привлекателна, както я бяха описали, и пак както я бяха описали — ниска. Той се запита как, по дяволите, е успяла да надвие Пол в Чикаго. През ума му мина предположението, че е специалистка по някакво бойно изкуство. Във всеки случай изпита уважение към способностите й. Знаеше, че Ал също изпитва уважение към нея, иначе Ал не би се забъркал в цялата тази каша.

След като я огледа добре, Джордж прекоси улицата пред терминала и се качи в едно такси, което го чакаше на стоянката отсреща.

Шофьорът се извърна и го попита:

— Видя ли я? — Беше мършав тип с птичи черти, абсолютен контраст на пълния, крушообразен Джордж.

— Джейк, да ти приличам на идиот? Пали колата. Тя е на опашката за таксита.

Джейк изпълни нареждането. Двамата с Джордж работеха за Ал от четири години и добре се разбираха, с изключение на моментите, когато Джордж започваше да раздава заповеди. Но това не беше чак толкова често.

— Ето я там. — Джордж посочи Мариса, която се качваше в едно такси. — Дай напред, после пропусни колата й да мине пред нас.

— Хей, този, който шофира, съм аз — каза Джейк. — Ти гледаш, аз шофирам. — Въпреки това обаче натисна газта и бавно мина напред.

Джордж гледаше през задното стъкло и забелязвайки, че има вдлъбнатина на покрива, каза:

— Ще е лесно да се проследи.

Таксито мина от дясната им страна и Джейк подкара зад него. Позволи на една кола да се вмъкне между тях, преди да влязат в магистралата за Лонг Айланд.

Нямаше проблем да държат таксито под око, макар че шофьорът пое по моста Куинсбъроу, препълнен от трафик в пиковия час. След четирийсет минути видяха Мариса да слиза пред „Есекс хаус“. Джейк се качи на тротоара на петнайсетина метра срещу хотела.

— Е, сега знаем къде е отседнала — ухили се той.

— Само за да съм сигурен, ще вляза вътре да видя, че се регистрира — промърмори Джордж. — Връщам се веднага.