Робин Кук
Заговор (11)

10.

20 май

Беше понеделник сутринта и Мариса бе изпълнена със страх. Уикендът не беше минал добре. Петък беше най-лошият ден в живота й, като се започнеше с Дубчек и се минеше през нападението и загубата на Тафи. Точно след нападението успя да потисне емоциите си, но те я връхлетяха по-късно. Бяха вечеряли у Тад и тя бе останала при него, но вечерта мина бурно, в сълзи и гняв срещу онзи, който бе убил кучето й.

В неделя вечерта Мариса се срещна с Ралф, както се бяха уговорили, макар той да бе предложил ако тя иска да го отложат за друг път. Дори й предложи да я заведе на Карибите за няколко дни. Беше наясно, че една кратка ваканция може да успокои страстите в Центъра. Когато Мариса настоя да се върне на работа, Ралф я попита защо не се съсредоточи над нещо друго, а не над Ебола, но тя поклати глава мълчаливо. Според него, Дубчек като цяло бил добър човек, който все още се възстановявал от загубата на съпругата си, която обожавал. И Мариса трябвало да му даде втори шанс. С това поне Мариса се съгласи.

Страхувайки се от пореден конфликт с Дубчек, но решена да се опита да поправи нещата, тя отиде в офиса си и намери друга бележка, която я чакаше на бюрото й. Предположи, че е от Дубчек, но когато взе плика, установи, че е от д-р Карбонара, действителният й шеф. С туптящо сърце отвори плика и прочете бележката, в която пишеше да се яви при него незабавно. Това не звучеше добре.

Офисът на д-р Карбонара се намираше на втория етаж и тя използва стълбите, за да стигне до там, като се питаше дали ще я уволнят. Офисът беше голям и удобен, със стена, доминирана от огромна карта на света с малки червени карфици, показващи в кои точки са изпратени в момента служители на Центъра. Д-р Карбонара беше внимателен човек, говореше меко, като подбираше думите си. Той направи знак на Мариса да седне, докато завърши телефонния си разговор. След малко затвори и й се усмихна топло. Усмивката му я накара да се поотпусне. Не се държеше сякаш се кани да прекрати назначението й. Изненада я, когато изказа съчувствие за преживения от нея стрес при нападението. Нямаше представа, че някой друг знае за това, освен Тад, Ралф и семейство Джъдсън.

— Искам да ви предложа отпуска — продължи д-р Карбонара. — След преживяното промяната на мястото може да ви се отрази добре.

— Оценявам загрижеността ви — каза Мариса. — Но ако трябва да ви кажа истината, предпочитам да работя. Това ще държи ума ми зает, освен това съм убедена, че заплахата от нова епидемия не е отминала.

Д-р Карбонара взе лулата си и мина през целия ритуал на запалването й. Когато най-сетне я запали, въздъхна и каза:

— За съжаление, съществуват някои трудности, тъй като от днес ви прехвърляме от отдел Вирусология в отдел Бактериология. Можете да запазите стария си офис. Всъщност той е по-близко до новата ви работа, отколкото до предишната. Сигурен съм, че ще намерите новата позиция точно толкова интересна, колкото предишната. — Той духна силно лулата си, изпращайки във въздуха облаци сив дим.

Мариса бе съсипана. За нея това прехвърляне беше равносилно на уволнение.

— Предполагам, че бих могъл да ви изредя куп лъжи — каза д-р Карбонара, — но истината е, че шефът на Центъра, д-р Морисън, лично ме помоли да ви преместя и да ви отдалеча от проблема с Ебола.

— Не вярвам — поклати глава Мариса. — Бил е д-р Дубчек!

— Не, не беше д-р Дубчек — натъртено произнесе Карбонара. После добави: — … въпреки че не беше против решението.

Тя се изсмя саркастично.

— Мариса, знам, че е имало неприятен личен сблъсък между теб и д-р Дубчек, но…

— Сексуален тормоз е по-подходящо — прекъсна го тя. — Този човек направи живота ми невъзможен, след като обидих егото му, устоявайки на опитите му за сближаване.

— Съжалявам да го чуя — прекъсна я д-р Карбонара хладно. — Може би ще е от полза за всички, ако ви бях казал цялата история. Виждате ли, на д-р Морисън наскоро му се обади конгресмен Калвин Маркхам, който е член на Бюджетната комисия към Министерството на здравеопазването. Както знаете, тази комисия определя годишното финансиране на Центъра. Конгресменът беше този, който настоя да ви извадим от екипа, който работи по епидемията с Ебола вируса, а не д-р Дубчек.

Мариса загуби дар слово. Мисълта, че конгресмен на Съединените щати е телефонирал на шефа на Центъра, за да я преместят в друг отдел, изглеждаше направо невероятна.

— Конгресмен Маркхам е използвал специално моето име? — попита Мариса, когато гласът й се върна.

— Да — потвърди д-р Карбонара. — Повярвайте ми, аз зададох същия въпрос.

— Но защо? — не проумяваше тя.

— Нямаше обяснение — каза д-р Карбонара. — И беше по-скоро заповед, отколкото молба. По политически причини, нямахме избор. Мисля, че разбирате.

Мариса поклати глава.

— Това е направо… не разбирам. Но то ме кара да променя мнението си за това предложение за отпуска. Мисля, че ми е необходимо време, след всичко това.

— Хотел „Сплендид“ — каза д-р Карбонара. — Ще ви запазя стая веднага. След почивката ще сложите ново начало. Искам да ви уверя, че нямаме оплаквания от работата ви. Всъщност, впечатлени сме от представянето ви. Тези епидемии ни ужасиха. Ще сте важно попълнение към екип, който работи върху чревната бактерия, и съм сигурен, че ще харесате жената, която ръководи отдела — д-р Хариет Самфорд.

 

 

Мариса си тръгна за вкъщи с объркана глава. Беше се надявала, че работата й ще я отвлича от мисли за бруталната смърт на Тафи; и докато бе мислила, че съществува вероятност да я уволнят, никога не бе допускала, че ще й предложат отпуска. Запита се неопределено дали не трябва да попита Ралф за сериозността на намеренията му да заминат на Карибите. Макар подобна идея да си имаше недостатъците. Тя го харесваше като приятел, но не беше сигурна дали не е готова за нещо повече.

Празната й къща беше тиха без жизнерадостния лай на Тафи. Мариса имаше непреодолимото желание да се хвърли в леглото и да се завие презглава, но знаеше, че това означава да се поддаде на депресията, която бе решила да преодолее. Всъщност, не бе приела наистина историята на д-р Карбонара като извинение за преместването й. Случайна препоръка от конгресмен обикновено не завършваше с такива бързи резултати. Беше сигурна, че ако провери, ще се окаже, че Маркхам е приятел на Дубчек. Поглеждайки към леглото си с приканващо бухнали възглавници, тя реши този път да не се отказва, както обикновено правеше. Последното разочарование, след напускането на Роджър, също бе твърде прясно в съзнанието й. Вместо да отстъпи и да приеме ситуацията, както бе сторила тогава, тя си каза, че трябва да направи нещо. Въпросът беше какво.

Като отдели мръсните си дрехи, възнамерявайки да се отдаде на терапевтичното въздействие на прането, тя забеляза опакования си куфар. Беше като поличба.

Импулсивно вдигна телефона и позвъни на авиокомпания „Делта“ да направи резервация за следващия полет за Вашингтон.

 

 

— Точно до вратата има информационно гише — каза осведоменият шофьор, посочвайки стълбите към сградата на Конгресния център.

След като влезе, Мариса мина през метален детектор, докато униформен охранител проверяваше съдържанието на дамската й чанта. Тя попита за кабинета на конгресмен Маркхам и разбра, че е на петия етаж. Следвайки обърканите обяснения — оказа се, че единствено главният асансьор отива до петия етаж — тя бе стъписана от износения вид на интериора на сградата. Стените на асансьора се оказаха покрити с графити.

Въпреки обиколния маршрут, все пак намери офиса. Външната врата бе открехната, така че влезе неканена, надявайки се елементът на изненада да е в нейна полза. За съжаление, конгресменът не беше вътре.

— Няма да се върне през следващите три дена. Бихте ли искали да си запишете среща?

— Не съм сигурна — отвърна Мариса, чувствайки се малко глупаво, след като беше била път от Атланта, без да се поинтересува дали мъжът ще е в града и дали ще е свободен.

— Искате ли да разговаряте с господин Абрамс, административният помощник на конгресмена?

— Да — каза Мариса. Истината беше, че нямаше представа как ще се изправи пред Маркхам. Ако просто го попиташе дали се е опитал да направи услуга на Дубчек като намери начин да я отстрани от епидемията, той със сигурност щеше да отрече. Докато още мислеше, един сериозен млад мъж се приближи към нея и й се представи като Майкъл Абрамс.

— Какво мога да направя за вас? — попита той и протегна ръка. Изглеждаше двайсет и пет годишен, с тъмна, почти черна коса и широка усмивка, за която Мариса предположи, че няма как да е толкова искрена, както изглежда в първия момент.

— Има ли възможност да говорим някъде насаме? — попита го тя. Двамата стояха точно пред бюрото на секретарката.

— Разбира се. — Той я поведе към офиса на конгресмена, голямо помещение с висок таван и огромно махагоново бюро, от едната страна на което стоеше американското знаме, а от другата — знамето на щата Тексас. Стените бяха покрити със снимки в рамки, показващи как конгресменът се ръкува с различни знаменитости, включително с неотдавнашните президенти.

— Казвам се д-р Блументал — започна Мариса веднага, след като седна. — Това говори ли ви нещо?

Майкъл поклати глава.

— Трябва ли?

— Може би — въздъхна Мариса, без да знае как да постъпи по-нататък.

— От Хюстън ли сте?

— Не, от Атланта. От Националния Епидемиологичен Център. — Тя го погледна да види дали този отговор е необичаен. Не беше.

— От Центъра, значи — повтори той. — По служба ли сте тук?

— Не — призна тя. — Интересува ме връзката на конгресмена с Центъра. Дали има специален интерес към нашата организация?

— Не съм сигурен, че „специален“ е правилната дума — произнесе Майкъл предпазливо. — Той е загрижен за всички сфери на здравеопазването. Всъщност, конгресмен Маркхам е предложил повече здравни законопроекти от всеки друг конгресмен. Напоследък подкрепи закони, ограничаващи имиграцията на чужди студенти по медицина, закон за задължителния арбитраж на присъдите за случаите на лекарска небрежност, закон, ограничаващ федералните субсидии за развитието на медицинските центрове за предплатено здравно обслужване… — Майкъл спря да си поеме дъх.

— Впечатляващо — кимна Мариса. — Явно наистина се интересува от американската медицина.

— Така е — съгласи се Майкъл. — Баща му е бил лекар по обща медицина, и то един от най-добрите.

— Но според вас — продължи тя, — той самият няма някакви специални проекти по отношение на Центъра.

— Не и доколкото на мен ми е известно.

— Предполагам, че не са много нещата, които се случват без ваше знание.

Майкъл се ухили.

— Е, благодаря ви за отделеното време. — Мариса се изправи. Интуитивно усещаше, че няма да научи нищо повече от Майкъл Абрамс.

Когато излезе на улицата, отново се почувства обезверена. Усещането, че прави нещо, за да подобри положението си, беше избледняло. Нямаше представа дали да остане във Вашингтон още три дни и да изчака връщането на конгресмена, или да се прибере в Атланта.

Закрачи безцелно към Капитолия. Беше си запазила вече стая в хотел в Джорджтаун, така че защо да не останеше? Можеше да посети някои музеи и картинни галерии. Но когато погледна впечатляващия бял купол на Конгреса на САЩ, се запита защо, по дяволите, мъж в положението на Маркхам ще се интересува от нея, та макар и да е приятел на Дубчек. Внезапно я осени една идея. Тя махна на едно такси, качи се бързо и каза:

— Федералната комисия по изборите; знаете къде е, нали?

Шофьорът, красив чернокож, се обърна към нея и се ухили:

— Лейди, ако в този град има място, което не знам, ще ви закарам до там безплатно.

Тя се облегна с усмивка назад и колата се отлепи от асфалта. Петнайсет минути по-късно спряха пред сива полумодерна сграда с офиси в съмнителен район в търговската част на Вашингтон. Униформеният служител вътре не я удостои с особено внимание, само й направи знак да се регистрира, преди да влезе. Тъй като не знаеше кой точно отдел търси, реши да отиде в офиса на първия етаж. Четири жени тракаха забързано по клавиатурите зад металните си бюра.

Когато Мариса се приближи, едната вдигна поглед и я попита дали може да й помогне.

— Може би — отвърна тя с усмивка. — Интересувам се от кампанията за финансиране на един конгресмен. Разбрах, че е част от официалния архив.

— Така е, да — съгласи се жената и се изправи. — Помощите или разходите ви интересуват?

— Помощите, предполагам — сви рамене Мариса.

Жената й хвърли озадачен поглед.

— Как се казва конгресменът?

— Маркхам. Калвин Маркхам.

Служителката се приближи към кръгла маса, отрупана с папки, намери тази, която търсеше, и я отвори на буква „М“, обяснявайки, че цифрите, следващи името на конгресмена, се отнасят до съответните касети с микрофилми. Тя отведе Мариса до огромен рафт, извади съответната, и я зареди в четящото устройство.

— От кои избори се интересувате по-точно? — попита тя.

— От последните, предполагам. — Мариса все още не бе сигурна какво търси — може би просто някакъв начин, който да свърже Маркхам с Дубчек или с Центъра.

Машината се включи, документите прелитаха по екрана толкова бързо, че напомняха безкрайно размазано петно. Служителката натисна един бутон и показа на Мариса как да регулира скоростта.

— Ако искате копие, струва пет цента. Слагате парите ето тук. — И тя посочи жлеб за монети. — В случай че имате някакви затруднения, само ме извикайте.

Мариса бе заинтригувана както от апаратурата, така и от достъпната информация. Прегледа имената и адресите на всички спонсори на големите изборни каси на Маркхам и забеляза, че той явно бе получил финансова помощ от национален мащаб, а не само от района си в Тексас. Не й се струваше типично, освен може би за говорителя на Белия дом или за председателя на Бюджетната комисия. Забеляза също така, че голям процент от дарителите бяха лекари, което имаше смисъл, като се вземеше предвид рекордния брой здравни закони на Маркхам.

Имената бяха подредени по азбучен ред и макар да търсеше съсредоточено буквата „Д“, установи, че името на Дубчек липсва. Това беше откачена идея, каза си тя. Откъде Сирил щеше да има тези пари, че да повлияе върху могъщ конгресмен? Той може и да имаше някакво влияние върху Маркхам, но във всеки случай не и финансово. Мариса се засмя. А си мислеше, че Тад е наивен!

Все пак направи копия на всички дарители и реши да прегледа списъка, когато й остане свободно време. Откри, че един лекар с шест деца беше дарил най-голямата сума, разрешена за него самия и за всеки член на семейството му. Това се казваше истинска подкрепа. На края на индивидуалните дарители имаше списък на корпорациите, подкрепили Маркхам. Една от тях, наречена „Лекарски съюз за действие“, бе дарила повече пари от всички тексаски нефтени компании. Връщайки се към предишните избори, Мариса откри същата група. Явно това беше солидна организация и трябва да беше на равнището на Маркхам.

След като поблагодари на жената за помощта й, Мариса излезе навън и се качи в едно такси. Докато пълзяха в натоварения трафик, тя погледна отново списъка с индивидуалните имена. И без малко да изпусне листа. Името на д-р Ралф Хемпстън изскочи от средата на страницата! Беше съвпадение, със сигурност, но я накара да си помисли колко малък е светът; от друга страна, не беше изненадана. Едно от нещата, които винаги я безпокоеше по отношение на Ралф, бе неговият консерватизъм. И точно човек като него би могъл да подкрепя конгресмен като Маркхам.

Беше пет и половина, когато Мариса влезе в приятното фоайе на хотела си. Докато отминаваше малкия вестникарски щанд, в очите й се наби заглавието на уводната статия във „Вашингтон Поуст“: „Ебола удари отново!“.

Привлечена като желязо от магнит, тя грабна вестника и прочете подзаглавието: „Съвременен бич всява ужас в Града на мъжката любов“.

Докато ровеше в дъното на чантичката си за дребни, тя продължи да чете. Не спря и докато вървеше към асансьорите. Имаше три евентуални случая на Ебола в клиника Берсън в Абингтън, Пенсилвания, близо до Филаделфия. Статията описваше разпространяващата се паника в сателитното градче. Когато натисна бутона за нейния етаж, Мариса видя, че Дубчек е цитиран да казва, че вярва, че епидемията ще бъде овладяна бързо и че няма основания за тревога: Националният Епидемиологичен Център беше научил как да се справя с вируса от трите предишни избухвания на заразата.

Питър Карбо, един от филаделфийските лидери на Организацията за правата на хомосексуалистите, бе цитиран да казва, че се надява Джери Фолуел да е забелязал, че до този момент не е известно някой хомосексуалист да се е разболял от тази нова, и далеч по-опасна болест, която била тръгнала от Африка, така както и спинът.

Мариса влезе в стаята си и разгърна на вътрешните страници със снимков материал. Гледката на полицейска барикада на входа на болница Берсън й напомни за Финикс. Тя дочете статията и остави вестника на бюрото, оглеждайки се в огледалото. Макар да беше в отпуска и официално вън от екипа, знаеше, че трябва да получи подробностите от първа ръка. Ангажиментът й към проблемите с Ебола вируса не й оставяше голям избор. Тя намери благовидна причина за решението си да отиде, казвайки си, че Филаделфия практически е на една ръка разстояние от Вашингтон; можеше дори да пътува с влак. Като се върна в стаята, тя започна бързо да си събира багажа.

 

 

Тя излезе от филаделфийската гара и хвана едно такси до Абингтън, което излезе далеч по-скъпо, отколкото беше очаквала. За щастие, на дъното на чантата си имаше някакви пътнически чекове и шофьорът се съгласи да ги приеме. Пред болница Берсън се сблъска с полицейската барикада, показана във вестника. Преди да се опита да влезе, попита един репортер дали мястото е поставено под карантина.

— Не — отвърна мъжът; оказа се, че се е опитал да интервюира един лекар, с когото току-що се беше разминал. Полицията беше тук, в случай че бъде наредена карантина.

Мариса показа картата си на служител от Центъра на един от гардовете и той я пусна без да разпитва.

Болницата беше красива нова постройка, твърде подобна на местата, ударени от Ебола в Ел Ей и Финикс. Докато крачеше към гишето за информация, се запита защо вирусът удря винаги тези елегантни нови сгради, вместо мръсните градски болници в Ню Йорк и Бостън.

Във фоайето се въртяха много хора, но съвсем не беше хаосът, който бе видяла във Финикс. Хората изглеждаха разтревожени, но не и ужасени. Служителят на информацията каза на Мариса, че болните са в изолационното отделение на шестия етаж и тя тръгна към асансьорите.

— Съжалявам, докторе. Вземете последния асансьор. Той е единственият, който стига до шестия.

След малко тя излезе от кабинката и към нея се приближи сестра, и без да я пита откъде е и защо е дошла, я помоли незабавно да облече предпазно облекло. Не може да се каже, че това я подразни, слагането на маска я накара да се почувства далеч по-сигурна. Пък и това й осигуряваше известна анонимност.

— Извинете, има ли тук лекари от Националния Епидемиологичен Център? — попита тя, сепната от вида на двете жени, които бъбреха зад сестринския пункт.

— Съжалявам. Не ви чухме да идвате — обади се едната.

— Лекарите от Центъра си тръгнаха преди час — обясни другата. — Май ги чух да казват, че слизат долу в административния офис. Може да опитате да ги откриете там.

— Няма значение — отвърна Мариса. — Къде са тримата пациенти?

— Вече са седем — каза първата жена и попита Мариса коя е.

— От Националния Епидемиологичен Център съм — отвърна тя, съзнателно пропускайки да каже името си. — А вие?

— За съжаление, ние сме сестрите, които обикновено движат това отделение. Обикновено изолираме пациенти с понижена резистентност към заболявания, а не случаи със смъртоносно заразни болести. Радваме се, че дойдохте.

— Малко плашещо е в началото — изказа съчувствието си Мариса, когато самоуверено влезе в сестринския пункт. — Но ако това ще ви успокои в някаква степен, занимавах се с трите предишни епидемии и нямаше никакви проблеми. — Тя не призна собствените си страхове. — Картоните тук ли са, или в стаите?

— Тук са. — По-възрастната посочи рафта в ъгъла.

— Как са пациентите?

— Ужасно. Знам, че не звучи много професионално, но никога не съм виждала по-болни хора. Без значение какво опитваме, те продължават да се влошават.

— Знае ли някоя от вас кой е първият приет пациент?

По-възрастната сестра се приближи до мястото, където седеше Мариса, и извади картоните шумно, след което измъкна един и й го подаде.

— Д-р Алекси беше първият. Изненадана съм, че е изкарал деня.

Мариса отвори картона. Откри познатите симптоми, но не се споменаваше задгранично пътуване, опити с животни или контакти с никой от предишните три епидемии. Затова пък научи, че Алекси е завеждащият отделението по офталмология! Беше смаяна; в края на краищата, прав ли беше Дубчек?

Като не знаеше колко може да си позволи да остане в отделението, Мариса предложи да отиде да види пациента веднага. Облечена с допълнителен предпазен костюм, включително и качулка за еднократна употреба, тя влезе в стаята.

— В съзнание ли е д-р Алекси? — обърна се тя към дежурната сестра, която се казваше Мари.

Мъжът лежеше тихо по гръб, с отворена уста и очи, забити в тавана. Кожата му бе придобила онзи сивкавожълт тен, който Мариса вече свързваше с приближаваща смърт.

— Понякога идва в съзнание, понякога… Както си говори, в следващата минута вече е неконтактен. Кръвното му налягане продължава да пада. Казаха ми, че не бил „в час“.

Мариса преглътна нервно. Винаги се чувстваше неловко, когато трябваше да дава нареждане пациентът да не бъде съживяван.

— Д-р Алекси — извика тя и леко го докосна по ръката.

Той бавно обърна главата си към нея и тя забеляза голям кръвоизлив под дясното му око.

— Чувате ли ме, д-р Алекси?

Мъжът кимна.

— Ходили ли сте напоследък в Африка?

Той поклати глава, „не“.

— Участвахте ли на медицинската конференция по офталмология в Сан Диего?

Мъжът успя да произнесе „да“.

Може би Дубчек наистина беше прав. Имаше прекалено много съвпадения: всяка първична жертва на епидемията се оказваше офталмолог, посетил конференцията в Сан Диего.

— Д-р Алекси — започна Мариса, подбирайки внимателно думите си. — Имате ли приятели в Ел Ей, Сейнт Луис или Финикс? Срещали ли сте ги напоследък?

Но преди да е завършила, той изпадна отново в безсъзнание.

— Така става непрекъснато — обясни сестрата и се приближи от другата страна на леглото да направи ново измерване на кръвното налягане.

Мариса се поколеба. Може би трябваше да почака още няколко минути и да се опита да поднови въпросите. Вниманието й се върна към кръвоизлива под окото на мъжа и тя попита сестрата дали знае как е получен.

— Съпругата му ми каза, че е бил ограбен. — След това добави: — Кръвното му е дори по-ниско. — Тя поклати глава невярващо, докато оставяше стетоскопа.

— Бил е ограбен, преди да се разболее? — Мариса искаше да е сигурна, че е разбрала правилно.

— Да. Мисля, че нападателят го е ударил в лицето, въпреки че не се е съпротивлявал.

Чу се пропукване на интеркома:

— Мари, има ли при теб доктор от Националния Епидемиологичен Център?

Сестрата погледна към Мариса, след това се обърна отново към микрофона.

— Да, тук е.

През продължаващото пукане, което показваше, че линията е отворена, Мариса чу една жена да произнася: „В стаята на д-р Алекси е“. — Друг глас нареди: — „Не казвай нищо! Ще отида и ще говоря с нея“.

Пулсът на Мариса се ускори. Беше Дубчек! Тя отчаяно огледа стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Помисли си да попита сестрата дали има друг изход, но знаеше, че ще прозвучи странно, пък и беше прекалено късно. Вече чуваше стъпките по коридора.

Сирил влезе, намествайки предпазните си очила.

— Мари?

— Да — отвърна сестрата.

Мариса се насочи към вратата, но Дубчек хвана ръката й. Тя замръзна. Беше нелепо да се конфронтират по този начин в присъствието на умиращ човек. Беше уплашена от реакцията на Дубчек като знаеше колко много заповеди вероятно е нарушила. В същото време беше ядосана, че е била принудена да го стори.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа той, без да пуска ръката й.

— Имай уважение поне към пациента, ако не към другите — каза Мариса, като се освободи от хватката му и тръгна да излиза.

Дубчек тръгна след нея. Тя свали предпазните очила, външния костюм, качулката и ръкавиците и ги пусна в съответния контейнер. Дубчек направи същото.

— Да не би да правиш кариера, пренебрегвайки ръководството? — поиска да знае той, като едва сдържаше гнева си. — Що за игра играеш?

— Не бих искала да говоря за това — сопна се Мариса и тръгна към асансьорите.

— Какво означава това „не бих искала“? — извика Дубчек. — За коя се мислиш?

Той отново я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се успокоиш — опита се да произнесе Мариса с възможно най-хладен тон.

— Да се успокоя? — избухна той. — Слушай, млада лейди, първото нещо, което ще направя сутринта, е да се обадя на д-р Морисън и да поискам да те накара да напуснеш. Ако откаже, ще поискам официално изслушване.

— Това ме устройва — каза Мариса, без да изпуска от контрол емоциите си. — Има нещо необичайно в тези епидемии на Ебола и смятам, че не искаш да го научиш. Може би наистина има нужда от официално изслушване.

— Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил — озъби й се той.

— С удоволствие.

 

 

Докато излизаше от болницата, тя осъзна, че трепери. Не обичаше конфронтациите и отново се чувстваше разкъсвана между справедливия гняв и унижението. Беше сигурна, че е близо до истинската причина за епидемиите, но още не можеше да формулира подозренията си дори за самата себе си.

Опита се да мисли по пътя за аерогарата, но единственото, за което можеше да мисли, бе грозната сцена между нея и Дубчек. Знаеше, че поема риск, идвайки в болница Берсън, при условие че не е служебно упълномощена. Сирил имаше право да е бесен. Но тя искаше само да обсъди странния факт, че всички, които първоначално се бяха разболели, са били нападнати непосредствено преди това.

Докато чакаше самолета си за Атланта, тя отиде до телефона да се обади на Ралф. Милият Ралф! Както винаги вдигна веднага, каза й, че се е разтревожил и е отишъл до дома й, след като толкова време не могъл да се свърже с нея по телефона. Попита я къде е била, преструвайки се на възмутен, че е тръгнала, без да го предупреди.

— Във Вашингтон, в момента съм във Филаделфия, но съм на път за Атланта.

— Да не би да си отишла във Филаделфия заради новата епидемия?

— Да — призна тя. — Много неща се случиха, откакто за последен път говорихме. Историята е дълга, но основното е, че не се е очаквало да отида и когато Дубчек ме хвана, побесня. Може да изхвърча от службата. Да знаеш някъде да търсят педиатър без почти никакъв стаж?

— Няма проблем — каза Ралф със смях. — Мога да те взема на работа веднага в Университетска болница. Кой номер е полетът ти? Ще отида до летището и ще те посрещна. Бих искал да разбера кое е било толкова важно, че да те накара да тръгнеш, без дори да ми се обадиш.

— Благодаря, но не е необходимо — каза Мариса. — Хондата ми ме чака.

— Отбий се тогава при мен на път за вкъщи.

— Сигурно ще е прекалено късно. — Тя си помисли веднага, че без съмнение ще е много по-приятно да е с него, отколкото да седи в собствената си празна къща. — Имах намерение да мина през Центъра. Имаше нещо, което бих искала да направя, докато Дубчек е извън града.

— Идеята не ми изглежда добра — каза Ралф. — Какво си решила да правиш?

— Повярвай ми, не много. Само една бърза визита на лабораторията с ограничен достъп.

— Мислех, че нямаш разрешително.

— Струва ми се, че мога да го уредя.

— Съветът ми е да стоиш далече от Центъра — каза Ралф. — Отиването в лабораторията е причина за повечето от проблемите ти.

— Знам — призна Мариса, — но все пак ще го направя. Това нещо с Ебола направо не ми дава мира.

— Както искаш, но първо се отбий при мен. Не си лягам рано.

— Ралф? — Мариса се стегна и събра смелост да му зададе въпроса. — Познаваш ли конгресмен Маркхам?

Настъпи пауза.

— Познавам го.

— Подпомагал ли си някога изборната му кампания?

— Що за странен въпрос, особено за междуградски разговор.

— Правил ли си го?

— Да — отвърна Ралф. — Няколко пъти. Одобрявам позицията му по много от медицинските въпроси.

След като обеща да се срещнат вечерта, Мариса затвори, изпълнена с облекчение. Беше доволна, че е поставила въпроса, и че Ралф й отговори направо за даренията.

След излитането на самолета обаче, чувството й за несигурност се възвърна. Още недоразвитата в ума й теория бе толкова ужасяваща, че тя се боеше да я изрази с думи.

И още по-обезпокоително — започваше да се пита дали разбиването на къщата и убийството на кучето й не са нещо много повече от случайно нападение, за каквото го бе взела.