Серия
Д-р Мариса Блументал (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outbreak, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Пролог

Заир, Африка

7 септември, 1976 г.

Джон Нордайк, двайсет и една годишен студент по биология от Университета Йейл, се събуди сутринта в края на малко селце северно от Бумба, Заир. Като се обърна върху пропития си от пот спален чувал, той погледна през мрежестия капак на найлоновата планинска палатка, вслушвайки се в звуците на тропическата дъждовна гора, примесени с шумовете на събуждащото се село. Лек бриз донесе топлата, остра миризма на оборска тор, просмукана от парливия аромат на запалени готварски огньове. Високо над себе си мерна пробягващите маймуни през тучната растителност, която закриваше небето от поглед.

Беше спал на пресекулки и когато се надигна да се изправи, усети краката си несигурни и слаби. Почувства се определено по-зле, отколкото предната нощ, когато го беше втресло и бе получил температура един час след вечеря. Предположи, че е малария, макар най-надлежно да бе вземал хлорокинфосфат профилактично. Проблемът беше, че е невъзможно да избегне облаците комари, които нахлуваха всяка вечер от скритите блата в мочурливата джунгла.

С колеблива походка се отправи към селото и попита за най-близката клиника. Един странстващ проповедник му каза, че има болница на белгийската мисия в Ямбуку, малко градче, намиращо се на няколко километра на изток. Болен и уплашен, Джон бързо развали лагера си, натъпка палатката и спалния чувал в раницата и се отправи към Ямбуку.

Беше взел шестмесечно разрешение от университета да снима африкански животни, и по-специално високопланинската горила, застрашена от изчезване. Да мине по следите на най-известните пътешественици на 19 век, първоначално изследвали Черния континент, бе негова детска мечта.

Ямбуку едва ли бе по-голям от селото, което току-що бе напуснал, а мисионерската болница изобщо не вдъхваше доверие. Не беше нищо повече от скромна група сгради от кирпичени тухли, всички с въпиеща нужда от ремонт. Покривите бяха или от прояден от ръжда метал, или сламени, като местните колиби; не се виждаха следи от електричество.

След като попита една монахиня, облечена в традиционно облекло, която говореше само френски, Джон бе изпратен да чака сред тълпата местни жители във всички възможни стадии на немощ и болнавост. Докато гледаше другите пациенти, той се запита дали не е възможно да се зарази с нещо много по-лошо от това, от което вече страдаше. Най-сетне бе прегледан от един измъчен белгийски лекар. Прегледът мина бързо и, както Джон вече бе предположил, диагнозата беше „лека“ малария. Докторът предписа инжекция хлорокин и посъветва Джон да дойде пак, ако не се оправи до ден-два.

После го изпратиха в манипулационната да чака на опашка за инжекцията. Тогава забеляза липсата на стерилност. Сестрата не разполагаше с отделни игли, а просто редуваше една на три спринцовки. Джон беше сигурен, че краткият им престой в стерилизиращия разтвор не е достатъчно дълъг да убие бацилите по тях. Освен това сестрата ги вземаше от разтвора с голи пръсти. Когато редът му дойде, прииска му се да каже нещо по въпроса, но френският му не беше съвсем добър, пък и прекрасно знаеше, че се нуждае от лекарството.

През следващите няколко дена бе доволен, че си е премълчал, тъй като скоро се почувства по-добре. Остана в района на Ямбуку, зает със снимането на племето Будза. Тези хора бяха неуморни ловци и нямаха търпение да демонстрират уменията си пред русокосия чужденец. На третия ден Джон се приготви да продължи пътешествието си по течението на река Заир по стъпките на Хенри Стенли, когато състоянието му внезапно се влоши. Първото, което забеляза, бе ужасното главоболие, последвано от бързо редуване на студени тръпки, температура, повръщане и диария. С надеждата, че ще му мине, той се прибра в палатката си, като трепери цяла нощ, мечтаейки си за вкъщи, за чисти чаршафи и за баня. На сутринта, след като няколко пъти бе повръщал в тъмното, се чувстваше слаб и обезводнен. С огромно усилие успя да събере нещата си и бавно се отправи към мисионерската болница. Когато пристигна в двора, повърна яркочервена кръв и припадна на пода в клиниката.

Един час по-късно се събуди в стая с още двама пациенти, и двамата страдащи от резистентна на медикаменти малария.

Докторът, същият, който го бе преглеждал при предишното му идване, бе обезпокоен от тежкото му състояние и отбеляза още няколко любопитни симптома: неизвестен обрив по гърдите и кръвоизливи в очите. Въпреки че диагнозата оставаше малария, докторът изглеждаше разтревожен. Това не беше типичен случай. Като допълнителна предпазна мярка той реши да включи лечебен курс с хлорамфеникол, в случай че младежът има тифоидна треска.

 

 

16 септември, 1976 г.

Д-р Лугаса, районният комисар по здравеопазване за окръг Бумба, погледна през отворения прозорец на офиса си широката река Заир, блеснала на утринното слънце. Искаше му се да продължава да се нарича постарому, Конго, с цялата тайнственост и възбуда, които това име носеше. Като се насили да върне ума си към работата, той насочи поглед към току-що полученото писмо от мисионерската болница в Ямбуку, отнасящо се до смъртта на американеца Джон Нордайк и на един гостуващ фермер от плантация в близост до река Ебола. Докторът от мисията съобщаваше, че двата смъртни случая са били причинени от неизвестна зараза, която се развила бързо; двама пациенти, настанени в една стая с американеца, четирима членове от семейството на земеделеца, които са се грижили за него, и десет от амбулаторно болните, били засегнати от същата болест.

Д-р Лугаса знаеше, че има два избора. Първо, да не прави нищо, което несъмнено бе най-мъдрото. Един господ знаеше що за ужасно ендемично заболяване ще се окаже в края на краищата. Втората опция беше да попълни внушителен брой официални формуляри, съобщавайки за инцидента в Киншаса, където някой като него самия, но на по-висока позиция в бюрократичната стълбица, ще реши, че е по-благоразумно да не се прави нищо. Разбира се, д-р Лугаса знаеше, че ако избере да попълни бланките, ще трябва да отиде до Ямбуку — идея, която намери за противна, особено в това влажно и горещо време на годината.

С леко угризение той запрати написаното на тънка хартия писмо в кошчето за боклук.

 

 

23 септември, 1976 г.

Седмица по-късно д-р Лугаса нервно пристъпваше от крак на крак, докато гледаше остарелия самолет DC-3 да каца на летище Бумба. Пръв излезе д-р Бучард, началникът на д-р Лугаса от Киншаса. Предишния ден д-р Лугаса му беше телефонирал, за да го информира, че току-що е получил съобщение за избухване на сериозно, непознато заболяване, което прогресира в района на мисионерската болница в Ямбуку. Беше засегнало не само местните жители, но също така и болничния персонал. Не беше споменал за писмото, което бе получил няколко дни по-рано.

Двамата лекари се поздравиха на пистата, след което се качиха в тойотата на д-р Лугаса. Бучард попита дали не са дошли още новини от Ямбуку и той прочисти гърлото си, все още разтревожен от онова, което бе научил тази сутрин от радиограмата. Както изглежда, дванайсет от седемнайсетте души медицински персонал, бяха вече мъртви, заедно със сто и четиринайсет души от селото. Болницата беше затворена, тъй като нямаше достатъчно хора да работят.

Д-р Бучард реши, че целият регион трябва да бъде поставен под карантина. Той бързо проведе необходимите телефонни разговори с Киншаса и каза на д-р Лугаса да организира превоза за следващата сутрин, така че да могат да посетят Ямбуку и сами да преценят за какво става дума.

 

 

24 септември, 1976 г.

На следващия ден, когато двамата лекари влязоха в пустия двор на мисионерската болница в Ямбуку, бяха посрещнати от зловеща тишина. По празната верандата притича един плъх и след малко ги блъсна миризма на разложение. Като покриха носовете си с кърпички, те неохотно излязоха от ленд ровъра и страхливо надникнаха в най-близката постройка. Вътре имаше два трупа, и двата, започнали да се разлагат в жегата. Но това не беше нищо в сравнение с момента, когато в третата сграда откриха една все още жива медицинска сестра, изпаднала в безсъзнание от високата температура. Лекарите влязоха в празната операционна зала и надянаха ръкавици, хирургическо облекло и маски в позакъснял опит да се предпазят. Изпълнени с опасения за собственото си здраве, те се насочиха към болната сестра и претърсиха за още хора от персонала. Заедно с почти трийсетима мъртъвци, те откриха още четирима едва дишащи пациенти.

Д-р Бучард изпрати радиограма до Киншаса и поиска спешна помощ от Заирските въздушни сили за пренасянето на няколко пациенти от мисионерската болница до столицата. Но междувременно, докато се консултираха с отделението за инфекциозни болести в университетската болница как да изолират болните при извозването им, остана жива само медицинската сестра. Техниките за изолиране трябва да бъдат отлични, подчерта д-р Бучард, защото очевидно си имаха работа със силно заразна и смъртоносна болест.

 

 

30 септември, 1976 г.

Белгийската медицинска сестра, пренесена в Киншаса, почина в 3:00 през нощта, въпреки шестте дни масирана поддържаща терапия. Не беше поставена никаква диагноза, но след аутопсията проби от кръвта, черния дроб, далака и мозъка, бяха изпратени в Института за тропическа медицина в Антверпен, Белгия; в Националния Епидемиологичен Център в Атланта, САЩ; и в Института за микробиологически изследвания в Портън Даун, Англия. В район Ямбуку бяха открити още двеста деветдесет и четири случая на болестта с фатален изход за почти деветдесет процента от засегнатите.

 

 

13 октомври, 1976 г.

Вирусът Ямбуку беше изолиран почти едновременно в трите международни лаборатории. Бе отбелязано, че е структурно подобен на вируса Марбург, открит за първи път през 1967 г. при фатална зараза сред лаборанти, занимаващи се със зелени маймуни от Уганда. Новият вирус, значително по-вирулентен от Марбург, бе наречен Ебола по името на река Ебола северно от Бумба. Установи се, че е най-смъртоносният микроорганизъм след бубонната чума.

Два месеца след първоначалните случаи непознатото заболяване в Ямбуку бе обявено за успешно овладяно, след като не бе съобщено за нови болни в района в продължение на няколко седмици.

 

 

3 декември, 1976 г.

Карантината в района на Бумба беше вдигната и въздушният трафик възобновен. Вирусът Ебола явно се бе върнал там, откъдето се бе пръкнал. А къде беше това, си оставаше пълна мистерия. Международен екип от професионалисти, включително д-р Сирил Дубчек от Националния Епидемиологичен Център, изиграл голяма роля в локализирането на вируса на треската Ласа, прехвърли целия район, търсейки източника на вируса Ебола в бозайници, птици и насекоми. Вирусолозите също не стигнаха до успех. Нито пък до някаква следа.

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

14 януари

В наши дни

Д-р Рудолф Рихтер, прочут офталмолог, родом от Германия, и съосновател на клиника „Рихтер“ в Лос Анджелис, намести очилата си и погледна рекламните брошури, пръснати на кръглата маса в конферентната зала. От дясната му страна седеше неговият брат и партньор, Уилям, завършил бизнес училище, който разглеждаше лъскавите страници със сдържано внимание. Материалът се отнасяше до кампанията за набиране на нови абонати на здравноосигурителната програма за следващото тримесечие. Беше насочена към младите хора, една относително здрава прослойка от населението. Тук бяха реалните пари, в предплатеното здравеопазване. Уилям бързо го бе разбрал.

Рудолф хареса брошурите. Това беше първото хубаво нещо, което му се случваше от сутринта. Денят бе започнал лошо с автопроизшествие на входа на автострадата на Сан Диего, завършило с отвратителна вдлъбнатина върху новото му БМВ. След това спешната операция в клиниката. После пък болният от СПИН пациент със странни усложнения, който се изкашля в лицето му, докато се опитваше да прегледа ретините му. И като връх на всичко, го ухапа една от маймуните, използвана в проекта му за лечение на очния херпес. Ама че ден!

Той вдигна една от рекламите, предназначени за лосанджелиското списание „Таймс Сънди“. Беше идеална. Кимна на Уилям, който даде знак на човека от рекламната фирма да продължи. Следващата част на презентацията бе лъскав трийсетсекунден телевизионен спот, вмъкнат във вечерните новини. Представляваше безгрижно момиче по бикини на плажа в Малибу, което играеше волейбол с красив младеж. Рудолф си помисли, че му напомня за скъпа реклама на „Пепси“, макар да възхваляваше концепцията за предплатена медицинска помощ, предоставяна от институция като клиника „Рихтер“, в контраст с традиционната система за заплащане на всяка конкретна услуга.

Заедно с Рудолф и Уилям тук бяха и група други лекари, включително д-р Наварес, главен лекар. Всички бяха директори в клиниката и държаха малко акции на борсата.

Уилям прочисти гърлото си и попита дали има въпроси. Такива нямаше. След като хората от рекламата си тръгнаха, групата единодушно одобри работата им. После, след кратка дискусия за построяването на нова сателитна клиника, която да се занимава с повишения брой абонати от района на Нюпорт бийч, срещата беше закрита.

Д-р Рихтер се върна в офиса си и доволен хвърли рекламните материали в куфарчето си. Беше разкошно помещение, като се имаше предвид относително ниското професионално заплащане, което получаваше като лекар в групата. Но заплатата му беше само страничен доход, сравнена с печалбата от процента му от акциите на борсата. И клиника „Рихтер“, и д-р Рудолф Рихтер бяха в отлична финансова форма.

След като се захвана с останалите обаждания, д-р Рихтер направи визитация на постоперативните си хоспитализирани пациенти: две ретинални отлепвания с тежка медицинска история. И двата случая бяха добре. По обратния път към офиса си той си помисли колко малко операции правеше като единствен офталмолог в клиниката. Беше обезпокоително, но при всичките офталмолози в града бе късметлия, че изобщо имаше работа. Беше благодарен на брат си, че е споделил с него идеята си за клиника преди осем години.

Като смени бялата престилка със син блейзър и взе куфарчето си, д-р Рихтер напусна сградата. Минаваше девет вечерта и паркингът за велосипеди и мотоциклети беше почти празен. През целия ден едва се намираше място и Уилям непрекъснато му повтаряше, че е нужно да се разшири не само като пространство, но и да се ремонтира; нещо, което Рудолф нито разбираше, нито искаше да прави.

Унесен в мисли за икономическата ситуация на клиниката, д-р Рихтер не забеляза двамата мъже, които чакаха в сенките на гаража. Продължи да не ги забелязва дори след като тръгнаха след него. Бяха облечени в тъмни бизнес костюми. По-високият държеше едната си ръка неподвижно сгъната. Стискаше дебело куфарче, което държеше високо, заради сковаността на лакътната си става.

Приближавайки се до колата си, д-р Рихтер чу стъпките зад себе си, когато забързаха. Усети неприятна буца в гърлото. Преглътна с усилие и хвърли кос, разтревожен поглед през рамо. Видя двамата мъже, които явно се движеха право към него. Когато минаха под лампите на тавана, забеляза, че са добре облечени, с чисти ризи и копринени вратовръзки. Това го накара да се почувства малко по-добре. И въпреки това ускори крачка, заобикаляйки задницата на колата си. Зарови за ключовете си, бързо отключи вратата и след като ги хвърли в куфарчето си, се плъзна в миришещото на скъпа кожа купе. Понечи да затвори, когато една ръка го спря. Д-р Рихтер неохотно вдигна очи и срещна невъзмутимото безстрастно лице на единия от мъжете, по което премина намек за усмивка, когато докторът го погледна въпросително.

Д-р Рихтер отново се опита да затвори вратата, но непознатият я държеше здраво от външната страна.

— Бихте ли ми казали колко е часът, докторе? — попита мъжът любезно.

— Разбира се — отвърна той, успокоен, че има обяснение за присъствието на този човек тук. Погледна часовника си, но преди да е успял да каже нещо, усети, че го измъкват грубо от колата. Направи нерешителен опит да се съпротивлява, който бързо бе потушен от силна плесница през лицето, която го събори на земята. Ръцете на непознатия грубо затършуваха за портфейла му и той чу разкъсване на плат. Един от мъжете каза „бизнесмен“ с пренебрежителен тон, а другият подхвърли „Вземи куфарчето“. Д-р Рихтер усети, че му издърпват часовника от китката.

Всичко свърши така бързо, както бе започнало. Д-р Рихтер чу стъпките да се отдалечават и една врата се затръшна, след което по гладкия бетон изсвистяха гуми. В продължение на няколко минути той остана да лежи без да мърда, доволен, че е жив. Намери очилата си и си ги сложи, нищо че едното стъкло беше напукано. Като хирург главното му безпокойство беше за ръцете; те бяха първото нещо, което провери, още преди да е станал от земята. Изправи се на крака и продължи да оглежда останалата част от себе си. Бялата риза и вратовръзката му се бяха изцапали. Едно от копчетата на блейзъра липсваше и на мястото му се виждаше подковообразна дупка. Панталонът му беше разкъсан от десния преден джоб надолу до коляното.

— Господи, какъв ден само! — промърмори той под нос и си помисли, че сутрешната катастрофа изглежда незначителна в сравнение със случилото се току-що. След миг колебание взе ключовете си и се върна в клиниката, отивайки в офиса си. Позвъни на охраната, след това се запита дали да не телефонира на полицията. Мисълта за лош имидж на болницата го накара да се разколебае, пък и наистина, какво щеше да направи полицията? Докато спореше със себе си, той позвъни на жена си да й обясни, че се е наложило да закъснее повече, отколкото е очаквал. После отиде до тоалетната да огледа лицето си в огледалото. На дясната му буза имаше ожулване със залепнали песъчинки от пода на гаража. Той внимателно го проми с антисептичен разтвор и се опита да прецени с колко бе подпомогнал нападателите си. Сигурно в портфейла му имаше стотина долара, както и всичките му кредитни карти, паспорт, включително лиценза му за медицинска практика в Калифорния. Но най-много се ядоса, че му бяха взели часовника; беше подарък от жена му. Добре де, щеше да си купи нов, помисли си той, когато чу по вратата да се чука.

Като се извиняваше раболепно, мъжът от охраната каза, че подобен проблем никога преди не се бил случвал, и че съжалява, че не е бил на мястото. Обясни, че половин час преди това е направил рутинна обиколка на паркинга. Д-р Рихтер го увери, че неговата единствена грижа е да се предприемат стъпки по посока избягване на такива инциденти за в бъдеще. Накрая заяви, че няма намерение да съобщава на полицията.

На следващия ден той не се чувстваше добре, но отдаде симптомите на шока и на факта, че не бе спал достатъчно. В пет и половина обаче се почувства достатъчно болен и реши да отмени срещата с любовницата си, секретарка в отдела за медицински картони. Накрая все пак отиде в апартамента й, но се прибра рано, за да си почине, колкото да прекара нощта, мятайки се неспокойно в собственото си легло.

На третия ден д-р Рихтер наистина беше болен. Когато се изправи зад бюрото си, беше объркан и замаян. Опита се да не мисли за ухапването от маймуната и за изкашлялия се в лицето му болен от СПИН. Добре знаеше, че СПИН не се предава при такива обикновени контакти: недиагностицираната суперзараза беше тази, която го безпокоеше. В три и половина го втресе и получи непоносимо мигренозно главоболие. Мислейки, че развива температура, той отмени насрочените за следобеда срещи и напусна клиниката. По това време беше напълно сигурен, че е пипнал грип. Когато се прибра вкъщи, жена му погледна пребледнялото му лице и зачервените клепачи на очите му и го накара да си легне. В осем часа главоболието му стана толкова силно, че изпи един перкодан. В девет получи силни стомашни спазми и диария. Жена му предложи да се обади на д-р Наварес, но той я обвини, че се паникьосва и й каза, че ще се оправи. Взе таблетка далмен и заспа. В четири сутринта се събуди и се дотътри до банята, където повърна кръв. Ужасена, жена му го остави и отиде да извика линейка, за да го пренесат в клиниката. Той не възрази. Нямаше сили да се съпротивлява. Знаеше само, че никога през живота си не е бил по-болен.