Чингиз Айтматов
Майка-земя (8)

8

— Майко земя, защо не се срутват планините, защо не се разливат езерата, когато загиват такива хора като Суванкул и Касим? И двамата — баща и син — бяха здраво свързани със земята. Открай време светът се крепи на такива хора, те го хранят и поят, а по време на война го бранят, те първи отиват войници. Ако не беше войната, колко нещо още щяха да свършат Суванкул и Касим, колко народ щяха да дарят с плодовете на своя труд, колко ниви щяха да засеят, колко зърно да овършеят. А и те, стократно възнаградени с труда на другите, колко радост още биха изпитали в живота! Кажи, майко земя, истината кажи: могат ли хората да живеят без война?

— Труден въпрос ми зададе, Толгонай. Имало е народи, до крак изтребени от войната, градове изпепелени, засипани с пясъци, имало е векове, когато съм мечтала да съзра човешка следа. И всеки път, щом хората започнеха война, аз им казвах: „Спрете, не проливайте кръв!“ И сега повтарям: „Ей, хора през планини и морета! Ей, хора по белия свят, какво ви трябва — земя ли? Ето — аз съм земята! За всинца ви съм еднаква, всички сте равни пред мен. Не са ми нужни вашите препирни, нужни са ми вашата дружба, вашият труд! Хвърлете в браздата едно зърно — ще ви върна сто. Забодете пръчка — явор ще ви отгледам. Посадете овощна градина — с плодове ще ви отрупам. Развъдете добитък — ще стана трева. Стройте къщи — стена ще стана. Плодете се, множете се, за всички ви ще бъда чудесно гнездо. Аз съм без край, нямам граници, дълбока съм и висока, стигам и престигам за всички ви!“ А ти, Толгонай, ме питаш могат ли хората без война. Не от мен, от вас, от хората зависи, от вашата воля и разум.

— Като си помисля, родна земя, че войната погубва най-добрите ти труженици, най-изкусните ти майстори. Пък аз не съм съгласна с това, цялото ми същество се бунтува. Хората могат, длъжни са да преградят пътя на войната.

— Да не мислиш, Толгонай, че аз не страдам от войните? Страдам, много страдам. Копнея за селяшките ръце, вечно оплаквам рожбите си, винаги ми липсват Суванкул, Касим, Джайнак и всички загинали воини. Остана ли неизорана, останат ли нивята неожънати, а зърното неовършано, зова ги: „Къде сте, орачи мои, къде сте, сеячи мои, станете, деца мои, земеделци, елате, помогнете, задушавам се, умирам!“ Да би дошъл Суванкул с мотиката си, да би докарал Касим своя комбайн, да би препускал Джайнак с бричката си! Ала те не отговарят…

— Благодаря ти, земя. Значи, и ти като мен тъгуваш по тях, като мен ги оплакваш. Благодаря ти, земя.

Третата и четвъртата година от войната ни донесоха и радости, и неволи: крачка по крачка гонехме врага — душата ликуваше, но животът от ден на ден ставаше по-труден. Есента криво-ляво карахме, събирахме класове по стърнищата, изравяхме картофи от градините, но сред зима захвана глад. Особено страшно беше пролетта и началото на лятото, някои едва избутаха с диви корени, треволяк и с бистро като водица мляко. И двете с Алиман работехме, пък и за полите ни не се държаха дечица. Ала по-добре да ги имахме. Сърцето ми се късаше, когато дечицата на многодетните ни гледаха в ръцете, подутите им коремчета, подпухналите им личица безмълвно молеха за хляб. Да ми бяха казали: „Иди на фронта и там умри и войната ще свърши, децата ще бъдат сити“ — хич не бих се и замислила. Само да не виждам гладните им очи. Веднъж споделих това с Алиман, тя ме попогледна, па рече:

— И аз бих постъпила така. Най-страшното е, че децата не разбират защо трябва да гладуват. Възрастните поне се утешават, знаят причините, знаят, че кога да е, това нещо ще има край. А децата не разбират. Дорде се не върнат бащите им, длъжни сме да се грижим за прехраната им. На нас с тебе, мамо, това само ни остана. Иначе не си струва да се живее…

Всичко принадлежеше на войната: и живот, и труд, и воля, и дори детската кашица — всичко, до последната трошица се стичаше в ненаситната утроба на войната. Ала имаше и такива, дето въпреки войната не искаха да се лишат от нищо; защо да крия, имаше и такива. Те крадяха от залъка ни.

Веднъж се заблудих. Беше четиридесет и трета година — по средата на зимата или в края, не помня. В степта снегът вече беше прояден и тук-таме оголваше тъмни петна земя, макар нощем прозорците да се покриваха със скреж.

Дявол знае колко беше часът — нощем, всичко отдавна спеше, — някой заудря по прозореца, рекох си, ще изпочупи стъклата.

— Толгонай! Бригадирке! Ставай! Събуди се! — викаше някой отвън.

Изплашихме се с Алиман, скочихме и двете от постелята.

— Мамо! — прошепна Алиман в тъмното, тревожна, като да очакваше някакво чудо.

Ех, пуста надежда, дето никога не ни напуска! И моето сърце се присви от страх и смътна радост: може би се е върнал някой от нашите? Залепих се на прозореца.

— Кой е там? Кой чука?

— Излез, Толгонай! По-бързо! Отмъкнаха конете — отговори гласът зад прозореца.

Дорде Алиман запали лампата, аз бързо нахлузих ботушите, метнах на гърба си някаква дреха и изскочих на улицата. Изтичах в конюшнята, там се бяха събрали хора, дошъл бе и председателят. Разбра се, че са отмъкнали три коня, между тях и нашия, раванлията — бях го дала в колхоза. Това бяха най-добрите коне в бригадата, готвехме ги за оран. Гледачът разказваше, че отишъл до плевнята за сено да ги нахрани към полунощ, върнал се, а в конюшнята тъмно, фенерът угаснал. Помислил, че вятърът е свършил тая поразия, спокойно го запалил, гледа — трите бокса открая празни.

Да се лиши колхозът по това време от три работни коня, е равносилно да се загубят сега десет трактора. А ако човек се замисли по-надълбоко, все едно на всеки войник на фронта да се отнеме по залък хляб. Оседлахме конете, някои грабнаха пушки и препуснахме да догоним крадците. Настигнехме ли ги, честна дума, нямаше да има милост. Да, милост нямаше да има!

Като излязохме от аила, разделихме се на групи по няколко човека и се отправихме в различни посоки. Бях яхнала един породист жребец, буен, току напира да препусне. Отпуснах поводите. Помня, прекосих шосето и подкарах към планината, подире ми идваха още двамина. Оглеждам се изведнъж — няма ги. Те ли се бяха отбили встрани, аз ли бях свърнала? Не беше трудно човек да се обърка: луната се беше отърколила и светлината й беше измамна — на двайсетина крачки всичко се сливаше в непрогледна мъгла. Но тогава не се замислих над това: веднъж да стигнем крадците; толкова ме беше яд, така ми беше обидно, че не забелязах къде ме води конят и когато той внезапно спря, гледам — отпреде ми дълбок дол. Бях в подножието на планината. Луната боязливо минаваше над тъмните хребети, звездите бледнееха. Наоколо никаква светлина, в ниското подухваше тънък ветрец, полюшваше изсъхналите кураи, нежно посвирваше. От развалините на старата гробница се обаждаха кукумявки.

Спуснах се в дола. Нищо не се чуваше. Подплаших само една лисица. Тя изскочи из тръстиките и побягна нанякъде — сивосинкава на лунната светлина. Друго нищо не се виждаше наоколо. Обърнах коня към аила. Карах по стръмното и си припомнях: говореше се, че Дженшенкул — имаше такъв в аила — избягал от армията заедно с двамина като него, някъде откъм Жълтата долина били, и сега се криели из планината. Много-много не вярвах на тия слухове. Не можех да проумея как може човек да трепери за кожата си, когато всички са в опасност. Излиза, че едни са длъжни да се бият, да загиват, а други да се крият зад техния гръб? Не — мислех си, — едва ли някой ще направи такава срамотия. Но изведнъж се усъмних. В аила всички се познавахме както човек познава петте си пръста. Уж няма хора, дето да тръгнат да крадат коне. Пък и конят не е игла, не мож го забоде на ревера си. И то три коня наведнъж. Значи, крадците не са тукашни. И сигурно сега се лутат като вълци из планината и степта. Ако е истина, че Дженшенкул е избягал, значи, негова работа ще е. Така си мислех, ама не бях съвсем уверена: така или иначе, не са го хванали, значи, не е крадец, а за виждане — никой не го е видял.

Три коня — тъкмо впряг за двупалешен плуг. Едва-едва стъкмихме нов впряг, обяздихме четири млади жребчета, запретнахме ги — жалко, ама какво да се прави. Пък довтаса и сеитбата и така ни завъртя, че не ни беше ни до крадци, ни до господ дори. Това беше най-трудната пролет в живота ми. Хората ли — хората не бяха виновни. Те искаха да работят и се стараеха, ама на празен стомах много работа няма да свършиш. Това, дето преди го изработвахме за ден, сега не можехме и за седмица. Работата изоставаше, сеитбата закъсняваше. А ето ти и нова беда — в колхоза няма семе. До зрънце изгребахме всичко, ометохме хамбарите, криво-ляво свързахме двата края, изпълнихме плана на бригадата:

През ония дни дълбоко се замислих за нашия живот. За трудодните не получихме нищо, всичко, скътано от преди, беше отдавна изядено. Как ще я караме тогава? Да се разделим, на кой накъде му видят очите? Не, това значи да се погубим. А по-нататък? Добре, ще изкараме някак до есента, ще извлачим криво-ляво и зимата, ама ще дойде пролетта и отново полугладните изпосталели хора ще трябва да работят. Но и да не се работи, не може.

И тъй мислех, и иначе, по цели нощи не заспивах, но изведнъж ми просветна: да разорем пусталяка — имахме такова местенце извън аила, — па това, що се роди, да го разделим между семействата. Посъветвах се с председателя, отидох и до района, обясних им, че сме си изпълнили плана, че това, що сме намислили, ще бъде извънпланово, нищо не искаме от тях, сами ще се блъскаме, та да подкрепим хората. Някой от насядалите край масата подхвърли:

— Ти нарушаваш Сталиновия колхозен устав!

Не се стърпях:

— Да опустее дано този устав! Щом ние сме гладни, вас кой ще храни?

— А ти — казва — знаеш ли къде зимуват раците?

— Зная. Пратете ме там, ако от това ви олекне. Само че хубавичко помислете кой ще дава хляб за войниците на фронта.

Спориха, отнесох се и до райкома. Уж разрешиха, казаха: на твоя отговорност. Ала не ставаше дума за отговорността, ами за семето. В колхоза всичко ометено — и последното зрънце засято. Поблъсках си главата, па свиках бригадата на събрание — всичките, от мало до голямо. Не събрание, а нещо като семеен съвет направихме.

— Я да помислим как ще я караме! — казах аз. — На това, що е засято по нивите, хич не бива да разчитаме. Сами знаете — то е за фронта, па и да остане нещичко за семе ще е. Но ако си намерим семе, ще засеем, та да подпомогнем многодетните семейства, старците и сираците. Ако имате вяра в мен, вземам цялата отговорност върху себе си. Сега работата опира до това: всеки от вас да даде за посев златните зрънца, онова, дето е останало по дъното на чувалчетата и между дъските на хамбарите. Не роптайте срещу мен, нека откъснем от залъка си, нека погладуваме — ще избутаме някак с малко до жътвата, затова пък за всяко зрънце ще получим сто. Понасилете се, мили, стиснете зъби, решете се на тоя подвиг заради самите себе си, заради своите деца. Няма да съжалявате. Повярвайте на майчината ми дума. Помогнете ми, дорде не е късно да се засее…

На събранието уж всички ме подкрепиха, но опря ли до събирането на зърното, работата се затегна, стана страшно. Косата ми настръхваше, когато из дворовете изскачаха майките с много деца, когато кълняха всичко на света: и войната, и тоя живот, и децата си, и колхоза, и мене. Хората с кръв късаха от сърцата си, но всеки даваше колкото може и каквото може: кой крина, кой шепа. Разбирах, че дават последното си, ала пак го вземах. Събирах всичко, шепа по шепа пълнех чувалите. Къща по къща обходих с бричката, уговарях, молех, карах се, грабвах го от ръцете им. Една утеха имах — на есен хората ще ми благодарят, на есен всяка шепичка ще стане крина.

Никога няма да забравя как се отнесох със съседката си Айша. Болнава жена беше тя. Овдовя рано, мъжът й Жаманбай умря още преди войната. И остана Айша сама, болна, с единствения си син Бекташ. Посъвземеше ли се, тя работеше в колхоза, в градината си, кравичка си имаше — тъй се прехранваха. Бекташ по това време вече работеше, харен момък порасна. Тъкмо с неговата бричка обикаляхме този ден по аила. Наближихме техния двор и го питам:

— Бекташ, имате ли в къщи нещо?

— Има малко — отвърна момчето, но не веднага. — В една торбичка, зад печката.

— Върви го донеси тогава — рекох.

— Не, стрино Толгонай, вие идете помоли той.

Тия дни Айша пак не беше добре. Седеше на кечето, омотала кръста си с дебел шал.

— Айша, дойдох да получа онова, което всички дават — казах й.

— Ей там е всичко, що имаме — показа торбата зад печката.

— Колкото имаш. Не го вземам за друго, нивата чака семе, чака да я засеят, не ни бави, Айша — подканих я аз.

А тя прехапа устни и мълком оброни глава. Ох, пуста нужда, докъде докарваше човека!

— Помисли си, Айша, десетина-петнайсет дни все ще изкараш. Помисли за идната зима, за пролетта помисли. Заради сина ти те моля, Айша. Той чака вън с бричката.

Тя вдигна очи и умолително ме погледна.

— Да имах повече, мислиш ли, че щеше да ми е свидно? Ти ме познаваш, Толгонай, нали сме съседки…

Почувствувах, че няма да устоя на молбата й, но веднага отпъдих съжалението.

— Сега не съм ти съседка, а бригадир — отрязах. — От името на народа ти вземам това зърно! — Станах и вдигнах торбата.

Айша се извърна.

Имаше седем-осем кила пшеница. Исках да отнеса всичкото, ала не посмях. И отсипах половината в празната кофа. Казах й:

— Виж, Айша, вземам само половината. Не се сърди.

Тя се обърна. И видях сълзите й, стичащи се към брадичката. Сърцето ми се сви. Изхвръкнах навън. Ах, защо не оставих торбата на мястото й? Но откъде можех да зная какво ще сполети събраното от мен зърно?

Напълнихме два големи чувала. Пресяхме зърното, отвяхме го, почистихме го от плевел, зрънце по зрънце го оглеждахме. И сама откарах семето на угарта. Де да се бях позабавила? Ама оставаше да се изоре едно парче, мен не ме сдържаше — веднъж да се засее тая нива. Канех се рано-рано на заранта сама да хвърля зърното. Всичко бе готово — семе, оран, — както си го бях замислила.

Върнах се вечерта от работа, а на душата ми едно тревожно, място не мога да си намеря. През деня бях наредила на Бекташ и на още един момък да откарат с бричката браните на нивата. Деца си бяха още момчетата, не бях сигурна дали са изпълнили заръката ми. И рекох на Алиман:

— Я да намина при децата, да видя какво правят. Яхнах коня и потеглих.

Като излязох извън аила, подкарах тръс; спускаше се здрач, свечеряваше се. Наближавам мястото, гледам — воловете стоят насред нивата запретнати. И никой не се види наоколо. Доядя ме на момчето, дето ореше: добичетата още неразпрегнал, само ги мъчи. Е, момко, думам си, чакай, ще те науча аз! Тръгнах да го диря, гледам бричката с браните катурната — никого няма.

— Ей, момчета! Де сте! Обадете се! — извиках. Никой не отговори, наоколо ни жива душа. Какво ли е станало? Де ли са се запилели? Изплаших се. Препуснах към колибата, скочих от коня. Драснах клечка кибрит. Момчетата лежаха вързани в колибата, пребити, изподрани, в устата им натъпкани парцали. Измъкнах парцала от устата на Бекташ.

— Семето? Де е семето? — закрещях аз, не можех да позная гласа си.

— Отмъкнаха го. Претрепаха ни — изхърка той и показа с глава натам, накъдето бяха избягали крадците.

Не помня какво е било след това. През живота си не съм препускала така, както в оная нощ. И то нощ ли беше — тъмно като в рог. Да бяха запалили къщата ми, да бяха ме ограбили — дума не бих казала. Ако през есента задигнеха десет чувала зърно, пак бих се стърпяла: какво пък, мишките малко ли зяносват? Но заради това семе, заради този наш бъдещ хляб бих ги удушила със собствените си ръце.

Бях попаднала на следите на крадците, а и скоро ги видях. Искри излизаха изпод копитата на конете им. Държаха чувалите отпреде си, на седлата. Препускаха към планината.

Видях ги, взех да викам, да моля:

— Оставете чувалите, това е семе! Оставете ги, семе е! Семе е!

Те не се обръщаха. Разстоянието помежду ни се скъсяваше и аз видях, че тоя, дето беше от края, язди нашия кон. Веднага го познах. Че как да не си позная коня. По стъпката го познах, по белите чорапки на задните крака. И тогава извиках:

— Стой, знам те кой си! Дженшенкул! Ти си Дженшенкул! Няма да ми избягаш! Стой!

Наистина беше Дженшенкул. Отдели се от останалите и подкара срещу мен. В мрака лумна огън, нещо изгърмя. И едва когато се свличах от коня, разбрах, че са стреляли. А отначало помислих, че конят се е спънал.

Като дойдох на себе си, почувствувах тъпа болка, тежеше ми, гърбът ме въртеше. От главата ми бликаше кръв и се събираше на тила ми като пихтия. До мен хъркаше, издъхваше конят, но още риташе с крака, мъчеше се да стане. Клокочеща предсмъртна въздишка се изтръгна от гърдите му, главата му глухо тупна и той утихна. Утихна и всичко наоколо — целият живот замря. Лежах, без да шавна, дори не се опитвах да стана. Сега всичко ми беше безразлично. И животът вече беше безсмислен. Мислех как да свърша със себе си. Да имаше наблизо пропаст, щях да допълзя и да се хвърля с главата надолу. Не можех да си представя как, с какви очи ще гледам сега хората. И в същия миг съзрях на небето Кумовата слама. Здрачната мътна река на Млечния път ми припомни мътните сълзи, стичащи се по лицето на Айша. Застанах на колене, после се изправих, олюлях се, отново се строполих и като ридаех от мъка и обида, взех да кълна:

— Дано кръвта на войната те прокълне, Дженшенкул! Дано те стигнат проклятията на убитите, Дженшенкул! Децата да те прокълнат, Дженшенкул!

Плачех и нареждах, дорде не останах без сили. Дълго лежах така. После дочух нечии стъпки и някой ме извика:

— Стрино Толгонай! Къде сте? Стрино Толгонай!

Познах гласа на Бекташ. Той дотича запъхтян, коленичи, привдигна главата ми.

— Стрино Толгонай, какво ви е, ранена ли сте?

— Не, ударих се — успокоих го аз. — Куршумът улучи коня.

— Е, не е чак толкова страшно, сега ще ви помогнем — зарадва се Бекташ. И добави: — А и месото ще използваме, ще го раздадем на хората.

Закараха ме момчетата с бричката у дома. Три дни прекарах на легло, гърбът не ме отпущаше. И сега понякога в лошо време се обажда. През тия дни мнозина дойдоха да ме навестят, да видят как съм. Благодаря на хората за това, но най-много им благодаря, че никой не ме укори, никой не ми напомни, сякаш нищо не беше се случило. Те сигур се досещаха, че и без това ми е тежко. Сетех ли се, че целият ни труд отиде на вятъра, че нивата остана незасята, а зърното, което бях откъснала от разплаканите деца, стана плячка на тези подли бандити — такава болка опарваше душата ми, та чак ми притъмняваше.