Чингиз Айтматов
Майка-земя (7)

7

Дойде ден и от Касим пристигна писмо. Метнах се на коня и подкарах галоп, без да подбирам път, през аръци и преспи, с писмо в ръка. Алиман и Джайнак разхвърляха тор, викнах им още от коня:

— Суйунчу, суйунчу — радост!

Как да не ги зарадвам! Та вече два месеца от Касим нямахме и ред, не знаехме какво е станало с него. В писмото пишеше, че на два пъти е участвувал при отбраната на Москва и двата пъти е останал жив. И пишеше, че са спрели немците, строшили са им зъбите и че техният полк е изпратен на малка почивка.

Как се зарадва Алиман! Рипна от бричката, изпревари Джайнак.

— Златни ти уста, мамо — Грабна писмото с треперещи ръце, зайде от щастие, не може да чете. Само повтаря: — Жив е! Жив и здрав!

Дотичаха жени, наобиколиха я.

— Я, Алиман, я прочети какво пише мъжът ти! Може да знае нещо и за нашите?

А тя:

— Сега, милички, сега! — А не може ред да прочете. Не се стърпя Джайнак:

— Я дай писмото да прочета на хората. — Взе го и зачете на глас.

А Алиман приклекна, гребва с шепи сняг и го лепи на челото си. Джайнак свърши, тя се изправи и дори забрави да отрие лицето си. Стои си така цяла пламнала, радостна и стопеният сняг се стича по страните й.

— Е, хайде сега на работа! — тихо продума тя и тръгна бавно по снега.

Вървеше и плахо се оглеждаше. За какво ли си е мислила в оня час — може би си спомняше как лятос тичаше по стърнището към мъжа си с ръкатка в ръка? А може би — как Касим се прощаваше с комбайна? Струваше ми се, че Алиман отново преживяваше всичко, което й е скъпо. Очите й ту се усмихваха, ту гаснеха. Дълго гледа тя към шосето, припомняше си навярно как се отдалечаваше по пътя дорестият кон раванлия, как чаткаха копитата му и как тичаше тя подир Касим.

А Джайнак вървеше до нея, взе да я дразни, да я подкача:

— Че опомни се най-сетне де, ела на себе си. Да знаеш, че сега цял аил ще ти се смее. Едно писмо не може да прочете, ама си и ти! Ще пиша на Касим, че съм пратил жена му на училище, да повтаря първи клас, буквите да научи!

Алиман взе да го удря, после затичаха към бричката, надбягваха се.

А аз вървях и си мислех. Че кой ще го защищава тоя народ, ако не такива джигити като моите синове! Само да се върнат живи и с победа! Всичко останало ще изтърпим, ще го преживеем, ако ще, кожа и кости да станем, само да издържим до победата, само по-скоро, дано по-скоро да дойде победата! И защото това беше не само мое желание, а мечта на цял народ, на всичко бях готова, с всичко съгласна.

И когато и най-малкият ми, последният ми син Джайнак замина на фронта, а той нямаше още осемнадесет, стиснах зъби, премълчах, изтърпях.

Към края на зимата честичко взеха да го викат във военното окръжие. Не само него, ами и много други момчета — на военностроева подготовка. Това си беше нещо обикновено и аз не се безпокоях много-много. Емнат ги там десетина дена, па ги пуснат да си вървят. Веднъж се върна още на втория ден.

— Защо те пуснаха толкова рано? — учудих се аз. — Или изобщо ви освободиха?

— Не, мамо — отговори Джайнак. — Утре се връщам. Разрешиха ми да си остана в къщи един ден. Този път ще ни държат по-дълго, но ти не се тревожи.

И аз повярвах, хич не се досетих. А този ден той се държеше някак особено, сякаш се стягаше за дълъг път. Цяла сутрин обикаляше с чука и гвоздеите, тук чукне, там позакове нещо. Гледам после — цял куп дърва нацепил, събрал тора в задния двор, обърнал сеното, дето беше на покрива, да се суши. Връщам се надвечер — дворът преметен, почупените конски ясли — стегнати. Когато баща му си беше у дома, обичаше да държи коня в къщи, тогава трябваха.

— Защо си се захванал с това, сине, лятос ще го оправим — рекох.

Но той ми отговори, че сега трябва да се оправи, после няма да има време. И след тия думи пак не се сетих, и през ум не ми мина. А той отишъл доброволец на фронта, по комсомолски призив. Разбрахме, когато Джайнак беше заминал. Проводи писмо от гарата по един приятел. Ах, ти, калпазанино, клето мое момче, написа писмо — добре, ама биваше ли да заминаваш тъй, без да се сбогуваш? Дори и да бях се побъркала от мъка, пак трябваше да ми обадиш. В писмото искаше прошка от мен и Алиман, задето си заминал така. „Когато сечеш отведнъж, пише, по не боли. Исках, пише, да не се тревожите много, ще научите, ще се примирите, ще се съгласите с мен.“ Кой знае, може и да е бил прав? Трудно му е било, разбира се, да ми каже направо, а може и да се е побоял, че ще се разплача, ще го моля, ще го разубеждавам.

И сега, когато вече съм го загубила, когато са минали толкова години, разговарям с него, както с майката земя.

Чуй ме, Джайнак! Нека съвестта не те мъчи, не ти се сърдя, не. Още тогава ти простих, синче мое изтърсаче, жребче мое, веселушко мой! Мислиш, не разбирах защо замина, без да се сбогуваш, защо ме остави сама, защо остави младините си, живота си, бъдещето си? Ти беше палав, весел момък и малцина знаеха колко обичаш хората. Не можа да гледаш спокойно страданията ни и замина. С цялата си душа искаше хората да си останат хора, войната да не осакати човешката душа, да не отрови в тях доброто и състраданието. И в името на това ти извърши всичко. На тоя свят остават само добрите дела, всичко друго се заличава. И твоето добро дело е живо. Ти отдавна си загинал, изчезнал си безследно. Пишеше ни, че си парашутист, че три пъти си се спущал в тила на врага. И ето че в една тъмна нощ на четиридесет и четвърта година ти си скочил от самолета с другари, за да помогнете за партизаните, и си изчезнал безследно. В бой ли си загинал, или те е стигнал заблуден куршум, в плен ли си попаднал, или си потънал в някое блато — никой не знае. Но ако беше жив през всичките тия години, до нас щеше да достигне някаква вест, па била тя и най-оскъдната. Да, Джайнак, ти загина, загина съвсем млад, осемнадесетгодишен, и хората смътно си спомнят за теб. Но аз не съм те забравила, все си спомням как замина за фронта, непосмял да ми обадиш за това, защото ме обичаше и ме жалеше. Спомням си как веднъж на гарата даде полушубката си на едно момченце. Видя семейство евакуирани — майка и четири деца — и даде на най-голямото момченце, почти голо, полушубката си, а се върна у дома само по палтенце — зъбите ти тракаха от студ. Може би то, вече възрастен мъж, си спомня за теб, момчето, защото сега ти си по-млад от него. Но ти беше неговият учител. Доброто не се търкаля на пътя, не се намира неочаквано. Човек от човек се учи на добро.

Ех, какво да приказвам, думите не помагат. Колко народ погуби войната. Да не беше тя, какъв красив, сърдечен човек би израсъл моят Джайнак!

Сине мой, мъчно ми е, от дванадесетте цветя на живота ти не откъсна нито един. Току-що бе наченал живота и аз дори не зная кое момиче си обичал…

Последното пламъче догаря в душата ми, скоро и то ще угасне. Но аз помня всичко, помня и злощастния ден, когато оня старец дойде да ме викне от полето.

Беше ранна пролет. Кокичетата още се белееха. Току-що бяхме почнали брануването. Откъм Жълтата долина подухваше топъл вятър, изораните есенес нивя изпръхваха, тревата по припеците се раззеленяваше.

Оня ден тъкмо бяхме почнали да орем. Аз яздех бавно подир трактора, поемах мириса на браздата и си мислех, че отдавна няма вести ни от Суванкул, ни от Касим.

Тогава при мен дойде един от нашите старци, уж само наминавал. Рекох му:

— Таман сте тук, аксакал, благословете ни за добра оран.

Както си беше на коня, той вдигна ръце и поглаждайки брадата си, прошепна:

— Дано покровителят на земеделците Дъйкан баба ви закриля. Дано тази година се народи бол-бол. — После се обърна към мен: — Толгонай, някакъв началник от района те вика. Каза в канцеларията да идеш. Дойдох да те забера.

— Добре, аксакал, сега ще тръгнем.

Отбих се при орачите, казах им, че надвечер пак ще намина да прегледам работата им и поехме към аила. Това, че ме викаха, не беше кой знае какво. Нещо обикновено, откак бяхме започнали сеитбата, кой ли не идваше в аила. Не бързахме, приказвахме си за туй, за онуй, за всекидневната работа, но старецът някак предпазливо додаде:

— Благодарим ти, Толгонай, че в такова люто време яхна коня и се трудиш за народа. Жена си, ама си начело на всички. Дръж се, Толгонай, дръж се здраво на седлото. Ако нещо се случи — ние сме твоята опора, ти нашата. Разбира се, и на тебе не ти е леко, знаем. Съдбата на човек е планинска пътечка: ту нагоре, ту надолу, ту й се изпречи пропаст. Случва се нещо да не е по силите на един, но заедно ли сме — страшно няма… Такъв е той нашият живот — неспокоен.

Бяхме влезли вече в аила, когато пред нашия двор зърнах тълпа. Видях главите им зад дувара. Но, кой знае защо, нищо не си рекох. Изведнъж старецът хвана поводите на моя кон и без да ме гледа, каза:

— Слизай, Толгонай, трябва да вървиш пеш.

Учудена се взрях в него. Но той слезе, хвана ме за ръка и повтори:

— Трябва да слезеш от коня, Толгонай.

Все още не се догаждах каква е работата, но вече обзета от някакво ужасно предчувствие, като примряла, бавно слязох от коня и видях Алиман да отива към дома с други три жени. Този ден те почистваха аръците. Алиман носеше мотика на рамо. Една от жените грабна мотиката й. И тогава отведнъж разбрах.

— Ама вие какво? Какво сте намислила? — закрещях колкото ми глас държеше.

Щом писнах, от двора на съседката Айша наизскочиха жени. Мълком, бързо дойдоха при мен, хванаха ме за ръце и казаха:

— Дръж се, Толгонай, няма ги вече нашите соколи, загинаха Суванкул и Касим.

Чух как в тоя миг писна Алиман, как занареждаха всички в един глас:

— Боорум — братя наши! Боорум!

И повече нищо не чух, изведнъж оглушах. Оглушах навярно от собствения си писък. Люшна се улицата, стори ми се, че дърветата падат, че къщите се срутват. В тая страшна тишина пред очите ми се мяркаха ту облаци, ту някакви изкривени неми лица. Мъчех се да отскубна, да освободя ръцете си, не разбирах кой ме държи, каква е тая тълпа пред вратата. Виждах само Алиман. Виждах я невъобразимо ясно. Страшна беше тя, с изподраскано до кръв лице, чорлава, с раздрана рокля. Жените бяха извили ръцете й назад, а тя се мъчеше с все сили да се отскубне, да се хвърля към мен и така силно крещеше, че нищо не чувах. Аз също напирах към нея. Имах едно желание — по-бързо да й се притека на помощ. Но като че мина цяла вечност, дорде най-сетне се доберем една до друга. И едва когато Алиман се хвърли на шията ми, чух нейния измъчен, пресипнал глас:

— Мамо, мамо, вдовици сме ние с теб! Клети вдовици! Угасна нашето слънце. Черен ден! Мамо! Черен ден!

Да, ние бяхме вдовици. Две вдовици — свекърва и снаха, оплаквахме съдбата си прегърнати и една друга се обливахме с парещи сълзи.

Но ние с Алиман не можахме да си поплачем на воля. На седмия ден дойдоха колхозници още веднъж да почетат паметта на загиналите и ми рекоха:

— И цяла година да жалеете — пак е малко. Ние ще ги помним вечно, но живият човек трябва да живее. Това, което те не доживяха, нека го дочакат Маселбек и Джайнак. — (Тогава още почти всяка седмица получавахме писмо от Джайнак.) — Нека те се върнат с победа. А на вас ви разрешаваме да излизате на работа. Сега е време да се сее, земята не чака. Стиснете сърцата си в юмрук. Не се делете от нас. Това ще бъде отмъщението ни на врага.

Поумувахме с Алиман, съгласихме се.

На заранта, когато се стягахме за работа, председателят Усенбай ни донесе две бележки. Това, казва, са известията, запазете ги. Известието за смъртта на Касим се получило в колхоза още преди две седмици. Загинал при настъплението към Москва, в село Ореховка. Докато се чудели как да ни съобщят, довтасало и съобщението за смъртта на Суванкул. И той загинал в голямото настъпление при Елец. Какво друго можели да сторят съселяните ни, освен да ни обадят истината. И трябвало да го направят в един и същи ден. Какво ли да разказвам повече. Отново здраво препасах колана, отново яхнах бригадирския кон.

Че то ако бях почнала да се вайкам, да проклинам съдбата си, да отпусна ръце, какво ли би станало тогава с Алиман? Тя така страдаше, че страх ме хвана. Моята мъка не бе по-малка, отведнъж загубих и мъж, и син, двойна загуба, и въпреки всичко моето беше по-друго. Малко или много, но ние със Суванкул поживяхме дълго заедно. Какво ли не видяхме, какво ли не изпатихме — живяхме и трудно, и щастливо. Деца народихме, семейство създадохме, наедно работихме. Да не беше войната, заедно щяхме да бъдем до последния си ден. А какво бяха разбрали Алиман и Касим? Животът беше още пред тях, беше само мечта. В разгара на младостта им войната ги покоси. Е, с времето раната в душата на Алиман ще завехне. Светът е пълен с хора, може би ще се намери човек, когото тя дори да обикне. И животът ще се върне с нови надежди. Някои войнишки жени тъй и сториха. Свърши войната, омъжиха се. Коя сполучи, коя не, но поне не останаха самотни, сега всички са майки, съпруги. Мнозина от тях намериха щастието си. Но всички хора не са еднакви. Има такива, дето бързо забравят мъката, бързо поемат по нов път, други — мъчително, отчаяно тъпчат на едно място и не намират сили у себе си да се избавят от спомена на миналото. И Алиман, за беда, беше такава. Не можа да забрави туй, що е било, да се примири със съдбата си. Тук и аз съм много виновна. Слаба излязох, не надвих жалостта си…

Пролетта нашата бригада копаеше главните аръци. И аз работех там. Веднъж свършихме по-рано, преди залез-слънце, и хората взеха да се прибират. Трябваше да намина и към орачите и казах на Алиман да не ме чака. Колибата им беше наблизо. Тъкмо вечеряха. Поприказвахме си за работата и на излизане, канех се да се метна на коня, видях Алиман, не беше се прибрала. Сама вървеше по угарта и береше лалета. Обичаше цветята като малко момиченце. Ех, Алиман, Алиман, снахице моя злочеста! Държеше в ръцете десетина едри лалета, навярно щеше да ги носи у дома. Като я видях така с цветята, гореща пот изби по челото ми. Спомних си как тогава по жътва стоеше с дивата ружа точно така. Само че тогава забрадката й беше червена, а цветята — бели, сега забрадката е черна, а цветята червени. Само това беше разликата. Но как ме прободе сърцето! А Алиман вдигна глава, огледа се, после сведе поглед, нажалено се взря в цветята, сякаш се питаше: кому да ги дам?… И изведнъж се разтрепери, падна ничком, започна да къса лалетата, зашиба земята с тях, подир малко се умири, зарови лице в ръцете си и лежа така, потрепервайки с рамене. Скрих се зад колибата. Не исках да я тревожа. Нека, думам си, да си поплаче, може да й поолекне. Но тя рипна и се стрелна по угарта към шосето. Уплаших се, на коня и — подире й. Страшно ми беше да гледам как се губи моята снахица, как тича с черната забрадка по зааленялото поле.

— Алиман! Спри! Какво ти е? Чакай, Алиман! — виках аз, но тя не спираше.

Дотичах до пътя, по който някога замина дорестият кон, едва там я настигнах.

— Мамо! Нищо не ми казвай! Нищо не ми казвай, мамо. Не бива!

Опънах поводите, а тя се върна, хвана се за гривата на коня ми, опря глава в крака ми и зарида. Мълчах. Какво можех да й река? Сетне вдигна глава, цялото й лице в пръст, в сълзи и каза, хлипайки:

— Виж, мамо, как свети слънцето. Виж какво небе, каква степ, цялата в цветя! А Касим няма да се върне, а? Никога ли няма да се върне?

— Не, няма да се върне — отговорих й.

Алиман тежко въздъхна.

— Прости ми, мамо — тихо рече тя: — Исках да тичам, да стигна при него и да умра.

Не издържах, заплаках мълком. Ако бях умна, прозорлива майка, трябваше да й кажа: „Слушай, да не си дете? Не е само до теб, колко млади жени овдовяха — чет нямат. Трябва да търпиш. Колкото и да е ужасно това, що чуваш — забрави Касим. Станало, не можеш го върна. Ще мине време, ще си намериш човек по душа. Не се ли съвземеш, по-лошо за теб. Не се съсипвай! Млада си още, трябва да живееш.“ Как се кая сега, че не посмях да изрека тази груба, единствена истина. И колкото и пъти по-сетне да имаше сгоден случай, на езика ми чакаха същите думи, но не се решавах да ги изрека. Някаква страшна сила ме спираше. А и самата Алиман не искаше да ме чуе. За всяка дума си има време, веднъж тя е ковка като нажежено желязо, изпуснеш ли момента, думата охладнява, вкаменява се и тегне на душата като бреме, от което не е лесно да се освободиш. Казвам това сега, когато са минали толкова години, а тогава, в суетнята на деня, грижите и недоимъка в колхоза, нямаше време да размисля, да преценя трезво кое как трябва. Всичките ни надежди, всичките ни желания се бяха слели в едно — по-скоро да дойде победата, по-скоро да се види краят на войната, всичко останало — после. Мислех си: ще свърши войната и всяко нещо ще застане на мястото си. Ала не било така…