Чингиз Айтматов
Майка-земя (14)

15

Животът си течеше, колхозът почна да се позамогва, животът стана по-лек и споменът за войната избледняваше, заличаваха се нейните следи в душите на хората.

Ние с Алиман продължавахме да си работим в колхоза. Бригадирската работа предадох на младите още щом се върнаха от фронта.

— Поработих три години сама, намъчих се, вече се върнахте, хващайте се вие за тая работа — казах на момчетата, — а мене ме освободете — през тия години остарях, но пак ще ви помагам.

Онези, които тогаз бяха младежи, още ме наричат „бригадирка“, значи, още ме уважават.

Въпреки че животът си тръгна по реда, ние с Алиман не намерихме покой. Никой нищо не забелязваше, но дълбоко в себе си ние страдахме, постоянно мислехме за едно и също. На пръв поглед изглеждаше лесно — ще си поприказваме откровено, очи в очи: така и така, значи, всеки да поеме своя път, всеки да урежда живота си. Да, същината беше много проста. Ако снаха ми беше не Алиман, а друга жена, ако тя не беше толкова добра с мен, без много да му мисля, щях да й река в очите: значи, няма какво да чакаш — дорде не е късно, намери си мъж и си върви. Ала на Алиман не се решавах да кажа тия думи. Колкото и да търсиш по-меки, колкото и да ги подбираш, смисълът им си остава един и същ — груб и жесток. Нямах право да я гоня насила. Веднъж пътем у нас се бяха отбили нейни роднини от Каинди. За да ми бъде чиста съвестта, взех, че казах — Алиман, значи, е свободна, готова съм да я благословя. Но Алиман така ги сряза, че ми стана неудобно пред хората и за мен, и за нея. Тя им забрани и да споменават за това. Имам си, каза, ум в главата, ще се махна ли оттук, или няма, кога ще бъде това — моя си работа, не се бъркайте в живота ни. Разкайвах се сетне, че прибързах. Не смеех да погледна Алиман. А тя, умницата ми, всичко беше разбрала, дума не продума, сякаш нищо не е било. Така си живеехме двете, жалехме се една друга, залъгвахме се с надеждата, че Джайнак ще се върне, после и тая надежда погасна, а времето си течеше и нямаше за кога да се чака…

Как стана това, сама не зная. През аила ни минават стада. Отдавна прекарват добитъка оттук — през пролетта към планината, а наесен — от планината към степта. Случвало се е пастирите да останат при нас по няколко дни. И за тях почивка, и за стадата.

Есента на четиридесет и шеста оттук по суходолието прекара стадото си млад чобанин от съседния аил. Войник е бил, личеше си, още не беше свалил сивия шинел, яздеше хубав кон, с пушка през рамо, носеше си и шуба, привързана за седлото. Често препускаше тръс по аила. Е, препуска си — какво толкова, малко ли хора минават по пътищата, тяхна си работа. Аз не го и познавах.

Много сватби се вдигнаха онази есен по нас. Някой беше устроил и надбягване с коне — борба за одран козел по случай задомяването на сина си. Майстор ездач излезе този чобанин. Ние с Алиман се стягахме да вървим на сватбата. Докато тя се пременяваше, по улицата някой бързо премина галоп и сякаш тупна пред вратата. Изтичах да видя. Беше същият чобанин. Запъхтяният кон се полюшваше под него, танцуваше, а той се кипреше на седлото, стиснал между зъбите си камшик, засукал ръкавите на рубашката си. А досам вратата лежеше закланият козел. Победителят в играта имаше право да го хвърли, в който двор си пожелае. Само че аз, защо ли, толкова се обърках, че не знаех какво да кажа.

— Що е това, сине? — изплъзна се от езика ми.

А той попита:

— Кой е в къщи?

— А на тебе кой ти трябва? — казвам.

Тогава той изломоти нещо, че уж бил изтървал козела случайно, вдигна го и като обърна коня, запраши нагоре по улицата. В това време долетяха и останалите. Видяха, че той препуска с козела и пришпориха подире му. Това е всичко. Повече не съм го срещала. Тогава ми стана малко обидно. Щом е донесъл козела в къщи, трябваше да го остави на стопаните, такъв е обичаят. А може и наистина да го е изтървал случайно? Но защо тогава козелът не беше на улицата, а пред портата? Какво ли означава това?

Когато Алиман излезе, всичко разбрах. Тя беше с пъстро шалче и копринена рокля. Хвърли ми един поглед, засрами се, наведе глава.

— Хайде, мамо — тихо рече тя.

Ясно защо беше дошъл чобанинът. Спомних си, че няколко вечери наред Алиман отиваше за вода на реката и се връщаше късно, макар че аръкът зад двора преливаше. Заболя ме сърцето. Не защото я ревнувах — а може и да съм я ревнувала, — не беше там работата. Та самата аз молех бога Алиман да не остава вдовица, молех го по-скоро да си намери мъж, желаех й това щастие, но сега изведнъж ме обзе страх. Тревожех се, сякаш не снаха, а родна дъщеря трябваше да задомявам. Страхувах се да не сбърка, как ще живее на новото място, на какви хора ще попадне, какъв мъж ще случи. Това не ми излизаше от ума и на сватбата, и на връщане, и у дома.

„Познаваш ли го добре, Алиман? Какъв човек е той? Не бързай, дете мое Алиман, внимавай да не сбъркаш! Хубавичко опознай човека!“ — мислено я молех аз. Пък се и страхувах да не стана пречка за младите. Какво да сторя, та Алиман да не се стеснява от мен, как по-внимателно да й дам да разбере, че е свободна да постъпва както намери за добре. И все гледах да скрия своята тревога, разговарях с нея както винаги, дори се шегувах, смеех се, за да не се притеснява и, не дай боже, да помисли, че съм против нея. И все пак тя е знаела за моята тревога.

Вечерта, когато Алиман взе кофата и тръгна за вода, аз въздъхнах облекчено, сякаш товар падна от гърба ми. „Добре, нека се срещне с него“, помислих си аз. Но тя се върна бързо. Не отишла на реката, донесе вода от аръка.

— Мамо — каза тя, като остави кофата на място. — Ще ти стопля вода, измий си главата.

— Има време — казвам, — дъще, и утре е ден, ако трябва да отидеш някъде…

Но тя ме прекъсна:

— Утре сме на работа, няма кога. Ти, мамо, се измий, пък аз ще те среша.

Алиман стопли котел вода и се захвана с мен като с малко момиченце, което не може само да си измие главата. Накара ме най-напред да си намажа косата с кисело мляко, после да я натъркам с миризлив сапун, да я изплакна, отново да я сапунисам и през цялото време не се отделяше крачка от мен, все сменяше водата, разхлаждаше горещата със студена и ми поливаше с кипче. Друг път не бих траяла, щях да й река да ме остави на мира, но онази вечер не можах да го сторя. Чувствувах се виновна: заради мен не отиде на срещата. „Ама че беда, защо го направи?“ — ядосвах се и на нея, и на себе си. Алиман уж беше много доволна, само като разчесваше косата ми с гребена, тъжно рече:

— Мамо, някога косата ти трябва да е била гъста, нали и ти си била млада.

Нежно ме погали по главата, ласкаво докосна с длан лицето ми. Не вдигнах очи — сълзите ми напираха. „Като че ли се прощава с мен“ — мислех си с болка. Сетне тя сплете косата ми и извади от сандъка своя стар парфюм. Касим й го беше купил и тя си го пазеше. Взех да се дърпам:

— За бога, Алиман, какво си намислила? Защо ми е това? Срамота е на моите години, хората ще ми се смеят!

А тя не искаше и да чуе, смееше се весело, напръска лицето ми, шията, косата, цялото шишенце изля. И почна да ме прегръща, да ме оглежда от всички страни.

— На, виж каква млада и хубава ми стана! — радваше се тя на приумицата си.

И аз се развеселих. След чая Алиман ми каза:

— А сега, мамо, да си починем. Аз ще ти постеля.

Онази нощ и двете не спахме. Алиман си мислеше за нещо свое, въздишаше, въртеше се. А моята душа преливаше да мисли по нея. Ту ми се привиждаше как Алиман тича през пшеницата към комбайна с китка дива ружа, как оставя цветето на стъпалото на комбайна и как игриво побягва назад. Ту пък как не дава на Касим да се качи на коня и като малко дете с плач се лови за ръката му. Или си спомнях нашето пътуване до гарата. Уж караме бричката много бързо, Алиман седи до мен с румени от студа страни, цялата в сняг. Снегът е посипал шалчето й, показалите се кичури коса, яката, от това тя изглежда още по-красива. Ту я виждах да се втурва към мен, разперила ръце: „Мамо-о! Вдовици сме ние с теб, клети вдовици!“ Ту пък как бяга от мен, с черната забрадка, по аленото от лалета поле. Прехвърлих в паметта си всичко, което ни е свързвало, и изведнъж си представих как тя тръгва с оня човек, подкарала стадото му по сухия дол. Сякаш чувам гласа й: „Прости ми, мамо, отиваме си. Не ме споменяй с лошо, сбогом, мамо!“ Тичах подире й по стръмното, махах с ръка и също се прощавах: „Сбогом, слънце мое! Угасна моята звезда. Сбогом, Алиман! Бъди щастлива, сбогом!… Ей, момко! — виках на чобанина. — Не обиждай снахицата ми, пази я. Иначе ще те прокълна, със страшна клетва ще те прокълна!“ Сълзите се стичаха по лицето ми и падаха на възглавницата. Плачех тихо, завита презглава, за да не чуе Алиман.

На другия ден, като се върна от работа, Алиман не отиде никъде. Остана си вечерта в къщи. После чобанинът откара нанякъде стадото си и повече не се мярна. Личеше си, че Алиман страда, беше мрачна.

„Да беше ме зарязала и да върви с него, щом й е на сърце — гълчах я аз на ум и ми беше жал за нея. — Ех, горкана, клета моя! Защо ли си се родила такава да страдаш!“ Но дните си минаваха, малко по малко всичко се забрави.

Рано напролет чобанинът отново се появи. Видях го по ливадите, дето пасеше овцете. И отново Алиман започна да излиза вечер и да закъснява. Нищо не й казвах. Сама трябваше да реши съдбата си.

Една нощ я чаках до късно. Целият аил спеше и аз полегнах, намалих фитила на лампата, но сън не ме ловеше. Неспокойно и тежко беше на душата ми. Чаках Алиман и се вслушвах във всяко изшумоляване навън. Луната грееше, облаците току я задиряха с краищата си, беше тихо пролетно време. Тръпки ме побиваха. Не от студ, а от самота. Загърнах се в шубата и задрямах, както си седях. Събудих се изплашена от нещо. Гледам — Алиман на вратата. Копчетата на роклята й изкъсани, вижда се голата й гръд, косата й чорлава, очите — помътнели. За първи път я виждах пияна. Прекрачи прага, олюля се, едва не падна, хвана се за печката и заклати глава. Студ пробяга по кожата ми.

— Какво ме гледаш? — попита тя, като вдигна глава. — А, какво си ме зяпнала? Да, пияна съм. Пих водка. Какво друго ми остава да правя, кой друг да пие, ако не аз, а? Защо мълчиш?

Онемях, нямах сили да продумам, страшно ми беше да гледам докъде е стигнала моята снаха. Алиман стенеше. Държеше се за печката, сетне наведе глава и зашепна:

— Мамо, ти нищо не знаеш. Аз… Аз днес… Помниш ли, когато изпращахме Касим, отидохме с него на реката. Там… — не се доизказа тя, хвана се за главата, свлече се на пода и се затресе от плач.

Едва тогава се окопитих. Хвърлих се към нея, хванах я, притиснах я към гърдите си.

— Какво ти е, Алиман? Защо плачеш? Кажи де! Домъчня ли ти? Обиди ли те някой? Кажи ми, кажи! Или аз съм те обидила? Ако си огорчена от нещо, кажи ми всичко, що е на душата ти…

— Не, не, мамо, майчице! — задавяше се от сълзи Алиман. — Горкичката ми, клетата ми, самотната ми! Нищо не знаеш ти… А и да знаеше, какво можеше да сториш? Ой, мамо, мамо, ой, мамо!

Дълго рида тя, заровила в скута ми мокрото си лице. А сетне се поуспокои и заспа. Ала и насън продължаваше да хлипа и жално да стене. До разсъмване прекарах край възглавницата й и размислях: как ще живеем по-нататък? Какво да правим? Реших откровено да поговоря с нея. Но на сутринта тя мълчеше. И без това й беше лошо. Мълком, с поглед ме молеше да не й напомням за снощното, само като отиваше на работа, тихо ми каза от прага:

— Прости ми, мамо.

И повече не я тревожих.

Минаха два-три месеца. През лятото се водеше следствието по делото на дезертьора Дженшенкул. След войната не посмял да се върне в аила, но понякога нощем скришом си идвал у дома. Крил се някъде из Казахстан, занимавал се със спекула, препродавал краден добитък, но го пипнали. Разкрили цялото минало на Дженшенкул и го докарали в нашия аил на очна ставка. Дотича и при мен разсилният от селсъвета, каза ми:

— Викат те за свидетел.

Тръгнах. На улицата срещнах Алиман, връщаше се от работа. Уморена, унила, тя вървеше настрани от другите. Помръкна лицето й това лято. Стана ми жал за нея и за да не стои сама в къщи, казах й:

— Да идем, момичето ми, в канцеларията, па заедно ще се приберем.

А тя ми отговори:

— Не, мамо. Какво да правя там? Ще си ходя, главата ме боли.

— Е, върви — казах й. — Пък полегни, почини си. Аз ще издоя кравата.

Пред селсъвета чакаше закрита кола. Отпред на площадката се бяха струпали хората, извикани за свидетели, и такива, дето се бяха отбили на връщане от работа. Колко време не бях виждала Дженшенкул, кажи-речи, седем години. Нечестният живот явно му беше понесъл. Як, охранен, той седеше на скамейката до прозореца, поглеждаше мрачно изпод вежди и троснато отговаряше:

— Ти казваш, че съм крадец, но уловихте ли ме вие с ръцете си, видяхте ли ме с очите си? Не! Тогава не набеждавай напразно. Можеш сто пъти да го кажеш, файда няма, факти, факти са нужни!

Като чух това, дръпнах поотворения прозорец и викнах от улицата:

— Ти лъжеш, гад! Щом ти трябват факти — ето ме, аз съм факт!

— Влезте, майко — покани ме следователят, като се понадигна от масата.

Влязох и продължих:

— Вярно, ние не сме те хванали на местопрестъплението. Нямахме време да те гоним. Тогава с нокти оряхме земята, хляб за фронта доставяхме. Клас по клас събирахме, за да нахраним децата си. А ти ни отмъкна конете, от плуговете задигна добитъка. Тогава ти изтръгна от ръцете ни последното семе, събирано зрънце по зрънце, ние го отнемахме от децата, ти от нас. Значи, ти беше враг. И когато те настигнах и викнах: „Стой! Аз те познавам, Дженшенкул, стой!“ — ти се обърна и стреля по мен. Ето ти фактите!

Аз млъкнах и следователят ми каза:

— Благодаря ви, майко. Свободна сте. Можете да си вървите.

Тръгнах да излизам от селсъвета, но изведнъж към вратата скочи жената на Дженшенкул. Тя като бясна се нахвърли върху мене и закрещя:

— Ах ти, вещице! Все истината дириш, ама истината ти отмъщава. Така ти се пада! Малко ти беше досега, ще има още да плачеш. Отде се е взел коремът на снаха ти, а? Под носа ти твоята безпътница наду шкембето, а ти истината дириш. Заедно я търсете сега, гадини безсрамни!

Хората я дръпнаха от мене в ъгъла, запушиха и устата, но аз им казах:

— Оставете я, не я закачайте! — И мълком тръгнах към къщи.

Прахта ли по пътя беше толкова гореща, срамът ли пареше нозете ми, не знам, но отпърво почти тичах. После тръгнах бавно, започнах да обмислям. Никога не ми беше идвало на ум такова нещо, а можела съм да се досетя. Напоследък Алиман някак странно се измени, стана мълчалива, затворена и от дружките си дори странеше. Обяснявах си го с това, че с чобанина нищо не излезе. Той още пролетта се качи в планината и повече никакъв не се видя. Мислех си — не са се разбрали и тя страда. Но работата била съвсем друга. Ох, какво нещастие! Но кой е могъл да знае, че ще се случи така. Обърках се — що да сторя? На другата вечер Айша ме повика да поседим край огнището. Пийнахме чай, поприказвахме си, па тя ми рече:

— Нощес жената на Дженшенкул заминала за някъде.

Замълчах си. Какво ме засяга? Да заминава. Всеки е свободен да прави каквото ще. Едва след време, след две-три години научих: отишли през нощта хора при жената на Дженшенкул, натоварили багажа й на брички и й рекли: „Заминавай, където щеш. Няма място за теб в аила.“ Повече никой никога не ми напомни за бедата, сполетяла ни с Алиман. Може на нея да са й казвали нещо, хората може всичко да са си мислели, едни са я жалели, други са я упреквали, но на мен никой нищо не намекна и затова съм много, много благодарна на хората. Толкова години минаха, но всички ме уважават, както и преди.

Вече знаех, че Алиман е бременна, но между нас нищо не се промени. Живеехме, работехме, съветвахме се за всичко както и по-рано. Алиман и дума не отваряше за предстоящото си майчинство. Дали не се решаваше, или пък все отлагаше. И аз си мълчах, щадях гордостта и. Най-важното, че в душата си не я осъждах. Нямах това право, защото целият й живот минаваше пред очите ми, всичко виждах, всичко разбирах, а и аз самата бях малко виновна. Затова веднага си казах: ако Алиман е извършила грях, то грехът е и мой, ако тя роди, детето ще бъде и мое и целия срам, всичките тегоби и мъки ще взема върху себе си. И двете знаехме, че рано или късно ще дойде ден, когато по неволя ще заговорим и ще си простим дългото мълчание. И все пак отлагахме този разговор от днес за утре, от утре за другиден. Но веднъж аз се изтървах.

Една заран в края на лятото, когато Алиман беше петия или шестия месец, аз изкарах кравата в стадото. Гласецът на пастирчето звънтеше тази сутрин като на петле. Стадото стигна до нашия двор. Момчето подкара кравите и ми се усмихна с цялата си муцунка.

— Стрино Толгонай! — каза то. — Суйунчу — ще черпиш за добрата вест. Снахата на дядо Джоробек родила.

— Ами? Кога?

— На разсъмване.

— Момче или момиче?

— Момиче, стрино Толгонай! Чучулига щели да я кръстят, защото се родила на ранина като чучулига!

— Хубаво. Нека да живее до дълбока старост! Благодаря за добрата вест.

Много ме трогна това момче сираче, че се радваше, дето на света се е родил някой. Доволна влязох в къщи. И как така в оня миг забравих това, за което мислех и деня и пощя? От вратата викнах:

— Алиман, чу ли новината? Снахата на Джоробек родила момиченце. Чу ли? Горкичката, тежко го носеше, слава богу, благополучно… — И не се доизказах, запънах се, сякаш камък бях стиснала с болен зъб.

Алиман стоеше смълчана, навела очи, прехапала устни. Какво ли си е мислела в оня миг? Може би й бе минало през ум, че когато роди тя, никой няма да го съобщава на хората с такава радост. Изгорях от срам заради своята недосетливост. Седнах до огнището, без да смея да я погледна, и взех да подклаждам огъня, макар да нямаше нужда. Когато се обърнах, Алиман още си стоеше до стената с наведени очи. Сърцето ме прободе от жалост. Вдигнах се с мъка и отидох при нея.

— Какво ти е? Да не ти е лошо? — попитах я.

— Не, мамо — отвърна тя.

— Може би ти е тежко да работиш — да беше си останала в къщи.

— Не, мамо, не ми е тежко. Какво трудно да нижеш тютюн — каза тя и отиде на работа.

Тогава реших, че повече не бива да се протака. Още сега трябва да й кажа, че няма какво да се срамува, че всички дечица са еднакви, че нейното дете ще ми бъде като свое. Ще го бавя, както съм бавила своите деца. Тя трябва да разбере това. Да не свежда глава. Да е горда. Да гледа открито хората в очите — тя има право да бъде майка.

С тези мисли изтичах подире й, извиках:

— Алиман, почакай за минутка. Имам да ти кажа нещо, почакай!

Направи се, че не ме е чула, отиде си, без да се обърне.

Цял ден ми беше тревожно, мислех си: „Не, така повече не бива. Довечера ще й кажа. Ще бъде по-леко и за нея, и за мен.“ Но не можах да сторя това, що бях наумила. Вечерта, когато се върнах от работа, Алиман я нямаше у дома. Почаках и започнах да се тревожа. Какво й е станало? Защо толкова време не се връща? Тръгнах да я диря и на излизане от къщи видях Бекташ. Той влезе мълчаливо през портичката с голям наръч зелена трева, мълчаливо хвърли тревата в яслите на кравата и едва тогава тихо каза:

— Стрино Толгонай, Алиман поръча да не я търсите. Рече, че заминава при своите в Каинди.

Краката ми се подкосиха, седнах на прага.

— Кога замина?

— Подир обяд. Преди два-три часа. Замина с един минаваш, оттук камион.

Седях като пребита. Толкова мъчително, толкова безнадеждно беше на душата ми, сякаш бе настъпил последният ми час. Бекташ започна да ме успокоява.

— Не се тревожете, стрино Толгонай. Шофьорът я взе в кабината. Там е хубаво — нареждаше той.

„Ех, Бекташ, Бекташ, ако беше само това“ — мислех си аз. И все пак му бях благодарна за простодушната утеха. Беше вече голям. Работеше в колхоза като каруцар. Погледнах го и се изненадах как бързо се е източил и наедрял. И походката, и гласът му вече мъжки. И лицето му спокойно, благо. Още от мъничък го обичах и добре, че в този злощастен час при мен дойде той. Бекташ донесе вода от аръка, сложи самовара, поля двора и почна да мете.

— Починете си, стрино Толгонай — каза той. — Сега ще постеля кечето под ябълката. Ще дойде и мама. Каза, че й се пие от вашия чай. Сега ще дойде.

След като Алиман си отиде, дните станаха безкрайно дълги. Как съм могла преди да се смятам за самотна? Не съм познавала, значи, истинската самота. Три дни как да е изкарах, но после стана нетърпимо. Къщата ми опротивя, животът не е живот. Идеше ми да се махна някъде, да се запилея по света. А помисля ли си какво прави Алиман — още по-тежко ми става. Ако близките й в Каинди са я приели с добро — хубаво, ами ако я подиграват, преди, значи, не щеше и да ни чуеш, не е ваша работа, сама си зная, не ми се бъркайте, а сега си дошла опозорена подслон да дириш, сега сме ти нужни. Можеха да й го рекат, разбира се, че можеха. Ами ако са й го рекли, какво ли й е? Горда е тя, ще понесе ли тези упреци? Не дай боже да посегне на себе си. Ех, Алиман, Алиман, да беше при мен, аз щях да взема целия позор върху себе си, на никому не бих позволила да те обиди. Как ли не го мислих, как ли не го премислях. А сетне си рекох: „Не, така не бива. Ще отида, ще разбера, с очите си ще видя. Ще я моля да се върне, може пък и да послуша. Какво щастие, ако отново се върне. А не се ли съгласи, що мога да сторя? Ще я благословя, ще си поплача и ще се прибера у дома.“ Така реших и на заранта се стегнах за път. Оставих къщата и кравата на Айша. Бекташ спря един камион, качих се и потеглих за Каинди.

Когато излязохме от аила и поехме по междуселския път, забелязах жена да върви по пътечката през пожънатите ниви. Веднага я познах — Алиман! Скъпа, ненагледна моя, тя се връщаше при мен. Заудрях с юмруци по кабината: „Спри! Спри! Спри!“ Камионът повървя още малко и спря, аз грабнах торбата, смъкнах се долу. От вдигналия се пепелак всичко край мен се скри като в гъста мъгла. Дори си помислих дали Алиман не ми се е привидяла. Когато прахта се изтегли подир камиона, отново я видях.

— Алима-ан! — с все гърло викнах аз.

Не помня как съм дотичала. Спомням си само, че се прегръщахме, целувахме се и плачехме. Толкова трябва да сме се били затъжили една за друга, че не намирахме думи да си кажем всичко, мислено и премислено през тия дни. Милвах, галех лицето на Алиман и все повтарях:

— Върна се, нали? Върна се, дъще моя! Върна се при мен, при своята майка! Върна се!

Алиман отвръщаше:

— Да, върнах се! Върнах се при теб, мамо. Върнах се!

И както стояхме така прегърнати, нейното дете изведнъж се размърда и удари два-три пъти с краче по корема и. И двете усетихме тези движения. Алиман положи длани върху корема си и взе внимателно да го поглажда. И в тази минута очите й преобърнаха сякаш целия ми живот. Как са могли да ми минат лоши мисли за нея! О, свято майчинство! Само капка такова щастие изкупва море от твоите страдания. Притиснах се до бузата й, не се сдържах, заплаках:

— Ненагледна моя, добричка, ласкава! Колко се страхувах за теб!

Тя ме утешаваше:

— Не плачи, мамо. Прости на мене, глупавата. Никога няма да те напусна. Опитах, нищо не излезе: не изтраях, през цялото време тъгувах за теб.

Реших, че е дошъл най-удобният момент за нашия откровен разговор и попитах:

— Защо си отиде, обиди ли се?

Мълчеше, като да обмисляше отговора си, после въздъхна и каза:

— Не ме питай за това, мамо! Защо ти е? Ти не ме питай нищо и аз нищо няма да ти казвам. Не ме измъчвай, мамо, и без това ми е тежко.

Пак отклони разговора. И всеки път така. Как не разбираше, че това е по-лошо за нея.

Есента тази година беше дълга и дъждовита. Нямаше ден да не завали. И в мрачните, безкрайни, хладни дни ние повечето си стояхме у дома. И Алиман линееше като есента. Ставаше все по-мрачна, съвсем престана да разговаря и да се смее. Все беше умислена. Рекох си: скоро ще е, последните дни износва детето. Колкото и да се мъчех да я поразмърдам, да я поободря с шега, с ласка — нищо не излизаше. Не беше дете, за да разсея тъгата й с шега. Пък и не само аз — и други се мъчеха да й помогнат някак в бедата, но какво можеше да се направи? Веднъж Бекташ ни докара слама. Мама, казва, пак не е добре. Отидох да навестя Айша. Имаше огън, кашляше. Посгълчах я.

— Сама — казвам — си виновна. Знаеш, че трябва да се пазиш, ама не, тръгнала на гости, и то в такова време.

Тя се усмихна виновно. Как да възрази, като предния ден с още четири жени ходили на сватба в съседния аил с бричката на Бекташ. Когато станах да си ходя, Айша ме спря.

— Чакай — каза, — Толгонай, ако няма да се разсърдиш, ще ти обадя нещо.

— Казвай — върнах се аз от вратата.

— Ходихме в долния аил, ама не на сватба. Нямам там роднини, сама знаеш. Намислили бяхме една работа, макар да не сме те питали, така че прости ни, Толгонай, за хубаво го направихме. Намерихме ние оня момък, чобанина, и хубавичко го накастрихме. Казваме: тъй и тъй; Алиман е накрая вече, скоро ще ражда, а тебе никакъв те няма. Как така? Не е хубаво! Обаче нищо не излезе. Първо, той си има жена и, второ, съвест няма. Отрече: нищо не знам и не искам да знам. Дума да не става. Пък и жена му понадуши каква е работата. А тя една кавгаджийка, развика се, нахока ни. Колко срам брахме. Направи ни за резил и ни изгони. А по пътя ни застигна един студен дъжд, измокри ни до кости, та се разболях. Но това — лесно, с Алиман какво ще стане сега? — И Айша затисна уста, заплака.

— Не плачи, Айша — казах й. — Дорде съм жива, няма да позволя да я обиждат! — И излязох. Какво друго можех да кажа?

Заредиха се тежки дни, денят на раждането наближаваше, аз не изпусках Алиман из очи. Тя на двора, аз — подире й. Не я оставях една крачка сама. Страхувах се да не пропусна кога започнат болките. Иначе защо да й досаждам?

Гледам веднъж — облече се тя дебело, овърза се с шала.

— Къде — казвам, — дъще?

— На реката ще отида — отговори тя.

— Я не ходи, какво ще правиш на реката в тая влага? Стой си по-добре в къщи.

— Не, ще отида.

— Тогава и аз ще дойда. Няма да те пусна сама — казах й.

А тя така ме изгледа и всичко, което беше наболяло в душата й през тези дни, цялата си злоба изля върху ми:

— Какво си се лепнала за мен? Какво искаш? Защо ходиш като сянка по петите ми? Остави ме на мира. Страх те е да не пукна? — Затръшна вратата и тръгна.

Сякаш в сърцето ми удари тази врата. Много се обидих. Но все пак не се стърпях, отидох в задния двор да погледна къде е Алиман. Не се виждаше, беше отишла на ливадата.

Ръмеше ситно-ситно, дъждът беше почти невидим, сякаш студена пара се спущаше. Вятърът влачеше сиви облаци. Градината беше печална: голи дървета, помръзнали, с мокри, потъмнели клони. Жива душа не се виждаше, всичко се беше прибрало. През димната мъгла едва се различаваха гребените на тъмния хребет в далечината.

Почаках малко и тръгнах: нека ме ругае колкото си ще, по-лошо е, ако легне някъде в тая мокротия, когато я хванат болките. Излязох на пътеката отвъд градините и видях Алиман. Връщаше се. Вървеше бавно, едва се влачеше, тъжно навела глава. Избързах, прибрах се, сложих чай, надве-натри опържих тиганички. Сетне постлах върху кечето чиста покривка и донесох от късните ябълки, избрах най-червените. Алиман влезе и като видя покривката, мълчаливо и тъжно ми се усмихна.

— Премръзна ли, дъще? Седни, пийни си чай, хапни си тиганички — казах й.

— Не, мамо, нищо не ми се яде. Дай ми само една ябълка. Да ги опитам — отвърна тя.

— Да не те боли някъде, Алиман, кажи ми — взех да я подпитвам. Но тя пак ми каза:

— Не ме питай, мамо. Станала съм една, на себе си не приличам. Не мога да се понасям. И тебе наскърбих за нищо. По-добре ме остави, не ме питай. — И махна с ръка.

Нощта се спусна и като се готвех да си легна, аз с обида си мислех, че сега, каквото и да река, няма да сгодя пред Алиман и с тази обида заспах. Обикновено често се будех през нощта, наглеждах Алиман, а сега сънят ме събори, тежък като камък. Да съм знаела, щях ли да затворя очи — десет нощи права бих изкарала.

Не помня от какво и кога се събудих изведнъж. Поглеждам за Алиман — няма я на мястото й. Може ли сънен човек веднага да съобрази? Отначало помислих, че е излязла на двора. Почаках малко. Не, не се връща. Опипах постелята и — изстинала. Сърцето ми спря: отдавна е станала! Облякох се надве-натри и изхвръкнах на двора. Всички кътчета обходих, изтичах и в градината, изскочих на улицата. Почнах да я викам: „Алиман! Алиман!“ — не се обаждаше. Само кучетата по дворищата се подплашиха, разлаяха се. Разтревожих се: отишла е, значи, някъде. Но къде е могла да отиде в такава тъмна нощ? Какво да правя сега? Дали ще я настигна? Втурнах се отново в къщи, запалих фенера и тръгнах да я диря. Но като прекрачих прага, чувам — някой застена и изохка в плевнята. На един дъх прекосих двора, дръпнах вратата, едва не изтървах фенера, замрях, не вярвах на очите си: Алиман лежеше върху сламата по гръб. Раждаше. Мяташе се в треска.

— Ама как така? Защо не ми каза? — завиках аз и се втурнах към нея.

Исках да й помогна, взех да я повдигам и изтръпнах, когато напипах прогизналата й от кръв пола. Алиман гореше цялата в огън, дишаше тежко, хриптеше:

— Умирам! Умирам!

Отдавна, види се, се беше замъчила.

— Не дай боже! Помогни господи! — молех се аз, разбрала, че тя сама няма да роди, че само доктор може да я спаси.

Оставих я и изтичах у Айша, заблъсках по прозореца с все сила.

— Ставайте, ставайте по-бързо! Бекташ, запрягай бричката. Алиман е зле. По-бързо, миличък, много е зле!

Събудих ги, изтичах обратно, дадох на Алиман вода. Зъбите й тракаха по канчето, цяла се тресеше като в треска, криво-ляво отпи две глътки и отново се сгърчи, запъшка. В това време дотича Айша, задъхана, едва се държи на крака, болна беше жената. Като видя какво става с Алиман, кръв по лицето й не остана, занарежда:

— Алиман, мила, какво става? Алиман, чедо. Не бой се. Ще те откараме в болницата.

За щастие този ден Бекташ се беше върнал късно и не отвел конете в конюшнята, ами ги вързал под навеса у дома си. Изкара той бързо бричката на двора. Хвърлихме в нея сено, постлахме, наслагахме възглавници и как да е тримата изнесохме Алиман от плевнята, положихме я на бричката. И веднага, без да се маем, подкарахме към болницата.

Ах, този разбит есенен път, ах, тази проклета тъмна нощ… Тогава болница имаше само в Заречие, а за моста трябваше да се обикаля далече надолу.

Щом излязохме от аила, болките отново хванаха Алиман, тя се развика, започна да хвърля всичко от себе си. Държах главата й на коленете си. Току я покривах с одеялото или пък осветявах лицето й с фенера — все в очите я гледах, успокоявах я. И Бекташ я успокояваше:

— Потърпи, Алиман. Скоро ще стигнем. Ще видиш, още малко. Ей го моста.

Кой знае колко имаше още до моста. Да подкара по-бързо, не биваше — ще раздруса Алиман. Пък и дъждът се засили. Всичко се струпа наведнъж — непрогледен мрак, студен дъжд, кал и изровен път. Алиман се мяташе, викаше, но изведнъж някак притихна, захърка.

— Алиман! Алиман! Какво ти е? — изплаших се аз, прегърнах я, вдигнах фенера.

Гледаха ме горещите и очи.

— Спрете! Умирам! Спрете! — промълви тя с почернели, спечени устни и се задъха.

Спряхме бричката.

— Повдигни ми главата — помоли тя. Въздух не ми стига. — И заплака. Гълтайки сълзите си, заговори бързо-бързо: — Мамо, миличка… гори ме всичко отвътре, сили нямам… Умирам… Благодаря ти за всичко, мамо. Прости ми… Да беше жив Касим… Ой. Касим, умирам… Прости ми…

Примолих й се:

— Не, дъще, няма да умреш. Потърпи, потърпи, миличка. Ей го моста. Чуваш ли, няма да умреш!

Отново я присви. Стиснала зъби и губейки съзнание, тя се замята с последни сили.

— Бекташ! — разпоредих се аз. — Хвани я под мишниците, вдигни! По-бързо! Ама не се срамувай, за бога!

Бекташ повдигаше Алиман, а аз се мъчех да помогна на детето. Бекташ се разхълца, зарида и аз изведнъж отново си спомних грохота на ешелона и в ушите ми загракаха, загърмяха колелата; вятърът донесе вика: „Ма-мо-о! Алима-ан!“ И в този миг се раздаде викът на новороденото. О, живот, защо си толкова жесток, толкова сляп! Детето се роди, а Алиман умираше. Само успях да завия в полата си мокрото, голо телце, погледнах, а тя, майката, Алиман, вече безжизнено беше увиснала в ръцете на Бекташ. Главата й се беше отметнала встрани, а ръцете й се полюшваха като прекършени.

— Алиман! — виках аз сякаш с чужд глас и хванах ръката й: пулсът й чезнеше.

В миг пред очите ми се срещнаха животът и смъртта.

Като се връщахме, вече се зазоряваше. В здрачната светлина танцуваха едри бели снежинки. Те меко се стелеха по пътя. Наоколо тихо — никакъв звук, целият свят тънеше в бяла тишина. И в тази бяла тишина едва се влачеха уморените коне с бели гриви и бели опашки, беззвучно хлипаше Бекташ в бричката. Не подканяше конете, сами си вървяха. През целия път той плака. А аз вървях до него, загърнала детето в дрехата, сгушила го до гърдите си, и белият сняг по земята ми се виждаше черен.