Чингиз Айтматов
Майка-земя (10)

11

Когато хората идваха да ме видят, да попитат за здравето ми, мислех, че от съчувствие премълчават за случилото се и затова повече говорят за новините, за работата, за времето; а то имало и друга причина. После се досетих. А те знаели какво ме чака.

Веднъж при мен се отби Айша, донесе ми чашка сметана. Като я видях да прекрачва прага, досрамя ме. Не знаех какво да кажа, мълчах, седнала в постелята. А тя ми рече:

— Ти, Толгонай, не мисли за случилото се. И ми прости слабостта. Пък аз не се сърдя. За тебе, ако трябва, и живота си давам. Сега моят Бекташ е помощник на двете къщи. Дори теб, Толгонай, обича повече от мен. Но аз се радвам. Значи, разумен ще ми порасте…

Само промълвих:

— Благодаря ти за тия думи, Айша.

На следната заран ми беше вече попоминало, излязох на двора да посвърша това-онова. Ала бързо се уморих и поседнах до прозореца на слънчице. И Алиман си беше у дома. Переше на двора. Казах й да върви на работа, но тя ми отговори, че сам председателят й наредил да си остане ден-два, да ме наглежда.

Оная пролет голямата стара ябълка — още Суванкул я сади — беше така гъсто нацъфтяла, сякаш отново се бе наляла със сили и се бе подмладила. А когато овошките цъфтят, въздухът е чист, открива се простор. Седях си аз така, любувах се на всичко наоколо, а в това време пощаджията ни, дядо Темирчал, довтаса. „Здравей, Толгонай, как си?“ И за разлика от друг път се беше разбързал, тежеше му нещо, кашляше мъчително и се оплакваше от кашлицата си; миналата седмица, казва, настинал, измъчил се; а после някак между другото додаде:

— Имаш тук някакво писмо — и го вади от чантата. Стана ми дори обидно от такова равнодушие.

— Че защо не ми каза веднага? От кого?

— Май от Маселбек — измънка той.

От радост не обърнах внимание, че писмото не е както обикновено триъгълник, а в твърд бял плик, с печатни букви. Тъкмо в това време докрета с патериците си и фронтовакът Бектурсун, наш съсед. Помислих си, че раненият крак го боли, едва се мъкнеше. Идваше той понякога да поседи у нас, да си поговорим. Бектурсун поздрави, взе плика. От Маселбек е, казва.

— Какво ти треперят ръцете? Че не стой на патериците де, седни, прочети ми го — помолих аз.

Едва седна на кечето, кракът му не се свиваше. С треперещи пръсти отвори плика и зачете. Ех, синко мой, още от първите ти думи разбрах всичко.

„Знаеш ли, мамо — пишеше той, — ще мине време и ти ще ме разбереш, ще се убедиш, че съм постъпил правилно. Да, ти непременно ще кажеш, че твоят син е постъпил честно. И въпреки че ще разбереш, все пак дълбоко в душата ти ще останат неизречени към мен слова: «Как можа, синко, тъй лесно да се простиш с тоя хубав свят? Защо съм те родила, защо съм те отгледала?» Да, мамо, ти си майка и имаш право да ме питаш, но след време историята ще отговори на твоите въпроси. А сега мога само да ти кажа, че не ние сме искали тази война, не ние сме я започнали, това е огромно нещастие за всички нас, за всички хора. И ние сме длъжни да проливаме кръвта си, да даваме живота си, за да сломим, да унищожим това чудовище. Не го ли направим, няма да бъдем достойни за името Човек. Никога не съм горял от желание да извърша геройство по време на война. Подготвях се за най-скромната професия — исках да стана учител. Много исках да стана. Но вместо тебешир и показалка трябваше да взема в ръце оръжие и да стана войник. Вината не е моя. Времето е такова. Не успях да предам нито един урок на децата.

След малко отивам да изпълня поръчението на Родината. Едва ли ще се върна жив. Отивам, за да запазя живота на много мои другари при настъплението. Отивам в името на народа, в името на победата, на всичко прекрасно у човека.

Това е последното ми писмо, последните ми думи. Мамо! Да, хиляди пъти ще повтарям твоето майчино име и все пак дългът ми пред теб ще остане неизплатен. Прости ми, мамо, за мъката, която ти причинявам. Но разбери, мамо, това не е безразсъдна жертва, не. Самият живот ме е научил така. И това е моят първи и последен урок пред децата, които трябваше да уча. Отивам по свое желание и убеждение. Гордея се, че изпълнявам най-висшия дълг пред хората.

Не плачи, мамо, и никой да не плаче. В такива случаи никой не бива да плаче.

Прости ми, мамо, сбогом!

Сбогом, мои планини — Ала-Тоо! Колко ви обичах!

Твой син — учител, лейтенант Маселбек Суванкулов

Фронтът, 9 март 1943 г., 12 часът през нощта.“

Като насън вдигнах натежалата си глава. На двора се беше събрала безмълвна тълпа хора. Никой не плачеше. Маселбек молеше никой да не плаче. Жените ме хванаха под ръка. А когато станах, вятърът се втурна към ябълката и се посипаха облаци от бели цветчета. Те безшумно падаха на главите ни. Зад нашата бяла ябълка, зад белите върхове на далечните планини синееше безкрайно чистото и бездънно небе. А в моята душа се раждаше вик. Идеше ми да викна, та целият свят да чуе. Но аз мълчах. Изпълнявах последното желание на моя син, той ме беше помолил да не плача. Не знаех какво прави Алиман. Видях как бавно вървеше тя срещу ми с протегнати ръце. Дойде съвсем до мен, погледна ме в очите, обърна се и тръгна, закрила с длани лице.

Така загубих и средния си син. Остана ми само шапката му.