Нора Робъртс
Наташа (9)

Осма глава

Беше много истинско. Истинско до болка. Усещането на неговите устни, притиснати към нейните, убеди окончателно Наташа, че е жив човек и има нужда от обич. Времето и мястото бяха без значение. Спокойно можеха да се окажат илюзия. Но не и той. Както и желанието. То избликна от тялото й още при първото му докосване.

Не, нищо не бе просто. Още първия път, когато си бе позволила да го докосне, тя беше разбрала, че каквото и да се случи между тях двамата, нямаше да е просто. А тя точно това бе искала. Простота в отношенията, лесен път.

Ала с него не стана така. И никога нямаше да бъде.

Прие го, като обви с ръце тялото му. Тази вечер нямаше нито минало, нито бъдеше. Само този миг, който Наташа щеше да улови с две ръце и изцяло да му се наслади.

Притиснатите им тела откликваха на потребностите на другия. Меката светлина, която проникваше под вратата, ги превръщаше в издължени сенки на стената. Сенките отначало се местеха неспокойно, след което постепенно се успокоиха.

Той я взе в ръцете си и тя прошепна някакво възражение. Беше го предупредила, че няма да се остави той да определя правилата и беше напълно сериозна. Но макар и притисната в прегръдките му, не се чувстваше слаба. А обичана. Благодарно притисна устни към шията му. И когато Спенс я понесе към спалнята, отпусна се в ръцете му, без да възрази.

След това остана само лунната светлина. Тихо проникваше през тънките пердета, като любовник, който се промъква при любимата жена. А нейният любим безмълвно я изправи до леглото. Мълчанието му казваше всичко.

Точно така си я бе представял. Колкото и да изглеждаше невероятно, то наистина се случи. Съвсем ясно си бе представял образа й. С разпуснати стегнати къдрици, които обрамчваха лицето й, с тъмни, нетрепващи очи и излъчваща златно сияние кожа, подобна на златните й накити. Във въображението си той бе видял дори повече.

Бавно вдигна ръка. Смъкна шала от главата й и го остави да се свлече безшумно на пода. Наташа чакаше. С очи, приковани към нейните, той бавно започна да я освобождава от ярките цветове — сапфирен, смарагдов, кехлибарен — и ги пускаше при краката й като скъпоценни камъни. Тя се усмихна. С върховете на пръстите си Спенс смъкна роклята от раменете й и притисна устни към голата кожа, която бе разкрил.

Въздишка и потръпване. След това и тя протегна към него ръце, като се стараеше да не диша, докато сваляше ризата през главата му. Усещаше под дланите си кожата му — стегната и гладка. Мускулите потрепваха от докосването й. Когато погледна очите му, видя как потъмняват от страст.

Той едва се пребори с инстинктивното желание да разкъса роклята й, да премахне всички прегради между телата им и да вземе това, която му се предлагаше. Тя нямаше да го спре. Виждаше го по очите й, в които светеше предизвикателство, благодарност и най-вече желание.

Беше й обещал нещо. Въпреки че тя не искаше обещания, той имаше намерение да го спази. Щеше да й осигури романтика и да й покаже, че е обичана.

Търпеливо започна да се бори с множеството копченца на гърба на роклята. Тя се усмихна и притисна устни към гърдите му. Нежните й ръце смъкнаха надолу панталона му. Когато роклята й най-после се свлече на пода, той я притисна към себе си и я целуна.

Тя се олюля. Стори й се глупаво, но наистина се чувстваше замаяна. Ярките цветове при краката й като че танцуваха лудешки танц на звуците на някаква мелодия, която звучеше в главата й, но тя не можеше да си спомни името й. Гривните зазвъняха като камбанки, когато вдигна ръката й и много пъти целуна дланта. Нови звуци се прибавиха към странната мелодия, когато започна да смъква една по една шарените фусти.

Как бе възможно да е толкова красива. Застанала пред него по тънка червена риза и блясъка на златото, тя беше много по-красива, отколкото си представяше. Стоеше с притворени очи и гордо изправена глава — обичайната стойка, която толкова много й отиваше. Лунната светлина я обгръщаше от всички страни.

Наташа бавно вдигна ръце и ги кръстоса пред гърдите си, за да смъкне тънките презрамки от раменете си. Платът замря за миг, след което с тихо шумолене се свлече при краката й. Остана само блясъкът на златото. Възбуждаш, еротичен, екзотичен. Тя изчака миг, след което отново вдигна ръце — този път към него.

— Желая те.

Телата им се докоснаха и двамата едновременно простенаха. Устните им се срещнаха, изпращайки вълни на удоволствие. Желанието надделя, отхвърляйки гласа на разума.

Предопределение. Това беше единствената мисъл, която пронизваше хаоса в съзнанието й, докато ръцете й се местеха трескаво по тялото му. Толкова мощно привличане и толкова дълбока потребност не можеха да бъдат нищо друго, освен предопределение. И тя ги посрещна с цялото си сърце.

Той забрави, че искаше да бъде внимателен. За него тя беше като глад, чието съществуване прекалено дълго бе отричал. И сега искаше всичко, което тя представляваше и което притежаваше. Ала преди да е поискал, тя вече даваше. Отпуснаха се на леглото и ненаситните му ръце търсеха да доставят и да получават удоволствие.

Откъде можеше да знае предварително, че чувството ще е така силно, така обсебващо? Всичко, свързано с нея, беше толкова живо и пронизващо. Тази жена излъчваше опияняващ вкус на гореща смес между мед и уиски. Кожата й беше нежна като розов цвят, освежен от вечерна роса. И излъчваше наситен, тъмен аромат като неговата страст. Желанието й беше пронизващо като прясно наточено острие на сабя.

Извиваше се срещу него предлагаща, предизвикателна и всеки път, когато той откриваше някое от съкровените й места, надаваше вик. Всеки път, когато нейното крехко и жизнено тяло се притискаше към неговото, той усещаше как го пронизват стрелите на удоволствието. Силна, изпълнена със страст, тя се претърколи върху него, за да изследва неговите желания, докато накрая въздухът в дробовете му се превърна в изгарящ пламък, а тялото му — в маса от усещания. Почти обезумял, той се преобърна заедно с нея върху леглото и двамата се омотаха в чаршафите. Когато се надигна над нея, видя неопитомената маса на косата й като тъмен облак над дълбокото, наситено сияние на очите й. Дишането й беше също така забързано като неговото, тялото — изпълнено със същото изгарящо желание.

Спенс осъзна, че нито в миналото, нито в бъдещето имаше друга жена, с която да си подхождат толкова. Тя имаше нужда от всичко, от което имаше нужда и той; всичко, което искаше той, го искаше и тя. За пръв път в живота си разбра какво бе да обичаш с разум, душа и тяло.

Наташа не мислеше за никого и за нищо, освен него. Когато я докосваше, имаше чувството, че не е била докосвана преди. Когато произнасяше името й — все едно го чуваше за пръв път. Когато устните му я целуваха — това беше първата й целувка, онази, която бе очаквала и за която бе копняла цял живот.

Дланите им се докоснаха, пръстите — здраво се преплетоха, както и душите им. Погледите им бяха приковани един в друг, когато той я изпълни. Отново имаше обещание, което и двамата усетиха. В миг на паника, тя поклати отрицателно глава. След което той започва да се движи и тя последва ритъма му.

— Искам още — каза само и отново я привлече към себе си.

— Спенс.

— Още веднъж. — Устата му покри нейната, с което я изведе от полусъненото състояние, за да я въвлече в нов вихър от страст.

Сега, след като знаеше какво можеха да постигнат заедно, той я желаеше още повече; страстта го изгаряше като бавен огън. Лудостта бе отминала, въпреки че желанието бе все така остро. Наслаждаваше се на меките извивки на тялото й, на тихите стонове, които успяваше да изтръгне от гърлото й само с едно докосване. Като че ли се любеше с езическа богиня, естествена в своята голота и закрита само от златни накити. След продължителна жажда, той с наслада отпиваше от източника след онази първа лакома глътка.

Как е могла да си въобразява, че знае какво е да обичаш и да бъдеш обичана? Чак сега позна удоволствия, които никога преди не бе вкусвала. Най-после разбра какво е да се потопиш в страстта и да бъдеш наситена. Прокара ръце по тялото му, поглъщайки възбуждащите докосвания на езика и зъбите му, играта на ловките, гъвкави пръсти. Това бяха съвсем нови усещания. Досега неизпитани, но които не отнемаха нейната свобода.

И също както луната, Наташа полетя високо към небето.

 

 

— Опитвах се да си представя какво ще почувствам, когато съм с теб. — Наташа облегна глава на рамото му, докато Спенс лениво галеше с пръсти ръката й. — Оказа се съвсем различно.

— А аз мислех, че никога няма да стигнем дотук. — Тя се усмихна в тъмното. — Оказа съм, че съм сбъркала.

— И слава Богу, Наташа!

Тя бързо поклати глава и сложи пръст на устните му.

— Нищо не казвай. Лесно се дават обещания на лунна светлина. — И е лесно да се повярва — добави мислено.

Спенс търпеливо преглътна думите, които пареха езика му. В миналото бе допуснал грешката да поиска прекалено силно и прекалено бързо обичта на една жена. Не искаше да я повтаря.

— Може ли поне да кажа, че занапред ще гледам с друго око на златните колиета, гривни и обеци?

Тя се засмя тихичко и го целуна по рамото.

— Да, това може.

Спенс се заигра с гривните й.

— А може ли да допълня, че съм щастлив?

— Да.

— А ти?

Тя наклони глава на една страна и го погледна.

— И аз. Много по-щастлива, отколкото съм предполагала, че мога да бъда. Караш ме да чувствам — усмихна се и направи бърз жест с раменете си, — нещо като магия.

— Нали това е нощ за магии.

— А аз се страхувах — прошепна тя, — и от теб, и от това, което се случи. И от себе си — призна. — За мен всичко това отдавна беше свършило.

— И за мен. — Тя се размърда неспокойно и той обхвана брадичката й с ръка. — Откакто жена ми почина.

— Много ли я обичаше? Извинявай — бързо се извини Наташа и стисна очи. — Нямам право да питам.

— Напротив, имаш. — Спенс здраво стисна пръсти. — Обичах я много или по-точно обичах образа, който си бях създал. Ала тя успя да го разруши много преди смъртта си.

— Моля те. Нека тази нощ да не говорим за отминали неща.

Наташа седна в леглото. Той също и здраво я стисна за лактите.

— Сигурно си права. Но има неща, които непременно трябва да узнаеш, така че един ден и това ще стане.

— Толкова ли е важно за теб?

Усети в гласа й отчаяние, но не знаеше каква е причината.

— Да.

— Но да не бъде сега. — Тя сключи ръце около неговите. Прозвуча почти като обещание — единственото, което се осмеляваше да направи. — В този миг искам да бъда само твоя приятелка и любима.

— Добре.

Наташа си наложи да се пошегува.

— Не искам да говорим за други жени, когато сме заедно в леглото.

Той усети, че беше притеснена и готова да започне спор. С енергично движение я събори на матрака и я целуна по веждите.

— Тогава да отложим.

— Благодаря ти. — Тя го погали по косата.

— Искам да прекарам тази нощ с тебе. Цялата нощ.

Наташа поклати отрицателно глава и се усмихна сънено.

— Не можеш да си го позволиш.

— Зная. — Поднесе ръката й към устните си. — Ако ме няма на закуска, Фреди ще започне да задава неудобни въпроси.

— Тя е много щастливо дете.

— Не искам да си тръгна просто така.

Тя се усмихна и го целуна.

— Ще проявя разбиране. Особено след като другата жена е само на шест години.

— До утре. — Наведе се и започна да я целува.

— Да. — Тя въздъхна и обви ръце около кръста му. — Още веднъж — промърмори и го привлече на леглото. — Само още един път.

 

 

Наташа седеше на бюрото си в тесния кабинет в дъното на магазина. Беше дошла по-рано, за да прегледа счетоводните книги. Нанесе приходите и номерата на издадените фактури през седмицата. До Коледа оставаха почти два месеца, а тя вече бе получила поръчаните за празника играчки, които заемаха почти цялото пространство на магазина. Чувстваше се добре, заобиколена от стотици детски мечти. Знаеше, че сутринта на Коледа, всички тези предмети, които сега бяха подредени в склада, щяха да предизвикват възторжени и изненадани писъци.

Оставаше да свърши някои съвсем практични неща. Да обмисли украсата на магазина и витрините. Да прецени дали няма нужда от още една продавачка през предпразничната лудница.

Тази сутрин бе поверила магазина на грижите на Ани. Извади тетрадките и учебниците си. Отнасяше се еднакво сериозно и към бизнеса, и към учението.

Предстоеше контролно върху бароковата музика и Наташа искаше да покаже на своя преподавател и любим, че има собствено мнение.

Може би беше излишно непрекъснато да си доказва, че може да учи и да помни. Но в живота й имаше периоди, които Спенс никога нямаше да разбере. Периоди, когато се бе чувствала неадекватна и дори глупава. Малкото момиченце, което говори развален английски; кльощавата тийнейджърка, която мисли повече за балет, отколкото за предметите в училище; балерината, която яростно се бори, за да приучи тялото си към лишения и тренировки; младата жена, която бе послушала сърцето, а не разума си.

Това вече не беше тя, но в същото време всички те продължаваха да живеят в нея. Искаше Спенс да се отнася с уважение към нейния ум, да я възприема като равна, а не само като жената, която желае.

Въпреки всичко, беше постъпила глупаво. Наташа въздъхна, облегна се назад в стола и започна да мачка листенцата на червената роза във вазата до нея. Даже още по-лошо — беше сгрешила. Спенс нямаше нищо общо с Антъни. Освен че малко си приличаха по външност, двамата бяха пълна противоположност. Вярно, че единият беше талантлив балетист, а другият — изключителен музикант, но Антъни и беше егоистичен и непочтен, а в крайна сметка и страхливец.

В същото време нямаше по-благороден и мил човек от Спенс. Той беше състрадателен и честен. Или така й подсказваше сърцето? Определено, да. Но сърцето — мислеше си тя, — няма гаранционна карта, за разлика от механичните играчки. С всеки ден, откакто бяха заедно, тя го обикваше все повече. Толкова много го обичаше, че понякога й се искаше да захвърли всички резерви и да му го каже.

Веднъж вече бе дала сърцето си на един мъж — тогава то беше чисто и уязвимо. А той й го върна покрито с рани.

Не, нямаше гаранция, че отново няма да се случи същото.

Как успя да събере смелост и отново да рискува? Дори да знаеше, че това, което ставаше с нея сега, нямаше нищо общо със случилото се с онова седемнайсетгодишно момиченце, как да поеме риска отново да се разкрие и да бъде подложена на същата болка и унижение?

Най-добре беше нищо да не променя. Отношенията й със Спенс бяха отношения на двама възрастни, които изпитваха удоволствие от своята връзка. Освен това бяха приятели.

Взе розата и я притисна до лицето си. Жалко, че не можеха да прекарват повече време заедно. Трябваше да се съобразяват с чувствата на едно дете. Всеки от тях имаше личен живот и задължения. Но през малкото часове, когато нейният приятел се превръщаше в неин любовник, тя разбираше истинското значение на блаженството.

Сепна се и остави цветето във вазата. Отново опита да се съсредоточи в учебниците. След малко телефонът иззвъня.

— Добро утро. Тук е „Къщата на чудесата“.

— Добро утро, бизнесменке.

— Маман!

— Заета ли си? Или можеш да ми отделиш една минута?

Наташа прегърна телефона с две ръце, щастлива да чуе любимия глас.

— Разбира се, че мога да ти отделя минута. Ако искаш и повече.

— Притесних се, защото не си се обаждала от две седмици.

— Извинявай. — От две седмици целият й живот бе съсредоточен в един мъж. Но не можеше да го каже на майка си. — Как си? Как са татко и останалите?

— Всички сме добре. Баща ти получи повишение.

— Чудесно.

— Майкъл скъса с италианката. — Надя произнесе няколко думи на благодарност към провидението на украински и Наташа се засмя. — Алекс излиза с всички познати момичета. Умно момче. А Рейчъл няма време за нищо, освен за учене. А какво прави моята най-голяма дъщеря Наташа?

— Добре съм. Имам добър апетит и добре си поспивам — обясни тя, преди Надя да я попита и за двете.

— А как върви магазинът?

— Подготвяме се за Коледа и очакваме по-висока печалба от миналата година.

— Искам да престанеш да ни изпращаш пари.

— А аз искам да престанеш да се тревожиш за всички. — Наташа чу как майка й въздъхна и се усмихна. Това беше стар спор между двете.

— Голям инат си.

— Също като майка си.

Това беше самата истина, но Надя нямаше намерение да се отказва лесно.

— Пак ще говорим, когато си дойдеш за Деня на благодарността.

Денят на благодарността, повтори наум Наташа. Как можа да забрави празника? Закрепи слушалката между ухото и рамото си и бързо започна да прелиства календара. Оставаха по-малко от две седмици.

— На празник никога не споря с майка си. — Отбеляза си наум да се обади на гарата и да си запази билет. — Ще пристигна в сряда вечерта и ще осигуря виното.

— По-важно е да осигуриш себе си.

— И себе си, и виното. — Наташа си записа и за виното. Не беше лесно точно тогава да остави магазина, но за нищо на света не би пропуснала един празник със семейството. — Толкова искам да ви видя всички заедно.

— Защо не доведеш някой приятел?

Това също беше част от ритуала, но този път — за пръв път — Наташа се поколеба.

— Не — каза си и поклати глава. От къде накъде Спенс трябва да прекара Деня на благодарността в Бруклин?

— Наташа — Надя инстинктивно долови колебанията дъщеря си, — имаш ли приятел?

— Разбира се. Имам много приятели.

— Не се опитвай да ме залъгваш. И кой е той?

— Никой. — Вдигна очи към небето, когато Надя започна да я засипва с въпроси. — Добре, предавам се. Преподавател в колежа. Вдовец — добави бързо. — Има малко момиченце. Просто си помислих, че не зная къде ще прекарат празниците, това е всичко.

— Аха.

— Не ми казвай многозначително „аха“, мамо. Той наистина ми е приятел и аз много обичам детето.

— Откога го познаваш?

— В края на лятото се премести в нашия град. Посещавам неговите лекции, а момиченцето от време на време се отбива в магазина. — Това е самата истина — помисли тя. — Не цялата истина, но поне е вярно. Надяваше се, говори с достатъчно безгрижен тон. — Мога да го попитам дали иска да дойде.

— Момиченцето ще спи при вас с Рейчъл.

— Да, ако…

— А професорът — в стаята на Алекс. Алекс ще спи на дивана.

— Човекът може да има други планове.

— Попитай го.

— Добре. Ако го видя.

— Непременно го попитай — повтори Надя. — А сега се връщай на работа.

— Добре, мамо. Обичам те.

Ето, че го казах — помисли Наташа и окачи слушалката. Представи си как майка още стои пред нестабилната масичка с телефона и доволно потрива ръце.

Какво ли щеше да си помисли Спенс за семейството й, а и те за него? Дали щеше да му хареса шумното събиране и изобилната храна? Спомни си първата им вечер заедно — елегантна обстановка, спокойно, дискретно обслужване. Но засега реши да не се тревожи, тъй като той можеше да има съвсем други планове за празника.

След двайсетина минути телефонът отново иззвъня. Наташа си помисли, че пак е майка й, която междувременно се е сетила за още стотина въпроси за „приятеля“. Стегна се и вдигна слушалката.

— Добро утро. Тук е „Къщата на чудесата“.

— Наташа?

— Спенс? — Механично погледна часовника. — Защо не си в колежа? Да не си болен?

— Не. Имам дупка между часовете и се прибрах вкъщи. Разполагам с около час. Много искам да дойдеш.

— У вас? — В гласа му прозвуча молба, но не беше нещастен или възбуден. — Защо? Какво се е случило?

— Просто ела, моля те. Не мога да ти обясня по телефона. Искам да ти покажа нещо. Моля те.

— Добре. Нали не си болен?

— Нищо ми няма. — Той се засмя и тя си отдъхна. — Не само, че не съм болен, но и никога не съм се чувствал по-добре. Побързай.

— След десет минути съм при тебе. — Наташа бързо си грабна палтото. Стори й се някак променен. Щастлив? Не, по-скоро в приповдигнато настроение. А какво можеше да предизвика приповдигнато настроение у един мъж посред бял ден? Най-вероятно се е разболял. Сложи си ръкавиците и се втурна в магазина.

— Ани, налага се да… — Спря се, примигна и се вторачи в Ани, която тъкмо получаваше звучна целувка не от друг, а от Тери Мейнърд. — Аз… Моля да ме извините.

— О, Таш — Тери само… Ами… — Ани издуха един кичур, който беше палнал върху очите й и се ухили глуповато. — Излизаш ли?

— Да, трябва да се видя с един човек. Няма да се бавя повече от час. Нали ще се оправиш сама?

— Разбира се. — Приятелката й си оправи косата, а Тери стоеше до нея и на лицето му последователно се смениха няколко оттенъка на червеното. — Тази сутрин няма много посетители. Спокойно си свърши работата.

Изглежда тази сутрин целият свят е полудял, каза си Наташа и бързо тръгна по улицата. Първо се обади майка й, която беше готова да изрита Алекс от собственото му легло, заради един непознат. После Спенс я накара посред бял ден да хукне към дома му, за да й покаже нещо. А като похлупак — Ани и Тери се целуват пред касовия апарат! Постепенно щеше да се справи с всичко, но едно по едно. На първо място в списъка беше Спенс.

Енергично се изкачи по стълбите, сигурна, че има температура. И когато й отвори вратата, преди да е натиснала звънеца, окончателно се убеди, че не е добре. Беше зачервен и очите му горяха трескаво. Пуловерът му беше измачкан, вратовръзката — изкривена.

— Спенс да не си…

Преди да е довършила изречението, той я грабна на ръце, притисна устни към нейните и започна да я върти из вестибюла.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Тръгнах веднага щом затворих телефона. — Инстинктивно сложи ръка на челото му. Но нещо в погледа му я накара да присвие очи. Изглежда наистина нямаше треска. Или поне не такава, която се нуждае от медицинска помощ. — Ако само заради това ме накара да тичам като обезумяла, здравата ще си изпатиш.

— За… Не, не е това — засмя се той. — Въпреки, че идеята ти не е лоша. Направо е чудесна. — Отново я целуна и тя реши, че може би имаше известно право. — Имам чувството, че мога да те любя с часове, дни, не — със седмици.

— Може би от време на време ще се наложи да се отбиваш и в университета — промърмори Наташа. Малко по-спокойна, отстъпи крачка назад. — Изглеждаш развълнуван. Да не си спечелил от лотарията?

— Още по-хубаво е. Ела тук. — Спомни си за вратата и я затвори с трясък, след което помъкна Наташа към музикалния салон. — Нищо не казвай. Просто седни.

Тя се подчини, но когато той се запъти към пианото, отново стана.

— Спенс, с удоволствие бих послушала как свириш. Но…

— Млъкни — нетърпеливо я прекъсна той. — Седни и слушай. — И засвири.

Само след миг тя разбра, че никога не беше чувала подобно нещо. Прониза я силна тръпка. Силно стисна ръце в скута си.

Страст. Всяка нота бе изпълнена със страст, ридаеше от страст. Наташа не можеше да откъсне поглед от напрегнатите му устни и грациозното движение на пръстите му по клавишите на инструмента. Красотата на музиката я завладя, проникна дълбоко в сърцето и душата и. Как бе възможно нейните най-съкровени чувства да бъдат превърнати в музика?

Пулсът й се движеше с ритъма на мелодията. Не можеше да говори, даже едва дишаше. Музиката постепенно стана тъжна и проникновена. И жива. Наташа затвори очи, когато силното чувство се стовари върху нея, без да забелязва, че по бузите й се стичат сълзи.

Когато свърши, тя остана на мястото си — притихнала, мълчалива.

— Не е необходимо да те питам какво мислиш — прошепна Спенс. — Виждам го с очите си.

Тя само поклати глава. Не знаеше с какви думи да му отговори. Нямаше думи.

— Кога я написа?

— През последните дни. — Отиде при Наташа, хвана я за ръцете и я изправи на крака. Когато пръстите им се докоснаха, тя усети силата на чувството, което той бе вложил в музиката. — Отново мога да композирам. — Притисна ръцете й към гърдите си. — В първия миг се уплаших. Започнах да чувам музиката в главата си, също като преди. Все едно, че някой ме издига в небесата, Наташа. Не мога да го обясня.

— И не е необходимо. Аз го чух в звуците.

Тя го разбираше. Странно, но никога не се бе съмнявал, че тя щеше да го разбере.

— Помислих си, че си въобразявам и приемам желаното за действителност. — Отново погледна пианото. — И че всеки момент ще си отиде. Но тя не изчезна. А направо потече като река. Господи, имам чувството, че отново съм прогледнал.

— Музиката винаги си е била тук. — Наташа докосна челото му. — Само че се е криела.

— Не, ти ми я върна. Помниш ли, веднъж ти казах, че откакто те срещнах, целият ми живот се промени. Тогава още не знаех колко е голяма промяната. Всичко е благодарение на теб, Наташа.

— Не, на теб. Ти сам го направи. — Обви ръце около кръста му и го целуна. — И това е само началото.

— Да — погали я по косата и обърна лицето й към себе си, — точно така. Всичко едва сега започва. — Тя понечи да се освободи, но той я хвана още по-здраво. — Ако наистина си разбрала това, което ти изсвирих преди малко, знаеш какво имам предвид. И какво чувствам.

— Спенс, точно сега не бива да казваш нищо повече. Това, което изпитваш към своята музика, лесно може да се обърка с други неща.

— Пълни глупости. Просто не искаш да чуеш, че те обичам.

— Недей. — Страхът я парализира. — Не искам. И ако държиш на мен, никога не го прави.

— Поставяш ме в адски тъпо положение.

— Съжалявам. Искам да си щастлив. Докато оставим нещата така, както са…

— И колко време още могат да продължават по същия начин?

— Не зная. Не мога да ти отвърна така, както очакваш. — Отново вдигна поглед към него. — И съжалявам за това.

— Още ли се състезавам с друг мъж?

— Не. — Бързо протегна ръка и хвана ръцете му. — Не. Това, което съм изпитвала преди — подчертавам преди — е било само илюзия, измама. Романтични мечти. А чувствата между нас са истински. Но не съм достатъчно силна, за да се справя с тях.

Или съм прекалено силна, за да си го позволя, помисли тя. И я заболя. Неговото нетърпение можеше по-скоро да ги раздели, отколкото да ги събере.

— Тогава няма да казвам, че те обичам. — Целуна я по челото. — Както и че искам да живеем заедно. — Продължи към устните. — Поне засега. — Пръстите му здраво се вкопчиха в нейните. — Но един ден и това ще стане, Наташа. Когато си готова да ме изслушаш. И да ми отговориш.

— Това заплаха ли е?

— Не. Това е едно от онези обещания, които не искаш да чуеш. — Целуна я по двете бузи. — А сега трябва да се връщам на работа.

— И аз. — Взе си ръкавиците и нервно си ги сложи. — Спенс, за мен беше много важно, че го сподели с мене. Зная какво е да загубиш част от себе си. Много се гордея с теб. И се радвам.

— Искаш ли днес да вечеряме заедно? Имаме повод за празнуване.

Тя отново се усмихна.

— С удоволствие.

Рядко купуваше шампанско, но сега прецени, че случаят си заслужава. Дори го изискваше. Обикновена бутилка вино не беше достатъчно тържествена за това, което беше споделил с нея тази сутрин. Музиката беше дар, който тя винаги щеше високо да цени. С нея той й беше подарил и късче надежда.

Може би наистина я обичаше. Ако му повярва, тя трябваше да му каже всичко. Точно това я измъчваше най-много.

И двамата имаха нужда от време. Ала тази вечер беше за празнуване. Почука на вратата и се приготви да се усмихне любезно на Вера.

— Добър вечер.

— Госпожице. — С това безлично обръщение, икономката отвори вратата. Никога не бе казала какво мисли за Наташа. Не можеше да отрече, че тази жена правеше щастлив нейния сеньор и истински обичаше детето. Но след като от три години те бяха само нейни, Вера не беше особено склонна да ги дели с когото и да било.

— Доктор Кимбъл и Фреди са в музикалния салон.

— Благодаря. Донесох бутилка вино.

— Дайте, ще я отнеса в кухнята.

Наташа въздъхна тихо и се загледа в гърба на Вера. Колкото по-сурово се държеше икономката, толкова по-твърдо ставаше нейното решение да я спечели на своя страна.

Приближи се до музикалния салон, откъдето се чуваше смехът на Фреди. И на още някой — помисли си, преди да влезе Наташа. Фреди и Джо Бет пищяха, прегърнати. — И има защо, отново помисли Наташа. Спенс си беше сложил някакъв смешен шлем и държеше насочил към тях картонен меч.

— Звездните шерифки, които се качват на кораба ми, обикновено отиват за храна на чудовището Бета — предупреди той. — А то има двуметрови зъбища и зловонен дъх.

— Не! — С широко отворени очи и туптящо от страх и удоволствие сърце, Фреди скри лице с ръчички. — Само не чудовището Бета.

— То обича най-много да си похапва крехки момиченца. — Спенс се изсмя зловещо и сграбчи Джо Бет с едната си ръка. — Когато му носят момченцата — гълта ги наведнъж, но момиченцата дъвче дълго и с апетит.

— Много е гадно. — Джо Бет закри устата си.

— Скоро сама ще се убедиш колко е гадно. — След тези думи Спенс неочаквано хвана с другата ръка Фреди, която започна да пищи и да се извива. — Прочетете си молитвата, тъй като отивате право в чинията на Бета. — Изръмжа глухо и се стовари върху канапето заедно с двете момиченца.

— Победен си — обяви радостно Фреди и се изкатери върху баща си. — Сестрите звездни шерифки те победиха.

— Този път се измъкнахте, но следващия непременно ще ви дам на чудовището Бета. — Чак когато си отметна косата от челото, той забеляза Наташа, застанала до вратата. — Здрасти. — Тя реши, че много му отива да се усмихва глупаво и добродушно. — Аз съм космически пират.

— О, това обяснява някои неща. — Щом я видяха, шерифките пуснаха космическия пират и се втурнаха към нея.

— Ние винаги го побеждаваме — обясни Фреди. — Винаги, винаги.

— Слава Богу. Никак не ми е приятно чудовището Бета да изяде някое от познатите ми момиченца.

— Чудовището не съществува. Той го измисли — мъдро обясни Джо Бет. — Доктор Кимбъл много хубаво умее да си измисля.

— Да, зная.

— Джо Бет също ще остане за вечеря. Ти си гостенката на татко, а тя — моята.

— Чудесно. — Наташа се наведе и целуна първо Фреди, а след това и Джо Бет. — Как е майка ти?

— Ще си имаме бебе. — Джо Бет направи физиономия и вдигна рамене.

— И аз така чух. — Наташа я погали по косата. — Ти нали й помагаш?

— Вече не й прилошава сутрин, но татко каза, че скоро ще стане дебела.

Съсипана от завист, Фреди нетърпеливо пристъпи от крак на крак.

— Ела да отидем в моята стая — предложи на Джо Бет. — Можем да си поиграем с котенцата.

— Първо идете да си измиете ръцете и лицето — напомни им Вера, която донесе съд с лед и две чаши. — След това ще слезете за вечеря, ама ще вървите като млади дами, а не като слоници. — След това се обърна към Спенс. — Госпожица Станисласки донесе шампанско.

— Благодаря ти, Вера. — Макар и със закъснение, той се усети и свали шлема.

— Вечерята ще е готова след петнайсет минути — обяви икономката и излезе.

— Окончателно се убеди, че кроя планове да те оплета в мрежата си — промърмори Наташа. — Както и че те преследвам заради огромното ти богатство.

Той се засмя и отвори бутилката.

— Не се притеснявай. Важното е, че аз зная истината: ти се интересуваш само от тялото ми. — Виното се надигна в чашите и се успокои.

— Наистина ми харесва. Имам предвид тялото. — Наташа се усмихна и вдигна чашата с шампанско.

— Тогава по-късно ще ти позволя да му се насладиш. — Докосна чашата си до нейната. — Фреди ме изнуди да я пусна да спи у семейство Райли. И за да не се почувствам самотен, редно е да ме поканиш да спя при теб. За цялата нощ.

Наташа отпи от виното и се наслади на тръпчивия вкус.

— Може — усмихна се тя.