Нора Робъртс
Наташа (5)

Четвърта глава

Като всяка събота, в магазина за играчки беше шумно и пълно с посетители. Така и трябваше да бъде. За всяко дете дори в названието „събота“ се криеше нещо вълшебно, нещо като двайсет и четири часова магия — край, когато досадното училище беше твърде далече във времето, за да се осъзнава като реален проблем. Това беше ден за каране на колело, за игри и състезания с приятели. Откакто беше създала „Къщата на чудесата“, Наташа се радваше на съботата не по-малко от своите малки клиенти.

Така Спенс си спечели още една черна точка, тъй като успя да й отрови любимия ден.

Докато маркираше един „Черен Петър“, три пластмасови динозавърчета и пакет дъвки, тя си спомни, че бе отказала поканата за вечеря. При това напълно сериозно.

Но този човек изглежда не разбираше английски.

Иначе защо ще й изпраща червена роза? И то в магазина, ядосваше се Наташа. Като капак на цялата история трябваше да понася и романтичния ентусиазъм на Ани. Когато реши да не обръща внимание на цветето, приятелката й се втурна да го спасява и дори купи от магазина отсреща ваза, в която то сега гордо се извисяваше до касовия апарат.

Наташа избягваше да гледа към розата и нито веднъж не погали нежните листенца, но нямаше къде да се скрие от упоителния аромат, който я обгръщаше всеки път, когато маркираше продадена играчка.

Защо всички мъже си въобразяват, че могат да спечелят сърцето на една жена с цвете?

Защото знаят, че ще успеят, сама си отговори Наташа. Потисна една въздишка и погледна розата.

Въпреки това нямаше да приеме поканата. Отметна назад косата си и съсредоточено започна да брои запотените монети, с които малкият Хамнстън плати за новия брой на комиксите. А животът всъщност е толкова обикновен, помисли си, когато момченцето изхвърча от магазина, щастливо прегърнало списанието с новите приключения на командира Зарк. По дяволите, наистина беше обикновен. Въздъхна дълбоко и окончателно затвърди решението си. И нейният живот беше съвсем обикновен, преди Спенс да започне да се опитва да го усложни. След работа щеше да се прибере вкъщи, да си вземе гореща вана и да прекара остатъка от вечерта полегнала на дивана пред някой стар филм, похапвайки пуканки.

Но той никак не беше глупав. Наташа излезе от щанда и отиде да прекрати шумния спор на братята Фрийдмънт, които не можеха да се споразумеят какво да изхарчат седмичните си ресурси. Интересно, дали многоуважаваният професор не гледа на техните отношения — или по-скоро на липсата на отношения, поправи се мислено — като на шахмата партия? Тя винаги играеше шах светкавично и дръзко, но имаше чувството, че той е от онези, които внимателно обмислят всеки следващ ход. Ако си е въобразявал, че лесно ще обяви мат, не е познал.

Втората лекция на Спенс беше също така блестяща като първата и за нейно успокоение не я поглеждаше по-често от останалите студенти. На въпросите й отговаряше също толкова търпеливо и коректно, както на другите. Да, изглежда бе от предпазливите шахматисти.

И точно когато се бе отпуснала и спокойно минаваше покрай катедрата на излизане от залата, той й подаде червена роза. Много опасен ход, с който постави в затруднено положение нейната царица.

Наташа си помисли, че ако имаше повече воля, веднага щеше да хвърли розата на земята и да я стъпче с крак. Но тъй като се оказа, че няма никаква воля, сега бе принудена със зъби и нокти да се бори да спечели следващия ход. Беше я сварил неподготвена. Днес също след как той й изпрати още една роза в магазина.

Ако продължава в същия дух, щяха да започнат клюки. В едно малко градче подаряването на червена роза беше гореща новина, която светкавично се разпространява по магазинчета, фризьорски салони и заведения, а след това се разнищваше по време на следобедния чай. Ето защо Наташа на всяка цена трябваше да прекрати това безобразие. Засега реши просто да не му обръща внимание. О, стига да можеше.

Съсредоточи се върху конкретния проблем, който трябваше да разреши и решително разтърва боричкащите се братя Фрийдмънт.

— Достатъчно — обяви Наташа. — Ако още веднъж чуя да се наричате гадно идиотче и… Какво беше другото?

— Тъп пуяк — услужливо напомни по-високото момченце.

— Да, точно така, тъп пуяк. — Страхотен израз. — Още по-грозно. Ако веднага не престанете, ще се обадя на майка ви да не ви пуска да припарите до магазина поне за две седмици.

— Оу, Таш.

— Което означава, че няма да видите какви хубави неща съм поръчала за Хелоуин. — Изчака да проумеят колко страшно бе наказанието и леко ги стисна за тънките вратлета. — Имам едно предложение. Защо не хвърлите ези-тура, за да решите какво да си купите първо: футболната топка или комплекта за фокуси. Това, което не купите сега, ще го поръчате на Дядо Коледа. Е, какво ще кажете?

Момчетата направиха гримаса, както бяха заловени от двете й страни.

— Става.

— Не е достатъчно. Искам да чуя, че идеята много ви допада.

Пусна ги и те веднага започнаха да се карат с коя монета да хвърлят ези-тура.

— Сбъркала си си професията — отбеляза Ани, когато двете момчета тичешком напуснаха магазина с футбола.

— В какъв смисъл?

— Трябвало е да постъпиш в Корпуса на мира към ООН. — Приятелката й кимна към витрината, за да й покаже как братята подтичват след топката и упражняват пас. — Сладките дечица на Фрийдмънтови са костеливи орехчета.

— Първо ги сплаших, а след това им предложих достоен изход от ситуацията.

— Виждаш ли? Чиста загуба за Обединените нации.

Наташа се засмя и поклати глава.

— Най-лесно се решават чужди проблеми. — Отново прояви слабост и погледна розата. В момента най-голямото й желание бе да се появи някой с магическа пръчка и да разреши нейния проблем със Спенс.

Час по-късно някой я дръпна за полата.

— Здрасти.

— Фреди, здравей, как си? — Протегна ръка и докосна шнолата, с която бе закрепена хвърчащата косичка на момиченцето. Беше с панделката, която Наташа й бе подарила при първото посещение в магазина. — Много си красива днес.

Фреди цялата засия и се усмихна заговорнически като жена на жена.

— Харесва ли ти новия ми панталон?

Наташа внимателно огледа старателно колосания небесно син гащеризон, поне с два размера по-голям от необходимото.

— Много. И аз имам такъв.

— Наистина ли? — Откакто Наташа се бе превърнала в любимка на Фреди, нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие. — Татко ми го купи.

— Хубаво е направил. — И въпреки че не искаше да го вижда, потърси го с поглед из магазина. — Той ли те доведе?

— Не, Вера. Нали каза, че можем да дойдем и да погледаме играчките?

— Разбира се. Радвам се, че дойдохте. — И това беше самата истина, осъзна Наташа. Както и че се разочарова, когато не видя баща й.

— Обещах нищо да не пипам — обясни Фреди и пъхна ръчички в джобовете си. — Вера каза да разглеждам не с пръсти, а с очи.

— Много разумен съвет — одобри Наташа, въпреки че нямаше нищо против пъргавите детски пръстчета. Някои играчки обаче непременно трябва да се пипнат. — Само попитай мен или Ани.

— Добре. Сега отивам при сестрите Брауни да си изберем комплект за трудово обучение.

— Чудесно. А после ела да ми го покажеш.

Фреди щеше да се пръсне от радост.

— Добре. Вътре има шапка и е показано как се правят възглавнички, свещници и други интересни неща. Искаш ли и на тебе да ти направя подарък?

— Много ще ми е приятно. — Поправи шнолата, която всеки момент щеше да падне.

— Татко каза, че довечера ще те води на ресторант.

— Ами, аз…

— Не обичам ресторантите, в които няма пици, затова ще си остана вкъщи. Вера обеща да приготви мексикански питки и да поканим Джо Бет. И трите обичаме да се храним в кухнята.

— Сигурно е много приятно.

— Ако не ти хареса ресторанта, ела у нас да опиташ питките. Вера винаги прави страшно много и ни остават за следващия ден.

Наташа въздъхна безпомощно и се наведе да завърже връзката на обувката на Фреди.

— Благодаря за поканата.

— Косата ти мирише много хубаво.

Наташа окончателно се предаде. Наведе се и я целуна по главата.

— И твоята.

Очарована от къдриците на Наташа, Фреди протегна ръка и ги докосна.

— Жалко, че нямам като твоята коса — каза. — Моята е права като клечки — повтори думите на леля си Нина.

Наташа се усмихна и отметна бретона от очите на детето.

— Когато бях малка, на Коледа винаги слагахме на върха на елхата едно ангелче. Беше много красиво и имаше същата пухкава руса коса като твоята.

Фреди се и изчерви от удоволствие.

— А, ето къде си била. — Вера се показа на пътечката. В едната си ръка държеше плетени кошници, в другата — платнена пазарска чанта. — Хайде, трябва да се прибираме, за да не си помисли баща ти, че сме се загубили. — Подаде ръка на Фреди и хладно поздрави Наташа. — Добър ден, госпожице.

— Добър ден. — Наташа се почувства странно. За втори път усети преценяващия поглед на черните очи на икономката. Явно я смяташе за натрапница. — Надявам се скоро пак да доведете Фреди в магазина.

— Ще видим, но за едно дете е също толкова трудно да устои на магазин за играчки, колкото за един мъж — на хубави жени.

Вера поведе Фреди по пътечката, без да се обръща повече назад, но момиченцето й махна с ръка и широко се усмихна.

— Така значи — отбеляза Ани, застанала до щанда. — И какво трябваше да означава тази забележка?

Наташа се усмихна тъжно и закрепи косата си с фиби.

— Страхува се, че съм хвърлили око на нейния работодател.

Ани изсумтя презрително, забравила, че дамите не правят така.

— По-скоро работодателят ти е хвърлил око. Блазе ти. Де и аз да имах такъв късмет. — Въздъхна завистливо. — Е, след като вече знаем, че страхотният тип е свободен, Земята спокойно може да продължи да се върти около оста си. Защо не ми каза, че имаш среща?

— Защото нямам.

— Но аз с ушите си чух как Фреди каза, че…

— Той наистина ме покани на вечеря — обясни Наташа, — но аз му отказах.

— Разбирам. — Ани помълча известно време, след което наклони глава и съвсем сериозно я попита: — И кога стана катастрофата?

— Каква катастрофа?

— Онази, след която си получила тежко мозъчно увреждане.

Наташа се засмя и тръгна към вратата да посрещне следващите клиенти.

— Не се шегувам — отново подхвана Ани, когато останаха за малко сами. — Доктор Спенсър Кимбъл е прекрасен, необвързан и… — наведе се над касовия апарат и подуши розата, — очарователен мъж. Защо не си тръгнеш по-рано, за да се съсредоточиш върху реалните си проблеми? Например, какво да облечеш довечера.

— Много добре зная какво ще си облека. Стария хавлиен халат.

Ани не издържа и се ухили.

— Не избързваш ли малко? Не е прилично да се показваш по хавлия поне до третата среща.

— Нали ти казах? И първата няма да се състои. — Наташа се усмихна на следващата клиентка и маркира играчката.

След половин час Ани отново се върне на същата тема.

— Добре, от какво се страхуваш?

— От данъчните инспектори.

— Таш, питам те сериозно.

— И аз сериозно ти отговарям. — Фибите отново изпопадаха от косата й и тя се предаде. Свали ги една по една и ги остави на плота. — Всеки американски предприемач се страхува от данъчните.

— Сега говорим за Спенс Кимбъл.

— Нищо подобно — поправи я Наташа. — Сега ти говориш за Спенс Кимбъл, а не аз.

— А аз си въобразявах, че сме приятелки.

Смаяна от обидения тон на Ани, Наташа престана да се занимава с макета на конни състезания, поразместен от въодушевени малки посетители.

— Но ние наистина сме приятелки. Знаеш, че е така.

— Приятелките разговарят помежду си, Таш. Споделят си. Съветват се една с друга. — Ани изпухтя възмутено и сложи ръце в джобовете на размъкнатите си джинси. — Виж, разбирам, че преди да дойдеш тук, нещо ти се е случило. Нещо, което още те измъчва и за което никога не говориш. Мислех, че, като истинска приятелка, не бива да те разпитвам.

Наташа се изненада, че е била толкова прозрачна. През цялото време беше вярвала, че отдавна е загърбила миналото. Почувства се някак безпомощна и докосна ръката на Ани.

— Благодаря ти.

Ани сви рамене и отиде да затвори магазина. Клиентите си бяха отишли и от следобедната блъсканица не бе останала и следа.

— Помниш ли, как ти ревах на рамото, когато ме заряза Дон Нюмън?

Наташа неодобрително подви устни.

— Той не заслужаваше да плачеш за него.

— Да, но аз имах нужда да си поплача. — Ани смутено се усмихна. — Да плача, да крещя, да стена и даже да пийна нещо. Ти през цялото време беше до мен и наговори по негов адрес толкова приятни гадости.

— Никак не беше трудно — напомни й Наташа. — Дон беше истински тъп пуяк. — С удоволствие използва обидното прозвище на младия Фрийдмънт.

— Тъп, ама красив пуяк. — Ани отново се прехласна по спомените си. — Както и да е, тогава ти ми помогна да го преодолея и да повярвам, че без него съм много по-добре. А ти никога не си плакала на рамото ми, Таш. Защото никога не допускаш мъжете до себе си. — Вдигна ръка и очерта във въздуха огромен кръг.

Развеселена, Наташа се облегна на плота.

— Какво означава това?

— Великото силово поле на Станисласки — обясни Ани. — Отблъсква всички същества от мъжки пол от двайсет и пет до петдесет годишна възраст.

Наташа озадачено повдигна вежди. Вече не й беше толкова смешно.

— Не разбирам дали да го приема като комплимент или като оскърбление.

— Не е нито едното, нито другото. Моля те да ме изслушаш. — Ани дълбоко си пое дъх и мислено си обеща да внимава какво говори. — Таш, виждала съм те как гониш мъжете като досадни мухи. И го правиш, без да се замисляш — допълни, след като приятелката й не възрази. — Възпитано, но решително. Не си спомням да си съжалявала за някой от нещастниците, на които си показвала вратата. Винаги съм се възхищавала на високото ти самочувствие. Завиждам ти, че се чувстваш добре сама и нямаш нужда да излизаш на среща всяка събота вечер.

— Не става въпрос за високо самочувствие — уточни Наташа. — Просто не искам да се обвързвам.

— Добре — кимна Ани. — Съгласна съм. Но този път е различно.

— Защо смяташ, че е различно? — Наташа заобиколи касата и започна да описва продадените стоки в счетоводната книга.

— Ето, видя ли? Щом усети, че ще спомена името му, веднага започна да нервничиш.

— Изобщо не нервнича — излъга Наташа.

— Не е вярно. Откакто преди няколко седмици Кимбъл влезе в магазина, непрекъснато си нервна, потисната и разсеяна. Откакто те познавам, никога не си се замисляла за някой мъж повече от три минути. Но не и сега.

— Да, но само защото той е по-досаден от останалите. — Ани я изгледа изпитателно и тя се предаде. — Добре, наистина има… нещо. Но изобщо не го харесвам.

— Или по-скоро те е страх, че го харесваш.

Наташа се сепна, но реши да не се задълбочава.

— Което е съвсем същото.

— Не, не е. — Ани сложи ръка върху нейната и я стисна. — Виж, не че те подтиквам към този човек. Може да се окаже, че е убил жена си и я е заровил в градината. Искам да ти кажа само, че ще се почувстваш по-добре чак когато престанеш да се страхуваш.

 

 

По-късно, седнала на леглото си у дома, Наташа си помисли, че Ани е права. Да, често беше потисната и разсеяна. И се страхуваше. Но не от Спенс. Никой мъж повече нямаше да я уплаши. По-скоро се страхуваше от собствените си чувства. Забравени, нежелани чувства.

Дали отново бе престанала да бъде господарка на живота си? Пак ли щеше да започне да действа нерационално и импулсивно само защото изпитваше потребност от някой мъж? Не. Отново ли щеше да се крие в дома си от страх да не го срещне, макар и случайно? В никакъв случай.

Страх ме е, защото волята ми е подложена на изпитание — реши Наташа и се запъти към дрешника. Ето защо тази вечер щеше да отиде на среща с упорития доктор Кимбъл и да си докаже, че е достатъчно силна да устои на магнетичното му привличане. След това щеше да се върне към нормалния живот.

Застанала пред дрешника, Наташа се намръщи. Извади официална рокля в наситено синьо с мънистен колан. Не се стараеше да изглежда колкото може по-добре в негова чест. Неговото мнение беше без значение. Просто това беше любимата й рокля, а толкова рядко й се удаваше възможност да я облече.

Точно в седем и двайсет и осем той почука на вратата. Наташа отдавна бе готова и не откъсваше поглед от часовника. На два пъти си бе освежавала червилото и няколко пъти провери съдържанието на чантичката си.

Държа се като госпожица в пубертета — ядоса се Наташа и тръгна към вратата. — В края на краищата, става въпрос само за една вечеря. Първата и последната. А той е само мъж, напомни си за последен път, преди да отвори.

Но изключително привлекателен мъж.

Спенс изглеждаше много добре със сресана назад коса и светеща в очите полуусмивка. Наташа не бе допускала, че някога ще затаи дъх от вълнение пред мъж с костюм и вратовръзка.

— Здравей. — Подаде й още една червена роза.

Тя въздъхна и си помисли, че изобщо не приличаше на професор, въпреки сиво-синкавия костюм. Пое цветето и го притисна до бузата си.

— Не си промених мнението заради розите.

— Мнението за какво?

— Да приема поканата. — Отстъпи назад, тъй като нямаше как да не го покани да влезе, докато постави цветето във вода.

Той се усмихна широко и тя окончателно се обърка. Изглеждаше толкова красив и дързък.

— А какво те накара да си промениш мнението?

— Просто огладнях. — Остави кадифеното си сако на облегалката на стола и предложи: — Седни, докато намеря ваза.

Няма да ме остави да се главозамайвам излишно — помисли Спенс, когато тя излезе от стаята. Странно, но това също му харесваше. Пое си дъх и отново усети парфюма й. Невероятно. След като го бе накарала да мисли, че няма по-съблазнителна миризма от миризмата на сапун, беше си сложила нещо, което напомняше за среднощни сенки и плач на цигулки.

Реши, че това е опасна тема и започна да разглежда стаята. Значи Наташа обичаше ярки, жизнерадостни цветове, отбеляза си наум, тъй като бе впечатлен от съчетанието на смарагдовозелени и кобалтовосини възглавнички върху сапфирения диван. Отстрани на пода беше поставена голяма бронзова урна със сребристи паунови пера. Свещи с различни размери и цветове се виждаха из цялата стая и вероятно на тях се дължеше аромата на ванилия, жасмин и гардения. В затрупаната с книги библиотечка в ъгъла забеляза заглавията на съвременни и класически романи.

Масичките също бяха затрупани със сувенири, снимки в рамки, сухи цветя и причудливи статуетки, явно вдъхновени от героите на популярни вълшебни приказки. Спенс веднага разпозна къщата на вещицата от „Хензел и Гретел“, с размерите на човешка длан, Червената шапчица, сладкото прасенце, което срамежливо надничаше от прозореца на къщичка със сламен покрив, Пепеляшка, с кристална пантофка в ръка.

Наръчник по водопровод и канализация, ярки цветове и вълшебни приказки, помисли той и нежно погали с пръст кристалната пантофка. Странно и интригуващо съчетание. Също като стопанката на този дом.

Спенс се обърна, когато я чу да влиза в стаята.

— Много са красиви — посочи към фигурките. — Фреди ще умре от завист, ако ги види.

— Благодаря ти. На брат ми са.

— На брат ти? — Очарован, Спенс взе захарната къщичка, за да я разгледа отблизо. Беше изработена от полирано дърво и след това така умело оцветена, че всяка баничка, бонбон или сладка изглеждаха невероятно вкусни. — Не мога да повярвам, че е направена от човешки ръце.

В този момент Наташа забрави за резервите си и прекоси стаята, за да седне до него.

— Майкъл от малък обича да се занимава със скулптура и дърворезба. Един ден неговите произведения ще бъдат изложени във всички големи галерии и музеи по света.

— И сега са достойни да бъдат изложени.

Откровеното му възхищение докосна най-съкровеното й чувство — обичта към семейството.

— Не е толкова лесно. Той е млад, упорит и много горд. Засега на никого не ги показва и работи като дърводелец, за да помага на семейството. Обаче един ден… — Наташа се усмихна на някакъв свой спомен. — Направи ми тези фигурки, защото се учех да чета на английски по книжка с вълшебни приказки. Намерил я в кашоните, които ни дадоха от църквата, когато пристигнахме в Ню Йорк. Картинките бяха толкова красиви, че аз ужасно исках да разбера какво се е случило с героите.

Замълча, изненадана, че се беше споделила с него нещо толкова лично.

— Време е да тръгваме.

Той само кимна, но реша по-късно отново деликатно да я подпита за семейството й.

— Облечи си сакото — предложи й и го взе от стола. — Навън захладня.

Беше се спрял на ресторант с изглед към Потомак, който се намираше на един от хълмовете край града. Наташа се изненада, тъй като предварително бе готова да се обзаложи, че ще предпочете тихо и елегантно заведение в центъра, където обслужването бе професионално, дискретно и бързо. След първата чаша вино тя реши да се отпусне и да прекара една приятна вечер.

— Днес Фреди беше в магазина.

— Да. Каза ми. — Развеселен, повдигна чашата си за тост. — Решила е да си накъдри косата.

Отначало Наташа не разбра, но след малко се усмихна и докосна косата си.

— Поласкана съм. Много е сладка.

— Лесно ти е на теб. Тъкмо бях усвоил изкуството да връзвам опашки.

За свое учудване, тя веднага си представи как старателно сплита меката, непокорна косичка.

— И е голяма красавица. — Спомни си как седеше пред пианото в скута на баща си. — Има очи като твоите.

— Засега много не си личи — промърмори той, — но вероятно просто искаш да ми направиш комплимент.

Наташа се почувства неудобно и се съсредоточи в менюто.

— Толкова съм гладна — предупреди го тя, — че ще си поръчам по малко от всичко.

И наистина го направи. Беше преценила, че докато се хранят, разговорът щеше да върви гладко. С предястието подхвана теми, които бяха разисквали на лекциите. Поговориха си за музиката от края на XV век, хармонията и пътуващите музиканти. Спенс се отнесе с разбиране към нейната любознателност, но накрая все пак насочи разговора към по-лични проблеми.

— Разкажи ми за семейството си.

Наташа сложи в устата си потопено в масло парченце рак, като се наслаждаваше на нежния му вкус.

— Аз съм най-голямата от четири деца — започна да разказва, но внезапно усети, че пръстите му спокойно се увиха около нейните. Издърпа ръката си и я прибра на безопасно място в скута си.

Постъпката й го накара да скрие усмивката си зад чашата с вино.

— И всички ли сте шпиони?

В очите й проблеснаха весели пламъчета и се сляха с отразената светлина на свещите.

— Не, разбира се. Защо?

— Помислих си, че криеш нещо, след като се поколеба дали да ми разкажеш за семейството си.

Устните й трепнаха, но накрая не издържа и се засмя на глас.

— Глупости. — Потопи в масло следващото парченце и бавно го обърна, като се наслаждаваше на аромата на крехкото месо. — Имам двама братя и сестра. Родителите ми живеят в Бруклин.

— А ти защо си се преместила в Западна Вирджиния?

— Исках да сменя обстановката. — Сви рамене. — Нали и при тебе същото?

— Да. — Отвесна бръчка проряза челото му, когато внимателно я изгледа. — Каза, че си била приблизително колкото Фреди, когато сте пристигнали в Щатите. Спомняш ли си нещо за времето преди това?

— Разбира се. — Веднага се досети, че той мислеше по-скоро за дъщеря си, отколкото за спомените й от Украйна. — Винаги съм вярвала, че впечатленията от първите ни години са много трайни. Добри или лоши, те ни правят такива, каквито сме. — Загрижено се наведе напред и попита. — А ти какво си спомняш от времето, когато си бил петгодишен?

— Как седя пред пианото и свиря гами — споменът беше толкова жив, че му стана смешно. — Аромат на розите в оранжерията, а навън вали сняг. Как се колебая дали да не зарежа упражненията и да избягам в парка. Обичах да замерям бавачката със снежни топки.

— Бавачка — засмя се Наташа, но не иронично, а с чувство за хумор. Облегна брадичка на свитите си ръце и очите й още повече се приближиха до неговите. Беше очарован от играта на светлините и сенките върху красивото й лице.

— А ти какво правеше?

— И двете. Упражнявах се и се замерях със снежни топки.

— Какво добро дете.

Погали с пръст ръката й и се изненада, когато усети преминаващата през тялото й тръпка. Преди да се отдръпне, усети и ускорения й пулс.

— Какво още си спомняш за времето, когато си била на пет години?

Ядосана от реакцията на тялото си, тя твърдо реши да не се издава. Затова само вдигна рамене.

— Спомням си как баща ми носеше дърва за печката. По косата и яката на палтото му има много сняг. Плаче бебе — това е по-малкото ми братче. Помня миризмата на маминия хляб. Преструвам се на заспала и подслушвам как баща ми говори за бягството.

— Страхуваше ли се?

— Да. — Очите й се замъглиха от спомени. Рядко се връщаше към миналото, защото не изпитваше нужда да го прави. Но винаги си го представяше кристално ясно, а не като размазан образ. — О, да. Много ме беше страх. Надявам се никога повече да не изпитам същия страх.

— Разкажи ми.

— Защо?

Очите му потъмняха и се приковаха към нейните.

— Защото искам да разбера какво се е случило.

И тя започна да разказва. Не се налагаше да търси най-подходящите думи — те отдавна бяха готови в съзнанието й. Споменът беше прекалено жив.

— Изчакахме до пролетта и взехме със себе си само толкова багаж, колкото можехме да носим. На никого нищо не казахме. Отначало се качихме на каруцата. Папа ни обясни, че отиваме на гости при леля — сестрата на мама, която живееше на западната граница. Но все си мисля, че някой знаеше къде отиваме; някой ни следеше какво правим — хора с уморени лица и големи очи. Папа беше приготвил фалшиви документи — наистина зле направени, но имахме и карта. Надявахме се да не попаднем на граничари.

— Тогава си била само на пет години?

— Почти на шест. — Наташа замислено прокара пръст по ръба на чашата си. — Майкъл беше петгодишен, а Алекс само на две. Вечерно време си палехме огън — ако не беше опасно, разбира се — сядахме наоколо и татко ни разказваше приказки. Това са най-хубавите ми спомени: как заспиваме заслушани в неговия глас, упоени от миризмата на борова смола. Изкачихме се в планината и стигнахме в Унгария. Дотам бяхме вървели деветдесет и три дни.

Спенс не можеше да си представи какво е преживяла, въпреки че го виждаше в очите й. Представи си малкото момиченце и я хвана за ръката, подканвайки я да продължи.

— Татко беше планирал бягството от години. Сигурно това беше мечтата на целия му живот. Познаваше разни хора, които помагаха на невъзвращенци, както ги наричаха тогава. Всъщност това пак е било война — Студената война — но аз бях прекалено малка, за да го разбера. Само усещах страха на родителите си и на хората, които ни помагаха. От Унгария ни преведоха по тайни канали в Австрия. Църквата ни помогна със средства, за да си платим пътя до Америка. И даже когато всичко свърши, аз все чаках да дойдат и да арестуват татко.

Наташа се сепна, изненадана не само, че му разказваше всичко това, но и че здраво се беше вкопчила в ръката му.

— Никак не е било лесно за едно дете.

— Спомням си също как за пръв път ядох хотдог. — Усмихна се и отново взе чашата си. Никога и с никого не бе говорила за онова време. Дори с близките си. А ето че сега говореше, при това със Спенс Кимбъл. Непременно трябваше да смени темата. — Както и деня, когато татко купи първия телевизор. Детството никога, даже с бавачка — отново се усмихна Наташа — не е време на спокойствие. Но рано или късно всички ние порастваме. Аз имам магазин за играчки, а ти си известен композитор. Защо напоследък не пишеш музика? — Усети как пръстите му се стегнаха около нейните и я заболя. — Извинявай — поправи се бързо, — нямам право да ти задавам толкова личен въпрос.

— Няма нищо. — Пръстите му отново се отпуснаха. — Не композирам, защото не мога.

Тя се поколеба за миг, но импулсивно продължи:

— Познавам творбите ти. Толкова ярък талант не изчезва без причина.

— През последните години това не беше най-важното в живота ми. Едва напоследък започна да ме притеснява.

— Тогава не се отказвай толкова лесно.

Спенс се усмихна и тя поклати глава — нетърпяща възражение, царствена. Този път нейните пръсти стиснаха неговите.

— Говоря напълно сериозно. Сигурно си казваш: когато настъпи подходящия момент, когато имам настроение, когато обстановката го позволява. Губиш ценно време. Ако баща ми беше чакал да пораснем, за да понесем пътуването по-леко, още щяхме да сме в Украйна. Има неща, които не трябва да се отлагат нито за миг. Животът е толкова кратък.

Усещаше енергията, която струеше от ръката й. А през очите й премина сянката на съжалението за пропуснатите възможности. Изглежда и за двете имаше някаква причина, която му се стори не по-малко интригуваща от думите й.

— Може и да си права — каза бавно и неочаквано поднесе дланта й към устните си. — Изчакването невинаги е най-доброто решение.

— Стана късно. — Наташа си издърпа ръката и отново я прибра в скута си. Но продължаваше да усеща неговата топлина. — Време е да тръгваме.

Успокои се, когато я изпрати до вратата на дома й. В колата се бе смяла до сълзи, когато Спенс й описа всички хитрости, с които Фреди се надяваше да го спечели, за да й позволи да си вземе котенце.

— Най-много ми хареса плаката със снимки на котки, изрязани от списания. Много умна постъпка. — Обърна се и се облегна на вратата на апартамента. — Нали наистина ще й вземеш коте?

— Да, но ще се съпротивлявам докрай.

— През зимата в големите стари къщи като вашата обикновено е пълно с мишки. Добре е да вземете даже две котенца от Джо Бет.

— Ако Фреди ми излезе с този номер, вече ще зная откъде го е научила. — Уви една от къдриците на Наташа около пръста си. — А следващата седмица ще имате контролно, госпожице Станисласки.

Наташа повдигна учудено вежди.

— Да не ме заплашвате, доктор Кимбъл?

— Позна.

— Не ме е страх от никакво контролно. Аз съм отлична студентка. Освен това, защо имам чувството, че стига да поиска, Фреди може да те убеди да вземеш цялото котило?

— Не, тя иска само сивото котенце.

— Значи вече си ходил да ги видиш?

— Да, при това няколко пъти. Няма ли да ме поканиш?

— Не.

— Добре тогава. — Прегърна я през кръста.

— Спенс.

— Просто ще послушам съвета ти — промърмори той и леко докосна с устни брадичката й. — Няма да отлагам. — Привлече я по-близо и премести устни към ухото й. — Нито ще чакам подходящото време и място. — Леко захапа долната й устна. — И да губя ценно време.

Неочаквано устните му се преместиха върху нейните. Усети слаб привкус на вино и това се оказа достатъчно, за да се почувства опиянен. Наташа излъчваше екзотичен, замайваш аромат. Като усещането за есен, което витаеше във въздуха, тя му напомняше за пушек на горски огън и тежки мъгли. Тялото й се притисна нетърпеливо към неговото и той усети спотаената страст. Страст, която не се разтвори пред него като цвете и която не бе тиха като нощен шепот. Тя избухна с такава сила, че дори имаше чувството, че около тях въздухът се взриви. Накара го да се почувства безразсъден и дързък. Без сам да разбира думите, които шепнеше, бързо започна да движи устни по лицето й, като непрекъснато се връщаше към горещата, зажадняла уста. Усети, че губи контрол и рязко я пусна.

Виеше й се свят. Знаеше, че не е само от изпитото вино. Той и само той я караше да се чувства безсилна, премаляла, отчаяна… Искаше да я докосват. Той да я докосва. Простена, останала без дъх, и отметна назад глава. Ненаситните му устни веднага се впиха в шията й.

Не биваше да го прави, отново беше поела по грешния път. Стари страхове и съмнения я връхлетяха като ураган и разкриха в душата й празнота, която трябваше да се запълни. А когато празнотата бе заменена от разтапяща наслада, отново се върна страхът.

— Спенс. — Пръстите й се впиха в раменете му. В съзнанието на Наташа се водеше ожесточена битка между желанието да го спре и желание да продължи. — Моля те.

Той бе не по-малко разтърсен от нея. Простена и зарови лице в косата й.

— Нещо ми става всеки път, когато те видя. И не мога да го преодолея.

Тя отчаяно копнееше да го притисне към себе си, но си наложи да отпусне ръце.

— Да спрем дотук.

Той се отдръпна и обхвана лицето й с ръце. Страните й бяха поруменели от вечерната прохлада и пламъка на страстта.

— Дори да исках — а аз определено не искам, нямаше да мога.

Наташа го погледна право в очите, като си наложи да не обръща внимание на нежността, с която докосваше лицето й.

— Просто искаш да спиш с мене.

— Да. — Не знаеше дали да се засмее или да й се разсърди за прямотата. — Не е толкова елементарно.

— В секса никога нищо не е елементарно.

Спенс присви очи.

— Не става дума за секс.

— Нали току-що каза…

— Искам да те любя. Има голяма разлика.

— Нямам намерение да представям нещата в романтична светлина. Безсмислено е.

Раздразнението изчезна от погледа му също толкова бързо, колкото се бе появило.

— Тогава ще се наложи да те разочаровам. Когато двамата с тебе решим да правим любов, всичко ще бъде изключително романтично. — И преди Наташа да успее да се отдръпне, отново впи устни в нейните. — И държа да си спазя обещанието.