Нора Робъртс
Наташа (4)

Трета глава

Наташа наклони баретата си настрани с надеждата, че няма да падне от главата й и се огледа в огледалото над мивката в задната част на магазина. Реши да си сложи малко червило. Краката я боляха след дългия и уморителен ден. Независимо от това, тази вечер тя щеше да си достави удоволствие като награда за добре свършената работа.

Всеки семестър се записваше да слуша един курс лекции в колежа. Спираше се на най-забавните или необикновени, според нея, предмети. Така една година беше посещавала курс по ренесансова поезия, на следващата — по поддръжка на автомобили. А този семестър два пъти седмично щеше да посещава лекции по история на музиката. От днес щеше да навлезе в нов проблем. Всичко, което научаваше, тя старателно трупаше в съзнанието си и това й доставяше не по-малко удоволствие отколкото на други жени да колекционират диаманти и смарагди. Не държеше да научи непременно нещо полезно. Според Наташа, едно скъпо колие беше също толкова безполезно, но колко бе приятно да го притежаваш.

Беше си приготвила тетрадка, химикалки и бе изпълнена с ентусиазъм. През последните две седмици бе изчела доста книги по истории на музиката в градската библиотека. Гордостта не й позволяваше да отиде на лекциите съвсем неподготвена. Освен това беше любопитна да разбере дали преподавателят щеше да вложи емоции в сухите исторически факти.

Изглежда той бе успял да предизвика големи вълнения сред женското население на университетското градче. Ани от сутринта я дразнеше, че се е записала в курс на неотразимия доктор Спенсър Б. Кимбъл, за когото всички говореха.

Името й се стори много достолепно, въпреки че Ани говореше за него като за кинозвезда. Нейната информация беше почерпена от племенницата й — дъщеря на братовчедка й, която изучаваше музика като втора специалност. Според момичето, професорът изглеждал като „бог на слънцето“ — предаде думите й Ани и Наташа се засмя. Всъщност тя познаваше творбите на Кимбъл или поне онези, които беше написал преди неочаквано и внезапно да престане да композира. Даже беше танцувала под звуците на неговата Прелюдия в до минор.

Преди милион години — напомни си, когато излезе на улицата. Сега тя щеше да се запознае с гениалния композитор и с неговите виждания за музиката. А може би дори да преоткрие с негова помощ някои класически произведения, които обичаше.

Сигурно е някой темпераментен артистичен тип — предположи Наташа и подложи лицето си на освежаващия вечерен ветрец. — Или някой блед ексцентрик с обеца на ухото. Това не я интересуваше. Искаше само да учи. Лекциите, които посещаваше, бяха не само източник на огромно удоволствие, но и въпрос на чест. Още й беше неприятно да си спомня колко беше невежа на осемнайсет години. И че тогава това изобщо не я тревожеше, признаваше сега Наташа, защото се интересуваше само от балет. Доброволно се бе отказала от толкова много светове, за да се отдаде изцяло на един. И когато й го отнеха, тя се бе почувствала като загубено в гората дете.

Но тя беше намерила своя път по същия начин, както семейството й на времето си бе пробило път от дивите гори на Украйна до джунглата на Манхатън. Сега Наташа бе по-доволна от себе си — беше се превърнала в независима, амбициозна американка. И можеше да влезе в красивата старинна сграда на университета с гордо вдигната глава като всеки друг първокурсник.

В коридорите се чуваше шум от забързани стъпки. Усещаше се онова ненатрапчиво достойнство, което Наташа свързваше с църквите и университетите. В известен смисъл и тук ставаше въпрос за религия — за вяра в знанието.

В залата вече се бяха събрали няколко студенти. Направи й впечатление, че аудиторията беше доста смесена — имаше не само младежи, но и хора на средна възраст. Всички изглеждаха развълнувани. Погледна часовника си: осем без две минути. Очакваше Кимбъл вече да е тук, трескаво да подрежда листове хартия и да ги оглежда над очилата си, отметнал назад рошавата си, дълга до раменете коса.

Разсеяно се усмихна на младеж с очила с дебели рамки, който я гледаше учудено като че ли току-що се бе пробудил от продължителен сън. Наташа се настани на една банка, а той някак непохватно седна до нея.

— Здравей.

Момчето се стресна като че ли го беше ударила с мокър парцал, а не го бе поздравила учтиво. Намести нервно очилата на носа си и започна да заеква.

— Здравейте. Казвам се… Тери Мейнърд — завърши след кратка пауза като че ли най-после си беше спомнил името си.

— Наташа. — Тя отново му се усмихна. Хлапето нямаше още двайсет и пет години и изглеждаше безобидно като пале.

— Досега, хм не съм ви виждал в университета.

— Нищо чудно. — От висотата на своите двайсет и седем години, Наташа се чувстваше много по-възрастна, за да му бъде колежка, но остана сериозна. — Всъщност, посещавам само този курс. За удоволствие.

— За удоволствие ли? — Тери изглежда се отнасяше много сериозно към музиката. — Знаете ли кой е доктор Кимбъл? — Произнесе името със страхопочитание и почти шепнешком.

— Да, чувала съм за него. А вие сигурно сте музикант?

— Да. Надявам се — разбира се, един ден — да свиря в Нюйоркския симфоничен оркестър. — Нервните му пръсти отново посегнаха към очилата. — Свиря на цигулка.

Наташа отново се усмихна и той преглътна мъчително.

— Сигурно сте много добър.

— А вие на какво свирите?

— На музикални кутии. — Засмя се и се облегна на стола. — Извинявайте. Всъщност, не свиря на никакъв инструмент. Но обичам да слушам музика и реших, че ще ми е приятно да посещавам този курс. — Погледна часовника на стената. — Естествено, ако се състои. Изглежда нашият многоуважаван професор обича да закъснява.

В същия момент многоуважаваният професор се изкачваше тичешком по стълбите, като се проклинаше мислено, че бе приел да води вечерния курс. Първо помогна на Фреди да си напише домашното и двамата криво-ляво се справиха с въпроса: „Колко животни виждате на картинката?“. След това успя да я убеди, че брюкселското зеле е много по-вкусно от юфката, но пък се наложи да се преоблече, защото след прегръдката на любящата му дъщеря ръкавът на ризата му се оказа изцапан с някакво лепкаво вещество с неизвестен произход. Накрая мечтаеше само за приятна книга и чаша бренди.

Но вместо да се отпусне в креслото и да си почине, трябваше отново да се изправи пред жадни за знания студенти, които много искаха да разберат как е бил облечен Бетовен, докато е писал Деветата симфония.

Влезе в залата в отвратително настроение.

— Добър вечер. Аз съм доктор Кимбъл. — Разговорите веднага замряха. — Първо искам да се извиня за закъснението. Второ, предлагам всички да седнат по местата си и да започваме.

Докато говореше, очите му се местеха из стаята. Изведнъж забеляза смаяния поглед на Наташа.

— Не може да бъде. — Без да се усети, беше го произнесла на глас. Сигурно е някаква шега — помисли си, — при това гадна. Този — или по-точно „онзи“ мъж — в небрежно-елегантно сако, се оказа Спенсър Кимбъл, чиито пиеси толкова обичаше и беше танцувала по неговата музика. Композиторът, който на двайсетгодишна възраст беше изнасял концерти в Карнеги Хол и бе провъзгласен за гений. Нима мъжът, който се опита да я ухажва в магазина за играчки, беше великото светило доктор Кимбъл?

Беше смехотворно, отвратително или…

Прекрасна е, мислеше Спенс, докато я гледаше. Направо невероятно. Само да не се засмее на глас. Значи руската принцеса беше негова студентка. Това вече беше много по-приятно от една спокойно вечер в креслото с чаша бренди в ръка.

— Сигурен съм — продължи след продължителна пауза, — че за всички нас следващите няколко месеца ще се окажат изключително приятни.

Наташа съжали, че не се записа на курс по астрономия. Можеше да научи толкова интересни неща за звездите и планетите. И за астероидите. Колко щеше да е приятно да се занимава с… например, със земното притегляне и инерцията. Или с каквото и да е. Определено беше по-полезно да се запознае със спътниците на Юпитер, отколкото с бургундските композитори от края на XV век.

Ще се преместя — реши тя. — Още утре сутринта. Даже веднага би напуснала залата, ако не се опасяваше, че доктор Кимбъл ще започне да й се подиграва.

Стисна здраво химикалката, преметна крак върху крак и се закле изобщо да не слуша какво говори.

За съжаление, имаше много приятен глас.

Наташа нетърпеливо погледна часовника. Оставаше най-малко час. Нищо, щеше да изчака. Все едно, че е пред зъболекарски кабинет. Или на друго място. За да не слуша гласа на Спенс, започна да люлее крак и да драска в тетрадката си.

Така и не разбра, кога драсканиците преминаха в бележки, а тя започна да се замисля върху думите му. Той накара композиторите от петнайсети век да оживеят, а тяхната музика да зазвучи в съзнанието й. Рондо, виралези, балади. Наташа почти чуваше с ушите си тритактовите пиеси от зората на Ренесанса и беше потресена от извисената възхвала на Бога в месите.

Колко интересно се оказа вечното съперничество между църквата и държавата, каква забележителна роля е изпълнявала музиката в политическия живот. Представяше си просторни бални зали, препълнени с елегантни и надменни велможи, които с еднакво удоволствие поглъщаха звуците на музиката и вкусната храна.

— Следващия път ще говорим за франко фламандската школа и развитието на такта. — Спенс се усмихна и допълни: — И ще се постарая да не закъснявам.

Нима беше свършил? Наташа вдигна поглед към часовника и с изненада установи, че минаваше девет.

— Страхотен е, нали?

Обърна се към Тери. Очите му блестяха щастливо зад дебелите стъкла на очилата.

— Да. — Колкото и да й бе неприятно да признае, това беше самата истина.

— Само да го чуеш в часовете по теория. — В същия момент Тери забеляза, че няколко души се струпаха около неговия кумир. Можеше само да им завижда. Той още не бе събрал достатъчно смелост, за да се приближи до него. — Нали ще се видим във вторник?

— Какво? О, да. Лека нощ, Тери.

— Бих могъл, ъ… да те закарам. Ако искаш. — Изобщо не му мина през ум, че бензинът му беше на свършване, помпата — развалена.

Наташа благодари с разсеяна усмивка, която предизвика в гърдите му сърцебиене в ритъма на ча-ча.

— Много си любезен, но живея наблизо.

Надяваше се, че ще успее да се измъкне от стаята, докато Спенс разговаря със студентите. Но не позна.

Той просто протегна ръка към рамото й и я спря.

— Наташа, искам да поговорим.

— Не мога. Бързам.

— Няма да те забавя много. — Кимна за довиждане на последните студенти, облегна се назад и се ухили. — Трябваше да прочета по-внимателно списъка на студентите от вечерния курс, но от друга страна колко е приятно да знаеш, че още се случват чудеса.

— Зависи от гледната точка, доктор Кимбъл.

— Спенс. — Той продължаваше да се усмихва. — Лекцията свърши.

— Виждам. — Кимна царствено и той отново си помисли, че изглежда като истинска руска принцеса. — Моля да ме извините, но трябва да си вървя.

— Наташа. — Цялото й същество излъчваше нетърпение, когато спря и се обърна към него. — Не ми приличаш на човек, който не вярва в съдбата.

— В съдбата?

— От всички аудитории във всички университети на света, ти влезе точно в моята.

Не бива да се усмихва. За нищо на света. Но устните й леко трепнаха, въпреки гласа на разума.

— А аз го отдадох на лошия си късмет.

— Защо избра да учиш точно история на музиката?

Тя закрепи чантата на рамото си.

— Хвърлих чоп: музика или астрономия. Падна се музика.

— Странна история. Прилича на вълшебна приказка. Искаш ли да пийнем по чаша кафе? И да си поговорим. — В очите й отново се появи онази изпепеляваща ярост, която ги превърна от наситено кадифе в адски огньове. — Защо се ядосваш толкова? — Въпросът бе отправен по-скоро към него самия, отколкото към нея. — Да не би в този град поканата на чаша кафе да се смята за неприлично предложение?

— Сам би трябвало да се досетите, доктор Кимбъл. — Обърна се да излезе, но той я изпревари и толкова силно блъсна вратата, че Наташа смаяно отстъпи назад. Забеляза, че е ядосан не по-малко от нея. Много важно. За миг си бе помислила, че не е толкова лош. Непочтен, но добродушен. А сега в него нямаше и капчица доброта. Красивото му лице беше като издялано от камък.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо ми отворете вратата.

— С удоволствие. Но след като отговориш на въпроса. — Спенс наистина бе разярен. От години не беше изпитвал този мощен, раздвижваш кръвта гняв. Прекрасно усещане. — Това, че аз те харесвам, съвсем не означава, че трябва да ми отговориш със същото.

Тя вдигна гордо брадичка, вбесена, че толкова много харесва тези сиви като буреносно небе очи.

— Вярно е. Не съм длъжна.

— Много добре. — С удоволствие би я удушил за тези думи. — И все пак не разбирам, защо всеки път, когато ме видиш, се държиш така като че ли искаш да ме удариш.

— Защото мъжете като вас заслужават да бъдат удряни.

— Мъжете като мен — повтори замислено, опитвайки се да проумее смисъла на тези думи. — Какво означава това?

Стоеше надвесен над нея. Също както в магазина, когато неволно я бе докоснал, Наташа усети силното му привличане. Това беше достатъчно, за да я изведе от равновесие.

— Да не си въобразявате, че само защото имате красиво лице и приятна усмивка, можете да правите, каквото си искате? — изсъска тя и преди да е успял да реагира го удари с тетрадката по гърдите. — Смятате, че само да щракнете с пръсти — показа с театрален жест какво има предвид, — и всички жени падат на земята в захлас. Да, но не и аз.

Спенс забеляза, че когато е ядосана, руският акцент ставаше много силен. Но беше озадачен от обвиненията й.

— Не помня да съм щракал с пръсти.

Наташа изрече кратка, но изразителна украинска ругатня и сграбчи дръжката на вратата.

— Значи искате да пием кафе? Добре, съгласна съм. Но първо искам да се обадим на жена ви и да я поканим да дойде с нас.

— На кого да се обадим? — Хвана я за ръката и тъй като Наташа бе успяла да отвори вратата, отново я затвори с трясък. — Нямам никаква жена.

— Нима? — Гласът й беше пропит с презрение; в очите й проблесна гняв. — Жената, с която дойде в магазина, сигурно ти е сестра, нали?

При други обстоятелства сигурно щеше да му се стори смешно. Но сега не разбираше в какво точно го обвиняват.

— Нина ли? Всъщност, да. Тя ми е сестра.

Наташа отвори вратата и изсумтя с отвращение.

— Колко удобно.

Изпълнена със справедливо негодувание, профуча по коридора и излезе от входната врата. Токчетата й ядно потропваха надолу по стълбите. За малко да се препъне на последното стъпало, тъй като някой я спря и я завъртя към себе си.

— Много си нахакана.

— Аз? — Задъха се от възмущение. — Аз ли съм нахакана?

— Винаги всичко знаеш, нали? — Спенс се възползва от предимството на ръста си и я изгледа от горе на долу. По лицето му премина сянка, а по гласа си личеше колко е възмутен. Вече изобщо не изглеждаше странен или непохватен, тъй като напълно се владееше. — Или по-точно си въобразяваш, че знаеш всичко за мен.

— От пръв поглед се вижда какво представляваш. — Силните му пръсти здраво стискаха ръката й. Стана й неприятно, когато усети, че не изпитва само гняв, но и най-примитивно сексуално привличане. За да го преодолее, рязко отметна назад косата си и изсъска. — Типичен женкар.

— Интересно, дали има начин да падна още по-ниско в очите ти?

— Съмнявам се.

— При това положение не виждам защо трябва да се държа възпитано.

Тетрадката изхвърча от ръката й, когато я привлече към себе си. Задъха се от изненада, когато устата му покри нейната. След това я завладя. Наташа искаше да се противопостави. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се отскубне от прегръдката му. Но от шока — дано това бе единствената причина — ръцете й бяха омекнали и се отпуснаха безсилно край тялото.

Не биваше да го прави. Постъпката му беше непростима. И в същото време — о, Господи! — толкова бе хубаво. Инстинктивно Спенс беше отключил страстта, която отдавна дремеше в тялото й. Кръвта се възпламени във вените й. Съзнанието й се замъгли. Като през сън чу как някой се смее на улицата, после клаксона на кола и отново настъпи тишина.

Тихо промърмори някакво възражение и се засрами от себе си. Той обаче не й обърна внимание и Наташа изцяло се отдаде на целувката.

Да я целуваш беше като да вървиш през минно поле. Всеки момент Спенс очакваше да избухне бомба и да го разкъса на парчета. Трябваше да спре още в началото, но усещането за опасност му подейства още по-възбуждащо.

А тя наистина беше опасна. Зарови пръсти в косата й и веднага усети как земята се разтърси под краката му. Усети обещание и заплаха за титанична, всепоглъщаща страст. Усети я по устните й, въпреки че тя се опита да я скрие. А също така в напрегнатата стойка на тялото й. Тази жена беше способна да го превърне в свой роб.

Непознато, неизпитвано досега желание го удари като тежък юмрук. В съзнанието му затанцуваха образи от огън и дим. Нещо се бореше да излезе на свобода, като птица, която се блъска в решетките на своята клетка. Усещаше напрежението. След това Наташа се отскубна от ръцете му и го изгледа с огромните си изразителни очи.

Не можеше да си поеме дъх. За миг се бе уплашила, че ще умре на място от това ненужно и срамно желание, обхванало цялото й същество. Изгледа го предизвикателно и си пое дъх.

— Няма човек, когото мразя повече от тебе.

Той разтърси глава, за да проясни мисълта си. Заради нея се чувстваше замаян, оглупял и напълно безпомощен. Изчака, докато си възвърне способността да говори.

— Много ме ласкаеш, Наташа. — Слезе едно стъпало надолу и очите им се изравниха. На миглите й трепна сълза, но очите й проблясваха презрително. — Хайде да си изясним някои неща. Мразиш ме, защото те целунах, или защото ти хареса?

Тя направи рязко движение с ръка. Спенс лесно можеше да избегне плесницата, но прецени, че си я беше заслужил. И когато отново настъпи тишина, имаше чувството, че резултатът се бе изравнил.

— Никога повече не се приближавай до мен — каза тя, като дишаше тежко. — Предупреждавам те: ако го направиш — няма да се съобразявам с никого и с нищо. Ако не беше дъщеричката ти… — Замълча и се наведе да си събере нещата. Беше наранил гордостта и самоуважението й. — Изобщо не заслужаваш това прекрасно дете.

Спенс отново я сграбчи за ръката, но този път изразът на лицето му я изплаши.

— Права си. Не заслужавам Фреди и вероятно никога няма да я заслужа, но тя е единственото, което имам. Майка й — моята съпруга — почина преди три години.

След това я пусна и си тръгна. За миг премина под светлината на уличната лампа и се скри в тъмнината. Притиснала чантата към гърдите си, Наташа безсилно се отпусна на най-долното стъпало.

 

 

Ами сега?

Нямаше избор. Колкото и да бе неприятно, трябваше да го направи. Наташа изтри ръце в панталона си със защитен цвят и тръгна нагоре по прясно боядисаните стълби.

Хубава къща, каза си, докато се колебаеше дали да продължи. Толкова често минаваше оттук, че бе престанала да я забелязва. Една от солидните тухлени постройки, типични за градчето — отдалечена от улицата и скрита зад клонести дървета жив плет.

Още не бяха увехнали летните цветя, а есенните вече бяха напъпили. Ярки грамофончета се виеха редом с ароматни хризантеми; жизнерадостни далии стояха редом с подобни на звезди астри. Виждаше се, че има кой да се грижи за тях. Сочната трева беше яркозелена и влажна.

За да спечели още малко време. Наташа започна да разглежда къщата отвън. На прозорците имаше пердета от полупрозрачна кремава тъкан, която сигурно пропускаше слънчевата светлина. На горния етаж завесите бяха с десен на еднорози. Сигурно там бе стаята на момиченцето.

Събра цялата си смелост и застана пред входната врата. Няма да се бавя много — обеща си Наташа. — Не е лесно, но колкото по-бързо свърши, толкова по-добре. Почука на вратата, въздъхна дълбоко и зачака да й отворят.

На вратата се показа ниска и пълничка икономка с тъмно сбръчкано лице. Наташа усети изучаващия поглед на малките тъмни очички, докато жената изтриваше ръце в престилката си.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да говоря с доктор Кимбъл, ако е у дома. — Усмихна се, за да не й личи, че се чувства като прикована към позорния стълб. — Казвам се Наташа Станисласки. — Очите на икономката се присвиха още повече.

В първия момент Вера си помисли, че Наташа е някоя от студентките на сеньор, и беше готова да я отпрати.

— Вие ли сте собственичката на магазина за играчки?

— Да.

— Ах, да. — Икономката отвори вратата и я покани да влезе. — Фреди ми каза, че сте много приятна млада дама и сте й подарили синя панделка за куклата. Обещах й един ден да се отбием във вашия магазин. Но само за да разгледаме играчките. — Направи знак на Наташа да я последва.

В коридора Наташа долови колебливите звуци на пиано. Видя отражението си в старинно овално огледало и с изненада установи, че се усмихва.

Той седеше пред пианото, прегърнал дъщеря си в скута си и наблюдаваше клавишите над главичката й. Фреди бавно налучкваше мелодията на „Имала Мери агънце“. През прозореца струеше ярка слънчева светлина. Наташа изпита съжаление, че не може да рисува. Как иначе да запази тази прекрасна картина?

Всичко беше просто съвършено. Светлината, сенките, пастелните цветове на стаята. Контурите на двете глави, на фигурите на баща и дъщеря бяха толкова непринудени и изразителни, че не можеше да става и дума за поза. Момиченцето беше облечено в розово и бяло, връзката на едната маратонка се бе развързала. Той бе само по риза, без вратовръзка, а ръкавите му бяха навити като на обикновен работник.

Косичката на детето беше пухкава и много светла; неговата — с по-наситен рус цвят. Фреди се бе облегнала на гърдите на баща си, така че главата й стигаше точно до ключицата му. На личицето й светеше доволна усмивка, докато тихо свиреше простичката приспивна песен.

Спенс я държеше с една ръка, а с дългите си красиви пръсти на другата отмерваше такта едновременно със старинния метроном. Наташа забеляза всичко: любовта, разбирането, бащинската гордост.

— Не, моля ви — протегна умоляващо ръка към Вера. — Не ги безпокойте.

— А сега е твой ред, татенце. — Фреди наклони глава на една страна и вдигна поглед към баща си. Част от косата й се изплъзна от шнолата. — Изсвири нещо красиво.

— Ето, чуй „На Елиза“. — Наташа веднага позна звуците на нежната и самотна мелодия, която достигаше право до сърцето й, докато наблюдаваше как пръстите му галят клавишите.

За какво ли мисли, докато свири? Наташа усещаше, че мислите му са обърнати навътре — към музиката, към него самия. Пръстите му се движеха без усилие, но тя добре знаеше с колко усилия се постига тази лекота.

Мелодията се изливаше тон след тон, мъчително тъжна и красива като белите калии на пианото.

Наташа си помисли, че в изпълнението му имаше прекалено много тъга и болка, въпреки ярката слънчева светлина, която проникваше през полупрозрачните пердета и усмихнатото дете в скута му. Изпита желание да се приближи, да докосне успокояващо с ръка рамото му и да притисне и двамата към гърдите си. Желанието бе толкова силно, че неволно впи нокти в дланта си.

Музиката постепенно замря и последната нота прозвуча като тиха въздишка.

— Много ми харесва — обяви Фреди. — Ти ли си я написал?

— Не. — Погледна ръцете си и раздвижи пръсти, за да снеме напрежението. — Бетовен я е написал. — След това се усмихна и притисна устни към нежното вратле на дъщеря си. — Стига ли ти за днес, смехоранке?

— Може ли да поиграя навън преди вечеря?

— Ами… А какво ще ми дадеш?

Това явно беше стара и любима игра между двамата. Тя се разкикоти и го целуна звучно и сочно по бузата. Докато се бореше да се измъкне от мечешката му прегръдка, Фреди забеляза Наташа и й каза:

— Здрасти!

— Госпожица Станисласки дойде да ви види, доктор Кимбъл. — Той кимна и Вера се оттегли в кухнята.

— Здравейте. — Наташа успя да се усмихне, а той вдигна дъщеря си на ръце и се обърна към нея. Още беше под влияние на музиката, която продължаваше да тече по вените й като сълзи. — Дано не идвам в неподходящ момент.

— Не. — Спенс пусна Фреди на земята и тя веднага се втурна към Наташа.

— Току-що свършихме урока по пиано. Ти сигурно си дошла да си поиграем?

— Не, този път не съм дошла за това. — Наташа не издържа и се наведе да я погали по бузата. — Дойдох да поговоря с баща ти. — Ама че съм страхливка — упрекна се наум. Вместо да се обърне към него, продължаваше да говори на Фреди. — Харесва ли ти училището? Нали си в класа на госпожа Патерсън?

— Да. Много е добра. Изобщо не ни се скара, когато Майки Тауърс изпусна сбирката си от гадни буболечки в класната стая. А аз вече мога да чета стихотворението „Хайде, куче, скачай“.

Наташа се наведе и я погледна в очите.

— „Харесваш ли новата ми шапка“?

Фреди се разсмя щастливо, тъй като позна стих от стихотворението.

— „Не, предпочитам кучешки рожден ден“.

— И аз. — Автоматично се наведе и завърза връзката на маратонката. — Нали скоро ще ми дойдеш на гости в магазина?

— Добре. — Доволно от себе си, момиченцето изтича към вратата. — Довиждане, госпожице Станоф… Станиф…

— Таш. — Наташа й смигна весело. — Всички деца така ми казват.

— Таш. — Фреди се усмихна на смешното име и се втурна навън.

Изчака да затихне звука от маратонките на Фреди по коридора и дълбоко си пое дъх.

— Съжалявам, че си позволих да ви безпокоя вкъщи, но ми се стори много по… — Господи, коя беше думата? „Подходящо“? „Удобно“? — Много по-добре.

— Чудесно. — Очите му бяха хладни и спокойни, за разлика от погледа на мъжа, който преди малко беше свирил красивата и страстна мелодия на Бетовен. — Защо не седнеш?

— Не, благодаря. — Каза го прекалено бързо, тъй като усещаше, че и за двамата щеше да е по-лесно, ако се държи любезно и хладно. — Няма да стоя дълго. Дойдох само да се извиня.

— Така ли? И за какво по-точно?

В очите й проблесна опасен пламък. Това му достави неописуемо удоволствие, след като заради нея не бе спал цяла нощ, за да я проклина.

— Винаги си признавам, когато направя грешка. Но тъй като вие се държахте така… — Господи, защо винаги, когато беше ядосана, забравяше английските думи?

— Безсрамно? — помогна й той.

Веждите й се повдигнаха надменно.

— А, значи си признавате?

— Нали уж ти трябваше да си признаеш нещо? — Седна на облегалката на люлеещия се стол със синя дамаска, като искрено се забавляваше. — Не искам да те прекъсвам.

Наташа изпитваше огромно желание да му обърне гръб и да си тръгне. Не стига, че отново се ядоса, ами беше засегната и гордостта й. Затова реши по-бързо да приключи с целта на посещението си и да забрави за случая.

— Онова, което казах… За вас и дъщеря ви, беше нечестно и невярно. След като разбрах, че съм сбъркала за някои неща, реших, че не съм била права. И много съжалявам за думите си.

— Добре. — С периферното си зрение долови познато движение на двора. Обърна глава и видя как Фреди се изкатери на люлката. — Предлагам да го забравим.

Наташа проследи погледа му и омекна.

— Детето наистина е чудесно. Нали от време на време ще й позволявате да идва в магазина?

Нещо в тона й го накара да я и погледне внимателно. Дали не беше доловил нещо като копнеж или съжаление?

— Не мога да й попреча. Когато става въпрос за твоя магазин, тя е неудържима. Изглежда обичаш децата?

Наташа бързо възстанови самообладание го си.

— Да, естествено. Това е част от моите служебни задължения. Не искам да ви задържам повече, доктор Кимбъл.

Той стана и пое подадената с официален жест ръка.

— Спенс — нежно я поправи и стисна пръстите й. — И за какво още не беше права?

Изглежда нямаше да й се размине лесно. И отново си помисли, че си бе заслужила унижението.

— Смятах, че сте женен и се обидих, когато ме поканихте на среща.

— И повярва на честната ми думи, че съм вдовец?

— Не, разбира се. Проверих в справочника „Кой кой е в музиката“.

Той отново я изгледа внимателно, след което отметна назад глава и искрено се засмя.

— Господи, какви доверчива душа. Не намери ли там още нещо интересно?

— Само ласкави отзиви. Искам да ви напомня, че още не сте ми пуснали ръката.

— Зная. Кажи, Наташа, защо не ме харесваш? По принцип или защото реши, че съм женен и нямам право да те ухажвам?

— Да ме ухажвате? — Тя почти се залови от възмущение. — Гледахте ме така, все едно, че…

— Какво? — прекъсни я той.

Все едно, че сме любовници — помисли тя и се изчерви.

— Не ми хареса как ме гледате — каза само.

— Защото мислеше, че съм женен?

— Да. Не — поправи се, когато усети, докъде може да доведе този отговор. — Просто не ми хареса и толкова. — Спенс поднесе ръката й към устните си. — Не го правете — предупреди го тя.

— А как точно искаш да те гледам?

— Изобщо няма нужда да ме гледате.

— Напротив. — Отново усети спотаена страст, която искаше да се освободи от клетката, в която я бе заключила. — Как да не те гледам, когато утре вечерта ще те видя в университета.

— Ще се преместя в друг курс.

— Не, няма да го направиш. — Леко докосна малката златна обеца на ухото й. — Защото лекцията ти хареса. Усетих какво става в красивата ти главичка. А ако го направиш — продължи той, преди да е успяла да възрази, — аз ще започна да идвам в магазина.

— Защо?

— Защото от много дълго време ти си първата жена, която желая.

Възбудата премина по гръбначния й стълб като светкавица. В съзнанието й се върна спомена за онази опустошителна и страстна целувка и усети, че й прималява. Да, това наистина беше целувка на мъж, който изпитва желание. И въпреки упоритата й съпротива, беше я накарал също да го пожелае.

Но това беше само една целувка, резултат от влиянието на лунната светлина и вечерната прохлада. Наташа много добре знаеше — до болка в сърцето — докъде могат да доведат подобни желания.

— Пълни глупости.

— Или откровеност — прошепна Спенс, очарован от чувствата, които идваха и си отиваха в тъмните й очи. — Мисля, че трябваше да ти го кажа. Сега, след като знаеш, че съм свободен, нали не се чувстваш оскърбена от това, че те харесвам?

— Не съм оскърбена — предпазливо отвърна тя. — Просто това не ме интересува.

— Винаги ли се целуваш с мъже, от които не се интересуваш?

— Не съм те целувала. — Наташа рязко си издърпа ръката от неговата. — Ти ме целуна.

— Това може да се поправи. — Отново я привлече към себе си. — Сега е твой ред.

Стига да бе пожелала, тя можеше да се отдръпне. Прегърна я нежно и внимателно. Устните му бяха разбиращи и търсещи. В кръвта й се разля опияняваща като наркотик топлина. Наташа простена гърлено и постави ръце на гърба му.

Все едно, че беше хванал свещ и усещаше как восъкът бавно се топи, докато огънят изгаря сърцевината й. Наташа отстъпваше постепенно и накрая устните й подканващо се разтвориха под неговите. Дори и в този момент в тялото й се усещаше някаква съпротивителна сила. Тя не искаше да приеме това, което той я караше да изпитва.

Загубил търпение, Спенс я притисна към себе си. Гъвкавото й тяло веднага се приспособи към неговото; главата й се отметна назад в екстаз. И отново остана някаква част, недостъпна за него. Това още повече увеличи апетита му.

Когато най-после я пусна, Наташа бе останала без дъх. С огромно усилие успя да се успокои. И когато проговори, гласът й беше напълно овладян.

— Не искам да се обвързвам.

— С мен или изобщо?

— Изобщо.

— Това е добре. — Погали я по косата. — Така ще мога по-лесно да променя решението ти.

— Много съм упорита — предупреди го тя.

— Забелязах. Защо не останеш за вечеря?

— Не, не мога.

— Добре, тогава те каня на вечеря в събота.

— Не.

— В седем и половина ще мина да те взема.

— Не.

— Нали не искаш да дойда в магазина и да те изложа пред клиентите?

Наташа загуби търпение и решително тръгна към вратата.

— Не мога да разбера, как е възможно един мъж, който се занимава с музика, да е толкова нахален.

Или просто късметлия, помисли Спенс, когато външната врата се затръшна зад гърба й. Останал сам, започна весело да си подсвирква.