Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Наташа

Преводач: Ана Петкова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-706-105-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1926

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Предупредително изсъска черна котка. Силен порив на вятъра отвори, а след това захлопна с трясък някаква врата и се разнесе зловещ кикот. По стената започна да се стича нещо лепкаво и се приземи с тъп звук на циментовия под. Невидими затворници задрънчаха с веригите си. Пронизителен писък, последван от протяжен отчаян стон.

— Страхотно — отбеляза Ани и лапна нова дъвка.

— Сбърках, че не поръчах още от тези записи — обади се Наташа и с помощта на яркочервена перука от плашило успя да превърне едно съвсем безобидно на вид плюшено мече в кошмарен призрак за Хелоуин. — Това ни е последната касета.

— Все едно от утре започваме да зареждаме за Коледа. — Ани побутна назад черната островърха шапка, която си беше сложила и се ухили, за да покаже почернените си зъби. — Ето ги и братята Фрийдмънт. — Потърка ръце и издаде зловещ крякащ звук. — Ако костюмът ми беше истински, с удоволствие бих ги превърнала в жаби.

Не успя да ги омагьоса, но все пак им продаде пликче с изкуствена кръв и гумени белези от рани.

— Интересно какво ли са приготвили тези ангелчета за съседите си довечера — замислено каза Наташа.

— Нищо хубаво. — Ани се наведе под една шапка, висяща от тавана. — Не е ли време да си тръгваш?

— Да, след малко. — Наташа започна да подрежда богатата колекция от маски и изкуствени носове. — Свинските зурли вървят много по-добре, отколкото очаквах. Странно, защо хората толкова обичат да се маскират като животни? — Сложи си една зурла. — Дали не е по-разумно през цялата година да ходим така.

Ани се досещаше защо приятелката й се бави и за малко да прихне.

— Беше много мило да предложиш на Фреди да помогнеш с подготовката на тържеството.

— Не е кой знае какво. — Наташа се ядосваше, че не можеше да скрие колко е нервна. Свали зурлата и погали сбръчкан слонски хобот с огромни очила. — След като сама й подхвърлих идеята да покани децата на Хелоуин, вместо на рожден ден, смятам, че е справедливо да й помогна.

— Ъхъ Само не разбрах дали баща й ще се облече като Прекрасния принц.

— Той не е Прекрасния принц.

— Да не би тогава да е Големият лош вълк? — Ани се засмя и протегна помирително ръка. — Извинявай. Знаеш, че обичам да те дразня, когато си най-притеснена.

— Изобщо не съм притеснена — измънка Наташа, докато прибираше нещата, които смяташе да занесе на тържеството. Много добре знаеше, че излъга. — Нали и ти си поканена.

— За което ти благодаря. Не, предпочитам да се прибера и да пазя дома си от нашествието на непълнолетни престъпници. И не се тревожи — допълни, преди Наташа да е възразила, — аз ще заключа магазина.

— Добре. Аз само… — не успя да завърши изречението Наташа, тъй като камбанките на вратата се обадиха. Посетител, зарадва се тя, тъй като щеше да спечели още малко време. Когато видя Тери, не стана ясно кой от двамата бе повече изненадан. — Здравей.

Той преглътна мъчително и се опита да я разпознае под костюма.

— Таш?

— Да? — С надеждата, че й е простил, тя се усмихна и му подаде ръка. На лекциите се беше преместил на друга маса и всеки път, когато се опитваше да се приближи до него, той се отдалечаваше панически. Сега обаче нямаше къде да избяга и стоеше объркано насред магазина. Докосна плахо протегната ръка и веднага след това прибра своята в джоба си.

— Не очаквах да те видя точно тук.

— Така ли? — Тя наведе глава на една страна. — Но това е моят магазин. — Замисли се, дали щеше да разбере колко е била права, когато му каза, че изобщо не я познава, и тонът й омекна. — Аз съм собственичката.

— Ти? — Момчето се огледа и явно остана впечатлено. — Уау! Страхотен е.

— Благодаря. Искаш да купиш нещо или дойде само да поразгледаш?

Тери веднага се изчерви. Не е лесно да влезеш в магазина на жена, на която си се обяснил в любов.

— Аз просто… аз…

— Търсиш нещо подходящо за Хелоуин? — опита се да му помогне Наташа. — Сигурно ще ходиш на тържеството в колежа.

— Да, реших да се отбия. Зная, че е глупаво, но…

— О, ние тук, в „Къщата на чудесата“, се отнасяме много сериозно към Хелоуин — тържествено обяви Наташа. От микрофона отново се разнесе смразяващ кръвта писък. — Ето, видя ли?

Тери чак подскочи от изненада, но се усмихна.

— Аха. Е, искам да си купя някаква маска. Нали знаеш какво се носи на празника? — Големите му костеливи ръце описаха дъга във въздуха, след което отново се прибраха на безопасно място в джобовете.

— Как предпочиташ да изглеждаш: страшен или смешен?

— Ами. Не съм се замислял.

Наташа го разбра и потисна желанието си да го погали по бузата.

— Може да ти хрумне нещо, когато видиш с какво разполагаме. Ани, запознай се с Тери Мейнърд — мой приятел от курса по история на музиката. Той е цигулар.

— Здравей. — Ани погледна очилата, които се бяха смъкнали на носа му и реши, че е много сладък. — Вече почти привършваме, но са ни останали някои интересни неща. Ела да ти покажа.

— Трябва да хуквам, че ще закъснея. — Наташа грабна двете големи торби. Надяваше се, че след това посещение двамата с Тери отново бяха стъпили на солидна почва. — Приятно прекарване, Тери.

— Мерси.

— Ани, а с тебе ще се видим утре сутринта.

— Точно така. И не се престаравай. — Ани отново намести островърхата шапка на главата си и се обърна към Тери. — Значи си цигулар?

— Аха. — Той за последен път погледна след Наташа. Усети болка, но не много силна. — Специализирам в колежа.

— Страхотно! Слушай, можеш ли да свириш „Пуйка в сеното“?

Отвън Наташа се чудеше дали да не се прибере вкъщи и да си вземе колата. Но се отказа и реши да повърви пеш. Студеният въздух бе така чист; дърветата — съвсем оголели. Яркото одеяло от жълти, оранжеви и червени листа, което само до преди няколко дни покриваше земята, се бе превърнало в ръждивокафява мокра маса. Последните сбръчкани листа се откъсваха от клоните, трупаха се по тротоара и проскърцваха приятно под краката й.

По лехите тук-там още се бяха запазили някои от най-устойчивите на студа цветя, чийто тръпчив аромат нямаше нищо общо с тежкото ухание на лятото. През есента всичко е някак по-хладно и по-чисто — разсъждаваше Наташа.

Излезе от главната улица и зави по пряката, която водеше към дома на Спенс. Високи зелени огради и дървета скриваха къщите от погледите на минувачите. На портите бяха сложени огромни засмени фенери от тиква, които щяха да бъдат запалени по здрач. От оголените клони висяха страшилища, облечени в трикотажни ризи и скъсани джинси. На стъпалата пред къщите бяха поставени сламени чучела на вещици и призраци, които трябваше да плашат и разсмиват децата и веселяците, които по тъмно щяха да тръгнат да правят номера на съседите си.

Ако някой бе попитал Наташа, защо е избрала да живее в малко градче, като една от причините тя непременно щеше да посочи празниците. Тук хората умееха да се веселят и имаха време за всичко — да издълбаят една тиква, да съберат всички стари дрехи и да направят от тях Конник без глава. Довечера, докато не е изгряла луната, децата щяха да тичат по улиците, облечени като феи и таласъми. Торбичките им бързо щяха да се напълнят с купени лакомства и домашни курабийки, а възрастните щяха да се преструват, че не са познали малките скитници, клоуни, смешници и демончета. Единствената опасност бе, децата сами да си повярват на номерата. Нейното дете сега щеше да е на седем години. Наташа спря за миг и притисна ръка към гърдите си, докато се съвземе от мъката и горчивия спомен. Колко пъти си бе повтаряла, че всичко е останало в миналото? И докога това минало щеше неочаквано да се връща и да я разкъсва на парчета?

Наистина, напоследък я посещаваше все по-рядко, но тя усещаше присъствието му все така остро и болезнено. Понякога минаваха дни, дори месеци и изведнъж то излизаше на повърхността и се стоварваше върху нея като я стоманен юмрук.

Стресна я шум на мотор. И резкият звук на клаксон.

— Хей, Таш!

Примигна и вдигне ръка за поздрав, въпреки че не успя да види шофьора, който я задмина и продължи по пътя си.

Това се случва сега — каза си и съсредоточи поглед върху полета на есенните листа. — И тук. Няма връщане назад. Преди много години бе успяла да си внуши, че има само един път — напред. Пое дълбоко дъх и с облекчение усети как равновесието й се възстанови. Тази вечер не биваше да мисли за стари трагедии. Беше обещала на едно друго дете да му помогне да организира тържество за Хелоуин и щеше да изпълни обещанието си.

Усмихна се храбро, докато се изкачваше по стъпалата на къщата на Спенс. Забеляза, че той още работи. На портата бяха окачени два огромни тиквени фенера. Също като маските на комедията и трагедията, единият се хилеше зловещо, а другият се зъбеше със страховит вид. На перилата имаше летящ призрак, направен от бял чаршаф. От стрехите висяха картонени прилепи с червени очи. До входната врата в старо люлеещо се кресло беше настанено отвратително чудовище, което държеше в ръка собствената си захилена глава. На вратата бе залепена релефна фигура на вещица, която разбъркваше димящ котел.

Наташа почука под покрития й с брадавици нос. Когато Спенс отвори вратата, тя вече се смееше съвсем искрено.

— Какъв номер искаш да ти направя: страшен или смешен? — попита го.

В първия момент той изгуби дар слово. Имаше чувството, че сънува. Пред него стоеше циганката от музикалната кутия, ушите и китките й бяха закрити от тежки златни накити. Дивата й грива бе превързана с шал в сапфирен цвят, който се спускаше почти до кръста заедно със стегнатите къдрици. На шията й също имаше широка златна торква, която подчертаваше колко е крехка. Червената рокля бе тясно прилепнала до тънкото й кръстче, но надолу полите се разширяваха; в пояса бяха затъкнати разноцветни шалове.

Огромните й тъмни очи изглеждаха тайнствени, благодарение на изкусния грим. Пълните й червени устни бяха покрити с ярко червило и оформени в съблазнителен овал. Отне му само няколко секунди, за да види всичко това, включително и дискретната черна дантела, която се подаваше от подгъва. Имаше чувството, че стои на вратата и я гледа от часове.

— Нося си и кристална топка — обяви Наташа и извади от джоба си прозрачно кълбо. — Ако направиш в дланта ми кръст със сребърна монета, ще ти кажа какво бъдеще те очаква.

— Господи — успя Спенс да промълви накрая, — колко си красива.

Тя се засмя и влезе през вратата.

— Всичко е само илюзия. Нали тази нощ е за вълшебства и магии. — Бързо се огледа и прибра кристалната топка обратно в джоба си. Но образът на тайнствената циганка се запази. — Къде е Фреди?

Ръката му бе залепнала на дръжката на вратата.

— Тя е… — мина известно време, докато мозъкът му отново заработи — у Джо Бет. Исках да пооправя малко, докато се върне.

— Добра идея. — Скептично изгледа сивия му анцуг и прашните маратонки. — Това ли е страшният ти костюм?

— Не. Още не съм окачил всички паяжини.

— Ще ти подам едно приятелско рамо. — Усмихна се и му показа чантите. — Донесла съм някои още страхотии. Откъде искаш да започнем?

— И още питаш — тихо каза той, обгърна кръста й и силно я притисна към себе си. Тя отметна назад глава. В очите й проблесна мълчаливо възмущение, устните й се изкривиха недоволно. И тогава устата му намери нейната. Чантите се изплъзнаха от ръцете й. Освободени, пръстите й се впиха в косата му.

Не беше го искала. Но точно от това имаше нужда. Без следа от колебание устните й се разтвориха подканващо. Тих доволен стон се сля с нейния собствен. Стори й се някак съвсем естествено да го прегърне до входната врата на дома му. Във въздуха се усещаше дъх на есенни цветя и прясно нанесен препарат за дърво; отвън нахлу пронизващият студен вятър.

Беше толкова естествено. Спенс усещаше вкуса на тялото й, на нейните топли, живи и търсещи устни. Това не беше илюзия. Както и тя не беше само сън, въпреки шарените шалове и лъскавото злато. Наташа беше истинска, беше тук и само негова. И преди да свърши нощта, той щеше да й го докаже.

— Чувам звук на цигулки — промърмори, докато устните му се плъзнаха надолу по шията й.

— Спенс. — Ударите на сърцето й отекваха като барабанен звън в ушите й. Борейки се да запази самообладание, тя се отдръпна. — Караш ме да правя неща, които съм си забранила. — Пое си дъх и го погледна сериозно. — Нали дойдох да ти помогна за тържеството на Фреди.

— За което съм ти много благодарен. — Тихо затвори вратата. — Както и за това, че си толкова красива, че имаш изискан вкус и че толкова обичам да те докосвам.

Не трябваше да се развълнува толкова само от погледа му, но как да устои, когато в този поглед прочете, че и без предсказанията на кристалната топка в джоба й, той вече знаеше какво ги очаква.

— Моментът е крайно неподходящ.

Спенс обожаваше този царствен тон, който понякога се появяваше в гласа й: все едно чуваше как руска принцеса мъмри провинил се крепостен селянин.

— Тогава предлагам да намерим някой по-подходящ.

Задъхана, тя отново вдигна чантите.

— Ще ти помогна да окачиш паяжините, но при едно условие: тази вечер да се държиш само като бащата на Фреди.

— Добре. — Не виждаше друг начин да оцелее след една вечер, прекарана в компанията на двайсет маскирани първокласници. А и нали тържеството няма да трае вечно? — Все едно, че сме само добри приятелчета.

Това й прозвуча напълно приемливо. Бръкна в едната чанта и извади маска на окървавено, покрито със струпеи и рани лице. С вид на познавач я нахлузи на главата на Спенс.

— Ето така. Изглеждаш чудесно.

Той намести маската, за да вижда през дупките за очите. Колкото и да бе глупаво, страшно му се искаше да се огледа, но се отказа. Вместо това се ухили.

— Ще се задуша.

— Нищо няма да ти стане за един-два часа. — Подаде му втората чанта. — Хайде да започваме. Не е толкова лесно да се подреди къща, обитавана от духове.

Само за два часа успяха да превърнат елегантната гостна на Спенс в мрачна дупка и свърталище на плъхове, откъдето непрекъснато се разнасяха писъци на подложени на жестоки мъчения пленници. Окачиха черна и оранжева сатинирана хартия на стените и тавана. Ъглите бяха увити в паяжини, а в единия настаниха зловеща мумия със скръстени на гърдите костеливи ръце. Вещица с черно боне и метла висеше от тавана. Жаден за кръв в мрака се спотайваше Дракула, готов да се нахвърли върху поредната си жертва.

— Не ти ли се струва, че е прекалено страшно? — попита я Спенс. — Та те са само в първи клас.

Наташа докосна с пръст механичния паяк и той веднага започна да плете паяжината си.

— Не бих казала. Веднъж братята ми направиха къща с духове. После ни завързаха очите — моите и на сестра ми Рейчъл, уж за да ни изненадат. Майкъл ми сложи ръката в купа с грозде и излъга, че това са избодените очи на призраците.

— Е, това вече е отвратително — реши Спенс.

— Така си беше. — Въпреки това споменът беше много приятен. — Имаше още купа със спагети…

— Само не споменавай какво още е казал брат ти — прекъсна я той. — Досещам се какво ще последва.

Тя се засмя и си оправи едната обеца.

— Във всеки случай прекарахме чудесно и винаги с удоволствие си спомням за онзи Хелоуин. Довечера децата ще се разочароват, ако не ги посрещнат разни страхотии. След като хубавичко се изплашат — за което те отчаяно си мечтаят — ти ще запалиш лампите и всички ще разберат, че е било на ужким.

— Жалко, че изядохме всичкото грозде.

— Не се отчайвай. Когато Фреди порасне, ще ти покажа как се прави отрязана кървяща ръка от гумена ръкавица.

— Нямам търпение час по-скоро да се науча.

— А какво има за храна?

— Вера се оказа истинска предателка. — С маската на главата, Спенс още веднъж огледа стаята. Резултатите наистина бяха впечатляващи. А най-хубавото бе, че те двамата с Наташа го бяха постигнали. — Приготви всичко от дяволските яйца до пунша на вещиците и се изнесе. Знаеш ли какво адски ни липсва? Машина, която прави мъгла.

— За истински духове? — Той се ухили доволно и тя също се засмя. Искаше й се да го целуне. — Следващата година и за това ще помислим.

Спенс отново изпита приятно чувство. Следващата година и по-следващата. Замаян от скоростта, с която се движеха мечтите му, внимателно я изгледа.

— Какво има?

— Нищо — усмихна се той. — Всичко е чудесно.

— Донесох и награди. — За да си починат малко краката й, Наташа седна на облегалката на едно кресло, в което се беше разположил зловещ призрак. — Нали ще има състезателни игри и конкурс за най-хубави костюми.

— Не трябваше да се престараваш толкова.

— Нали ти казах, че ми доставя удоволствие. Ето, това ми е любимата награда. — Извади от чантата череп и го включи. Той започна да се търкаля по пода, а очите му проблясваха ехидно.

— Боже, какъв кръвожаден вкус имаш. — Спенс вдигна играчката и я постави в дланта си, където черепчето продължи да подскача.

— Да. Много е страшно. — Наведе глава на една страна и предложи: — Защо не кажеш: О, уви, бедни ми Йорик!

Той се засмя и го изключи. След това си смъкна маската и произнесе с театрален тон:

— „О, и тази плът един ден ще се превърне в прах!“ — Наташа се задави от смях. Той се приближи до нея и я изправи на крака. — Дайте ни една целувчица, прекрасна госпожо!

— Не може — реши тя след кратко колебание. — Много си грозен.

— Добре тогава. — Послушно си свали маската и я погледна. — А сега какво ще кажеш?

— Сега е още по-лошо. — Със сериозно изражение отново му я сложи.

— Много смешно.

— Никак не е смешно, но по-добре не я сваляй. — Наташа го хвана под ръка и огледа стаята. — Струва ми се, че ще предизвикаш истински фурор.

— Ние ще предизвикаме — поправи я той. — Нали знаеш колко те обича Фреди.

— Да. — Усмихна се весело. — И това е взаимно.

Предната врата се отвори и затвори с трясък.

— Е, за вълка говорим…

Отначало децата идваха по две по три, а след това започнаха да нахлуват на големи тумби. Докато часовникът удари шест, холът се напълни с балерини, пирати, чудовища и супергерои. Къщата на призраците започна да издава въздишки, стонове, скърцане на зъби и зловещи крясъци. Никой не се осмеляваше да обикаля из стаите сам, въпреки че някои от гостите разгледаха всичко по два, че и по три пъти. От време на време някой смелчага протягаше ръка да пипне мумията или главата на вампира.

Когато запалиха лампите, започнаха да се чуват въздишки на разочарование и облекчение. Фреди, облечена като парцалена кукла, отвори многобройните, макар и закъснели подаръци за рождения си ден.

— Ти си прекрасен баща — прошепна Наташа.

— Благодаря за комплимента. — Спенс сключи пръсти с нейните, без да се измъчва повече с въпроса защо му беше толкова хубаво да стои с нея и да наблюдава тържеството на дъщеря му. — Защо мислиш така?

— Защото нито веднъж не отиде да пиеш успокоително и окото ти не трепна, когато Майки изля купата с пунш върху килима.

— Събирам сили за момента, в който ще се изправя пред Вера, за да й докладвам за всички поразии. — Ловко отскочи настрани, за да не се сблъска с малка принцеса на феите, преследвана от млад таласъм.

От всички страни се разнасяха весели писъци на фона на зловещите стенания и скърцане със зъби от радиоуредбата.

— А що се отнася до успокоителното — колко мислиш, че ще продължи тази лудница?

— Малко по-дълго, отколкото очаквахме.

— Много те бива да успокояваш хората, няма що.

— Време е да им напомним за състезателните игри. Няма да усетиш как ще отлетят два часа.

Наташа се оказа напълно права. Докато всички успеят да си напъхат главите в издълбаните тикви, да се сместят на музикалните столове, да свалят само със зъби ябълките, висящи от тавана, да участват в парада на костюмите и раздаването на наградите, започнаха да пристигат родителите, за да приберат своите франкенщайнчета и малки вещици. Но забавата още не бе свършила.

Гостите се разделиха на групички и тръгнаха да обикалят квартала за бонбони, курабийки и карамелизирани ябълки. Сигурно още дълго щяха да си спомнят ветровитата нощ и шумоленето на есенните листа.

Стана почти десет, докато Спенс най-после успя да пъхне в леглото преуморената и превъзбудена Фреди.

— Това беше най-хубавият ми рожден ден — сподели тя. — Добре, че се разболях от дребна шарка.

Спенс наплюнчи пръст, за да изтрие една забравена оранжева бенка от носа й.

— Не съм на същото мнение, но се радвам, че прекара добре.

— Може ли да хапна?

— Не. — Целуна я по нослето. — Ако изядеш още един шоколадов бонбон, направо ще се пръснеш.

Тя се разкикоти и тъй като бе прекалено уморена за нови номера, щастливо се отпусна на възглавницата. В главата й като ураган преминаваха приятни спомени.

— Следващата година искам да се облека като циганка. Като Таш. Нали може?

— Разбира се. А сега заспивай. Вера се върна, а аз отивам да изпратя Наташа.

— Нали скоро ще се ожениш за Наташа и тя ще се преместя да живее в нашата къща?

Спенс отвори уста, после пак я затвори, а Фреди широко се прозя.

— Откъде ти хрумна подобно нещо? — смути се той.

— След колко време мога да получа сестричка бебенце? — попита дъщеря му преди да потъне в сън.

Спенс разтърка брадичката си, благодарен, че не се наложи да отговори на последния въпрос.

На долния етаж Наташа разтребваше разтурията. Вдигна глава и отметна назад коса, когато го забеляза.

— Щом къщата е доведена до това състояние, значи тържеството е минало успешно. — Нещо в израза му я накара да присвие очи. — Какво има?

— Нищо. Просто Фреди ми каза едно нещо.

— Сигурно я боли стомаха — каза тя съчувствено.

— Не, нищо й няма. — Отхвърли мисълта, която го измъчваше и сви рамене. — Винаги успяваш да ме изненадаш. Остави — взе от ръцете й найлоновия плик за боклук. — Вече направи достатъчно.

— Беше ми приятно.

— Да, зная.

Преди да успее да я хване за ръката, тя сама се прислони към него.

— Трябва да си тръгвам. Утре е събота — най-тежкият ден в магазина.

Спенс си представи как двамата хванати за ръце се качват горе. В спалнята.

— Ще те изпрати.

— Няма нужда. И сама мога да се прибера.

— Да, но аз настоявам. — Отново се почувства напрегнат. Погледна очите й и разбра, че тя също. — Уморена ли си?

— Не. — Наташа знаеше, че беше настъпил моментът за сериозен разговор. Той беше изпълнил молбата й и през цялата вечер бе само таткото на Фреди. Сега тържеството бе свършило. Но не и нощта.

— Искаш ли да се поразходим?

Усмихна се и доверчиво постави ръката си в неговата.

— Да.

Бе захладняло и въздухът хапеше, напомняйки за приближаването на зимата. Над главите им грееше луната — кръгла и студена. Под нея танцуваха бели облаци и хвърляха сенки на повърхността й. На фона на шумоленето на листата се чуваха виковете и смехът на децата, които продължаваха да обикалят домовете на близки и съседи. Някакви хлапета бяха увили големия стар дъб на ъгъла на улицата в мушама за баня.

— Много обичам този сезон — тихо каза Наташа. — Особено през нощта, когато духа лек ветрец. Усеща се димът от комините.

На главната улица се разхождаха по-големи деца и студенти в страховити маски или с боядисани физиономии. Някой неумело започна да имитира виещ вълк, след което се разнесе женски писък и весел смях. Задмина ги кола, пълна с призраци, която забави малко, страшилищата се надвесиха от прозорците и изпищяха зловещо срещу тях.

Дори след като колата зави зад ъгъла, призраците продължиха да вият и крещят.

— Не зная дали има друго място в Америка, където Хелоуин се взема толкова несериозно.

— Чакай само да видиш какво става на Коледа.

Тиквеният фенер на Наташа бе запален на прага на къщата, а до него бе поставена стъклена купа с бонбони. На вратата бе окачен надпис. Вземай само по един! Иначе зле ще си изпатиш!.

Спенс посочи с поглед.

— И мислиш ли, че някой ще те послуша?

Наташа го погледна спокойно.

— Да. Защото добре ме познават.

Той се наведе и си взе един бонбон.

— Ще ме почерпиш ли с едно бренди към бонбона?

Тя се поколеба. Ако го покани да влезе, двамата неизбежно щяха да продължат, оттам където бяха прекъснали с последната целувка. Минаха два месеца — помисли тя. — Два месена на размишления, отлагане и преструвки. И двамата знаеха, че това не може да продължава вечно.

— Разбира се. — Наташа отвори вратата и му направи път да мине.

Притеснена, отиде в кухнята да приготви питиетата. Беше дошъл моментът да каже или да, или не. Знаеше отговора много преди тази нощ. Интересно, какъв беше Спенс в леглото? Как ли щеше да се почувства с него? А после, след като е споделила с него най-интимната близост между един мъж и една жена, дали щеше да продължи да се преструва, че не иска нищо повече?

И нямам право да искам нищо повече — напомни си Наташа. Каквито и да бяха чувствата й — а те бяха много по-дълбоки, отколкото се осмеляваше да си признае — животът щеше да продължи както преди. Без клетви и обещания. Без разбити сърца.

Той се обърна към нея, когато тя влезе в стаята, но нищо не каза. Мислите му бяха прекалено объркани. Какво искаше? Нея, разбира се. Но колко можеше да даде и да приеме? Знаеше, че никога няма да изпитва подобни чувства към друга жена. И не искаше. Всичко му изглеждаше толкова лесно и естествено, когато я виждаше пред себе си.

— Благодаря. — Взе чашата и се загледа как тя отпива от своето бренди. — Знаеш ли, първия път, когато трябваше да чета лекции пред студенти, застанах пред аудиторията и изведнъж съзнанието ми се изпразни. За един ужасен миг бях забравил всичко, което предварително си бях намислил да кажа. Сега съм изправен пред същия проблем.

— Не е необходимо нищо да казваш.

— Не е толкова лесно, колкото си представях. — Пое ръката й и се изненада колко е студена и че леко трепери. Инстинктивно я повдигна към устните си и целуна дланта. Успокои се, когато разбра, че и тя е не по-малко нервна от него. — Не исках да те изплаша.

— Наистина се страхувам. — Прониза я желание. — Казвали са ми, че прекалено се задълбочавам. Може и така да е. Просто много дълбоко преживявам нещата. По-рано… — Издърпа ръката си, защото искаше да разчита само на себе си. — В миналото… — поправи се Наташа, — допуснах чувствата да решават вместо разума ми. И допуснах грешки, за които ще плащам до края на живота си.

— Това между нас не е грешка — възрази Спенс и обхвана лицето й с ръце.

Пръстите й се увиха около китките му.

— И не трябва да бъде. Не искам обещания, които може да не спазиш. Не искам и нямам нужда от красиви думи. Те се произнасят прекалено лесно. — Хвана го още по-здраво за ръката. — Искам да стана твоя любовница, но държа на уважението, не на поезията.

— Свърши ли?

— Очаквам да ме разбереш правилно — настойчиво повтори тя.

— Постепенно започвам да те разбирам. Сигурно много си го обичала.

Тя отпусна ръце, но се овладя преди да каже.

— Да.

За своя изненада, Спенс усети болка. Логиката му подсказваше, че мъжът от миналото й не представлява заплаха за него. Нали и той имаше минало. Въпреки това го болеше.

— Не ме интересува нито кой е, нито какво се е случило — излъга, — но не искам да мислиш за него, когато си с мен.

— Не мисля за него. Или поне не така, както ти си въобразяваш.

— Изобщо не искам да мислиш.

Тя повдигна вежди.

— Не можеш да определяш какво и за кого да мисля, както и каквото и да било, свързано с мен.

— Лъжеш се. — Заслепен от ревност и безсилен гняв, грубо я притисна към себе си. Целувката му беше жестока, собственическа. И съблазнителна. Толкова съблазнителна, че тя за малко да се подчини, но се отдръпна рязко.

— Няма да позволя само ти да определяш правилата. — Гласът й прозвуча предизвикателно, още повече, че се страхуваше да не греши.

— И това ли влиза в принципите ти, Наташа?

— Да, защото така е по-справедливо.

— За кого?

— И за двама ни. — Притисна пръсти към слепоочията си. — Не се сърди — помоли го тихо. — Извинявай. — Вдигна рамене и се усмихна смутено. — Страх ме е. Отдавна не съм била с някого. Или по-точно, отдавна не съм искала да бъда.

Спенс вдигна чашата си и се загледа в трептящата на светлината течност.

— Не бих могъл да ти се сърдя.

— Исках да бъдем приятели. Никога не съм била приятелка с мъжа, когото обичам.

А той никога не се бе влюбвал в приятелка. Това беше много сериозно признание и Спенс не можеше да го каже на глас. Трябва да престане да се държи така непохватно и да й покаже какво има предвид.

— Ние сме приятели. — Протегна ръка към студените й пръсти. — А приятелите си имат доверие, Наташа.

— Да, така е.

Погледна към преплетените им ръце.

— Защо не… — До прозореца се чу някакъв шум и той притеснено се огледа. Преди да успее да стане, усети, че Наташа го хвана още по-здраво. След миг разбра, че тя изобщо не бе уплашена, а по-скоро развеселена. Допря показалец до устните си и му направи знак да мълчи.

— Хубаво е да имаш за приятел преподавател по музика — високо каза тя и с мълчалив жест подкани Спенс да продължи.

— Ах, толкова се радвам, че откакто се преместихме, двамата с Фреди се запознахме с много добри хора. — Озадачен, видя как Наташа започна да рови из чекмеджето.

— Приятно градче. Е, и ние си имаме проблеми. Чу ли за жената, която избягала от лудницата?

— Каква лудница? — Забеляза присмехулния й поглед и се поправи. — Не, нищо не съм чул.

— От полицията нарочно нищо не казват. Знаят, че обикаля района, но не искат хората да изпаднат в паника. — Наташа най-после извади от чекмеджето електрическото фенерче, което търсеше, и се усмихна доволно, когато установи, че батериите не са изтощени. — Жената била напълно луда и отвличала малки деца. Особено момченца. Обичала жестоко да ги измъчва. При пълнолуние дебнела из улиците, изпълнена със злобни намерения. И преди да успеят да извикат, сграбчвала ги за гърлото и ги отнасяла в гората.

Бързо се приближи до прозореца. Постави фенерчето под брадичката си, притисна лице към стъклото, натисна копчето и зловещо се изсмя.

Отвън се чуха уплашени детски писъци. Последва трясък, вик и накрая — трополене на отдалечаващи се крака.

Наташа се облегна на перваза, изтощена от смях.

— Милите братя Фрийдмънт — обясни, когато най-после успя да си поеме дъх. — Миналата година окачиха умрял плъх на вратата на Ани. — Притисна ръка до гърдите си, а Спенс стана и се приближи до прозореца. На ливадата забеляза две препускащи сенки.

— Ама и ти им изкара акъла.

— О, само да им беше видял физиономиите. — Избърса една сълза от миглите си. — Дълго ще ме помнят.

— Както и този Хелоуин.

— Всяко дете трябва поне веднъж да се изплаши така, че да го запомни за цял живот. — Като продължаваше да се смее, Наташа отново включи фенерчето под брадичката си. — Е, какво ще кажеш?

— Вече е късно да ме плашиш. Няма да си тръгна. — Спенс взе фенерчето и го остави на масата. — Време е да разберем докъде се простират илюзиите и къде започва действителността. — Бавно спусна щорите на прозореца.