Нора Робъртс
Наташа (3)

Втора глава

— Не ме е страх!

— Разбира се, че не те е страх. — Спенс погледна отражението на дъщеря си в огледалото, докато й сплиташе косите. Даже да не бе доловил лекото трепване на гласа й, знаеше колко е уплашена. В неговия стомах също беше заседнала горчива буца.

— Някои деца може и да плачат. — Огромните очи на Фреди бяха замъглени от сълзи. — Но не и аз.

— Защото на тебе училището много ще ти хареса. — Всъщност и той като нея не беше много убеден в това. Проблемът на всеки родител е — помисли си — че винаги и във всичко трябва да си уверен. — Първия ден винаги е малко страшничко, но когато се запознаеш с останалите деца, всичко ще се оправи.

Тя го фиксира с нетрепващ като на сова поглед.

— Наистина ли?

— Нали обичаше да ходиш на детска градина? — Опитвам се да избегна прекия отговор — гузно си помисли, но не искаше да дава обещания, които не бе в състояние да изпълни.

— През повечето време, да. — Тя наведе очи към жълтия гребен с формата на морско конче, поставен на тоалетката. — Но Ейми и Пам няма да са там.

— Ще си намериш нови приятелки. Нали се запозна с Джо Бет. — Усмихна се при спомена за ефирното чернокосо момиченце, което преди няколко дни се бе отбило у тях с майка си.

— Джо Бет също е много приятна, обаче… — Как да обясни на баща си, че Джо Бет отдавна познава всички момичета? — Дали да не отложим за утре?

Очите им отново се срещнаха в огледалото. Той облегна брадичката си на рамото й. Лъхна го аромата на бледозеления сапун, който Фреди толкова обичаше, защото имаше форма на динозавър. Личицето й много приличаше на неговото, само че беше по-меко, по-нежно, а според него — и безкрайно по-красиво.

— Може да отложим, но тогава утре ще бъде първият ти ден в училище. И отново ще усетиш пеперудките.

— Какви пеперудки?

— Ето тук. — Погали я по коремчето. — Нямаш ли чувството, че вътре пърхат пеперудки?

Думите му й се сториха много смешни.

— Да, вярно.

— И аз се усещам по същия начин.

— Наистина ли? — Дъщеря му широко отвори очи от изненада.

— Наистина. Нали и аз тази сутрин за пръв път отивам на училище. Също като тебе.

Фреди докосна розовите панделки, с които баща й беше вързал опашките. Знаеше, че за него не е съвсем същото, но нищо не каза, за да не го тревожи. Веднъж го беше чула да разговаря с леля Нина, която се възмущаваше, че откъсвал нейната племенница от естествената й среда точно през годините, когато изграждала своя характер.

Момиченцето не знаеше кои са тези години, но усети, че баща му се разстрои и че продължаваше да се притеснява дори след като леля Нина си замина. Фреди не искаше той да си мисли, че леля Нина е била права. Ако се върнат да живеят в Ню Йорк, нямаше да има двор, а най-близките люлки бяха чак в парка.

Освен това тя харесваше голямата къща и новата си стая. Още по-хубаво беше, че новата работа на баща й беше наблизо и всяка вечер той се прибираше още преди вечеря. Фреди реши да не се цупи повече и след като не искаше да се връща в Ню Йорк, трябваше да преглътне училището.

— Ти ще си бъдеш ли вкъщи, когато се прибера?

— Сигурно. Във всички случаи Вера ще е тук — каза той, като имаше предвид икономката. — Обещаваш ли да ми разкажеш какво сте правили в училище? — Целуна я по тила и я изправи на крака. Сърцето му се сви при мисълта колко мъничка изглеждаше в новия розов гащеризон. Сивите й очи гледаха сериозно, долната устничка потрепваше. Спенс едва устоя на изкушението да я прегърне силно и да й обещае, че никога няма да я изпраща на училище или на друго опасно място. — Хайде да видим какво ти е сложила Вера за обяд в новата кутия.

След двайсет минути двамата стояха на бордюра, хванати за ръце. Притеснен не по-малко от дъщеря си, Спенс наблюдаваше с присвити очи как жълтият училищен автобус се катери по хълма.

Можех сам да я закарам до училището — помисли с внезапна паника, — поне през първите дни. Трябваше да я изпрати, а не да я оставя сама с напълно непознати деца. Но нали беше решил да се държи колкото може по-естествено, за да може Фреди от самото начало да се приобщи към класа.

Как да я пусне сама? Та тя е само едно малко момиченце. Неговото момиченце. Ами ако не постъпваше правилно? Това беше много по-опасно, отколкото да й купи рокличка в неподходящ цвят.

Какво щеше да стане, ако шофьорът се окаже безотговорен тип и блъсне децата в някоя скала? Или ако следобед Фреди се обърка и се качи на друг автобус?

Преди да спре пред тях, автобусът изръмжа и Спенс инстинктивно стисна ръката на дъщеря си. Когато вратите се отвориха с трясък, той почти беше готов да хукне с нея в обратна посока.

— Привет! — На мястото на шофьора седеше едра и пълна жена с широка усмивка. Зад гърба й децата крещяха и подскачаха на седалките. — Вие трябва да сте професор Кимбъл?

— Да. — За малко да й каже, че тази сутрин няма да пусне Фреди на училище.

— А аз — Дороти Менсфийлд. Децата ми казват просто „госпожица Ди“. А това сигурно е Фредерика.

— Да, госпожо. — Момиченцето прехапа долната си устна, въпреки че изпитваше голямо желание да се обърне и да се скрие в скута на баща си. — Но всички ми казват Фреди.

— Охо. — Усмивката на госпожица Ди стана още по-широка. — Така е много по-добре. Фредерика ми се струва малко сложно. Е, Фреди, скачай в автобуса. Днес е много важен ден. Джон Хартман, веднага върни учебника на Майки, ако не искаш до края на седмицата да се возиш на седалката на наказаните.

С навлажнени очи Фреди постави крак върху първото стъпало. Преглътна и се качи на следващото.

— Искаш ли да седнеш при Джо Бет и Лайза? — любезно предложи госпожица Ди. Обърна се към Спенс, намигна му и помаха с ръка. — Не се тревожете, професоре. Ние ще се грижим за нея.

Вратата се затвори, автобусът изпухтя и се отдалечи. Спенс остана на бордюра и отчаяно гледаше как неговото малко момиченце се отдалечава от него.

За щастие, не му остана много време за тъжни мисли. Откакто пристъпи вратата на колежа, оказа се, че няма и една свободна минута. Трябваше да проучи разписанието на часовете си, да се запознае с колегите, да провери инструментите и нотите. След това отиде на факултетен съвет, обядва набързо в студентския стол и се съсредоточи в десетките документи, които трябваше да изчете и попълни. Всичко това му бе познато до болка — обичайната рутина на университетски преподавател, която беше усвоил през последните три години, когато преподаваше в „Джулиард“. Но също като Фреди, и той беше „заек“ в колежа и трябваше тепърва да се приспособява.

Непрекъснато мислеше за нея. Представяше си как се чувства в училищната столова, където сигурно мирише на фъстъчено масло и мазни опаковки от мляко. Сигурно седи свита в края на посипаната с трохи маса — сама, нещастна, докато останалите деца се смеят и се шегуват с приятелчетата си. А през междучасието стои отстрани и с копнеж наблюдава как другите тичат, крещят и се катерят като маймунки по шведската стена в гимнастическия салон. Преживяната днес травма може да лиши Фреди от самочувствие и да я направи нещастна до края на живота й.

И всичко това само защото той я качи в онзи отвратителен жълт автобус.

В края на деня Спенс вече се чувстваше като истински звяр, който измъчва малки деца. Беше сигурен, че неговото момиченце ще се върне у дома разплакано, съсипано от трудностите на първия учебен ден. Колко пъти си бе задавал въпроса, дали в края на краищата Нина няма да се окаже права. Може би беше по-разумно да се върнат в Ню Йорк, където Фреди поне имаше приятелчета.

Тръгна си от колежа с чанта в едната ръка и с преметнато през рамо сако. Времето беше необичайно топло за сезона, а до дома имаше не повече от километър и половина. Поне до зимата спокойно можеше да ходи пеш на работа.

Спенс започваше да обиква новото място. От двете страни на главната улица бяха посадени дървета; зад тях се виждаха уютни магазинчета и красиви старинни къщи. Типично университетско градче, гордо със своята старинност и достолепие. На места тротоарът беше изронен от клоните на дърветата. Минаваха коли, но техният шум не успяваше да заглуши нито кучешкия лай, нито музиката от телевизор или радио, които се чуваха от околните къщи. Някаква жена, която плевеше леха с маргаритки в градината си, вдигна глава, когато Спенс мина покрай оградата и му махна с ръка. Стана му приятно и въодушевено отговори на поздрава.

Беше го поздравила, без дори да го познава. Сигурно отново щеше да я види как сади димитровчета или разчиства снега пред входната врата на дома си. Усети опияняващия аромат на хризантеми. Оказа се напълно достатъчно, за да се почувства истински щастлив.

Не, не беше сгрешил с преместването. Това градче беше най-подходящото място за него и за Фреди. За по-малко от седмица бяха намерили тук своя дом.

Спря до бордюра, за да изчака един старомоден седан и когато вдигна поглед забеляза от другата страна на улицата табелата на „Къщата на чудесата“. Помисли си, че названието на магазина за играчки беше подбрано идеално. Име, което предизвиква радостен смях и предчувствие за изненади, също както витрината, на която бяха изложени строители, кукли със златни къдрици и червени колички, обещаваше скрити съкровища. В момента Спенс най-много от всичко искаше нещо, което да предизвика усмивка на личицето на дъщеря му.

Много я глезиш. Гласът на Нина прозвуча съвсем ясно в ушите му. Е, и какво от това? Огледа се и пресече на отсрещния тротоар. Фреди бе тръгнала на училище смело като войник, който се хвърля в бой. Напълно бе заслужила да получи медал. Натисна дръжката на вратата и камбанките зазвъняха. Вътре се усещаше някаква приятна миризма. Мента — досети се Спенс и се усмихна. В дъното на магазина се чуваше популярна детска песничка.

— Сега идвам.

Беше забравил как вибрира във въздуха този глас.

Но този път той нямаше да се изложи. Вече беше подготвен как изглежда тази жена, как звучи гласът й и какво ухание излъчва тялото й. Беше дошъл да купи подарък на дъщеря си, а не да флиртува със собственичката. Видя срещу себе си самотна панда и отговори на усмивката й. Никой не можеше да му забрани да се усмихва на играчките.

— Бани много ще я хареса — каза Наташа и подаде механична въртележка на възрастна клиентка. — Прекрасен подарък за рожден ден.

— Откакто я видя преди няколко седмици, само за нея говори. — Бабата на Бани се стресна, когато видя цената, но се постара да не се издаде. — Вече е голяма и се надявам, че няма да я счупи.

— Бани е сериозно момиченце — продължи Наташа и тогава забеляза Спенс. — След малко ще ви обърна внимание. — Температурата на гласа й спадна най-малко с двайсет градуса.

— Спокойно, не бързам. — Ядоса се на себе си, че винаги се вълнуваше, когато я види. Докато нейната реакция беше открито враждебна. Очевидно беше взела твърдо решение да не го харесва. Интересно — помисли Спенс, докато наблюдаваше как ловките й ръце увиват въртележката — какви са причините за тази явна неприязън?

Искаше тя да си промени мнението.

— Петдесет и пет долара и двайсет и седем цента, госпожо Мортимър.

— О, скъпа, но на етикета пише шейсет и пет долара.

Наташа много добре знаеше, че госпожа Мортимър не може да си позволи непредвидени разходи и само се усмихна.

— Извинявайте, забравих да ви предупредя, че играчката е преоценена.

— Ясно. — Госпожа Мортимър въздъхна с облекчение, докато отброяваше банкнотите. — Е, днес изглежда ми върви.

— А също и на Бани. — Наташа сложи на кутията голяма розова панделка, тъй като това беше любимият цвят на Бани. — Непременно да я поздравите от мене.

— Непременно. — Гордата баба пое пакета. — Нямам търпение да видя как ще се зарадва, когато отвори кутията. Довиждане, Наташа!

Наташа изчака вратата да се затвори след жената.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Постъпихте много мило.

Тя повдигна въпросително едната си вежда.

— Какво имате предвид?

— Знаете какво. — Спенс изпитваше абсурдното желание да вземе ръката й и да я целуне. Направо съм смешен — помисли си. Мъж на трийсет и пет години и да се влюбя като някое хлапе в почти непозната жена. — Отдавна исках да се отбия в магазина.

— Така ли? Да не би дъщеря ви да не харесва куклата?

— Не, тя я обожава. Просто… — Господи, сега пък започна да заеква. Само пет минути, прекарани с нея, и вече се държеше като пубертет след първия си танц. С усилие възстанови самообладанието си. — Предишният път като че ли малко се изложих. Искате ли да ви се извиня?

— Щом смятате, че е необходимо. — Нямаше намерение да прекалява с любезностите само защото беше привлекателен и очевидно наистина беше притеснен. — Само затова ли дойдохте?

— Не. — Очите му потъмняха. Наташа го забеляза и си помисли, че първото впечатление можеше да се окаже измамно. Вероятно не беше съвсем безобиден. В погледа му проблесна някакво дълбоко и определено много опасно чувство. Най-изненадващото бе, че това й се стори някак възбуждащо.

Отвратена от себе си, тя му се усмихна хладно и любезно.

— Има ли и друго?

— Искам да купя подарък на дъщеря си. — Спенс реши повече да не обръща внимание на величествената руска принцеса. И без нея си имаше достатъчно проблеми.

— Какъв по-точно?

— Не зная. — Това беше самата истина. Спенс остави чантата си на пода и се огледа.

Наташа излезе от щанда.

— Рожден ден ли има?

— Не. — Почувства се като пълен глупак и сви извинително рамене. — Днес е първият й учебен ден, а тя изглеждаше толкова… храбра, когато се качваше в автобуса.

Сега вече Наташа се усмихна непринудено и с топлота. Неговото сърце обаче за малко да спре.

— Не се тревожете. Ще се върне пълна с впечатления за всичко и за всички. Забелязала съм, че първият учебен ден е много по-труден за родителите, отколкото за децата.

— Днес беше най-дългият ден в живота ми.

Тя се засмя и смехът й — наситен и гърлен — прозвуча странно еротично в това помещение, пълно с кукли, клоуни и плюшени мечета.

— Изглежда и двамата имате нужда от подарък. Миналия път разглеждахте музикална кутия. Имам още една, която сигурно ще ви хареса.

Наташа го поведе към дъното на магазина. С огромно усилие на волята Спенс си забрани да мисли за лекото поклащане на бедрата и за нежния полъх на парфюма й. Кутията, която му показа, беше от дърво и с релефно изрязани фигурки на котка, цигулка, крава и полумесец на капака. Отвори я и под звуците на „Звезден прах“ отвътре се показа усмихнато куче, седнало пред купичка с храна и с лъжица в едната си лапа.

— Прекрасна е.

— Тя ми е една от любимите. — Наташа си помисли, че един мъж, който така явно обожава дъщеря си, не може да е чак толкова лош. Това я накара отново да се усмихне. — Прекрасен спомен. Един ден, когато постъпи в колеж, Фреди ще отвори тази музикална кутия и ще си представи, че сте при нея.

— Стига да оцелее, докато завърши първи клас. — Наклони глава и я погледна. — Благодаря ви. Наистина е прекрасна.

Най-странното бе, че тялото му едва докосна нейното и тя усети, че изтръпва. За миг беше забравила, че е клиент, баща и съпруг, и го бе възприела просто като мъж. Очите му бяха като водите на река на смрачаване. Извитите в едва загатната усмивка устни, изглеждаха толкова примамващи. Наташа неволно си представи как докосват нейните — искаше да види изражението му, докато я целува, както и собственото си отражение в неговите очи.

Ужасена от себе си, отстъпи назад и гласът й отново стана студен.

— Сега ще ви я опаковам.

Озадачен от внезапната промяна в настроението й, Спенс я последва до касата. Наистина ли беше забелязал нещо в тези невероятни очи? Или само си въобразяваше? Чувството бе съвсем мимолетно. Топлотата бе заменена с истински мраз. А той нямаше представа с какво точно бе предизвикал нито едното, нито другото.

— Наташа. — Постави ръка върху нейната, докато опаковаше музикалната кутия.

Тя бавно вдигна очи. Ненавиждаше се, че беше забелязала колко са красиви ръцете му — с широки длани и дълги пръсти. В гласа му долови разбиране, което още повече я подразни.

— Да?

— Защо имам чувството, че с удоволствие бихте ме изхвърлили през вратата?

— Лъжете се — отвърна с равен глас. — Никога не постъпвам така с клиенти.

— Не прозвуча убедително. — Усети как ръката й се размърда под неговата — мека, нежна и силна. Стомана в ръкавица от кадифе. — Не зная с какво съм предизвикал вашето неодобрение.

— Сам трябва да се досетите. В брой ли ще платите или с чек?

Спенс не беше свикнал с подобно отношение. Честолюбието му бе засегнато. Колкото и да бе красива тази жена, загуби желание да се опитва да пробие бронята й.

— В брой. — Вратата зад тях се отвори и той освободи ръката й. Влязоха три деца, като се кикотеха весело. Очевидно се бяха отбили на връщане от училище. Червенокосо момченце с лунички застана на пръсти, за да вижда по-добре играчките във витрината.

— Имам три долара — обяви то.

Наташа едва прикри усмивката си.

— Днес сте доста заможен, господин Дженсен.

Той отвърна на усмивката й и се видя, че му липсва един преден зъб.

— Защото отдавна спестявам. Искам червената състезателна количка.

Наташа продължи да отброява рестото на Спенс и само изви скептично вежди.

— Майка ти знае ли за какво си харчиш спестяванията? — Тъй като новият клиент остана безмълвен, тя отново го повика. — Скот?

Той запристъпи смутено от крак на крак.

— Не ми е казвала, че не бива да ги харча.

— Но не е казвала и че можеш да го правиш. — Наведе се и го подръпна за перчема. — Иди първо я попитай и пак ела. Количката няма да ти избяга.

— Ама, Таш…

— Нали не искаш майка ти да ми се разсърди?

Скот се замисли и Наташа се досети, че беше изправен пред сложен избор.

— Май не.

— Тогава иди я попитай, а аз ще ти запазя количката.

На лицето му разцъфтя надежда.

— Обещаваш ли?

Наташа сложи ръка на сърцето си.

— Честна мускетарска. — Обърна се към Спенс и веселото пламъче изчезна от очите й. — Надявам се, че Фреди ще хареса подаръка.

— Естествено, че ще го хареса. — Излезе ядосан и изненадан, че най-много от всичко му се искаше да е десетгодишен хлапак без един преден зъб.

 

 

В шест часа Наташа затвори магазина. Слънцето още светеше ярко, във въздуха се издигаше мараня. Представи си, че е на пикник и седи на дебела сянка под някое клонесто дърво. Много по-приятно, но значително по-непрактично от вечерята, затоплена в микровълнова печка, която я очакваше у дома.

По пътя към дома забеляза мъж и жена, хванати за ръце, които влизаха в ресторанта от другата страна на улицата. Някой й махна от прозореца на преминаваща кола и тя отговори по същия начин на поздрава. Можеше да се отбие в местната кръчма и да изпие чаша вино с някой познат. Не беше трудно да си намери компания за вечеря. Беше достатъчно да се обади на някой съсед.

Но нямаше настроение за компания. Дразнеше се дори от себе си.

Сигурно е от горещината, каза си, докато завиваше към своята улица. Знойната жега, която цяло лято бе измъчвала градчето, не показваше никакви признаци, че се готви да отстъпи място на есенния хлад. А това караше Наташа да се чувства неспокойна. И предизвикваше спомени.

За онова лято, когато животът й внезапно се бе променил на сто и осемдесет градуса.

Дори сега, след толкова години, продължаваше да изпитва болка при вида на разцъфнали рози или сънено бръмчащи пчели. Непрекъснато си задаваше въпроса какво щеше да стане, ако… Как щеше да протече животът й? И всеки път се ненавиждаше, когато започваше да играе със себе си тази игра на гатанки.

Сега пак имаше рози — нежни розови и бели пъпки, оцелели напук на палещите лъчи на слънцето и сушата. Сама ги беше посадила на тясната леха пред жилището си. Докато се грижеше за тях, изпитваше едновременно болка и радост. А какво е животът, запита се, като погали с пръст нежните листенца, без тези две неща? Топлият аромат на розите я последва нагоре по пътеката.

В апартамента беше тихо. Отначало Наташа мислеше да си вземе котка или куче, за да има кой да я посреща от работа; някой, който да я обича и да има нужда от нея. Ала нямаше да е честно да оставя животното само, докато е в магазина.

Затова избра музиката. Включваше стерео уредбата веднага, щом си събуеше обувките. „Ромео и Жулиета“ на Чайковски. Представяше си как танцува под примамливите, обсебващи звуци и под горещите светлини на прожекторите; ритъмът на музиката се слива с ударите на сърцето й, а движенията й са плавни, овладени, уверени.

Троен пирует; непринудена грация. Наташа си напомни, че всичко това беше останало в миналото. Самосъжалението беше за слабите. Движеше се из апартамента автоматично: свали си дрехите, с които ходеше на работа и си сложи свободно трико без ръкави. След това окачи старателно полата и блузата в дрешника както я бяха учили в балетното училище. Всичко беше по-скоро въпрос на навик, отколкото необходимост.

В хладилника имаше изстуден чай и няколко пакетчета готови храни за микровълнова печка. От една страна, често ги използваше, защото бяха удобни, но от друга — искрено ги ненавиждаше. Досмеша я при тази мисъл, но пъхна едно пакетче в печката и завъртя копчето, за да го стопли.

Заприличала съм на някоя бабичка, която се чувства изтощена от горещината и всичко я дразни, реши Наташа. Въздъхна и допря студената чаша с чай до челото си.

Онзи мъж я беше извадил от равновесие. За няколкото минути, прекарани заедно с него днес в магазина, беше започнала да го харесва. Толкова беше сладък, когато се тревожеше за дъщеричката си и се чудеше как да я награди за проявената смелост през първия учебен ден. Харесваше гласа му, усмивката в очите му. За миг даже си помисли, че спокойно би могла да се смее и да разговаря с него.

Накрая всичко се бе променило. Отчасти и по нейна вина. Беше почувствала нещо, което не бе изпитвала — или по-скоро си бе забранила да изпитва — много отдавна. Пронизваща възбуда. Непреодолимо желание. Това я караше едновременно да се ядосва и да се срамува от себе си. И да почувства към него изпепеляващ гняв.

Каква наглост — помисли си, докато вадеше чинията от микровълновата печка. — Да флиртува с мен. Като че ли съм някаква малка глупачка, а след това да се прибере при жена си и дъщеря си.

Да вечеря с него, как не. Възмутено забоде вилицата си в горещата юфка със скариди и миди. Мъжете от този тип винаги очакват определено заплащане срещу поканата за вечеря. Типичен любител на интимна обстановка: светлина на свещи и хубаво вино — реши с отвращение Наташа. — Тих глас, разбиращи очи, умни и добри ръце. Но без сърце.

Също като Антъни. Нервно отмести чинията и протегна ръка към запотената чаша. Но сега тя беше много по-умна, отколкото беше на осемнайсет години. И по-силна. Вече не беше жена, която се подлъгва от мъжествен чар и нежни, измамни думи. Не че този мъж беше много нежен, помисли с бегла усмивка. Той — господи, та тя дори не знаеше името му, а как го мразеше — беше по-скоро непохватен и особен, даже странен. И точно в това беше неговият чар.

Но от друга страна, много приличаше на Антъни. Висок, рус и красив — типичен американец. Привлекателна външност, зад която се криеше абсолютна липса на морал, безотговорно и лъжливо сърце.

Това, което й беше причинил Антъни, не можеше да се опише с думи, Наташа твърдо беше решила да не допуска друг мъж да й причини същото.

И все пак беше оцеляла. Вдигна чашата си за тост. Не само това: ако не се броят миговете, когато се връщаха мрачните спомени, тя беше щастлива. Обичаше магазина за играчки и й беше приятно да общува с децата и да им доставя радост. През трите години, откакто се беше преместила в този град, наблюдаваше как растат. В лицето на Ани имаше забавна и чудесна приятелка; с нея бяха любимите й книги и имаше дом, който харесваше.

На горния стаж се чу трополене и тя се усмихна. Семейство Йоргенсън си приготвяха вечерята. Дон се суетеше като квачка около Мерилин, бременна с първото им дете. Наташа се радваше, че над нея живеят щастливи, влюбени и изпълнени с надежда млади хора.

Такава беше нейната представа за семейството — беше отраснала в подобна среда и като дете вярваше, че един ден, когато порасне, и тя ще има мъж. Дом и много деца. Спомни си как папа се суетеше притеснено около мама, когато наближаваше времето да роди. И всеки път едно и също — усмихна се Наташа и се замисли за сестра си и братята си. Плачеше от радост, че жена му и бебето са живи и здрави. Баща й обожаваше своята Надя и не пропускаше да й подари цветя при всеки удобен повод. Когато се връщаше след работа в тяхната малка къщичка в Бруклин, винаги я целуваше и то съвсем не по задължение. Мъж, лудо влюбен в жена си след трийсетгодишен брак.

Само заради баща си Наташа не намрази всички мъже и не ги погреба окончателно в бездната, която Антъни беше изкопал. Като виждаше щастието на родителите си, тя продължаваше да храни надежда, че един ден и тя ще срещне човек, който да я обича.

Някой ден и това ще стане, сви рамене Наташа. Засега тя имаше работа, дом и личен живот. И нито един мъж, независимо колко бяха красиви ръцете му или сини очите му, нямаше отново да я изхвърли през борда. Тайно се надяваше, че съпругата на онзи мъж го тормози достатъчно.

 

 

— Още само една приказка, моля те, татенце! — С натежали за сън очи и порозовяло от топлата вода личице, Фреди пусна в ход най-убедителната си усмивка. Беше се сгушила в ръцете на Спенс на голямото бяло легло в нейната стая.

— Стига, та ти си почти заспала.

— Не съм заспала. Много съм даже будна. — Погледна го лукаво, въпреки че едва държеше очите си отворени. Днес беше най-щастливият ден в живота й и й се искаше никога да не свършва. — Казах ли ти, че котката на Джо Бет си има котенца? Цели шест.

— Каза ми. При това вече два пъти. — Спенс докосна с пръст нослето й. Още първия път беше разбрал намека и прибягна към обичайния за родителите уклончив отговор.

— После ще видим.

Макар и сънена, Фреди се усмихна доволна. По тона на баща си беше усетила, че накрая ще се предаде.

— Госпожа Патерсън е много приятна. Всеки петък ще имаме ден за пиеси и разказване на приказки.

— Вече ми каза. — А той толкова се тревожеше. — Имам чувството, че ти е харесало да ходиш на училище.

— Да, толкова е чисто. — Дъщеря му широко се прозя. — Попълни ли всички формуляри?

— За утре ще са готови. — Всичките петстотин точки, помисли и въздъхна тежко. — Хайде, смехоранке, време е да гасим лампата.

— Само още една приказка. От онези, дето сам си ги измисляш. — Отново се прозя, уютно сгушена в чистата памучна риза на баща си и успокояващия аромат на одеколона му.

Той, разбира се, отстъпи и започна да разказва, макар да бе убеден, че Фреди ще заспи много преди щастливия край. Този път приказката беше за тъмнокоса принцеса от далечна страна и нейния рицар, който я спасяваше от кулата от слонова кост, в която бе затворена.

Господи, какви глупости приказвам — помисли Спенс, когато включи в сюжета още магьосник и двуглав змей. Отново се замисли за Наташа. Без съмнение беше красива, но изобщо не беше жена, която има нужда някой да я спасява.

Колко неприятно, че всеки ден се налагаше да минава покрай нейния магазин на отиване и връщане от университета.

Реши да не й обръща внимание. Ако не друго, поне трябваше да й бъде благодарен. Беше го накарала да изпита отдавна забранени чувства. Може би отново щеше да започне да ходи на срещи. В колежа беше пълно с красиви и свободни жени. Но самата мисъл затова никак не го въодушеви.

Да водя светски живот — поправи се Спенс. — Ходенето на срещи с тийнейджърите събужда асоциация с авто киносалон, пица и запотени длани. А той беше зрял мъж и бе крайно време отново да започне да изпитва удоволствие от женска компания. При това на жени над пет годишна възраст — усмихна се и погледна свитата в юмрук ръчичка на Фреди в своя за ръка.

Интересно какво ще кажеш — мълчаливо я попита, — ако поканя някоя дама на вечеря? Спомни си насълзените й и пълни с обида очи, когато двамата с Анджела я оставяха сама, за да отидат на театър или на опера.

Обеща си това да не се случва никога повече. Внимателно я отмести от гърдите си и я остави на възглавницата. Сложи до нея широко усмихната кукла и подпъхна одеялото под брадичката й. Облегна се на леглото и огледа стаята.

Всичко тук носеше отпечатъка на Фреди. На полиците бяха наредени нейните кукли, зад тях бяха книгите й. Смешните, пухкави пантофи с апликации на розови слончета, бяха поставени до любимите й маратонки. Стаята даже мирише на малко момиченце — на шампоан и цветни моливи. Нощната лампа с форма на еднорог светеше и през нощта, за да не се уплаши, ако случайно се събуди на тъмно. Задържа се още малко на вратата. Светлината на лампата му действаше не по-малко успокояващо, отколкото на нея. Тихо излезе, като остави вратата открехната.

На долния стаж се показа Вера с поднос с кафе. Икономката беше едра мексиканка, еднакво широка от раменете до ханша. След раждането на Фреди тя се бе оказала не само изключително полезна, но и незаменима. Спенс знаеше, че с пари можеш да си осигуриш предани служители, но обичта не се купуваше. А от първия момент, в който Фреди се появи в къщата, увита в обточено с дантела одеялце, Вера я обикна за цял живот.

Икономката вдигна поглед към втория етаж и на набръчканото й лице се появи усмивка.

— Много вълнения й се струпаха днес, нали?

— Да, и се бори като лъв да не заспи. Вера, не си създавай излишна работа.

Тя само сви рамене и отнесе кафето в кабинета.

— Нали казахте, че ще работите.

— Да, но няма да стоя до късно.

— Затова ви направих кафе, преди да си отида в стаята и да седна пред телевизора. — Остави подноса на бюрото и продължи да говори с лек испански акцент. — Сладката ми кукличка, много е доволна от училището. Вече има и нови приятелки. — Не сподели със Спенс колко беше плакала тази сутрин, когато Фреди се качи в автобуса и замина на училище. — Сега, когато къщата е празна по цял ден, всичко успявам да свърша. Не стойте много до късно, доктор Кимбъл.

— Няма. — Това беше една учтива лъжа. Беше твърде възбуден, за да заспи. — Благодаря, Вера.

— Няма за какво. — Приглади стоманено сивите си коси. — Исках само да ви кажа, че тук много ми харесва. Отначало се страхувах да напусна Ню Йорк, но сега съм доволна.

— Без теб нямаше да се справим.

— Вярно е. — За нея това беше нещо естествено. През седемте години при „сеньор Кимбъл“ тя тайно се гордееше, че е икономка на много важен човек — уважаван музикант, доктор по музика и университетски професор. А откакто се роди Фреди, тя толкова обикна „своето момиченце“, че би останала да работи при Спенс, независимо от неговото обществено положение.

Отначало Вера често мърмореше, че е принудена да напусне удобствата на Ню Йорк и да се премести в малко градче, но беше достатъчно умна и разбираше, че сеньор го прави само заради Фреди. Днес момиченцето се върна от училище засмяно, щастливо, развълнувано и непрекъснато говореше за новите си приятелки. Ето защо и Вера беше доволна.

— Вие сте много добър баща, доктор Кимбъл.

Спенс я погледна внимателно. Добре си спомняше времето, когато Вера съвсем не мислеше така.

— Старая се.

— Така е. — Икономката спокойно постави една книга на полицата. — В тази голяма къща спокойно можете да свирите на пиано през нощта, без да се притеснявате, че ще я събудите.

Отново я погледна. Разбираше, че посвоему се опитва да го окуражи отново да се занимава с музика.

— Не, няма да я безпокоя. Лека нощ, Вера.

След като се огледа, за да се убеди, че няма какво повече да се оправя, тя излезе от стаята.

Останал сам, Спенс си сипа кафе и се захвана с документите, струпани на бюрото му. Училищните формуляри на Фреди и формулярите в колежа. Имаше доста работа, тъй като през следващата седмици започваха лекциите.

С нетърпение очакваше началото на семестъра. Все пак донякъде съжаляваше, че музиката, която преди непрекъснато звучеше в съзнанието му, отдавна го бе напуснала.