Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (6)

Глава шеста
Ревящите четиридесетградусови ширини

По обяд на 18 октомври след обработка на данните от слънчевите наблюдения установих, че съм преполовил пътя до Австралия: до този ден бях изминал 7300 мили, а до Сидней ми оставаха 6570 мили. Сякаш за да отпразнува това постижение, денят като по магия се промени: вместо сив и намръщен, с оловни ниски облаци, покрили цялото небе, той стана ясен, безоблачното синьо небе засия, а тъмносиньото море заискри. Слънчевото време обаче не ме избави от работа. Имах неприятности с раксите на генуезкия стаксел. Те постоянно се откачаха и трябваше да свалям голямото платно, за да ги закача отново. Наложи се да изоставя платното на палубата, защото, преди да се заема с раксите, бях замесил тесто и трябваше да тичам да го сложа във фурната, преди да е спаднало. Оставих хляба да се пече и се върнах на палубата. Смених големия генуезки стаксел с тристафутовия кливер и установих, че тази промяна се отрази добре на яхтата. Докато спусках бизан-стаксела, едва не полетях във въздуха — вятърът се промъква ужасно коварно.

Наоколо лятяха хиляди малки сребристи буревестници. Това са очарователни птици със сребърнобели кореми и с белезникавосиви гърбове. Те се носеха стремително над вълните като лястовици, но не видях нито една да грабне нещо от водата. Все пак в морето за тях навярно има храна. Не се интересуваха от „Джипси Мот“ — сигурно я мислеха за ужасно бавна и тромава птица. Стадо морски свине^[1] играеха пред форщевена, докато аз се борех с платното. Но щом чуха плющенето на падащия бизан-стаксел, мигновено изчезнаха.

Поставих всички платна в ред. „Джипси Мот“ вървеше отлично на остър бейдевинд. Плаването в този слънчев следобед и вечерта беше голямо удоволствие. Платната и блоковете сякаш бяха задремали. Като че ли за първи път от безкрайно много дни в ушите ми не гърмеше какафонията от тяхното скърцане и плющене. Самата яхта сякаш плаваше с удоволствие и напомняше добър кон, който препуска бързо, без да се изтощава.

Прибрах картите на Южния Атлантик и извадих картите на Индийски океан. Нямах много навигационни карти. Преобладаваха метеорологическите, издадени от Хидрографското управление на САЩ, а също и сборни, гномонически и карти на теченията, издадени от Британското метеорологическо управление. Вълнуващо е да преминаваш от един океан в друг. Не се случва често на един мореплавател с малък съд да сменя океани по време на едно и също плаване!

Минавах край нос Добра надежда, макар и далеч на юг от него. Времето ставаше все по-бурно. Четиридесетградусовите ширини наистина започнаха да реват, а силните ветрове внезапно се превръщаха в щормове. Болката в крака още ме мъчеше, започнах да страдам и от недостиг на сън. През нощта срещу 20 октомври в 2,30 часа заспах дълбоко, сякаш спях за първи път от години насам. Но скоро след 4,30 се стреснах. Една вълна беше прехвърлила борда и изсипа цяло ведро върху главата ми. Скоро след това последва още една и още една… Сам си бях виновен, защото оставих отворен капака на входния люк, но от това банята не стана по-приятна. Станах, преоблякох се, спуснах щормовия кливер и обърнах яхтата право по вятъра, като мислех, че „Джипси Мот“ ще полети напред с голи мачти. На палубата беше същински ад, духаше силен вятър и от небето и морето едновременно се стичаха потоци вода. През цялото време трябваше здраво да се държа за нещо, защото бордовото клатене беше съпроводено от силно надлъжно люлеене. Спуснах платното, но усетих пристъп на морска болест и отидох отново да легна и да се опитам да заспя. Не бях си съблякъл още мушамените дрехи, когато „Джипси Мот“ се обърна към вятъра, и аз отново трябваше да се облека и да изскоча на палубата колкото мога по-бързо.

„Джипси Мот“ отказа да се подчини на руля и да промени положението си. Видях, че крилото на автоматичното управление се върти на оста си и следователно не може да управлява руля. Реших да спусна плаващата котва зад кърмата с надежда, че ще обърне яхтата с кърмата към вятъра. Така и направих, след като взех всичко необходимо: въртяща скоба, шегел, въже от ахтерпика и плаващата котва от форпика. Само че замисълът ми не успя. Яхтата се движеше прекалено бавно, за да може плаващата котва да забере вода и да обърне съда.

В щорм с голи мачти, „Джипси Мот“ дрейфуваше, обърната с борд към вятъра и вълните. Всичко това ме убеди, че не мога да я накарам да плава така, с голи мачти в открито море по вятъра. Без щормови стаксел, опънат на форщага, рулят не можеше да я контролира. Това беше сериозен недостатък. Той означаваше, че нейната минимална скорост по вятъра при щорм щеше да бъде осем възла. Никога не бях предполагал такова нещо! „Джипси Мот III“ отлично се подчиняваше на руля, когато плаваше на фордевинд, а дори и на пълен бакщаг без платна. А яхтата „Фигаро“, строена по американски проект, се управляваше съвършено леко, когато една нощ се прибрахме с нея в силен щорм и без платна по Ламанш.

Беше отвратително време. Вятърът се засили до 55 възла и подмяташе яхтата на всички страни. Всеки път, когато някоя вълна заливаше палубата, през входния люк в каютата нахлуваше вода. Секстантът, който за по-сигурно бях оставил на една койка, беше паднал на пода. Добре че го бях сложил в калъфа му. Докато бях в кокпита, една вълна ме окъпа целия. Водата ми се стори учудващо топла, а и не ме плисна с голяма сила, сигурно защото нямахме ход. Въздухът беше ледено студен. Биеше град. Крилото на автоматичното устройство се повреди: то преряза болта и шплента, с които се прикрепяше на една вертикална ос. Имаше вероятност да се откъсне и вятърът да го отнесе. Не можех да го ремонтирам, защото беше невъзможно да се работи в такъв силен вятър и такова яростно море. Само го закрепих временно.

Бурята продължи целия ден. От време на време вятърът сякаш поутихваше и аз излизах на палубата да видя какво мога да направя с автоматичното управление. В един такъв интервал успях да сваля веслото и да го вдигна на борда, за да не го блъскат вълните. Удивително е, че вятърът не успя да отнесе крилото. След тези временни затишия той отново връхлиташе и аз не можех да се заема с поправката. Пернатият свят доста се възбуди при вида на пенещата водата плаваща котва. Гледах птиците, как летят срещу щормовия вятър, и забравих за малко моите беди. Сякаш се катереха по склоновете на вълните, така близо се носеха над водата. В три часа след обед те загубиха всякакъв интерес към моята плаваща котва, защото въжето, което я теглеше, се скъса и котвата потъна.

Една гигантска вълна налетя върху „Джипси Мот“ и я завъртя на 180° — с нос на северозапад. Можех да я върна в предишното положение само ако вдигна платно, но за платна пък беше прекалено бурно. Реших, че няма голямо значение, накъде е обърната. Макар че вълните ни подхвърляха на всички страни, трудно можеше да се каже дали изобщо „Джипси Мот“ се движи.

От 24 часа не бях хапвал нищо. Не чувствувах глад. Надрасках в дневника: „Мисля, че гаденето убива апетита. Това съвсем не е моят най-щастлив ден, но можеше да бъде и по-лошо. Навън е много студено“.

До вечерта успях да дам ход на яхтата. Вятърът утихна. Успях да вдигна малкия щормови кливер и да направя поворот фордевинд. Опитах на бърза ръка да поправя автоматичното управление и го вързах с въжета, но от това нищо не излезе и веслото му остана на палубата. Закрепих румпела в нужното положение, като използувах склонността на „Джипси Мот“ да се движи на халфвинд. Оставих го така до сутринта. Голямото вълнение продължаваше, но ние плавахме. Океанът всяваше ужас. Щом погледнех наоколо от палубата, разбирах, че трябва със зъби и нокти да се държа, за да остана жив. Струваше ми се невъзможно да се измъкна невредим от тази чудовищна маса вода, която се сриваше върху нас. Отново и отново „Джипси Мот“ изскачаше на гребена на вълните. Някои от тях блъскаха така свирепо яхтата, че ги нарекох тарани. Започваха да се разбиват на 25 ярда от нас. Изглеждаха ми високи сто фута, а в действителност сигурно са били около 40. Подхвърляха яхтата като тапа, въртяха на всички страни и я накланяха към бордовете ѝ. Нагласявах автоматичното управление и слизах в каютата, но там откривах, че се движим с 40° встрани от истинския курс. Отново се качвах на палубата, за да го оправя. Разбрах, че при тези гигантски вълни, които обръщаха яхтата на 45–60°, автоматичното управление не можеше да се справи.

„Джипси Мот“ демонстрира своя трети порок. На гребена на вълната тя излизаше от курса, отмяташе се настрани и заставаше с борд към вятъра и вълнението. Понякога автоматичното управление я връщаше отново на курса ѝ, но често вятърното крило се обръщаше на 60° към щормовия вятър и налягането върху него се увеличаваше извънредно. Счупването в такива случаи щеше да е неизбежно, защото предохранителната муфа се беше износила. Обръщането с борд към вятъра е била най-голямата опасност за клиперите. Ако някоя голяма вълна обърне клипера с борд към страшния щорм на южните ширини, при силното люлеене той е могъл да зарови мачтите си във водата. А щом платната се намокрят, много вероятно е било и да потъне, както се е случвало с много клипери. Но дори да оставим настрана тази опасност (впрочем за себе си не я считам толкова сериозна, понеже „Джипси Мот“ може да издържи на крен, при който клиперът неминуемо би потънал), обръщането с борд към вятъра заплашваше сериозно сигурността на автоматичното управление. За да намаля тази опасност, трябваше да намаля площта на платната, които спокойно бих носил на мачтите при същите условия в северните води. Това е голяма пречка за осъществяване на моя замисъл, защото бях разчитал на дълги преходи, носен от западните ветрове в големите южни ширини. Бях се надявал, че една дълга лека яхта, както беше проектирана „Джипси Мот“, ще прави ежедневно преходи от по 250 мили. Не съм конструктор и мнението ми относно причините за номерата на „Джипси Мот“ може би няма особена стойност. Но аз придобих достатъчно опит с тази яхта и смятам, че склонността на „Джипси Мот“ да се обръща към вятъра с поразителна бързина и лекота се обяснява с недостатъчно пълния профил на долната част на форщевена. Поради това при едно обръщане неговата плоскост не оказва достатъчен натиск върху водната маса. Освен това корпусът беше зле балансиран и върху румпела трябваше да се оказва огромен натиск, за да действува рулят. Течеше и капеше отвсякъде. Ето списъка:

комингса над умивалника

комингса над готварската печка

палубата над отоплителната печка (силно пропуска)

палубата откъм главата на кърмовата койка

входният люк на каютата свободно пропуска вода откъм двата борда (в зависимост от крена)

всички болтове в капака на входния люк

в краката на кърмовата койка под външния ръб на седалката в кокпита

палубата откъм главата на лявата каютна койка

носовият сандък на десния борд (всичко в него е прогизнало)

винтила на канализацията в галюна

двата светлинни люка, когато са затворени.

Трябваше насила да си натъпча нещо в устата. Хапнах няколко залъка ментов кекс, за да не отпадна съвсем. И тази закуска не мина без премеждия. Счупих си един зъб. За щастие напипах с език парченцето и го извадих. По-късно щях да се заема с него. Моят зъболекар Найджъл Форбс ми беше дал комплект зъболекарски инструменти и сега беше дошло време да ги използвам. Но вълнението беше толкова силно, че трябваше да отложа зъболекарските си занимания. Почистих и изпилих отчупеното парче, както ми беше казал Найджъл. После го увих в хартия, за да дочака на безопасно място приемния час в аматьорския зъболекарски кабинет на „Джипси Мот“. Направих си чаша чай и си легнах.

Ставах три пъти през нощта, за да проверя румпел-тросите. Искаше ми се да държа курс 90° от попътния вятър. Никак не ми се щеше да допускам поворот фордевинд. Духаше дяволски силен вятър, но успях да подремна. И все пак около 6 часа сутринта „Джипси Мот“ прехвърли платната си на другия борд и започна бясно да се клати с нос, обърнат на запад-северозапад. Навън изглеждаше студено и враждебно. Трябваше да се заема с поправката на автоматичното управление — явно повече не можех да продължавам така. Цял час се обличах, пих чай, събирах необходимите инструменти и главно кураж, за да изляза от каютата. Клатенето беше страшно, а аз се чувствувах слаб като полумъртва мишка. Ето какво съм записал в дневника два часа по-късно: „09,09 часа. Ето че всичко е в ред. Вятърното крило е поправено, веслото на автоматичното управление е във водата и влезе в действие, бизанът и генуезкият стаксел са вдигнати. Вятърът, разбира се, поутихна и трябва да вдигна още платна, но засега обявявам стачка и имам намерение първо да закуся. След щорма, при който вятърът достигаше 40–50 възла в час, океанът все още е свиреп. Крилото на автоматичното управление стърчеше извън кърмата. Поправката му съвсем не приличаше на приятна разходка, но можеше да бъде и по-зле. Кафето е готово, да му отдадем дължимото!“

Този ден проведох успешно радиовръзката с Кейптаун и се почувствувах много по-добре. През цялата тази част от моето плаване страшно се изтормозих от лошите условия за радиовръзка. Изпитах огромно облекчение, че можах да изпратя съобщение до вестниците, които съдействуваха за изпълнението на моя замисъл. Когато не успявах да осъществя радиотелефонната връзка, аз се измъчвах, защото мразя да не изпълнявам това, което вече съм обещал. При лоши условия дори радиотелефонният разговор се превръща в истинско мъчение. Случваше се цял час и двайсет минути да предавам телеграма от 250 думи. Това направо ми вадеше душата.

С подобряването на времето апетитът ми се върна. На 22 октомври в дневника бях отбелязал едно забележително гастрономическо събитие: „Каква прекрасна закуска! Чаша горещо какао със захар, сушени банани и пшеничени ядки, палачинки с лук (това се получи вместо омлета от яйчен прах), препечени филии от черен хляб, конфитюр от лимони, чаша кафе“.

Извадих комплекта със зъболекарски инструменти и един час се занимавах със зъба си. Успях да залепя отчупеното парче, но заедно с него залепих и част от памука, който бях подложил, за да държа езика си настрани от зъба. Оставих го така, защото се страхувах да не отчупя отново залепеното парче.

На палубата намерих красива сепия, дълга 6 инча. Гърбът ѝ беше привлекателно оцветен с красиви ярки тонове като черупка на костенурка и съвсем не приличаше на белезникавите същества, които бях виждал преди. От нея можеше да стане чудесна рибена чорба, но ми беше жал да я изям.

Птиците продължаваха да внасят оживление в моя живот. Малките сребърни буревестници като луди се премятаха около яхтата. Изглежда, им харесваше да прелитат през завета на платната; завихрянето на въздуха сигурно ги интригуваше и учудваше. Хвърлих им няколко пшеничени зърна, но те не им обърнаха внимание. Когато изсипвах кофата с отпадъци, аз я удрях в леерите и това привличаше „кокошките от Добра надежда“ (буревестниците с бели гушки). Те кацаха по водата и кълвяха останките от моята кухня. При всеки такъв случай се чувствувах малко гузен, защото зеленчуковите отпадъци от моето икономично хранене не бяха повече от чаена лъжичка. В сравнение с отпадъците на някой голям пътнически параход това беше нищо.

По това време започнаха да се срещат и истински албатроси. Не че предишните албатроси или поне птиците, които наричах албатроси, не бяха истински. Но те изглеждаха пиленца в сравнение с тукашните огромни птици. Един такъв красив екземпляр с размах на крилете не по-малко от осем фута профуча край мен.

Залепеният зъб, уви, не издържа дълго. Когато по време на вечерята се опитах да отхапя с него, отчупеното парче пак се отрони. Най-добрите зъболекари, разбира се, не слагат памук в сместа за циментиране. Опитах още веднъж операцията, този път без памук, но пак не успях. Най-после взех пила, изпилих нащърбения остатък в устата си и го оставих така.

Какво очаквах аз от ревящите четиридесетградусови ширини? Яхтсмените не обичат много тази част от океана. Корабите рядко минават оттук, защото парните машини и Суецкият канал преместиха пътя за Австралия. От дневниците на клиперите имах впечатление, че тук духат устойчиви ветрове, които ден след ден гонят корабите по бурното море на изток. Естествено животът никога не отговаря на добре подредената схема, в каквато го превръща нашето въображение. Клиперите са правили велики преходи, които са останали в паметта на хората, но те също така са имали дни (пък и седмици) на мъчителни разочарования. От дневниците на големите кораби човек може да получи съвсем лъжлива представа за океана. В сравнение с „Джипси Мот“ „Къти Сарк“, „Термопили“ и другите техни събратя изглеждаха огромни. Щорм, който принуждаваше мен, самотния мореплавател, да легна на дрейф и да се оставя на милостта на вятъра и морето, за тях е бил хубав и благоприятен вятър. Имах достатъчно опит от самотното плаване с малки яхти, за да мога да преценя всички тези неща разумно, но между разумната преценка и емоционалната нагласа по отношение на реалността на нещата има голяма разлика. След като бях чел и изучавал морските преходи на клиперите, очаквах в ревящите ширини да срещна преди всичко устойчиви ветрове. А излезе точно обратното — непрекъсната смяна на щормове и затишия. Тези постоянни промени съвсем не минаваха гладко. Разликата между тях и всичко, което познавах дотогава, е като разликата между закачливите игри на котенцето и дързостта на тигърчето. Шкваловете, придружени с промени в посоката на вятъра, съвсем не напомнят плавното превключване на скоростите на автомобил от 20 на 25–30 мили в час, а по-скоро на яростно дръпване от 20 на 90–100 мили в час. Другото, което ми е трудно да опиша, а дори и да изкажа с думи, беше чувството на самота в този пустинен край на света. Бях свикнал със Северния Атлантик. Той е и страшен, и свиреп, но в неговата атмосфера присъствуват духовете на мъжете, които са го прекосявали на длъж и шир и са загинали в него. А тук, далеч в южните ширини на Индийски океан, царува велика пустота. Струваше ми се, че се намирам на космическо разстояние от останалото човечество.

В неделя, на 23 октомври, вече се приготвях за закуска, когато получих силен удар. Мечето, което ми подари Шейла Скот, стоеше на лавицата до моя радиопредавател „Маркони“. То постоянно падаше на пода. Тази сутрин, както хиляди пъти досега, отидох да го вдигна. Взех го в едната си ръка, а с другата се ловех тук и там, докато се придвижвах в каютата. Тъкмо се бях пуснал и търсех къде пак да се хвана, когато последва яростен тласък, който ме захвърли върху ръба на масата. Надигнах се и усетих силна болка под дясната мишница. Помислих, че съм счупил някое ребро. Опипах се: всичко беше в ред. Пак получих жесток урок: никога да не се придвижвам из каютата, без да се държа или поне да държа под око предмета, който моментално да мога да сграбча, ако яхтата бъде захвърлена на борд. Бордовите вълни подмятаха съда с резки тласъци и силно го накланяха. Изпитвах остра болка в ребрата. Утешавах се, че можех да бъда много по-тежко ранен и че този урок щеше да ми е от полза, стига да го запомня.

След сътресението закусих и отидох на палубата да сменя трисела с грота. Мисля, че „Джипси Мот“ имаше нужда от него, защото вятърът като че ли поутихваше. Това платно не ми харесваше. Него най-малко го обичах. При управлението му преди всичко се изискваше прекалено голяма физическа сила: платното вечно се замотаваше във вантите или шкотът му запъваше. Второ, при вдигането на грота се налагаше не по-малко от шест пъти да притичвам от мачтата в кокпита и обратно, за да отпусна топенанта или да поставя автоматичното управление по-остро срещу вятъра, тъй като бакщагът триеше задната шкаторина на платното. Правех още няколко прибежки, за да отпускам грот-шкота при вдигане на платното. След всичко това трябваше да освободя талрепа на бакщага и да го закача на вантата. За какъв дявол тогава използвах грота, ще попитате вие. Преди всичко той имаше два пъти по-голяма площ от трисела и много по-голяма теглителна сила, а когато е поставен правилно, по-добре държи яхтата по курса. Освен това гротът беше пригоден като водосъбирателно платно, а аз имах нужда от дъждовна вода, за да попълня запасите си. Човек обаче към всичко се приспособява и в края на плаването аз съумях да измисля метод за вдигане на грота без никакви трудности при шестбалов попътен вятър.

Тази вечер стана един глупав инцидент с такелажа. Откачих лостовия обтегач и свалих бакщага на десния борд, да го прикрепя към вантата, за да не жули грота. Постепенно обаче разхлабеният бакщаг се плъзна нагоре по вантата и стигна до самата краспица. Така нямаше да мога да поставя бакщага, ако се наложи. Половин час се мъчех да смъкна лостовия обтегач с куката, но не успях да го помръдна. После се стъмни и аз реших да оставя всичко за другата сутрин; имах намерение да се покатеря на мачтата и да го смъкна. Тревогите за мачтата без един бакщаг не ме оставиха през цялата нощ. В 01,30 часа след полунощ станах и осветих мачтата с фенера. Изглеждаше съвършено неподвижна. Въпреки намеренията си не посмях да приближа яхтата по-остро срещу вятъра. В 05,30 часа се качих на палубата да оправя бакщага. Реших още веднаж да се опитам да го сваля, преди да се покатеря по мачтата. Извадих флагщока (дълъг 5 фута и 6 инча) и завързах на върха му един тесен и остър нож за рязане на месо. Този нож бях носил на борда на различни съдове цели десет години. Сега за пръв път го използвах. Стъпих на грот-гика и едва достигнах с острието му найлоновото въженце, с което бакщагът беше привързан към вантата. След дълго търкане и мушкане успях да го прережа.

Докато се занимавах с бакщага, „Джипси Мот“ препускаше по сивозелените вълни. Кренът беше голям и се чувствувах много неудобно, но оставих грота вдигнат, защото очаквах вятърът да се обърне по часовниковата стрелка и да изправи яхтата. Спуснах се в каютата с надеждата да поспя още малко. Уви, сбърках: вятърът се обърна обратно на часовниковата стрелка и скоро „Джипси Мот“ плаваше в остър бейдевинд срещу югоизточния вятър. С големи мъки натегнах грота и се почувствувах измамен, защото според американските лоцмански карти югоизточните ветрове са крайно редки в този район на океана. Записах в дневника: „Какво безобразие — източен вятър в ревящите ширини!“

Следващото денонощие вятърът продължи да духа обратно на часовниковата стрелка с интервали от леки непостоянни въздушни течения или почти пълни щилове. Непрекъснато бях зает с платната и търсех най-изгодното положение, за да изстискам всичко, което яхтата можеше да даде. Капнах от умора. Страшно ми се спеше. Най-после на 25 октомври преди обяд вятърът започна да се обръща от запад. Непрекъснато се усилваше. Внезапно се разрази силен щорм. Зная, че не трябваше да се оставя така да ме изненада, но бях толкова уморен, че не можах да реагирам бързо в критичния момент. Тъкмо закусвах. Грабнах си шубата и се втурнах в кокпита по пантофи, за да обърна яхтата по вятъра. При голямата площ на вдигнатите платна силата не ми стигна да помръдна руля дори с помощта на румпел-тросите, след като откачих крилото на автоматичното управление. По-късно осъзнах грешката си: като освободих крилото, не бях отстранил тягата на автоматичното управление върху румпела, а тя влияеше на рулевия сектор. Ето защо напразно се мъчех да отместя румпела и не можах да преодолея огромното съпротивление, което оказваше притиснатото към борда весло. Удвоих усилията си върху румпел-тросите и румпелът внезапно се премести. Яхтата направи поворот фордевинд, преди да мога да я овладея. Гикът се прехвърли на другия борд. Със страшен удар изтръгна от палубата една от стойките на леерите. Докато грот-гикът профучаваше над палубата, пълзунът на шкота се изтръгна от релсата и откъсна шкотовия спирач, който беше завинтен на нейния край.

Предните платна стояха на другия галс и аз прехвърлих грота обратно, без да забележа, че с прехвърлянето на гика на десния борд топенантът се е закачил за горната краспица. Удивително е (и трябва да се отдаде дължимото на такелажа и рангоута), че краспицата не се счупи при обратното прехвърляне на гика. През цялото това време аз се подвизавах по домашни пантофи, гологлав и без спасителен нагръдник. За щастие бях скътал един запасен в кокпита. Нахлузих го, събух чехлите и ги хвърлих в каютата. Поне те да останат сухи! Не можех да изляза с тях от кокпита, защото подметките им се плъзгаха и беше опасно.

Закрепих румпела така, че да си отдъхна малко преди следващия непредвиден поворот фордевинд или оверщаг, и изтичах бос да спусна грота. По-издутата му част падна във водата, тъй като гикът беше излязъл извън борда. После спуснах генуезкия стаксел и кливера, откачих фаловия ъгъл на всяко платно и внимателно закрепих фаловете. Не исках да се намотаят на краспиците. Оставих платната както си бяха, въпреки че частично бяха потопени във водата. Преди да изляза от кокпита, отпуснах фала на бизана с надеждата, че платното ще се спусне само. Но това не стана и платното се повреди. „Дребна работа. Можеше да бъде и по-лошо“ — утешавах се аз.

Когато се върнах при грот-гика, забелязах омотания на наветрената краспица топенант. Първата ми работа беше да прибера и привържа платното на три места, за да намаля съпротивлението на щормовия вятър, достигнал в този момент скорост от 45 възла. После качих гика на борда, за което се наложи да натегна наветрения обтегач. Като достигнах нока на гика, откачих от него топенанта и завързах гика върху палубата. После вдигнах щормовия кливер и веднага щом „Джипси Мот“ набра ход отново, включи автоматичното управление. Мъчех се колкото може по-бързо да оправя нещата, защото се страхувах да не се повреди автоматичното управление, докато „Джипси Мот“ лежи в дрейф. Вълните прехвърляха веслото от единия на другия борд. Яхтата се тресеше при всеки негов удар.

Странно е какви нелепи мисли се въртят в главата на човек дори в критични мигове. При неочаквания поворот фордевинд и последвалите неприятности моята единствена грижа беше, че не съм си сложил кепето и очилата ми могат да изхвръкнат. Тази сутрин реших хубаво да се окъпя. Краката ми тъй и тъй бяха вече измити.