Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (5)

Глава пета
Жадувам за вятър и дъжд

На 1 октомври, пет седмици след тръгването, отново изпитах глад и си направих прекрасна закуска. Бях спал спокойно и се събудих истински отпочинал. Отидох на палубата и смених щормовия кливер с работния. Това ми отвори апетит, а морето ми подари една летяща риба. Изчистих я, изпържих я и тази закуска остана незабравима за мен. Ето и менюто:

1 грейпфрут (една част от него изхвърлих, защото беше почнал да загнива)

2 картофа, изпържени с рибата

2 филии черен хляб с масло и конфитюр от портокали

чаша и половина кафе.

Когато се справих с всичко това, аз се качих на палубата, да вдигна още някое платно.

Между 32-ия и 35-ия ден от плаването загубих доброто си положение по отношение на „Къти Сарк“. На 33-ия, 34-ия и 35-ия си ден тя е правела ужасно бързи преходи в сравнение с мен и докато в 33-ия ден я гонех само с 40 мили, то на 35-ия ден бях изостанал с 352 мили. Това беше обезкуражаващо и от време на време ме обземаше дълбоко отчаяние. Чувствувах, че яхтата е прекалено голяма, за да я овладявам в трудни моменти. А когато трябваше да ставам посред нощ при някоя нова бъркотия с тежка работа по палубата, съвсем ми причерняваше. Обичах да си мечтая колко различно би било да си на яхта с пълен екипаж на борда и да си готов да се справиш с най-трудни условия във всеки момент. Тези настроения минаваха, особено когато успявах да си поспя спокойно няколко часа. Това ме преобразяваше и аз с удоволствие се залавях за всички належащи работи. Поливах си градинката и засявах нови семена на местата, където бях обрал салатата. Пусках си и музика. Колко прекрасен може да изглежда животът, когато всичко върви гладко и имаш хубава музика! Когато слушах концерта, записан от Джайлс на магнетофона, разбирах, че приемам живота прекалено сериозно и се безпокоя за неща, които всъщност нямат значение.

Югоизточният пасат се задържа по-дълго, отколкото очаквах, защото според средните данни от три дни трябваше да имам североизточни ветрове. Те щяха да ме подгонят напред, без да се блъскам в безкрайните щормове, които ме биеха право в лицето.

Вечерта на 1 октомври все още бях в югоизточната пасатна зона и се оплаках в корабния дневник, че „сякаш съм обречен да плавам вечно на юг“. Нощта беше непрогледна, но когато се качих на палубата, очите ми постепенно свикнаха. Усетих някаква промяна. По-късно записах: „Матросите на клиперите е трябвало да познават въжетата като пръстите на ръцете си, защото са нямали никакво осветление. Ако човек е на вахта, очите му свикват и той започва да вижда удивително добре в непрогледната тъмнина. И все пак на екипажа на клиперите, както и на мен, от време на време се е налагало стремглаво да излита от койките и да се хвърля на палубата — «Всички на палубата!» След четири часа излязох от областта на пасатите. Не можех да повярвам на очите си, когато видях на компаса, че лежа на румб юг-югоизток. За първи път, откакто бях пресякъл екватора, можех да се насоча към Гринвичкия меридиан на 40° южна ширина. Намирах се на 300 мили югоизточно от остров Тринидад.

Вятърът се усили до 24 възла в час и в очакване на буря от североизток аз отпуснах всички шкоти и взех два рифа на грота. Но бях сгрешил, защото вятърът спадна до 18 възла в час. «Джипси Мот» плаваше отлично и чудесно следваше курса. Дори престанах да се безпокоя. Този ден стана едно много лошо произшествие: опитвах се да поправя Люмъровия механизъм, който застопоряваше пълзуна на грот-шкота, когато изпуснах най-голямата си и най-незаменима отвертка през борда.

През нощта на 2 октомври видях Южния кръст за пръв път от 1938 година, когато се връщахме с Шейла от Нова Зеландия. Беше вълнуваща гледка, въпреки че една от четирите звезди междувременно беше избледняла и това загрозяваше красивото съзвездие.

Сега се намирах в пустинна област на океана, рядко посещавана от кораби. На около 75 ярда от яхтата видях голяма птица. Заприлича ми на албатрос, но можеше да бъде и буревестник. Окачих в каютата красивия шал на Шейла с изображения на коне и карети. С ярките си тонове той оживи помещението.

В понеделник на 3 октомври измерих количеството на прясната вода и открих, че ми бяха останали само 21 галона освен бидона (около 2,5 галона), който синът ми Джайлс ме накара да взема като последна резерва. Изключих го от изчисленията си като сигурен запас. Това беше тревожно, но не и критично обстоятелство. Когато тръгнах, аз знаех, че на борда нямам достатъчно вода, за да изкарам до Сидней. По време на шестте седмици плаване бях задоволявал всичките си нужди от прясна вода и разчитах, че ще мога да напълня резервоарите си, преди те да се изчерпят. Но бях подценил нуждата от прясна вода, особено двукратното поливане на градинката ми всеки ден. Много други неща също изискваха прясна вода — печенето на хляба, сушените зеленчуци, млякото и яйцата на прах. Картофи можех да варя и в морска вода, но ориз — не. Не дооценявах нуждите си и бях преувеличил възможността да събера дъждовна вода. Понякога, по време на шквал, валеше дъжд, но не в необходимите за събиране количества. Осъзнах, че бях направил грешка в пресмятанията си — такава грешка, която може напълно да провали по-продължително плаване с малка яхта, макар и да не е от значение за плаване от една-две седмици. Моята система за събиране на прясна вода се състоеше в събиране на стичащата се по грота дъждовна вода в кухия гик и отвеждането ѝ по тръба в резервоарите. Не бях пресметнал, че дъждът обикновено е придружен от силен вятър и тогава гротът е свален. Дори и да е вдигнат, водата ще е така смесена с пръскащата морска пяна, че няма да е годна за пиене. Трябваше да приспособя бизана за събиране на дъждовна вода, защото в бурно време той стои вдигнат, докато гротът е свален. Счита се, че половин галон (четири пинти) сладка вода на ден е напълно достатъчен за човек при нормални обстоятелства. В това, разбира се, влиза и водата за пиене и за готвене и нито капка за миене или пране. Половин галон на ден е дажбата на старите платноходи. При такова разпределение моите 21 галона щяха да ми стигнат за 42 дни. Изглеждаше просто невероятно, че през това време няма да завали, за да си попълня запасите. Но на дъжд не можех да разчитам. Бях поразен, когато открих, че през цялото това време в морето нито веднаж не беше валяло. Колко трябва да издържа с моите 21 галона? Не се знаеше какво ще стане, ако по една или друга причина изобщо не падне дъжд или пък аз не мога да го събера в резервоарите? Надявах се да пристигна в Сидней за сто дни, което означаваше още най-малко 65 дни в океана, но можех да пристигна и за 120 или 140 дни. Можех да счупя мачта или радиото ми да излезе от строя и с месеци да дрейфувам в тези пустинни води. Беше малко вероятно, но можеше да се случи. Реших да не харча повече от половин галон на ден и да водя сметка за всяка пинта вода, която използувам. Ако успея да се справя с една кварта на ден, водата щеше да ми стигне за 80 дни.

Сякаш за да ме успокои, през нощта налетя силен шквал, придружен с дъжд. На другата сутрин намерих каната, която оставих в кокпита, за да разбия в нея яйчен прах за омлет, пълна с вода. Към обед пак заваля. Изтичах на палубата да сложа найлоновата тръба за събиране на дъждовна вода от гика. Дъждът спря внезапно. Следобед отново налетя силен шквал. Отново поставих тръбата и събрах около една пинта възсолена вода. Изучих пътя на всяка капка, която се стичаше от платното в гика, а оттам в отвеждащата тръба. Скоро забелязах, че методът за събиране изисква подобрение. Водата се стичаше от платното в улея по направляващата релса, но тъй като в нея имаше отвори за нитове, голяма част изтичаше и се губеше през тях. Между два шквала измислих начин да избягна това. Когато следващият налетя, успях да събера една кофа сладка вода (около галон и половина). Вкусът ѝ пак беше възсолен, но това изглеждаше неизбежно, защото се смесваше с пяната по време на шквала и със солта, напластена на платното отпреди. Все пак водата можеше да се пие, макар и не в големи количества. Ставаше и за готвене. Уверих се, че около два часа хубав проливен дъжд ще измие солта от платното и ще напълни резервоарите ми с прясна вода.

Но такъв дъжд не заваля. Валеше, но или по време на шквалове, когато пръскаше много пяна и не си струваше да събирам водата, или пък придружен от щормови вятър, който ме принуждаваше да свалям грота, и тогава не можех да събера нищо. На 14 октомври водата намаля до 16 галона (заедно с резервния бидон на Джайлс). Като имах предвид, че на 4 октомври по време на шквала бях «спечелил» 1,5 галона, излизаше, че все още харчех повече вода, отколкото предвиждах. Направих още по-строго разпределение.

За разлика от водата храната не ми създаваше грижи, защото запасите ми бяха достатъчни. Вярно е, че привършвах нещата, които най-много обичам. Изядох последния грейпфрут и последния портокал. Докато дъвчех с удоволствие последния портокал, си помислих, че всъщност той е докаран от Южна Африка и е направил почти пълен кръг. На 14 октомври изядох последния картоф. Съжалих, че не бях взел повече, защото много ги обичам, а освен това се бяха запазили добре. Развалянето на четиринайсетте дузини яйца беше тежка загуба. Добре че имах яйца на прах. Имах и картофи на прах, но за всичко това беше нужна вода, така че от тях трябваше да се въздържам. Сега, като си мисля за този етап от плаването, идвам до заключението, че единствената беда в моето хранене са били недостатъчните белтъчини. Но как можех да го знам тогава?

Липсата на дъжд се компенсираше с приятното време, чистото небе и спокойното море. Бях разочарован, че не мога да плавам по-бързо, но се стараех да се отнасям към това философски и се наслаждавах на прекрасното време. Срещах много птици и винаги ми доставяше удоволствие да ги наблюдавам. Назначих се за съдия на птичите спортни състезания и присъдих първа награда за грациозен полет на морския гълъб. Видях няколко албатроса, но в тази част на океана те бяха дребни птици, с размах на крилете, не по-голям от четири фута. Тези трябва да са младоци, мислех си аз. По-големите сигурно вият сега гнезда. Някакви шоколадовокафяви птици следваха яхтата. Мисля, че бяха вид буревестник, който моряците от клиперите са нарекли «кокошката на Добра надежда». От време на време кацаха на групички върху водата и каканижеха също като кокошки. Но съвсем не бяха толкова питомни, колкото изглеждаха, защото видях как една от тях нападна буревестник.

Колкото се развълнувах, толкова се и изплаших, когато видях едно голямо млекопитаещо да преминава бързо покрай кърмата. Отначало помислих, че е косатка. Тези свирепи хищници убиват китовете, като скачат върху гърбовете им, докато ги изтощят. Чудех се какво ще правя, ако косатката започне да скача върху «Джипси Мот». Тази мисъл не беше приятна и аз извадих пистолета да ми е под ръка. Надявах се, че с него мога да изгоня разбойника. Но не съм сигурен дали беше косатка или не.

Освен грижите за водата през цялото време имах неприятности и със зареждането на акумулаторите. Генераторът не даваше нужното напрежение, а при самото зареждане се налагаше да използувам твърде много гориво. През втората седмица на октомври ми бяха останали само два галона и се страхувах, че няма да ми стигнат до Сидней. Радиото имаше предимство при използуване на тока, затова намалих всякаква друга употреба на електричество и седях без осветление. В системата за зареждане нещо не беше в ред, а не можех да разбера какво трябва да оправя. На 7 октомври намерих на две места къси съединения: едното между кабелите за високо напрежение и кожуха на генератора, а второто на три инча от него между два тънки, влизащи в него проводника. Беше ми крайно необходимо да се посъветвам със специалист, как да премахна тези нередности, и да питам дали мога да изключа изцяло генератора и да съединя акумулаторите пряко. Радиовръзката обаче беше толкова лоша, че едва успявах да си предам координатите, а камо ли да предам едно твърде заплетено съобщение за работния режим на генератора. След един месец, в течение на който радиовръзката беше крайно лоша или съвсем се прекъсваше, най-после ми се удаде да установя добър контакт с Кейптаун и да изпратя съобщение на Джон Феърхол от вестник «Гардиън». Обясних му неприятностите с апаратурата и го помолих да се консултира с фирмата-производител. На 14 октомври отговорът пристигна.

Прекарах на радиотелефона повече от час и накрая имах чувството, че нервите ми ще се скъсат. Говорителят в Кейптаун имаше нисък глух глас и беше ужасно трудно да схвана дългата телеграма с инструкциите на първокласните инженер-механици. Стори ми се страшно сложно, особено като едва чувах думите. Трябваха хиляди обяснения, докато разбера някои термини, чийто смисъл не знаех и не беше подсказан от контекста. Легнах си уморен и подтиснат, а когато станах в 06,45 часа на другата сутрин, ме посрещна веселият звън на дъжда. Той скоро престана, но аз вече бях успял да си направя чай с пълен чайник прясна дъждовна вода. След като си свърших работата по палубата и регулирах платната, се заех с електротехниката. На едно място в телеграмата на Джон Феърхол ме питаха дали съм проверил натегнатостта на трансмисията на генератора. Не бях я проверил, защото в Плимут ремъците на генератора специално бяха регулирани и натегнати. Прерових справочниците на фирмата-производител и открих указанието за проверка на трансмисията. В Плимут Сид Машфорд ми беше дал специален инструмент за натягане на задвижващите ремъци и аз реших да го използувам според изискванията на инструкцията, преди да разглобя генератора. Пуснах агрегата и получих ток със сила 22 ампера. Какво щастие! Бях открил причината за повредата. Заедно с това се ругаех, че излязох такъв дръвник да не я забележа по-рано. Истината е, че мразя моторите на борда на ветроходите; те са ми противни и аз ги занемарявам. Кризата за електричество и вода свърши едновременно — тази вечер аз се изтягах на койката, четях на осветление и слушах прекрасния шум на стичащата се в резервоарите дъждовна вода. За мой късмет сред книгите си намерих едно томче с приключенията на Мегре, което не бях чел. Сименон много ми допада. Според мен няма равен на него в психологическите характеристики на героите и в умението да предаде атмосферата на действието. За разлика от скучните американски романи, където на цели страници се леят описания до най-големи подробности, а човек трябва да си блъска главата, за да открие макар и зародиш на образи, Сименон само с няколко щриха, завладяващи въображението, постига това. Съжалявам само, че не бях взел френски речник, защото тук-там срещах жаргон и непознати идиоми.

Въпреки тревогите ми около водата и акумулаторите аз се чувствувах добре. Тежката палубна работа ме изморяваше по-малко, отколкото в началото на плаването. Тогава бях слаб и в лоша форма. Смешно ми стана, като помислих, че бях прекарал целия февруари в Южна Франция, за да се приведа в супер-форма. Когато прекалено педантично подреждаш нещата, сметките винаги излизат криви. Човек може би трябва да преодолява всичко с един замах, без да хаби прекалено много усилия за постигане на целта си. Говорех си в този дух, докато си вършех ежедневната работа. Болката в крака се върна и реших, че трябва пак да пия по малко морска вода. Много е важно да се поддържа соленият баланс в организма, иначе скоро започва да се чувствува недостиг.

Щиловете се превърнаха в адска мъка. Понякога, като седях или лежах в каютата, тишината ставаше особено зловеща. Скърцането на преградата до рамото ми или на някой блок от палубата проехтяваше в гробната тишина на безбрежната пустош. Ден след ден аз чаках да дойде силен вятър от запад. В тези моменти остро усещах липсата на екипаж, който да лови и най-малкия полъх, постоянно да мени галсовете и да използва най-изгодния курс. Аз не можех непрекъснато да сменям галсовете, защото трябваше да спя. А смяната на галс без кормчия е много изморителна, защото всяко изменение на курса изисква преместване и ново регулиране на автоматичното управление.

За пет дни (от 5 до 12 октомври) «Къти Сарк» ме беше изпреварила с 1140 мили. Щастието като че ли съвсем ме напусна, а и условията за скоростно плаване с изключение на щормовете бяха страшно неблагоприятни. Вятърът идваше или точно от посоката, в която се движех, или лекият зефир се редуваше с безветрие. С кисела физиономия аз си мислех за «Къти Сарк», която се е носела като вихър по̀ на юг, в зоната на силните ветрове.

Разбрах, че съм направил голяма тактическа грешка: оказах се откъм неизгодната (северната) страна на огромна област с високо атмосферно налягане. Трябваше да се движа колкото мога по на юг, да пресека центъра ѝ и да се възползувам от западните въздушни течения — дори да вървяха съвсем косо в източна посока, пак щяха да са от полза. Усещах се като муха, заплетена в средата на огромна паяжина. Излязох голям глупак, защото тази област с високо налягане е добре известна и е обозначена на хидрографския атлас на САЩ и на метеорологическите карти на Британското адмиралтейство за Африка. Но макар и да разбирах каква глупост бях направил, като влязох в тази област, утешавах се с мисълта, че е много лесно да си умен, когато всичко свърши. Дори и да се бях опитал да я избягна, можех да се окажа в същата точка, където се намирах в момента. Беше ми много трудно да разгадая гигантския механизъм на времето. Опитах се да определя формата на областта с високо налягане, но не ми се удаде. Съдейки по ветровете, които духаха понякога, бих казал, че плавам на юг от област с ниско налягане, но как можеше това да се съчетае с приятното слънчево време и барометъра, който показваше 1035 милибара? Недоумявах.

«Джипси Мот» се носеше напред като призрак и често се налагаше да заставам на руля. Мечтаех за автоматичното управление «Миранда» на Джипси Мот III“, което щеше да работи идеално при тези слаби въздушни течения. Яхтата напредваше почти винаги по желания курс, макар че веднъж се качих на палубата и я намерих обърната с носа към къщи — на северозапад. Тя прекоси няколко гладки като огледало участъка, широки около 30 ярда, по чиято повърхност тук-там изскачаха мехурчета. Не разбрах какво беше това. Ако областта с високо налягане можеше да се нарече яма, исках колкото може по-скоро да се измъкна от нея. Считах, че ако изляза от зоната на щиловете и непостоянните въздушни течения, ще намеря добри ветрове. Така че използувах всички възможности да поддържам скоростта на яхтата, стига курсът да не трябваше да се отклонява прекалено встрани от предначертания.

От време на време това спокойно, макар и разочароващо плаване, се прекъсваше от шквалове. Те рядко биваха продължителни, но бяха свирепи и аз трябваше да свалям платната. Когато шквалът отминаваше, веднага вдигах платното, което току-що бях свалил, защото никак не исках да губя скорост заради прекалено малката площ на платната. Това вдигане и сваляне нямаше край. Веднаж изчислих, че за един ден през ръцете ми бяха минали 4700 квадратни фута платна. Ето един доста типичен откъс от моя дневник (за 13 октомври).

06,05 часа. От левия борд свалих реята и спуснах платното, реята прибрах. Скорост 5,4 възла.

06,10 часа. Спуснах бизан-стаксела. Скорост 4,2 възла.

06,27 часа. Прехвърлих платната на другия борд. Скорост на този галс 5,1 възла.

06,43 часа. Вдигнах бизан-стаксела на противоположния борд. Скорост 6 възла.

07,05 часа. Наложи се да спусна големия генуезки стаксел, вдигнат на десния борд, тъй като пет-шест ракси са се откачили от щага. Пренесох на левия борд шкота и вдигнах другия „генуезец“.

07,47 часа. Вдигнах спинакера^[1] на десния борд. Смених една счупена ракса. Платното се опъна добре, но сега пък отказа автоматичното управление. Загубих известно време да го регулирам, преди да поема управлението на яхтата по курса. Уравновесих внимателно налягането върху всеки от румпел-тросите.

08,07 часа. Спуснах и отново вдигнах бизан-стаксела, тъй като въжето на галсовия ъгъл се беше заплело. Вдигнатото платно се изду на вятъра.

08,10 часа. Свърших с прехвърлянето на платната. Надявам се, че промяната на вятъра няма да ме накара да направя всичко отново. Сега ще взема височината на слънцето и после мисля да закуся. Стомахът ми вече е нетърпелив.

Този ден имах късмет, защото до обяд силният вятър не спря. Но после започна да духа обратно на часовниковата стрелка. В 13,00 часа се наложи да сваля генуезкия стаксел и бизан-стаксела. Докато спусках „генуезеца“, вятърът се върна на предишния румб и се оказа, че напразно бях свалил платното. Съвсем оклюмал, тъкмо мислех, че трябва да правя всичко отначало, когато вятърът пак се обърна против часовниковата стрелка и това оправда свалянето на платното. Платната на реи никак не са подходящи за самотен мореплавател, защото едва се държат на вятъра и се прехвърлят назад при първия удобен случай.

Тази Бенгелска област на високо налягане забави плаването, но пък ми даде възможност добре да си поспя. Когато се събудих след продължителен дълбок сън, аз се чувствувах освежен и готов да се справя с всичко. Лъсках печката в камбуза, метях пода, сушех кърпите за съдовете и пешкирите. Един ден на обяд ядох пудинг с петмез. Беше консервиран полуфабрикат, който трябваше да ври 40 минути, но аз не се отказах от него. Оставих го нужното време и го изядох наведнаж, след като го полях със златистия сироп. Не винаги се гощавах така щедро. На другия ден след този пир реших да обядвам по-скромно, с хляб и конфитюр, и точно по средата на яденето, когато режех нова филия, задуха вятър: трам-та-там! Преди да изскоча в кокпита, „Джипси Мот“ се беше обърнала с носа назад. Наложи се да направя поворот оверщаг и да тръгна малко на запад, докато обърна яхтата на нужния курс. Този ден скромният ми обяд се проточи.

Престанах да се страхувам за водата. Поправих генератора и отново имах ток в изобилие. Всичко това внесе дух на оптимизъм, който, изглежда, се предаде и на „Джипси Мот“, защото след тази най-лоша седмица от плаването ние пресякохме четиридесетия паралел на юг от екватора и „ревящите ширини започнаха, ако не да реват, то поне да ръмжат“. Беше време да „завия наляво“ за прехода от 7000 мили на изток по пътя на клиперите. Това е един от най-дългите преходи за платноходи в света — 7000 мили по права линия на един и същ румб. Няма много места на земното кълбо, където може така да се плава.