Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (17)

Седемнадесета глава
Най-после приятно плаване

Имаше почти пълен щил. Трябваше непрекъснато да правя повороти фордевинд, да размествам платната и да регулирам автоматичното управление. От време на време яхтата правеше повороти оверщаг и прехвърляше всички платна назад. Досадна работа. Но времето беше очарователно. Седях в кокпита и гледах как слънцето се скрива зад равномерно дишащия гладък като огледало океан. Нищо повече не исках. Седях и слушах записите на Равел и Гершуин. Беше прекрасно.

На 7 май ме поздравиха от „Есо Уинчестър“ — първия кораб, който виждах от нос Хорн насам. С огорчение открих, че този първи контакт с хората ме наскърби. Тримесечната самота е голямо изпитание. Човек може да се държи както обикновено, но за известно време чувствата му са различни. Той сякаш вижда красотата и магията на природата през увеличително стъкло, а животът му се струва пълно изживян. Все пак да чувствуваш, че живееш пълнокръвно, зависи както от физическата активност, така и от възприятията, а заедно с това и от високо развития човешки мозък.

Или попадах в пълен щил, или се носех като призрак с около два възла, но това вече нямаше голямо значение. Чувствувах, че в някои отношения ще ми е мъчно, когато плаването свърши. Бавно се носех през полета от жълтокафяви саргасови водорасли. Те се увиваха около рулевото весло и отклоняваха яхтата от курса. Много бяха досадни. Успях да освободя веслото от голямата купчина, която се беше намотала, но полепнаха други. Пак ги чистех и пак се трупаха, забавяха хода на яхтата и пречеха на управлението.

На 10 май реших да поставя запасното вятърно крило, което носех във форпика. Изглежда, че големият луфт в дупките на болтовете в оста е причина за неприятностите с автоматичното управление. Тази работа ми отне цялата сутрин. Никак не беше лесно да поставя крилото в морето. Някой порив на вятъра можеше в миг да го изтръгне от ръцете ми. Имах късмет: морето беше спокойно, вятърът — слаб и всичко мина добре. До обяд бях поставил новото крило и то започна да работи.

Следобед далеч зад кърмата видях друг параход, който плаваше на североизток. Записах в дневника: „Тук движението е като на Пикадили!^[1]“ Вечерта добавих: „Автоматичното управление не ми прави вече бели, макар че откакто поставих новото крило, няколко пъти попаднах в пълен щил. Струва ми се, че старото беше прекалено тежко с противовеса и допълнителната дървена част, която поставихме в Сидней. Освен това дупките на болтовете се бяха разширили и трябваше да се завърти под доста голям ъгъл, преди да задействува. Оста беше изтрила болта и го беше направила колкото кибритена клечка. Когато се опитах да го извадя, той се скъса. Остават още 2164 мили до Плимут. Жалко, че се похвалих със своя успешен осемдневен преход; всеки стар моряк би казал, че на Нептун такива не му минават! Погледнете резултата — само 310,5 мили за последните четири дни, и то не в нужната посока. Кой знае колко дълго ще трае това безветрие!“

11 май не донесе никаква промяна във времето. На разсъмване морето приличаше на лъскава мазна кожа на гигантско животно, което пулсира и диша отдолу. По-късно забелязах върху водата бриз и „Джипси Мот“ за кратко време достигна почти 5 възла. Вятърът обаче се пошегува с мен. Направих поворот фордевинд в източна посока, а той ме последва и се извъртя така, че ме подгони на юг. Пак обърнах на север, но и той се върна и ме тласна към северозапад.

Ръката продължаваше силно да ме боли. Не обичам да вземам никакви лекарства, но тази вечер се предадох и взех още един кодеин. Той веднага облекчи болката и на сутринта лакътят ми изглеждаше много по-добре.

Станах късно, защото почти цялата нощ бях на крак и регулирах платната. Заех се с ремонта на автоматичното управление. Поставих нова втулка на по-големия от двата лагера на хоризонталната главна ос. За да направя това, трябваше да разглобя цялото автоматично управление, но най-трудното беше да откача рулевото весло. При ремонта моите австралийски приятели доста го бяха затегнали. Дървената част се беше издула и трябваше да я режа, за да го извадя. Поизмъчих се, защото веслото беше от другата страна на кърмата и работех слепешката, само с опипване. Все пак в края на краищата го извадих. Останалата работа беше по-лесна. Боже, колко тежеше това весло! Добре, че времето беше тихо, иначе как щях да го вдигна! Прегледах и останалите части. Сега вече автоматичното управление трябва да работи по-добре.

Вечерта записах: „Невярната луна отново е по гръб под Венера и това не изглежда съвсем нормално.^[2] Очарователна нощ. С всеки изминат ден Полярната звезда се изкачва все по-високо в небето. Музиката и остатъкът от бутилката бакарди направиха този етап от плаването най-приятния“.

Ръката ми беше зле. На 14 май подутината на лакътя стана червена като пъпка. Беше дълга 3 инча, широка инч и половина и се втвърди като кокал. Два пъти я намазах с арника, но това сякаш подлютяваше възпаленото място. Успях да изкарам нощта без повече лекарства. Усещах известно време облекчение, когато ръката ми висеше от края на койката. Следобед параходът „Мисури“ от Ню Йорк направи завой, за да огледа „Джипси Мот“. Разменихме си приветствени сигнали. В настъпилото затишие имах намерение да вдигна големия генуезки стаксел. И след като параходът се отдалечи, аз го сложих.

Тази вечер записах: „Миналата седмица (петнадесетата от това плаване) направих най-малкия преход, откакто съм тръгнал, само 509 мили. За това са виновни щиловете и леките ветрове, които ме съпътствуваха, като пресичах Азорския и Североатлантическия максимум. Той господствува в района на Азорските острови през цялата година. Това според мен е съвсем справедливо, тъй като предишната седмица беше най-бързата от цялото плаване — 1244,5 мили. Стана доста студено. Сутринта морската вода беше много хладна и предполагам, че съм навлязъл в някое от разклоненията на Гълфстрийма, което идва от северозапад.“

Най-после вятърът стана попътен и на 15 май „Джипси Мот“ побягна пред него с изваден на рея кливер. Помъчих се да си спомня кога съм имал попътен вятър за последен път. Оказа се, че е било при нос Хорн. Бях плавал срещу вятъра в продължение на хиляди мили и сегашната промяна много ме зарадва.

Взех още кодеин; не толкова да облекчи болката в ръката ми, колкото да ми помогне да заспя. Имах страшна нужда от сън! Откъсът от дневника на другата сутрин, 16 май, обяснява защо: „08,25 часа. От 07,15 съм свършил следната работа на палубата: пренесох предните и задните обтегачи на стаксел-реите от десния на левия борд, изнесох реята и я вдигнах с лебедката, снех от щага на десния борд 300-футовия кливер и го преместих на левия, привързах шкотовия ъгъл на края на реята, след като отпуснах шкота до нужната дължина, вдигнах платното, регулирах топенанта и обтегачите, докато то не застана на мястото си, прехвърлих големия генуезки стаксел от щага на левия борд на десния, като предварително спуснах платното и вдигнах стаксела“.

По-късно през деня преживях страшно премеждие, въпреки че единствената причина беше проливният дъжд. Пороят започна и аз веднага поставих в гика тръбата за пълнене на резервоара. Само за няколко минути слязох долу да видя как върви и вятърът духна в обратна посока. Не беше яростен вятър, но все пак — достатъчно силен. На мачтите носех платна с 1550 квадратни фута площ (един тенис-корт има площ 2106 квадратни фута). Вятърът ги прехвърли назад. Изваденият на рея кливер ми пречеше да обърна яхтата по вятъра. Наложи се да спусна големия генуезки стаксел или по-скоро да отвържа фала, защото мокрото платно, което беше здраво притиснато към форщаговете и вантите, не можеше да падне долу. Свърши се с това, че свалих трите предни платна. След като пороят престана, отново вдигнах генуезкия стаксел и дадох ход на яхтата. Но веднага щом слязох долу, вятърът задуха силно от юг. Платната пак се прехвърлиха назад и аз не можех да освободя бизана, защото шкотът на бизан-гика се беше затегнал на утката. Зададе се нова буря и аз оставих яхтата на дрейф. Зачаках вятърът да реши откъде да духа. Единствено хубаво беше това, че водата шуртеше в резервоара и го напълни догоре, а 40 галона вода бяха достатъчни, за да стигна спокойно до Плимут. (Като се има предвид, че ми беше останала само една бутилка джин.) След премеждието изпих един горещ ром с лимонов сок. Смятам, че си го заслужих.

Макар пресичането на Азорския максимум да беше причината за най-малкия седмичен преход през цялото плаване, този етап беше най-прекрасният от всички. Обичах да седя в кокпита при залез слънце с чашка розов джин и да слушам хубава музика. Събрах някакви странни създания, които живееха в саргасовите водорасли. Едно ужасно животинче приличаше на миниатюрен динозавър с шест къси крачета, всяко от които вместо стъпало имаше по едно голямо смукало. То стъпваше на всяко краче поотделно, като се придвижваше по водораслите. Сложих две „португалски корабчета“ в една кофа. С учудване наблюдавах как светкавично изстрелват мустачетата си. Техните синкавоморави въздушни мехури се завираха навсякъде из кофата. Но аз така и не видях нито тези странни създания, нито раците да се самоизяждат или дори да се нападат.

На 17 май пасаж от черни риби-лоцмани лениво мина край кърмата. По-късно ги видях една миля по̀ на север. Беше горещо. Чувствувах се уморен и отпаднал. Радиотелефонът ми създаваше непрекъснато грижи. Не исках да правя нищо друго, освен да управлявам яхтата и да я поддържам. Този ден ръката ме болеше много. В суматохата с реята предишния ден я бях ударил два пъти.

Рано на следната сутрин видях, че ме настига някаква моторница. Тя се движеше на 255° спрямо моя курс. Бях си отспал и ръката като че ли беше малко по-добре, въпреки че взех да усещам болката до мишницата, сигурно заразата беше стигнала жлезата. Това беше „Морската ловджийка“. „Сънди Таймс“ я беше наел да ме издири. А така ми се искаше да ме оставят да си гледам работата!

Моторницата се приближи до борда на „Джипси Мот“ в 08,10 часа. Предложиха ми джин, но аз отказах. Исках по-скоро да си отидат, за да направя поворот фордевинд. И без това през цялата нощ трябваше да не я изпускам от очи, защото ако беше риболовен кораб, излязъл за тон, трябваше да му направя път. Когато през деня ме приближиха откъм борда, започнаха да снимат. Бях принуден да променя дневната си програма и не можах да закуся, докато не си отидоха. За да направя поворот фордевинд, трябваше да спусна изведената на левия борд рея, а след поворота да я изнеса на другия борд. Не исках да правя всичко това пред хората от моторницата, защото знаех колко тромав и несръчен ще изглеждам с болния си лакът.

Като си отидоха, привърших работата на палубата и записах в дневника: „Вчера пресякох линията на пътя на «Джипси Мот» през 1960 година, когато двамата с Шейла се прибирахме от Ню Йорк след първото трансатлантическо състезание за самотници. Тогава посетихме очарователния «Файал». Споменът за него ме натъжи. Дори безлюдното море и небето изглеждаха същите. Когато някога летях сам над моретата без какъвто и да било опит, аз бях в състояние да си определя положението в общи линии само по вида на морето от въздуха“.

Точно преди да се стъмни, се опитах да фотографирам един делфин, който си чешеше гърба във форщевена. Цяло стадо се забавляваше с любимата си игра: втурваха се ту напред, ту назад пред носа на яхтата, без да ги закачи форщевенът. Промъкнах се тихо до предната палуба, но сигурно с нещо съм ги изплашил, защото в един миг делфините изчезнаха. Остана само един. Той възбудено започна да се върти пред носа като дете, което е загубило другарчетата си. През целия ден на 19 май не правих нищо. Само карах яхтата, ядях и си слагах горещи компреси на лакътя. Беше започнал да отича и аз му правех горещи компреси и го превързвах с бинт. На 20 май все още се намирах на 1120 мили от Плимут. Само веднъж по време на това плаване бях взел такова разстояние за една седмица и не допусках, че това може да се повтори.

Набирах скорост. Преходът за този ден беше 179 мили, а на 21 март — 171. Имаше доста голямо вълнение. През цялото време кърпех генуезкия стаксел, макар че никак не обичам тая работа, защото ме заболява гърбът. През нощта излезе буря, а студеният вятър достигна скорост 35 възла в час. В каютата трудно можеше да се стои, а в кокпита или на палубата беше опасно. Залових се с досадното вдигане на предните щормови платна.

С изгрева, в 03,00 часа, аз се озовах сред навъсеното море и небе. „Джипси Мот“ беше плавала през цялата нощ с 5,85 възла под двете малки щормови платна. Исках да сложа и зарифения бизан, но сплетката на бизан-фала, която беше омотана с метално въже, се закачи на върха на мачтата и фалът падна в самата мачта, а платното — от външната ѝ страна. Това платно ми беше много нужно, по при такова вълнение не можех да се кача на върха на мачтата, за да сложа нов фал. Реших, че мога да използвам фала на бизан-стаксела, който се намираше на предната страна на мачтата. Само да успеех да го прехвърля през краспицата. Качих се на бизан-гика и се опитах да го направя с помощта на куката, но осемфутовият махагонов прът се оказа твърде тежък и аз не можах да го удържа срещу вятъра. После се опитах да се покатеря по мачтата, но получих спазма в ходилото на крака. Бях го наранил преди тръгването и се отказах.

Най-после ми хрумна друга, по-разумна идея. Приготвих въже за прехвърляне от запасния сигнален фал. Завързах за него тежест и започнах да го хвърлям към краспицата. Само че вятърът отнасяше въжето или го заплиташе в такелажа. Най-накрая след много безуспешни опити успях да прехвърля въжето през краспицата и с негова помощ вдигнах фала. Успях да опъна бизана, по болката ми страшно се засили.

През следващата нощ (срещу 23 май) спах дълбоко повече от четири часа, след като до 03,30 си слагах горещи компреси. Вързах си ръката с една кърпа, на която беше нарисувана Камарата на общините. Тя като че ли държеше най-топло. Събудих се и помислих, че лагът се е развалил, защото стрелката стоеше почти постоянно на крайната цифра — 10 възла. Никак не ми се ставаше: оказа се, че лагът показва правилно. За последните четири часа и 52 минути „Джипси Мот“ беше изминала 41,9 мили със средна скорост 8,6 възла. Когато се качих на палубата да намаля платната, подветреният борд беше почти изцяло под клокочещата вода, а от време на време грот-гикът също се потопяваше във вълните до половината. Изпаднах във възторг. Но все пак предпочитах да нямам повече неприятности в този етап на пътуването. Погледнах към мачтите; такелажът беше в ред. Набързо спуснах грота, след него — бизана и накрая — работния кливер. Оставих само щормовия стаксел. Дори с това малко платно „Джипси Мот“ вдигаше 5,5 възла. Имаше голямо вълнение, а вятърът достигна 40 възла в час.

През целия ден „Джипси Мот“ плаваше добре, изглежда ѝ се искаше да се озове по-бързо на стоянката си в Плимут Саунд! В последните пет дни беше изминала 810 мили, средно по 162 мили на денонощие. Тази вечер поправих и поставих сигналните огньове за „лишен от управление“. За мое най-голямо учудване те заработиха. Двете червени светлини, поставени на носа една над друга, означаваха, че „Джипси Мот“ е оставена на произвола на съдбата. Паля ги, когато плавам нощем в района на морски път и искам да си легна. Платноходните съдове имат предимство пред всички други, освен пред рибарските. Ако имах късмет, корабите щяха да се отдалечават, щом видят такива светлини. С тези два червени огъня, с навигационните светлини, ветроупорния фенер и подвижната лампа в кокпита „Джипси Мот“ сигурно приличаше на коледна елха! Понякога светлините не могат нищо да помогнат, защото големите параходи обикновено не очакват да срещнат малък съд сред океана и нямат нощна вахта.

Стрелката за дизеловото гориво показваше два галона, затова извадих пластмасовата туба и я излях в резервоара. Ако изразходвах докрай всичкото гориво, можеше да се образува въздушна тапа, и то тогава, когато най-много имах нужда от мотора за зареждане на батериите. Имах почти четири галона в резервоара и два резерва. Засега беше достатъчно. На запад, преди да вляза в Ламанш, щях да се нуждая от много светлини.

На 25 май в 02,30 часа сутринта, когато правех поворот фордевинд, назряваше забележително събитие и това беше, че като слязох долу и порових в един от сандъците, намерих пресен лимон. Направих си горещ мед с лимон и беше много вкусно. Това, изглежда, ми помогна да заспя. В 08,30 часа ме събуди бръмченето на два „шекълтъна“, самолети от британските военновъздушни сили. Така ми се спеше, че ги проклех и продължих да се спотайвам. Но после помислих, че беше подло от моя страна, защото хората все пак са положили усилия да ме намерят. Излязох навън. Вдигнах флага на кралската яхтена флота и белият флаг на британския военно-морски флот за първи път, откакто бях напуснал Австралия.

„Джипси Мот“ бързо се носеше към Ламанш в ярката слънчева светлина и искрящото море. Подскачаше и лудуваше, сякаш и тя се забавляваше. Колко променя света слънцето! Вълнувах се от бързината на яхтата. Надявах се да пресека линията на потеглянето след 50–60 часа, т.е. на 28 май неделя сутринта в 11,00 часа. Щях да завърша плаването за 119 дни или 17 седмици. Този резултат беше далеч по-слаб, отколкото предполагах. Наистина имах неприятности при плаването, но човек винаги трябва да ги очаква. Преходът през Атлантическия океан излезе приятен и не беше толкова страшен, колкото през Южния. Човек бързо забравя, че грижите около яхтата не са всичко в едно толкова продължително изпитание: има неща, които той се старае да подтисне, като се мъчи да не ги допуска в съзнанието си, и едно от най-очевидните е страхът. А понякога човек си мисли колко е безсмислено да правиш едно и също денем и нощем.

Обикновено след самотно плаване се страхувам от първите контакти със сушата, но този път се чувствувах по-спокоен и примирен с това, което ме очаква. Изглежда, предишните ми плавания не са били достатъчно продължителни. Какво въздействие ми бяха оказали четирите месеца самота? Какви нови навици бях усвоил? Един от тях, между другото, здраво се вкорени в мен и той беше да заспивам по всяко време на деня. По време на плаването никога не се наспивах. Нощем обикновено ставах по 6–7 пъти. През миналата нощ, която беше сравнително спокойна и спах дълбоко благодарение на лекарството, ставах четири пъти. Някой път дори се случваше да прекъсна закуската си по средата, да поспя и да я довърша после. Помислих си: „Ако след няколко дни ме поканят на вечеря в Лондон, какво ще си помисли домакинята, когато изям супата и заявя, че трябва да поспя десетина минути преди следващото блюдо?“

А и този навик да си говоря на глас! Щяха да ме вземат за луд.

„Свикнах да си говоря на глас. Обикновено го правя, когато имам да разреша труден проблем или да се справя със заплетена ситуация. Според мен ми помага: когато например обработвам данните от слънчевото наблюдение и казвам цифрите на глас, мога да избягна някои груби грешки. Когато съм в някое трудно положение и всичко върви зле, да речем духа шквал и яхтата е лишена от управление, много по-лесно ми е да произнасям на глас това, което трябва да направя в следващия момент. Това много ми помага да не се паникьосам, когато имам да върша няколко неотложни работи едновременно.“

Извадих картите на западните подстъпи към Ламанш. Тази нощ вече взех едромащабната карта № 1598, защото скоро щях да пресека плитчините над континенталния шелф. Там само няколко мили деляха дълбочини от порядъка на 2000 фута от плитчини, по-малки от 100 фута. Спомних си, че в този район обикновено съм се натъквал на рибарски флотилии за тон, затова се погрижих да заредя и поставя отново сигналните светлини „лишен от управление“.

От няколко дни имаше голямо вълнение и аз можех да опитам да направя ефектни снимки. (Между впрочем всеки опит да се фотографира голямо вълнение е най-сигурният начин то да се успокои.) Един час прекарах в най-неудобните възможни пози, но не видях нищо интересно за снимане. Но щом слязох долу и си съблякох мушамените дрехи: „дан-дан-дан!“ — три вълни една след друга се нахвърлиха върху „Джипси Мот“ и заляха цялата палуба. Каква чудесна снимка щеше да стане! Както и да е, тези вълни бяха много благосклонни към мен. Вече не се страхувах, че някой 60-футов гигант се спотайва и всеки момент може да връхлети отгоре ми.

На другата сутрин в 06,00 часа отново ме събудиха два шекълтъна. Този път не станах, а само ги изругах. Сигурно имаха учение. По пладне се зададе един катер на Би Би Си. Вятърът съвсем утихна. Опитах се да ремонтирам сигналния огън на десния борд, но не успях; тази лампа беше най-нескопосния модел, който някога бях виждал. „Джипси Мот“ се намираше в почти пълен щил, а ѝ оставаха само още 210 мили. В 19,30 часа към мен се присъедини един кораб на „Независимата телевизия“, а после и някакъв друг. Те се държаха много възпитано: никой не ме заговори и ме оставиха на спокойствие. И без това имах много работа. В един часа след полунощ записах в дневника: „По дяволите! Вятърът се обърна, откъм изток, т.е. срещу мен“.

Около 21,25 часа стана изключително събитие. Вятърът непрекъснато завиваше в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато говорех по радиотелефона с току-що пристигналия военен ескортен кораб. Забелязах, че яхтата легна на курс север-североизток и затова казах, че трябва да прекъсна разговора и да регулирам платната. Щом излязох от каютата, яхтата се обърна назад. В продължение на 20 минути тя се държеше така, сякаш беше ужилена от оса. Поставих я по курса, сменях галса, обръщах я по вятъра, но посоката му веднага се променяше напълно. Морето имаше странен вид, вълните се вдигаха вертикално във въздуха като езици. Мисля, че бях попаднал в центъра на въздушен въртоп, който се беше образувал от голям черен облак, както става при започването на воден смерч. Вълните заливаха „Джипси Мот“ от всички страни. После настъпи пълен щил. Някакви птици, които взех за лястовици (имаха лястовичи опашки, но гушките им бяха с лъскав бронзов цвят), изпаднаха в силна възбуда и няколко налетяха право в каютата. Едната кацна на електрическия проводник над щурманската маса и заспа с пъхната под крилото глава. Остана там през цялата нощ и чак на другата сутрин отлетя, след като остави визитната си картичка върху картата. През нощта за малко не се сблъсках фронтално с едно рибарско корабче, което стоеше на котва право пред носа ми. Съвсем случайно излязох в кокпита да хвърля наоколо един поглед и го видях пред себе си.

В неделя сутринта на 28 май записах в дневника: „Проливни дъждове, придружени с гръмотевици. Твърде много смени на платната за твърде късо разстояние. Ветре, ветре, къде си? Напрежението расте. Бих искал да съм вече в пристанището. Но изглежда, че за днес няма надежда“.

По пладне преброих тринайсет съда, включително пет военни кораба, които ме ескортираха. Намирах се в голямо затруднение: духаше слаб вятър; прекъсваха го затишия… Можех да увелича скоростта, ако извадя на рея голямо платно, което вероятно щеше да ми помогне да стигна Плимут преди мръкване. Но това щеше да стане с цената на допълнителни усилия и в резултат щях да пристигна още по-уморен, отколкото бях в действителност. А по всяка вероятност там ме очакваше ужасно напрежение. От друга страна, ако не форсирах, имаше възможност да прекарам още една нощ в морето, а това също щеше да е голямо напрежение с всичките тези кораби и лодки наоколо.

В 15,20 часа огромният самолетоносач на кралския британски флот „Игъл“ мина близо до яхтата, а екипажът му се беше строил на борда и ме поздрави с трикратно ура. Поздравих ги с военно-морския флаг. Това беше голяма чест за мен и много ме трогна. Може би е единственият случай в историята на британския флот: военен кораб с екипаж колкото населението на малък град да поздрави така тържествено кораб, чийто екипаж се състои от един-единствен човек!

Скоро след това един миночистач последва неговия пример и аз малко се нервирах. Представих си как се втурвам към кърмата и час по час свалям флага за поздрав; а той е вдигнат на върха на бизан-мачтата! И да карам така, докато се стъмни! По-късно следобед вятърът малко се усили; в 16,40 часа корабно време аз се намирах на 13 мили от вълнолома на Плимут и вече бях уверен, че ще пристигна същата вечер.

В 20,45 часа минах покрай вълнолома и полковник Джек Одлинг Сми, помощник-комодор на кралския западен яхт-клуб, даде заключителен изстрел с оръдието от борда на яхтата си, която стоеше на котва до вълнолома. Това беше сигнал да се запали фарът на остров Дрейк.

„Джипси Мот“ беше завършила пътя си до дома от 15517 мили за 119 дена или средно по 130 мили на денонощие. Цялата обиколка от 29 630 мили от Плимут до Плимут беше измината за девет месеца и един ден, от които 226 дни в плаване. Може би трябва да добавя, че изписах осем корабни дневника с повече от 200 000 думи.