Нора Робъртс
Картината (9)

Девета глава

Да обичаш и да бъдеш обичан. За Кърби това бе зашеметяващо. Искаше време, за да го изпита, да го погълне. Нямаше значение дали ще го разбере, не и сега, при първата вълна на емоцията. Знаеше само, че макар винаги в живота си да е била щастлива, сега й се предлагаше нещо повече. Предлагаше й се смях посред нощ, нежни думи на разсъмване, подадена ръка и споделен живот. Цената щеше да бъде част от нейната независимост и вярност, която досега бе само към баща й.

За Кърби любовта означаваше споделяне, а в споделянето нямаше ограничения. Каквото и да бе, каквото и да имаше, принадлежеше колкото на нея, толкова и на Адам. Вече не можеше да работи и слезе от ателието си да го намери.

Къщата бе притихнала в спокойната надвечер. Прислугата бе долу, заета с приготовления за вечерята и клюки. Кърби винаги бе обичала тази част от деня — след дългата плодотворна работа в ателието, преди вечерята. Това бяха часовете, през които седеше пред пращящия огън или се разхождаше по урвите. Сега имаше някой, с когото искаше да сподели тези часове. Спря пред вратата на Адам и вдигна ръка да почука.

Спря я звукът от гласове. Ако Адам се бе впуснал в нов разговор с баща й, тя можеше да научи нещо повече за Рембранд, което да я успокои. Докато се колебаеше, в къщата отекна тропането на входната врата. Кърби сви рамене и отиде да отвори.

В стаята Адам премести предавателя в другата си ръка.

— Чак сега имам възможност да се обадя. Освен това има нещо ново.

— От теб се чака да се обаждаш всяка вечер — прогърмя раздразнено Макинтайър в слушалката. — По дяволите, Адам, бях започнал да мисля, че нещо ти се е случило.

— Ако познаваше тези хора, щеше да разбереш колко глупаво е това.

— Те нищо ли не подозират?

— Не. — Адам изруга наум работата си.

— Разкажи ми за госпожа Мерик и Хилър.

— Хариет е чаровна и крещяща. — Не би казал безопасна. Макар да помисли за това, което двамата с Кърби бяха направили снощи, засега го премълча. Адам вече бе преценил, че цялата работа нямаше нищо общо с неговата задача. Не особено. Това бе достатъчно, за да го оправдае, че го пази в тайна от Макинтайър. Вместо това щеше да му каже онова, което самият той мислеше, и нищо повече. — Хилър е много лъскав и напълно фалшив. Попаднах на него и Кърби точно навреме, за да му попреча да я напердаши.

— Каква беше причината?

— Рембранд. Той не вярва, че баща й я държи в неведение. Хилър е от хората, които вярват, че винаги получаваш това, което искаш, като мачкаш другите… Ако са по-малки.

— Значи сладур. — Ала Макинтайър бе доловил промяната на тона. Ако Адам затъваше по малката Феърчайлд… Не. Отхвърли тази мисъл. От това те нямаха нужда. — Проучих Виктор Алварес.

— Зарежи го. — Адам говореше непринудено. Знаеше колко схватлив бе Макинтайър. — Това е все едно да гониш вятъра. Вече се разрових. Той няма нищо общо с Рембранд.

— Ти знаеш по-добре.

— Да-а. — Макинтайър, Адам знаеше, никога не би разбрал хобито на Феърчайлд. — След като се разбрахме за това, имам едно условие.

— Условие?

— Когато намеря Рембранд, ще се оправя с останалото както аз реша.

— Какво искаш да кажеш, както ти решиш? Слушай, Адам…

— Както аз реша — прекъсна го Адам. — Или си намери някой друг. Аз ще ти го върна, Мак, но след това няма да намесваш Феърчайлдови.

— Да не ги намесвам ли? — Макинтайър избухна така, че слушалката изпращя. — Как, по дяволите, да не ги намеся?

— Това си е твой проблем. Просто го направи.

— Това място е пълно с луди — измърмори Макинтайър. — Трябва да е заразно.

— Да. Ще ти се обадя по-късно. — Адам с усмивка изключи предавателя.

Долу Кърби отвори вратата и погледна в късогледите очи на Рик Потс, обградени с тъмни рамки. Протегна му ръка с мисълта, че неговата ще е влажна от нерви.

— Здравей, Рик. Папа ми каза, че ще ни посетиш.

— Кърби… — Той преглътна и стисна ръката й. Само като я погледнеше, и се изпотяваше. — Изглеждаш пре… Прекрасно. — Пъхна капещите карамфили в лицето й.

— Благодаря. — Тя взе цветята, които Рик бе поизмачкал, и му се усмихна: — Влез, ще ти приготвя нещо за пийване. Пристигаш отдалеч, нали? Карти, моля те, погрижи се за багажа на господин Потс — продължи Кърби, без да дава възможност на Рик да каже нещо. Знаеше, че ще му трябва малко време, за да си събере думите. — Папа трябва скоро да слезе. — Намери бутилка сода и наля върху леда. — Той отделя много време на новия си проект. Сигурна съм, че ще иска да го обсъди с теб. — Подаде му чашата и с жест го покани да седне. — Е, как си?

Той първо отпи, за да навлажни пресъхналото си гърло.

— Добре. Тоест, миналата седмица бях малко настинал, ала сега съм много по-добре. Нямаше да дойда да те видя, ако имах вируси.

Тя се обърна навреме, за да скрие усмивката си, и си наля една чаша перие.

— Много мило от твоя страна, Рик.

— Ти… Ти работиш ли?

— Да, почти подготвих моята пролетна изложба.

— Ще бъде прекрасна — заяви той убедено. Макар да оценяваше качеството на работата й, по-силните й неща го плашеха. — В Ню Йорк ли ще бъдеш?

— Да. — Кърби се приближи и седна до него. — За една седмица.

— Тогава може би… Искам да кажа, много ще ми бъде приятно, ако имаш време, разбира се, бих искал да те поканя на вечеря. — Глътна на екс содата. — Ако имаш свободна вечер.

— Много любезно от твоя страна.

Рик ахна от изненада и зениците му се разшириха. От вратата Адам наблюдаваше кучешкото угодничество на непохватния, някак раздърпан мъж. След още десет секунди, прецени той, човекът щеше да е в краката на Кърби, независимо дали тя го искаше, или не.

Кърби вдигна глава и изражението й се промени толкова неуловимо, че Адам не би забелязал, ако не бе толкова настроен към нея.

— Здравей, Адам. — Макар че в очите й се четеше облекчение, гласът й бе спокоен. — Надявах се, че ще слезеш. Рик, това е Адам Хейнс. Адам, мисля, че папа онзи ден ти спомена за Рик Потс.

Посланието бе ясно и недвусмислено. Дръж се любезно. Адам с усмивка отвърна на влажното ръкостискане.

— Да, Филип каза, че ще дойдете за няколко дни. От Кърби знам, че работите с акварел.

— Така ли? — Почти съкрушен от факта, че Кърби изобщо би говорила за него, Рик за момент се вкамени.

— Ще трябва да проведем един дълъг разговор след вечеря. — Кърби стана и внимателно поведе Рик към вратата. — Сигурна съм, че искаш да си починеш малко след пътуването. Нали можеш да намериш пътя към стаята си?

— Да, да, разбира се.

Тя го проследи с поглед как се влачи по коридора, после се обърна, отиде до Адам и обви ръце около него.

— Мразя да се повтарям, но те обичам.

Той обхвана с длани лицето й и я целуна нежно, леко, с обещание за нещо повече.

— Повтаряй се колкото искаш. — Погледна я, внезапно и напълно възбуден от едната й усмивка. Притисна устни към ръката й със сдържаност, от която Кърби загуби сили. — Ти ме оставяш без дъх — прошепна. — Не е чудно, че превръщаш Рик Потс в пихтия.

— Бих предпочела да превърна теб в пихтия.

Превръщаше го. Не му бе лесно да си го признае. С полуусмивка Адам я отдръпна от себе си.

— Ще му кажеш ли, че съм ревнив любовник с кама?

— За негово добро. — Тя взе чашата си с перие. — Той винаги толкова се притеснява, след като загуби самообладание. Ти научи ли нещо повече от папа?

— Не — намръщи се Адам озадачено. — Защо?

— Бях тръгнала да те повикам точно преди да пристигне Рик. Чух те да говориш. — Пъхна ръката си в неговата и той се помъчи напрежението му да не се прояви.

— Не искам да насилвам нещата. — Поне това бе истина, помисли Адам трескаво. Поне това не бе лъжа.

— Да, сигурно си прав. Папа лесно се заинатява. Хайде за малко да поседнем пред огъня — предложи Кърби и го издърпа до камината. — И да не правим нищо.

Той седна до нея, прегърна я и му се искаше нещата да бяха толкова прости, колкото изглеждаха.

 

 

Минаха часове, преди отново да седнат в гостната, ала вече не бяха сами. След огромната вечеря Феърчайлд и Рик се разположиха с тях, за да продължат разговора си върху изкуството и техниката. Подпомогнат от две чаши вино и половин чаша бренди, Рик започна да сипе похвали за работата на Кърби. Адам забеляза предупредителните сигнали на битката — почервенелите уши на Феърчайлд и невинния поглед на Кърби.

— Благодаря ти, Рик. — Тя с усмивка вдигна брендито си. — Сигурна съм, че искаш да видиш последната работа на папа. Това е един опит с глина. Някаква птица, нали, папа?

— Птица? Птица! — Той затанцува около масата. — Това е ястреб, ужасно момиче! Граблива птица, хищник.

Рик, свикнал с неговите изблици, се опита да го успокои:

— Много бих искал да го видя, господин Феърчайлд.

— И ще го видиш. — С един драматичен жест Феърчайлд пресуши чашата си. — Имам намерение да го подаря на Метрополитън.

Дали изсумтяването на Кърби бе неволно, или нарочно, ала имаше ефект.

— Подиграваш се на баща си? — възмути се той. — Нямаш вяра на неговите ръце? — Протегна ги с разперени пръсти. — Същите тези ръце, които те поеха от утробата на майка ти?

— Твоите ръце са осмото чудо на света — обяви Кърби. — Обаче… — Тя остави чашата си, облегна се назад и кръстоса крака. Старателно сплете пръсти и се вгледа в тях. — Според моите наблюдения, ти имаш затруднения с постройката. Може би след няколко години упражнения ще развиеш усет към конструкцията.

— Постройка? — избухна Феърчайлд. — Конструкция? — Очите му се присвиха, зъбите му се стиснаха.

— Карти! — Кърби му се усмихна лъчезарно и отново взе чашата си. — Карти!

— Да, господин Феърчайлд.

— Карти — повтори Феърчайлд, вторачен в изпълнения с достойнство иконом, който стоеше в очакване до вратата. — Карти! — изрева той и подскочи.

— Мисля, че папа иска тесте карти… Карти — обясни Кърби. — Карти за игра.

— Да, госпожице. — С лек поклон Карти отиде да ги донесе.

— Какво му става на този човек? — измърмори Феърчайлд и припряно се зае да разчиства малката масичка. Фините керамични съдове и нежното венецианско стъкло безцеремонно бяха съборени на пода.

— Сякаш не съм се изразил ясно.

— Напоследък е толкова трудно да получиш помощ — отбеляза Адам в чашата си.

— Вашите карти, господин Феърчайлд. — Икономът остави на масата две запечатани тестета и излезе от стаята.

— Сега ще ти покажа какво значи постройка. — Феърчайлд издърпа един стол и обви кльощавите си крака около него. Скъса опаковката на първото тесте и изсипа картите на масата. Старателно подпря две карти една срещу друга. — Сигурна ръка и остро око — мърмореше той, докато бавно и старателно подреждаше къщичка.

— Това за малко ще го държи спокоен — заяви Кърби. Намигна на Адам, обърна се към Рик и започна разговор за общи приятели.

— Измина един час с бренди и тихи приказки. От време на време архитектът в ъгъла изръмжаваше нещо. Огънят пращеше. Когато Монтик влезе в стаята и скочи в скута на Адам, Рик побледня и рязко се изправи.

— Не би трябвало да го правите. Тя всеки момент ще дойде. — С трясък остави чашата си. — Кърби, мисля да се качвам горе. Искам рано да започна работа.

— Разбира се. — Тя го изпрати с поглед и се обърна към Адам: — Рик се ужасява от Изабел. Монтик веднъж влязъл в стаята му, докато той спял, и се свил върху възглавницата му. Изабел събудила Рик с някои доста груби коментари, изправена върху гърдите му. По-добре да се кача горе да видя, че всичко е наред. — Тя стана, наведе се и леко го целуна.

— Това не е достатъчно.

— Така ли? — Устните й трепнаха в усмивка. — Може би ще го оправим по-късно. Хайде, Монтик, ела да намерим твоята противна господарка.

— Кърби… — Адам изчака, докато тя и кученцето стигнаха до вратата. — Какъв точно наем плаща Изабел?

— Десет мишки на месец — отговори Кърби сериозно. — Но през ноември ще й повиша наема на петнадесет. Може би до Коледа ще се изнесе. — Доволна от тази мисъл, тя изведе Монтик навън.

— Очарователно създание е моята Кърби — отбеляза Феърчайлд.

Адам прекоси стаята и се вгледа в огромната ексцентрична постройка, която Феърчайлд продължаваше да подрежда.

— Очарователно.

— Тя е жена, която има много под повърхността. Кърби може да бъде жестока, когато се чувства права. Виждал съм я да смачква двуметров мъж като буболечка. — Хвана една карта между показалците на двете си ръце и внимателно я постави на място. — Ще забележиш, обаче, че отношението й към Рик е неизменно мило.

Макар че Феърчайлд продължаваше да отделя цялото си внимание на картите, Адам разбираше, че това бе нещо повече от празен разговор.

— Очевидно не иска да го обиди.

— Точно така. — Феърчайлд търпеливо започна да строи ново крило. Ако Адам не бъркаше много, картите бавно добиваха формата на къщата, в която се намираха. — Тя много ще се старае да не го обиди, защото знае, че предаността му към нея е искрена. Кърби е силна, независима жена. Ако обаче се намеси сърцето й, става мека като памук. На земята има една шепа хора, за които би жертвала всичко, което може. Рик е един от тях, другите са Мелани и Хариет. И аз. — Задържа една карта на върховете на пръстите си, сякаш я претегляше. — Да, аз — повтори тихо. — Поради това обстоятелствата около Рембранд са много трудни за нея. Тя се разкъсва във верността си към баща си и към жената, която през по-голямата част от живота й й е била като майка.

— Вие не правите нищо, за да го промените — напомни му Адам. Колкото и да бе глупаво, искаше му се да разбута картите, да събори педантично оформената конструкция. Пъхна ръце в джобовете си и ги сви в юмруци. Как можеше да обвинява Феърчайлд, когато самият той мамеше Кърби по почти същия начин? — Защо не й дадете някои обяснения, нещо, което би могла да разбере?

— Блажени са незнаещите — заяви спокойно Феърчайлд. — В този случай колкото по-малко знае Кърби, толкова по-лесно ще й бъде.

— Имате страшни нерви, Филип.

— Да, да, съвсем вярно. — Той нагласи още карти и се върна на темата, която най-много го занимаваше. — В живота на Кърби е имало десетки мъже. Може да ги избира и да ги сменя, както другите жени си сменят дрехите. И въпреки това, по свой си начин, винаги е била предпазлива. Според мен беше решила, че не е способна да се влюби в мъж и затова се съгласи на нещо много, много по-малко, като прие да се омъжи за Стюарт. Глупости, разбира се. — Взе чашата си и се вгледа в клатушкащата се къщичка от карти. — Тя има голяма способност да обича. Когато се влюби в някой мъж, ще го обича с непоколебима вярност и всеотдайност. А когато го стори, ще е уязвима. Кърби обича силно, Адам. — За пръв път вдигна очи и погледна към Адам. — Когато майка й умря, беше съсипана. Не бих искал да съм жив да я видя отново да мине през всичко това.

Какво можеше да каже? По-малко, отколкото искаше, ала все пак само истината.

— Аз не искам да причинявам болка на Кърби. Ще направя всичко, което мога, за да не я нараня.

Феърчайлд го гледаше със светлосините си очи, които виждаха дълбоко и виждаха много.

— Вярвам ти и се надявам, че ще намериш начин да го избегнеш. Ако я обичаш, ще намериш начин да излекуваш каквито рани е получила. Играта е започнала, Адам. Правилата са определени. Сега не могат да бъдат променяни, нали?

Адам се взря в кръглото му лице.

— Вие знаете защо съм тук, нали?

Феърчайлд се изкиска и обърна гръб на картите си. Да, наистина, Адам Хейнс си го биваше, помисли той с удоволствие. Кърби от самото начало го бе казала.

— Нека засега просто да кажем, че си тук, за да рисуваш и да… Да наблюдаваш. — Сложи още една карта. — Качвай се сега при нея, имаш моята благословия, ако чувстваш нужда от нея. Играта почти свършва, Адам. Съвсем скоро ще трябва да събираме парчетата. Любовта е крехка, когато е нова, момчето ми. Ако искаш да я запазиш, бъди инат като нея. Това е моят съвет.

 

 

Кърби прокарваше четката през косите си с дълги, методични движения. Бе намалила радиото, така че горещият джаз бе само малко по-силен от пулс на сърце. Когато на вратата се почука, тя въздъхна:

— Рик, наистина трябва да си лягаш. На сутринта ще се мразиш.

Адам отвори вратата и дълго гледа жената пред огледалото, облечена в тънка бежова коприна и млечнобели дантели. Без да каже дума, затвори и заключи вратата зад себе си.

— О! — Кърби остави четката на тоалетката, обърна се и потрепери. — Една жена в днешно време просто не е в безопасност. Да не си дошъл да правиш с мен каквото искаш… Надявам се.

Той се приближи към нея, плъзна длани по коприната и обви ръце около нея.

— Просто минавах. — Когато тя се усмихна, наведе устни към нейните. — Обичам те, Кърби. Повече от всичко, повече от всички. — Устните му изведнъж станаха неудържими, прегръдката му силна. — Никога не го забравяй.

— Няма. — Но думите й бяха приглушени от устните му. — Само не спирай да ми го напомняш. А сега… — Отдръпна се, само на сантиметри, и бавно започна да разхлабва вратовръзката му. — Може би аз трябва да ти го напомня.

Адам проследи с поглед връзката, която се спусна на пода, точно преди Кърби да смъкне сакото от раменете му.

— Идеята може и да е добра.

— Ти много работиш — укори го тя и хвърли сакото някъде към стола. — Мисля, че трябва малко да те поглезя.

— Да ме поглезиш ли?

— М-м-м. — Избута го до леглото и коленичи да събуе обувките му. Небрежно ги пусна на пода, след тях и чорапите, и започна да масажира стъпалата му. — Глезенето ще ти се отрази добре в малки дози.

Той усети как по него се разлива удоволствие от докосването, което почти би могъл да опише като майчинско. Ръцете й бяха меки и малко мазолести, което показваше, че не седят без работа. Бяха силни и умели, ръце и на художник, и на жена. Кърби бавно ги плъзна нагоре по бедрата му, после надолу — подлудяващо, обещаващо, докато Адам не бе сигурен дали да се отпусне и да се отдаде на удоволствието, или да я грабне и да я вземе. Преди да бе успял да направи едното или другото, тя се изправи и започна да разкопчава ризата му.

— Всичко в теб ми харесва — промълви Кърби и измъкна ризата от колана. — Споменавала ли съм го?

— Не. — Остави я да разкопчее ръкавите и да смъкне ризата. Без да бърза, тя плъзна длани по гърдите му към раменете. — Харесва ми как изглеждаш. — Леко го целуна по бузата. — Как те усещам под ръцете си. — После и по другата. — Как мислиш. — Устните й докоснаха брадичката му. — Харесвам вкуса ти. — Разкопча панталоните и започна да ги смъква, сантиметър по сантиметър. — Няма нищо, което бих променила в теб. — Възседна го и тръгна с бавни целувки по лицето и врата му. — Навремето, когато си мислех за влюбването, бях решила, че просто няма мъж, когото да харесвам достатъчно, за да е възможно. — Устните й се спряха точно над неговите. — Не съм била права.

Меки, топли и изключително нежни, устните му срещнаха нейните. Глезене… Думата се въртеше в главата му, докато Кърби му даваше повече, отколкото някой мъж би могъл да очаква и само малцина биха могли да мечтаят. Силата на тялото и ума й, тяхната нежност. Те бяха негови и той нямаше нужда да моли. Щяха да бъдат негови дотогава, докато ръцете му можеха да я държат и да се разтварят достатъчно широко, за да й дават въздух.

Тя знаеше само, че обича и даваше. Тялото му се разгорещяваше под нейното, силно и твърдо. Дисциплинирано. Думата по някакъв начин я възбуждаше. Адам знаеше кой е и какво иска. С труд бе постигнал и двете. И не би поискал Кърби да загуби каквато и да било част от себе си, за да му пасне.

Раменете му бяха здрави. Не толкова широки, че да я потискат, ала достатъчно, за да й предложат сигурност, когато има нужда от нея. Тя ги докосна с устни. Ръцете му бяха мускулести, но не много, не мускули, които би издул, за да покаже превъзходството си, ала достатъчни, за да я защитят, ако поискаше да бъде защитавана. Кърби плъзна длани по тях. Пръстите му бяха сръчни, елегантно мъжествени. Те нямаше да я спират от местата, където тя трябваше да отиде, но щяха да я чакат и да се протегнат към нея, когато се върнеше. Кърби притисна устни към тях.

Никоя жена не го бе любила така — търпеливо, себеотдайно. Той не искаше нищо друго, освен да продължава да чувства тези дълги, бавни погалвания, тези влажни следи от устните й. Усещаше я с цялото си тяло. Пълно изживяване. Виждаше блестящата й черна коса, струяща върху кожата му, чуваше тихия й одобрителен шепот, когато го докосваше.

Къщата отново бе притихнала. Чуваше се само ниският възбуждащ звук на музиката. Дюшекът под гърба му бе мек. Светлината бе приглушена и нежна — най-добрата светлина за любов. А докато Адам лежеше, тя го любеше, докато потъна под пластове от удоволствие. Това щеше да върне и той на нея.

Можеше да докосне коприната и кожата й. Знаеше, че и двете бяха изключителни. Можеше да вкуси устните й и да знае, че никога няма да огладнее, стига Кърби да бе там. Когато чу въздишката й, разбра, че никой друг звук не би му доставил удоволствие. Нуждата от него бе в очите й, замъгляваше ги и Адам знаеше, че в живота не му трябваше почти нищо друго, стига да можеше да вижда лицето й.

Търпението и на двамата започна да се изчерпва. Той чувстваше как тялото й се събужда за трескав живот навсякъде, където го докоснеше. Чувстваше как неговото собствено тяло се напряга от нужда, каквато само тя можеше да му причини. Отчаяна, нетърпелива, изключителна. Ако му оставаше да живее само още един ден, би прекарал всеки миг от него там, с Кърби в прегръдките си.

Тя ухаеше на дим от дърва и на мускусни цветя, на жена и на сексапил, зрял и готов. Ако имаше силата, би накарал времето да спре точно в този момент, когато Кърби се бе надвесила над него под лунната светлина, с потъмнели от страст очи, с блестяща под коприната кожа.

После Адам вдигна коприната нагоре, през главата й, за да може да я види така, както, кълнеше се, никой друг мъж никога нямаше да я види. Косите й се спускаха като черна нощ над плътта. Гола и нетърпелива, тя бе всяка първична фантазия, всеки среднощен сън. Всичко.

Устните й бяха разтворени, дишаше задъхано. Страстта я заля така, че Кърби потрепери и се втурна да вземе това, което искаше от него… За него. Всичко. Всичко и още нещо. С тих победоносен вик тя го поведе. Бързо, бясно.

Тялото й безжалостно я припираше, докато съзнанието й избухваше в образи. Такива цветове, такива звуци. Такова безумие. Извита назад, Кърби се движеше като светкавица, без да усеща как се бяха впили ръцете й в бедрата му. Ала го чуваше да произнася името й. Чувстваше го как я изпълва.

Първата вълна на удоволствието я обля, разтърси я, после я хвърли в преследване на още, още и още. Нямаше нищо, което не би взела и нищо, което не би дала. Загубила способността да разсъждава, тя се пусна по течението.

Той я държеше в ръцете си, чувстваше все още вкуса й върху устните си и усещаше, че бе на ръба. За момент, само за момент се спря. Видя я над себе си, извисена като богиня, с блестящо влажно тяло, с падащи като водопад коси, вдигнала ръце в екстаз. Това винаги щеше да го помни.

Луната вече не бе пълна, но светлината й бе мека и бяла. Когато дишането им се успокои, бяха все още един върху друг, здраво преплетени. Докато Кърби лежеше върху него, Адам мислеше за всичко, което Феърчайлд му бе казал. И всичко, което той би могъл и не би могъл да направи.

Бавно се възстановяваха, ала Адам не можеше да намери нито един от отговорите, които толкова му трябваха. Какви отговори можеше да има, основани на лъжи и полуистини?

Време. Може би времето бе всичко, което имаше сега. Но колко много или колко малко, вече не зависеше от него. С въздишка се размърда и плъзна ръка по гърба й.

Тя се опря на лакът. Очите й вече не бяха замъглени, сега бяха дръзки и ясни. Усмихна се, докосна с пръст устните си, после неговите.

— Следващия път, когато си в града, каубой — провлачи Кърби и преметна косите си през рамо, — не забравяй да попиташ за Лулу.

Очакваше Адам да се засмее, ала той я сграбчи за косата. В очите му нямаше смях, а настойчивост, каквато бе виждала в тях, когато държеше четката. Мускулите му бяха напрегнати, тя ги усещаше.

— Адам?

— Не, недей. — Той се насили да отпусне ръка, после я погали по бузата. Не искаше всичко да се развали от неправилна дума, от неправилно движение. — Искам да те запомня точно такава. Току-що любена, с лунна светлина в косите.

Страхуваше се, без да има причина, че никога няма отново да я види такава — с полуусмивка на сантиметри от лицето му. Никога нямаше да усети как топлината на тялото й се разлива по неговото тяло, без нищо, нищо да ги разделя.

Паниката го обзе бързо и бе много реална. Неспособен да я спре, Адам я привлече към себе си и я притисна така, сякаш никога нямаше да я пусне.