Нора Робъртс
Картината (4)

Четвърта глава

Храната сякаш оправи настроението на Феърчайлд. Докато напредваше със сьомгата, той се впусна в дълга и подробна критика на сюрреализма. Оказа се, че разрушаването на традиционната мисъл, за да се освободи въображението, му бе харесало дотолкова, та да посвети почти цяла година от живота си на изучаването и прилагането му. Феърчайлд добродушно сви рамене и призна, че опитите му в сюрреалистичната живопис са били слаби, а стъпките му в абстракционизма съвсем малко по-добри.

— Папа изхвърли тези платна на тавана — каза Кърби на Адам, докато ровеше салатата си. — Има едно в оттенъци на синьото и жълтото, с часовници с всякакви размери и форми, които някак се размиват и падат нанякъде, и с две леви обувки, пъхнати в ъгъла. Нарече го „Липса на време“.

— Беше само опит — изръмжа Феърчайлд, като гледаше неизядената порция риба на дъщеря си.

— Отказа една направо неприлична сума, която му предлагаха за картината, и я заключи на тавана като луд роднина. — Тя незабелязано прехвърли рибата си в неговата чиния. — Скоро ще изпрати там и скулптурите си.

Феърчайлд глътна едно парче риба и стисна зъби:

— Безсърдечно хлапе. — В един миг се преобрази от симпатичен ангел в злобно джудже. — Догодина по това време името на Феърчайлд ще бъде синоним на скулптура.

— Вятър и мъгла — заключи Кърби и набоде една краставица. — Този розов цвят ти отива, папа. — Наведе се и звучно го целуна по бузата. — Много прилича на мушкато.

— Не си толкова голяма, че да не си спомняш как мога да постигна същия тон върху дупето ти.

— Мъчител на деца. — Тя стана и обви ръце около врата на баща си. Що се отнасяше до любовта й към него, загадката на Кърби Феърчайлд бе лесно разрешима, помисли Адам. — Излизам на разходка, преди да пожълтея и да се сбръчкам. Ти ще дойдеш ли?

— Не, не, аз имам да довърша един малък проект.

— Той я потупа по ръката и тя се напрегна. Адам видя как между двамата премина нещо, после Феърчайлд се обърна към него: — Изведи я на разходка и продължавай да… Да я скицираш — довърши със смях.

— Пита ли вече Кърби дали може да я нарисуваш? Всички я питат. — Отново се нахвърли върху сьомгата. — Тя никога не им позволява.

Адам вдигна виното си.

— Аз казах на Кърби, че ще я нарисувам.

В смеха на Феърчайлд се долавяше удоволствие. Светлосините му очи светнаха от радост в предвкусване на мътещите се неприятности.

— Твърда ръка, а? Винаги е имала нужда. Не знам откъде е взела този противен характер. — Усмихна се невинно. — Трябва да се е метнала на майка си.

Адам вдигна поглед към спокойната, блага жена на портрета.

— Несъмнено.

— Виждаш ли онази картина там? — Феърчайлд посочи към портрета на Кърби като момиче. — Това е първият и последен път, когато ми позира. Трябваше да плащам на това зверче. — Намуси се, изсумтя и отново нападна рибата. — Дванадесетгодишна, а вече сметкаджийка.

— Ако ще ме обсъждате, сякаш че ме няма, аз ще отида да си взема обувките. — Без да поглежда назад, Кърби излезе от стаята.

— Не се е променила много, нали? — забеляза Адам и пресуши виното си.

— Никак даже — съгласи се гордо Феърчайлд. — Ще се надбягва с теб, момчето ми. Надявам се, че си във форма.

— В колежа тренирах лека атлетика.

Смехът на Феърчайлд бе заразителен. По дяволите, помисли Адам отново, харесвам го. Това усложняваше нещата. От другата стая чу как Кърби разгорещено спори с Изабел. Започваше да осъзнава, че усложнение бе другото име на тази жена. Това, което би трябвало да е много проста работа, започваше да се превръща в нещо, което не му харесваше.

— Хайде, Адам. — Кърби надзърна през вратата. — Казах на Изабел, че може и тя да дойде, но двамата с Монтик през цялото време трябва да поддържат разстояние от пет метра. Папа… — отметна назад конската си опашка, — наистина си мисля, че трябва да й вдигнем наема. Изабел може да си потърси апартамент в града.

— Изобщо не трябваше да се съгласяваме на дългосрочен договор — изръмжа Феърчайлд и насочи цялото си внимание към сьомгата на Кърби.

Адам реши да не коментира, стана и излезе навън.

Бе ветровито и топло като за септември. Паркът около къщата сияеше в цветовете на есента. Избуялите в лехите цветя разпръскваха аромат. Под един грейнал в червено и златно клен Адам видя старец в изпъстрен с кръпки гащеризон, който с дяволито безразличие събираше с гребло нападалите листа. Когато го наближиха, той се ухили с беззъбата си уста.

— Никога няма да ги събереш всичките, Джейми.

Дядото издаде някакъв хриптящ звук, който вероятно бе смях.

— Рано или късно, госпожичке. Има много време.

— Утре ще ти помогна.

— Да, и както винаги ще ги събираш и ще скачаш върху тях. — Той отново изхриптя и се почеса по брадата с кльощавата си ръка. — Гледай си работата и може да ти оставя една купчина.

Кърби, пъхнала ръце в задните си джобове, ритна едно листо.

— Голяма ли?

— Може би. Ако си добро момиче.

— Винаги има някакво условие. — Тя хвана Адам за ръката и го потегли нататък.

— Това старче ли се грижи за парка? — Дванадесет декара, изчисли той.

— Откак се е пенсионирал.

— Пенсионирал ли се е?

— Джейми се е пенсионирал, когато е навършил шестдесет и пет години. Това е било преди да се родя. — Вятърът развя косите пред очите й и Кърби отметна кичурите. — Твърди, че сега е на деветдесет и две, ала, разбира се, е на деветдесет и пет и не си го признава. — Поклати глава: — Суета.

Тя го дърпа, докато се изправиха на замайваща височина над реката. Синята лента далеч под тях изглеждаше неподвижна. Докъдето стигаше погледът, се виждаха разпилени тук-там къщички. Пейзажът, простиращ се пред тях, бе изпъстрен с преливащи се тонове и оттенъци.

На билото, където стояха, имаше само вятър, вода и небе. Кърби отметна глава назад. Изглеждаше първична, дива, непобедима. Обърна се и погледна към къщата. Изглеждаше същата.

— Защо живееш тук? — Прямите въпроси не бяха характерни за Адам. Тя вече бе променила това.

— Тук имам семейство, дом, работа.

— И самота.

Кърби размърда рамене. Макар че ресниците й бяха спуснати, очите й не бяха затворени.

— Тук идват хора. Това не е самота.

— Не искаш ли да пътуваш? Да видиш Флоренция, Рим, Венеция?

Както бе стъпила върху скалата, очите й бяха почти на едно ниво с неговите. Когато се обърна към него, в тях я нямаше обичайната арогантност.

— Ходила съм в Европа пет пъти, преди да навърша дванадесет години. Прекарах към четири години сама в Париж, докато учех. — Погледна за момент през рамо, към нищо или към всичко, той не можеше да бъде сигурен. — Спала съм с бретонски конт в един замък, карала съм ски в швейцарските Алпи, скитала съм се из тресавищата на Корнуол. Пътувала съм и пак ще пътувам. Но… — Сега Адам знаеше, че тя гледа към къщата, защото устните й трепнаха. — Но винаги се връщам у дома.

— Какво те кара да се върнеш?

— Папа. — Замълча и се усмихна широко. — Спомените, познатото. Лудостта.

— Ти много го обичаш. — Кърби можеше да направи такива неща невъзможно сложни или съвсем прости. Работата, която бе дошъл да свърши, започваше все повече да му тежи.

— Повече от всичко и от всички. — Тя говореше тихо и гласът й приличаше на полъх на вятъра. — Той ми е дал всичко, което има значение — сигурност, независимост, вярност, приятелство, любов… И способността да ги върна. Иска ми се да мисля, че някой ден ще намеря някой, който да иска това от мен. Тогава мястото ми ще бъде при него.

Как можеше да устои на тази сладост, на простотата, която Кърби толкова неочаквано проявяваше? Това го нямаше в сценария, напомни си Адам, ала протегна ръка към лицето й, просто за да я докосне. Когато тя вдигна своята ръка към неговата, в него се надигна нещо, което не бе страст, но бе също толкова силно.

Кърби почувства силата в него, почувства и смущението, което може би не бе по-малко от нейното. Друг път, помисли. Друг път можеше и да стане. Ала сега, точно сега имаше прекалено много други неща. Отдръпна ръката си и се обърна отново към реката.

— Не знам защо ти говоря всички тези неща — промълви тя. — Не ми е в характера. Често ли хората те допускат в личните си мисли?

— Не. Или може би аз не съм ги слушал.

Кърби се усмихна и с типичната си бърза промяна на настроението скочи от скалата.

— Ти не си такъв тип човек, на който хората биха се доверявали. — Непринудено сплете ръка в неговата. — Макар да имаш силни, широки рамене. Малко си надменен — реши тя. — И съвсем мъничко превзет.

— Превзет? — Как можеше да го привлича в един момент, а в следващия да го вбеси? — Какво искаш да кажеш с това, превзет?

Опасно й заприлича на баща й и Кърби преглътна.

— Съвсем мъничко — напомни, почти задавила се от смях. — Не се обиждай, Адам. Превзетостта определено има своето място в света. — Той продължаваше да я гледа намръщено и тя се прокашля да сдържи следващото си прихване. — Харесва ми как вдигаш лявата си вежда, когато си раздразнен.

— Не съм превзет — заяви Адам отчетливо и видя как устните й отново трепнаха в усмивка.

— Може би съм се изразила не съвсем правилно.

— Съвсем неправилно. — Улови се, миг преди да бе вдигнал лявата си вежда. Да я вземат дяволите, помисли той и се закле, че няма да се усмихне.

— Старомоден. — Кърби го потупа по бузата. — Сигурна съм, че това имах предвид.

— Аз пък съм сигурен, че за теб тези две думи означават едно и също. Не приемам да ме описваш с нито едната от тях.

Тя отметна глава и се вгледа в него.

— Може и да не съм права — каза колкото на него, толкова и на себе си. — Случвало ми се е да не съм права. Повози ме на конче.

— Какво?!

— На конче — повтори Кърби.

— Ти си луда. — Може да беше умна, може да беше талантлива, вече го бе признал, но за част от съзнанието й всеки миг бе празник.

Тя сви рамене и тръгна към къщата.

— Знаех си, че няма да искаш. Превзетите хора никога не возят на конче, нито те се возят. Това е закон.

— По дяволите. — Работеше го, а той й позволяваше. За момент пъхна ръце в джобовете си и спря. Да си играе игричките с баща си, каза си Адам. Отново изруга и я настигна. — Ти си вбесяваща жена.

— Е, благодаря.

Гледаха се, той ядосан, Кърби развеселена. Накрая Адам се обърна с гръб към нея.

— Качвай се.

— Щом настояваш. — Тя пъргаво скочи на гърба му, издуха косите от очите си и погледна надолу. — Леле, колко си висок.

— Ти си ниска — поправи я той и я намести по-удобно.

— В следващия си живот ще съм метър и седемдесет.

— По-добре да добавиш малко килограми и сантиметри към фантазията си. — Ръцете й леко лежаха върху раменете му, краката й бяха здраво обвити около кръста му. Смешно е, помисли Адам. Смешно бе да я желае сега, когато Кърби правеше и двамата на глупаци. — Колко тежиш?

— Точно петдесет килограма. — Тя безгрижно помаха на Джейми.

— А ако извадиш камъните от джобовете си?

— Четиридесет и осем, ако искаш да бъда точна. — Засмя се и бързо го прегърна. Смехът й бе топъл и смущаващ. — Можеш да направиш нещо дръзко, като например да не носиш чорапи.

— Следващото ми спонтанно действие може да бъде да те пусна да паднеш на много хубавото си задниче.

— Хубаво ли е? — Кърби лениво заклати крака. — Аз самата толкова малко виждам от него. — Задържа се още за момент, защото й бе толкова хубаво, толкова приятно. Не се задълбочавай, напомни си тя. И внимавай къде стъпваш. Докато можеше да не му позволява да възстанови равновесието си, нещата щяха да вървят гладко. Наведе се напред и улови ухото му със зъби. — Благодаря за возенето, моряко. — Преди да бе успял да отговори, скочи и се втурна в къщата.

 

 

Бе нощ, късна, тъмна и тиха. Адам седеше сам в стаята си, държеше в ръка предавателя и усещаше, че му се иска да го разбие на парчета и да забрави, че някога е съществувал. Никакви лични чувства. Това бе правило номер едно и той винаги го бе следвал. Никога не се бе изкушавал да го наруши.

Бе искал да го следва и този път, напомни си. Просто този път не се получи. Усложнения, чувства, угризения — не можеше да позволи нищо от това да му пречи. Погледна към картината на Хъдзън, нарисувана от Кърби, и включи копчето.

— Макинтайър?

— Парола.

— По дяволите, това да не ти е глава от Ян Флеминг!

— Има си ред — напомни му Макинтайър бодро, ала след двадесет секунди мъртво мълчание омекна: — Добре, добре, какво си открил?

Открил съм, че съм опасно близо до момента, в който ще съм луд по една жена, която няма абсолютно никакъв смисъл за мен, помисли Адам.

— Открих, че следващия път, когато ти дойде някоя щура идея, можеш да вървиш заедно с нея по дяволите.

— Проблеми? — отсече гласът на Макинтайър в слушалката. — Ако имаш проблеми, трябваше да се обадиш.

— Проблемът е, че харесвам… Харесвам ненормалността на стареца и на дъщеря му. — Много уместна дума, помисли Адам. Самият той не бе нормален, откак за пръв път я погледна.

— Вече е твърде късно за това. Обсъждали сме го.

— Да-а — процеди Адам през зъби и изхвърли Кърби от съзнанието си. — Мелани Мерик Бърджис е близка приятелка на семейството и дъщеря на Хариет Мерик. Тя е много елегантна моделиерка, която изглежда няма никакъв дълбок интерес към живописта. Доколкото мога да кажа, струва ми се, че много поддържа Феърчайлдови. Кърби наскоро е развалила годежа си със Стюарт Хилър.

— Интересно. Кога?

— Не знам точната дата — сопна се Адам. — И не ми е приятно да се ровя в нещо толкова болезнено. — Бореше се със себе си, докато Макинтайър мълчеше. — Бих казал, някъде през последните два месеца, не повече. Още не й е минало. — И я боли, добави на себе си. Не бе забравил погледа в очите й. — Поканиха ме на прием в края на седмицата. Ще трябва да се запозная и с Хариет Мерик, и с Хилър. Междувременно, тук имам шанс. Пълно е с тайни проходи.

— С какво?

— Чу ме. Ако имам късмет, ще има лесен достъп до цялата къща.

Макинтайър изръмжа в знак на одобрение.

— Ще можеш ли да го познаеш?

— Ако го има, ако е в къщата и ако по някакво чудо успея да го намеря в този анахронизъм, ще го позная. — Той изключи и, борейки се с желанието да запрати предавателя в стената, го прибра обратно в куфарчето.

След като се успокои, Адам стана и започна да търси в камината механизъм. Отне му почти пет минути, но бе възмезден — една плоча със стон се отмести настрани. Той се пъхна в отвора с фенерче. Бе тъмно и влажно, ала Адам шари с фенерчето по стената, докато намери вътрешния ключ. Плочата със скърцане се затвори и го остави в тъмното.

Стъпките му отекваха, чуваше стържещия звук от ноктите на плъховете. Той не обръщаше внимание нито на едното, нито на другото. За момент спря пред стената на стаята на Кърби. Каза си, че само си върши работата и без да бърза намери ключа. Запита се дали тя вече спи в огромното легло, под юргана с извезани венчални халки.

Можеше да натисне копчето и да отиде при нея. По дяволите Макинтайър и работата. По дяволите всичко, освен това, което лежеше отвъд стената. Ред, помисли и изруга. Редът му бе омръзнал до смърт. Но Кърби бе права. Адам много добре знаеше какво бе правилно и какво не.

Той се обърна и продължи по прохода.

Коридорът внезапно свърши със стръмни стълби отляво. Адам ги изкачи и се озова в друг коридор. Докато шареше с фенерчето по стената, там изпълзя паяк. Кърби не бе преувеличила много за размера. Третият етаж, реши той, бе не по-лошо място за начало от което и да било друго.

Завъртя първия механизъм, който намери, и се провря през отвора. Прах и покривала срещу прах. Като се движеше безшумно, започна бавно, методично претърсване.

 

 

Кърби бе неспокойна. Докато Адам стоеше от другата страна на стената и се бореше с желанието да отвори плочата, тя кръстосваше стаята си. Мислеше дали да не се качи в ателието си. Работата можеше да я успокои — ала всякаква работа, която би свършила в такова настроение, щеше да е за боклука. Седна разстроена до прозореца. Видя бледото си отражение и се взря в него.

Не се владееше напълно. Би било по-лесно да си признае почти всяка друга слабост. Самообладанието бе нещо съществено, а при настоящите обстоятелства жизненоважно. Проблемът бе да си го върне.

Проблемът, поправи се Кърби, бе Адам Хейнс.

Привличане? Да, но това бе просто и с него лесно можеше да се справи. Тук имаше преплетено нещо друго, което бе всичко друго, ала не и просто. Той можеше да я обвърже, а след като бе обвързана, с нищо нямаше да може лесно да се справи.

Опря ръце на перваза на прозореца и облегна глава на тях. Адам можеше да й причини болка — това бе първо, плашещото първо. Не повърхностна драскотина върху гордостта или самочувствието й, а болка дълбоко вътре, където нямаше да мине.

Е, каза си тя, парен каша духа. Просто нямаше да му позволи да я обвърже, следователно нямаше да му позволи да я нарани. И тази проста логика я върна обратно към самообладанието, което й липсваше. Докато методично се мъчеше да разплете мислите си, я смутиха лъчите на фарове.

Кой можеше да идва по това време, зачуди се Кърби без особена изненада. Феърчайлд имаше навика да кани хората в странни часове. Тя притисна нос към стъклото. В гърлото й се надигна звук, който доста приличаше на ръмженето на Изабел.

— Ама че нахалство — измърмори Кърби, скочи и три пъти обиколи стаята, преди да облече халата си и да излезе.

Над главата й Адам се гласеше отново да влезе в прохода, когато и той видя фаровете. Веднага изключи фенерчето и се скри зад прозореца. Видя как един мъж слезе от нов модел мерцедес и се насочи към къщата. Интересно, реши Адам, отказа се от прохода и тихо се плъзна в коридора.

До него долетяха гласове. Той се притаи в рамката на една врата и зачака. Стъпките се приближиха. От скривалището си Адам видя как Карти води слаб мургав мъж към ателието на Феърчайлд в кулата.

— Господин Хилър ви търси, сър. — Карти съобщи информацията, сякаш бе четири следобед, а не четири след полунощ.

— Стюарт, толкова мило, че си дошъл — прогърмя през вратата гласът на Феърчайлд.

Адам преброи до десет и тъкмо да тръгне към вратата, която Карти бе затворил, по стълбите се понесе някаква бяла вихрушка. Той изруга и притисна гръб към стената. Край него мина Кърби, толкова близо, че можеше да я докосне.

Какво, по дяволите, е това, чудеше се Адам, разкъсван между гнева и желанието да се разсмее. Стоеше тук, прикован към вратата, докато посред нощ хората си се разхождаха по стълбите на кулата.

Кърби вдигна полите на халата си и продължи на пръсти нагоре.

Това е истински кошмар, реши той. Жени с развяващи се коси, прокрадващи се през каменни коридори в прозрачни бели одежди. Тайни проходи. Скришни срещи. Един нормален, разумен човек и за секунда не би се забърквал в такива неща. Но пък Адам бе престанал да е напълно разумен още в момента, в който прекрачи през входната врата.

След като Кърби стигна до най-горното стъпало, той се прокрадна по-близо. Вниманието й бе насочено към вратата на ателието. Адам бързо пресметна, изкачи стълбите и потъна в сенките зад ъгъла. Без да откъсва очи от Кърби, започна да подслушва заедно с нея.

— За какъв глупак ме мислиш? — питаше Стюарт. Бе току до Адам, разделяше ги само стената.

— За какъвто предпочиташ, за мен няма значение. Седни, момчето ми.

— Слушай, ние сме сключили сделка. Колко време мислеше, че ще ми отнеме, за да разбера, че си ме измамил?

— Всъщност, не предполагах, че ще ти отнеме толкова дълго — усмихна се Феърчайлд и потърка с палец глинения си ястреб. — Не си толкова умен, колкото те мислех, Стюарт. Още преди седмици трябваше да откриеш измамата. Не че не беше изключителна — добави с нотка на гордост. — Обаче един умен човек щеше да иска да се удостовери автентичността на картината.

Тъй като разговорът я смущаваше, Кърби се притисна още по-близо до вратата и прибра косите си зад ухото, сякаш така щеше да чува по-добре. Халатът, който вече не държеше, се разтвори и показа тънка къса нощница и гладка златиста кожа. В своя ъгъл Адам преглътна и изруга наум.

— Ние се договорихме… — повиши глас Стюарт, ала Феърчайлд го спря само с едно махване на ръката.

— Нали не ми казваш, че вярваш на глупости като честност между крадци? Време е да пораснеш, ако искаш да играеш с големите.

— Искам Рембранд, Феърчайлд.

Кърби замръзна. Адам не забеляза, защото вниманието му бе изцяло насочено към битката в кулата. За Бога, помисли той мрачно, това старо копеле наистина има картината.

— Дай ме под съд — предложи Феърчайлд безгрижно.

— Дай ми го, или ще извия мършавия ти врат. Цели десет секунди Феърчайлд гледа спокойно как лицето на Стюарт се покрива с гъста червенина.

— Така няма да го получиш. И трябва да те предупредя, че заканите ме правят раздразнителен. Виждаш ли… — Той бавно взе един парцал и започна да изтрива глината от ръцете си. — Не ми харесва как се отнесе с Кърби. Не, никак не ми хареса. — Изведнъж това вече не бе безобидният ексцентрик. Не бе нито ангел, нито джудже, а мъж. Опасен мъж. — Знаех, че тя няма да стигне дотам, да се омъжи за теб. Обаче заканите ти, след като те отряза, ме ядосват. А когато съм ядосан, ставам отмъстителен. Слабост — добави мило. — Но просто съм си такъв. — Светлите му очи, студени и спокойни, бяха приковани върху Стюарт. — Аз още съм ядосан, Стюарт. Когато съм готов да говоря с теб, ще ти съобщя. Междувременно, стой далеч от Кърби.

— Няма да ти се размине с това.

— Аз държа картите. — С нетърпелив жест той избута Стюарт. — Аз имам Рембранд и само аз знам къде е той. Ако започнеш да ми досаждаш, което си на път да сториш, може да реша да си го задържа. — Усмихна се, ала студенината в очите му остана. — Човек не трябва да се простира извън чергата си, Стюарт. Това е моят съвет.

Стреснат, треперещ от безсилна злоба, Стюарт се надвеси над стареца през работната маса. Бе достатъчно силен и достатъчно бесен, за да го удуши с голи ръце. Но нямаше да получи нито Рембранд, нито парите, които толкова отчаяно му трябваха.

— Ще си платиш — обеща той. — Няма да позволя да ме правиш на глупак.

— Много е късно — отбеляза безгрижно Феърчайлд. — Бягай сега. Нали можеш да намериш пътя, без да безпокоиш Карти? — Зае се отново с ястреба си, сякаш вече бе сам.

Кърби бързо се огледа къде да се скрие. За миг Адам помисли, че ще се пъхне в ъгъла, където бе той. В момента, в който тя понечи да тръгне по коридора, дръжката на вратата се завъртя. Бе отлагала прекалено дълго. Кърби притисна гръб към стената, затвори очи и се престори на невидима.

Стюарт отвори рязко вратата и излетя от стаята, заслепен от гняв. Без да поглежда назад, той се втурна надолу по стълбите. Изражението му, забеляза Адам, докато минаваше край него, бе убийствено. В момента нямаше оръжие. Ако намереше, не би се поколебал.

Кърби, неподвижна и мълчалива, изчака стъпките да заглъхнат. После пое дълбоко въздух и бързо издиша. А сега какво? Сега какво, запита се тя. Искаше й се просто да зарови лице в ръцете си и да се предаде. Вместо това изправи рамене и влезе при баща си.

— Папа… — Гласът й бе тих и обвиняващ. Феърчайлд стреснато вдигна глава, ала изненадата му бързо се скри зад искрена усмивка.

— Здравей, любов моя. Моят ястреб започва да диша. Ела да видиш.

Кърби отново пое дълбоко въздух. Цял живот го бе обичала, бе го поддържала. Бе го боготворила. Но всичко това не й пречеше да му се ядосва. Бавно, без да откъсва очи от баща си, прихлупи халата си и завърза колана. Докато се приближаваше към него, Феърчайлд помисли, че прилича на гангстер, насочил два пистолета срещу неговите два. Тя не би се уплашила като Хилър, реши той с прилив на гордост.

— Явно не си ме държал в течение — подзе Кърби. — Гатанка, папа. Какво общо имат Филип Феърчайлд, Стюарт Хилър и Рембранд?

— Винаги те е бивало по гатанките, сладка моя.

— Веднага, папа.

— Просто бизнес. — Той й се усмихна сърдечно, докато се чудеше колко точно трябва да й каже.

— По конкретно, ако обичаш. — Приближи се още, така че ги разделяше само масата. — И не ме гледай така глупаво, този номер няма да мине. — Наведе се през масата и го погледна право в очите. — Чух доста неща, докато бях отвън. Кажи ми останалото.

— Подслушвала си — изцъка разочаровано с език Феърчайлд. — Грубо.

— Така се получи. А сега ми кажи или ще ти смачкам ястреба. — Избута му ръката и надвеси длан над глината.

— Противно хлапе. — Сграбчи китката й с кокалестите си пръсти. И двамата знаеха кой ще победи, ако се стигне до борба. Той въздъхна уплашено: — Добре.

Тя кимна и скръсти ръце пред гърдите си. Привичният жест го накара отново да въздъхне.

— Преди известно време Стюарт дойде при мен с едно предложенийце. Ти, разбира се, знаеш, че той няма и пукнат грош, независимо на какво се прави.

— Да, знам, че искаше да се ожени за мен заради парите. — Никой, освен баща й, не би доловил как гласът й леко се напрегна.

— Не го казах, за да те натъжа. — Хвана ръцете й — връзка, която се бе създала, когато за пръв път бе поела дъх.

— Знам, папа. — Кърби стисна пръстите му и пъхна ръце в джобовете на халата си. — Гордостта ми беше накърнена. Сигурно трябва да се случва от време на време. Ала скромността не ми харесва — заяви внезапно разпалено. — Никак даже. — Отметна глава и го погледна. — Останалото.

— Ами… — Феърчайлд изду бузи. — Между другите му недостатъци, Стюарт е и алчен. Трябвала му голяма сума пари, а той не виждал защо трябва да работи за тях. Решил да си услужи с автопортрета на Рембранд от галерията на Хариет.

— Откраднал го е?! — Очите на Кърби се разшириха. — Гръм и мълнии! Не съм вярвала, че е толкова смел.

— Той се мислеше за много умен. — Феърчайлд стана и отиде до малкия умивалник в ъгъла да си измие ръцете. — Хариет заминаваше на своето сафари и няколко седмици никой нямаше да отвори въпрос, че картината е изчезнала. Стюарт се държи малко диктаторски с персонала на галерията.

— Такова удоволствие е да размахваш камшик върху подчинените.

— Във всеки случай… — Феърчайлд любовно зави ястреба си за през нощта. — Той дойде при мен с едно предложение, доста низко наистина. Да направя копие, което да върне вместо оригинала на Рембранд.

Тя не бе мислила, че баща й би могъл да направи нещо, което да я изненада. Със сигурност не и да я нарани.

— Папа, това е Рембранд на Хариет! — възкликна потресена.

— Хайде сега, Кърби, знаеш, че обичам Хариет. Много я обичам. — Успокоително обви ръка около раменете й. — Нашият Стюарт има много малко ум в главата. Казах му, че ми трябва Рембранд, за да направя копието, и той ми го даде. — Феърчайлд поклати глава. — В това нямаше никакво предизвикателство, Кърби. Изобщо не беше забавно.

— Жалко — отбеляза тя сухо и се отпусна на един стол.

— После му казах, че оригиналът вече не ми трябва и вместо него му дадох копието. Той така и не се усъмни. — Скръсти ръце зад гърба си и се загледа в тавана. — Иска ми се да го беше видяла. Изключително. Това е една от късните работи на Рембранд, нали знаеш. Груба текстура, такава лъчезарна дълбочина…

— Папа! — прекъсна Кърби започващата лекция.

— Ох, добре, добре. — Феърчайлд с усилие се овладя. — Казах му, че ще ми отнеме още съвсем малко време, за да довърша копието и да го обработя така, че да създам илюзия за старост. Стюарт се хвана. Такова лековерие — добави снизходително и изцъка с език. — Минаха почти три седмици и той едва тогава се сети да даде картината на анализ. Аз, разбира се, се бях постарал тя да не издържи и най-елементарната проверка.

— Разбира се — измърмори Кърби.

— Сега трябва да остави копието в галерията. А оригиналът е у мен.

Тя си даде малко време, за да преглътне всичко, което й бе казал. Това не промени начина, по който се чувстваше. Бясна.

— Защо, папа? Защо го направи? Това не е като всички други. Това е Хариет.

— Хайде, Кърби, недей да губиш самообладание. Много си страшна, като се ядосаш. — Феърчайлд с всички сили се стараеше да изглежда дребен и беззащитен. — Много съм стар, за да го понеса. Спомни си за кръвното ми.

— Кръвното ти да върви по дяволите. — Очите й хвърляха гневни искри. — Не си мисли, че така ще ми се измъкнеш. Стар ли? Истинско дете си.

— Чувствам, че ще получа удар — прошепна той, вдъхновен от предупреждението на Кърби преди два дни. Притисна трепереща ръка към сърцето си и се олюля. — Ще свърша като ненужна купчина студени спагети. Ах, колко картини можех да направя. Светът губи един гений.

Кърби стисна юмруци и ги стовари върху работната му маса. Инструментите подскочиха и задрънчаха, а тя започна да вие. Баща й прегърна ястреба си и изчака бурята да премине. Накрая Кърби задъхана се стовари обратно на стола.

— На времето те биваше повече — отбеляза той. — Мисля, че се размекваш.

— Папа! — Тя стисна зъби. — Усещам, че ще бъда принудена да те ударя по главата, а после ще ме арестуват за отцеубийство. Знаеш, че имам страх от затворени помещения. В затвора ще се побъркам. Искаш ли това да ти тежи на съвестта?

— Кърби, давал ли съм ти някога повод за най-малко притеснение?

— Не ме карай да започвам да изброявам, папа, минава полунощ. Какво си направил с Рембранд?

— Направил? — Той се намръщи и започна да си играе с покривалото на своя ястреб. — Какво искаш да кажеш с това, направил?

— Къде е картината? — попита тя, като старателно разделяше думите. — Не можеш да оставиш такава картина да се търкаля из къщата, особено след като си решил да си поканиш гости.

— Гости? А, имаш предвид Адам. Хубаво момче, вече ми харесва. — Вдигна вежди. — Ти май го намираш приемлив.

Кърби присви очи.

— Не набърквай Адам в това.

— Леле, леле, леле. — Феърчайлд се усмихна широко. — Аз пък мислех, че ти отвори дума за него.

— Къде е Рембранд? — Всичките й опити да запази спокойствие се провалиха. За момент помисли дали да не удари глава в масата, но се бе отказала от този номер още на десетгодишна възраст.

— На сигурно място, сладка моя. — Гласът му бе спокоен и доволен. — На сигурно място.

— Тук? В къщата?

— Разбира се. — Той я погледна изненадано. — Нали не искаш да го държа някъде другаде?

— Къде?!

— Няма нужда да знаеш всичко. — Феърчайлд с патетичен жест свали престилката си и я хвърли на един стол. — Просто се успокой, че е в безопасност, скрит с подобаващо уважение и любов.

— Папа!

— Кърби! — Той й се усмихна — нежна бащинска усмивка. — Едно дете трябва да има доверие на родителя си, трябва да уважава мъдростта на годините му. Ти ми имаш доверие, нали?

— Да, разбира се, но…

Феърчайлд я прекъсна с първите ноти на „Малкото момиченце на татко“, изпети с треперещ фалцет.

Тя простена и отпусна глава на масата. Кога щеше да се научи? И как щеше да се справи с него този път? Той продължи да пее, докато не се сдържа и прихна.

— Ти си непоправим. — Кърби вдигна глава и пое дълбоко въздух. — Имам ужасното чувство, че спестяваш купчина подробности и че все пак ще трябва да се съглася с теб.

— Подробности, Кърби — махна с ръка Феърчайлд. — Светът е прекалено пълен с подробности, те объркват нещата. Запомни, че изкуството отразява живота, а животът е илюзия. Хайде, уморен съм. — Той се приближи към нея и й протегна ръка. — Заведи стария си папа в леглото.

Бе победена. Пое ръката му и стана. Никога, никога нямаше да се научи. И винаги, винаги щеше да го обожава. Заедно излязоха от стаята.

Адам ги гледаше как ръка за ръка тръгнаха надолу по стълбите.

— Папа… — Кърби спря само на крачка от скривалището на Адам. — Разбира се, за всичко това има логична причина, нали?

— Кърби… — Адам видя как подвижното лице се промени в спокойни, сериозни черти. — Правил ли съм някога нещо без разумна, логична причина?

Тя прихна почти беззвучно и след миг смехът й зазвънтя, дълбок и мелодичен. Той отекна слабо и призрачно, а Кърби облегна глава на рамото на баща си, със светещи в полумрака очи. Адам помисли, че никога не е била по-привлекателна.

— О, моят папа — запя тя с ясен контраалт. — За мен той е толкова прекрасен. — Вплете пръсти в ръката на баща си и продължи надолу по стълбите.

Доволен и от себе си, и от потомството си, Феърчайлд се включи с колебливия си фалцет. Гласовете им долитаха до Адам, докато далечината ги погълна.

Той излезе от сянката и застана в подножието на стълбите. По едно време чу смеха на Кърби, после се възцари тишина.

— Все по-любопитно и по-любопитно — измърмори Адам.

И двамата Феърчайлдови вероятно бяха луди. И двамата го очароваха.