Нора Робъртс
Картината (10)

Десета глава

След тридесет минути позиране Кърби си заповяда да не бъде нетърпелива. Бе се съгласила да даде на Адам два часа и уговорката си бе уговорка. Не искаше да мисли колко време още трябва да стои неподвижно, затова се опита да се съсредоточи върху плановете си да се занимава със скулптура, когато задълженията й свършеха. Нейният „Гняв“ бе почти готов.

Ала слънцето сякаш бе прекалено топло и прекалено ярко. Съзнанието й току се изпразваше и й се налагаше да се стегне, само за да си спомни къде се намира.

— Кърби! — Адам за трети път извика името й. Тя премигна и фокусира поглед върху него. — Можеш ли да изчакаш, докато свършим, преди да задремеш?

— Извинявай. — Кърби с усилие прочисти главата си и му се усмихна. — Мислех за нещо друго.

— Изобщо недей да мислиш, ако това те приспива — измърмори той и нанесе пурпурно върху платното. Бе хубаво, толкова хубаво. Нищо, което някога бе правил, не бе толкова хубаво, колкото тази картина. Нуждата да я завърши се бе превърнала в мания. — Наклони си отново главата надясно. Непрекъснато променяш позата.

— Робовладелец. — Но се подчини и опита да се съсредоточи.

— Да се размахва камшик е единственият начин да се работи с теб. — Адам старателно започна да доизпипва гънките на роклята. Искаше ги меки, плавни, ала добре откроени. — По-добре свиквай да ми позираш. Вече съм замислил още няколко проекта, които ще започна, след като се оженим.

Зави й се свят. Почувства го на вълни, и физически, и емоционални. Не можеше да ги отдели една от друга. Без да мисли, отпусна ръце.

— По дяволите, Кърби! — избухна отново той, но изведнъж забеляза колко потъмнели и големи са очите й. — Какво има?

— Не бях мислила… Не знаех, че ти… — Вдигна ръка към замаяната си глава и закрачи из стаята. Гривните с мелодичен звук се плъзнаха към лакътя й. — Трябва ми една минутка — прошепна тя. Трябваше ли да се чувства така, сякаш някой й бе отнел въздуха? Сякаш главата й бе на три метра над раменете?

Адам се вгледа за момент в нея. Не му изглеждаше много добре. А и лицето й бе неестествено зачервено. Той стана, хвана я за ръката и я заведе да седне.

— Да не си болна?

— Не — поклати глава Кърби. Никога не се разболяваше, напомни си тя. Бе само малко уморена… И може би за пръв път в живота си напълно объркана. Пое дълбоко въздух и си каза, че ей сега ще се оправи. — Не знаех, че искаш да се ожениш за мен.

Това ли бе? Адам я погали по бузата. Не трябваше ли да е разбрала? И все пак, спомни си той, все пак всичко се бе случило толкова бързо.

— Аз те обичам. — За него бе просто. Любовта водеше до брак, а бракът до семейство. Ала как бе могъл да забрави, че Кърби не бе обикновена жена и че бе всичко друго, но не и проста? — Ти ме обвини, че съм старомоден — напомни й Адам и спусна ръце към раменете й. — Бракът е много старомодна институция. — И институция, за която тя може и да не бе готова, помисли с бързо надигнала се паника. Трябваше да не я припира, ако искаше да не я загуби. Ала колко време й трябваше и колко можеше да й даде той? — Искам да преживея живота си с теб. — Той изчака, докато погледът й отново се вдигна към него. Изглеждаше потресена от думите му. Жена като нея, красива, чувствена, силна, как можеше жена като нея да се изненадва, че е желана? Може би Адам се движеше твърде бързо и твърде непохватно. — Както ти искаш, Кърби. Може би трябваше да избера по-подходящ момент, по-подходящо място, за да те помоля, вместо да го приемам като разбиращо се от само себе си.

— Не е това. — Немощно вдигна ръка към лицето му. Бе толкова солидно, толкова силно. — Аз нямам нужда от това. — Лицето му за момент се размаза, тя тръсна глава и се отдръпна, докато отново застана на мястото, където позираше. — Получавала съм предложения за женитба… И доста по-малко обвързващи молби. — Успя да се усмихне. Той я искаше, не само за днес, а и за утре и следващите дни. Искаше я точно такава, каквато беше. Кърби почувства как в очите й се надигат сълзи, от любов, от благодарност, но ги преглътна. — Това е предложението, което съм чакала през целия си живот, само че не очаквах толкова да се развълнувам.

Адам с облекчение тръгна към нея.

— Ще приема това за добър знак. И все пак, не бих имал нищо против едно просто „да“.

— Не обичам да правя нищо просто.

Тя усети как стаята се накланя и избледнява, после ръцете му върху раменете си.

— Кърби… Боже мили, изтича газ! — Докато стоеше и я държеше, силната сладникава миризма го удари в главата. — Излизай! Вземи малко въздух! Трябва да е от радиатора. — Блъсна я към вратата и се наведе към древното приспособление.

Тя се запрепъва през стаята. Вратата изглеждаше на километри далеч, така че когато най-после стигна до нея, имаше сили само колкото да се облегне на тежкото дърво и да си поеме дъх. Въздухът тук бе по-чист. Задъхвайки се, Кърби с мъка посегна към дръжката, натисна я, ала тя не помръдна.

— По дяволите, казах ти да излезеш! — Когато стигна до нея, той вече кашляше от дима. — Газта се лее от това нещо!

— Не мога да отворя вратата! — Бясна на себе си, Кърби дръпна отново. Адам изблъска ръцете й и задърпа. — Заяла ли е? — измърмори тя, облегната на него. — Карти ще я оправи.

Заключена, разбра той. Отвън.

— Стой тук. — Подпря я на вратата, грабна един стол и го хвърли срещу прозореца. Стъклото се пропука, но не се счупи. Адам заблъска със стола, отново и отново, докато накрая стъклото се разби. Той бързо се върна за Кърби и задържа главата й до назъбения отвор. — Дишай!

За момент тя не можеше да прави нищо, освен да гълта чистия въздух и да кашля.

— Някой ни е заключил, нали?

Знаеше, че няма да й трябва дълго време, за да разбере, след като главата й се прочисти. Знаеше и че няма смисъл да увърта.

— Да.

— Можем часове наред да викаме. — Кърби затвори очи и се съсредоточи. — Никой няма да ни чуе, тук сме много отдалечени. — Краката й трепереха и тя се опря на стената. — Ще трябва да чакаме, докато някой дойде да ни търси.

— Къде е главният вентил за парното?

— Главният вентил? — Кърби притисна ръце към очите си и се насили да мисли. — Аз само завъртам това нещо, когато тук е студено… Чакай. Цистерни… Зад кухнята има цистерни. — Отново се обърна към счупения прозорец, като си повтаряше, че не може да е зле. — По една за всяка кула и за всеки етаж.

Адам отново погледна към малкия старомоден радиатор. Нямаше да отнеме много време, дори и със счупения прозорец.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Как? — Само ако можеше да полегне… Просто за минутка. — Вратата е заключена. Едва ли ще оцелеем след един скок върху циниите на Джейми — добави тя, като погледна къде бе паднал столът. Ала Адам не я слушаше. Когато Кърби се обърна, видя, че той бе пъхнал ръка зад украсения перваз. Панелът се отвори. — Как го намери?

Адам я хвана за лакътя и я задърпа напред.

— Да вървим.

— Не мога. — С последни сили Кърби опря ръце на гърдите му. При мисълта да влезе в тъмната влажна дупка в стената страхът и гаденето й се удвоиха. — Не мога да вляза там.

— Не ставай глупава. — Повлече я към отвора, но тя се дръпна.

— Не, ти върви. Аз ще чакам тук, докато заобиколиш и отвориш вратата.

— Чуй ме. — Почти задушен, той я сграбчи за раменете. — Не знам колко време ще ми отнеме да намеря пътя в тъмното през този лабиринт.

— Аз ще бъда търпелива.

— Ти ще бъдеш умряла — възрази Адам през зъби. — Радиаторът не е в ред. Ако стане късо съединение, цялата тази стая ще литне във въздуха. Вече си нагълтала прекалено много газ.

— Няма да вляза! — В нея се надигна истерия, а Кърби нямаше нито сили, нито желание да се бори с нея. Отстъпи назад и повиши глас: — Не мога да вляза, не разбираш ли?

— Надявам се, че ти ще разбереш това — измърмори той и рязко я удари по бузата.

Без да издаде звук, тя се стовари в ръцете му. Адам не се колеба. Метна я безцеремонно на рамо и се пъхна в дупката.

Когато затвори панела зад тях, за да спре достъпа на газ, тунелът потъна в пълна тъмнина. Той с една ръка крепеше Кърби, с другата се държеше за стената. Трябваше да стигне до стълбите и до първия механизъм. Напредваше бавно, опипом, като опитваше всяка крачка. Знаеше какво ще се случи и с двамата, ако се втурнеше и се строполеше по стръмните каменни стълби.

Чуваше тичането на плъховете и бършеше паяжините от лицето си. Може би по-добре, че тя бе загубила съзнание, помисли Адам. Щеше да се справи много по-лесно, както я носеше, отколкото ако трябваше да я влачи.

Пет минути, после десет. Най-после кракът му срещна празното пространство.

Внимателно намести Кърби на рамото си, притисна другото рамо към стената и тръгна надолу. Стълбите бяха коварни дори и на светло. В тъмнината, без перила за опора, можеха да са направо смъртоносни. Като се бореше с желанието си да хукне, той проверяваше всяко стъпало, преди да слезе на следващото. Когато стигна най-долу, не тръгна по-бързо, а заопипва стената и затърси ключ.

Първият бе заял. Адам трябваше да се съсредоточи, за да може да диша. Докато се провираше през острия завой в тунела, Кърби се поклащаше на рамото му. Той изруга и тръгна сляпо напред, докато пръстите му се опряха във втори лост. Панелът се отвори с ръмжене — точно толкова, че да успее да провре през дупката себе си и своя товар. Премигна от слънчевата светлина, втурна се между покритите с прах мебели и изскочи в коридора.

Стигна до втория етаж и се размина с Карти, без да намалява крачка.

— Изключи газта за ателието на Кърби от основния вентил — нареди Адам, като кашляше. — И не пускай никой там.

— Да, господин Хейнс. — Карти продължи към стълбите, нарамил купчината чисти чаршафи.

Като стигна до стаята й, Адам сложи Кърби на леглото и отвори прозореца. За момент просто дишаше, подлагаше лицето си на въздуха. Повдигаше му се. Той се наведе навън, като се стараеше да поема малки, премерени глътки. Когато гаденето премина, се върна при нея.

Червенината бе изчезнала. Сега бе бледа като платно. Не се помръдваше. Не се бе помръднала, спомни си Адам, откак я удари. Той потрепери и притисна пръсти към гърлото й. Почувства бавен, равномерен пулс. Бързо изтича в банята и намокри една кърпа със студена вода. Докато бършеше лицето й с нея, повтаряше името й.

Тя първо се разкашля неудържимо. Нищо не би могло да го облекчи повече. Когато очите й се отвориха, Кърби го погледна неразбиращо.

— Ти си в стаята си — съобщи й Адам. — Вече си добре.

— Ти ме удари.

Той се разсмя, защото в гласа й звучеше възмущение.

— Мислех, че с такава брадичка ще понесеш по-леко един удар. Аз едва те плеснах.

— Ти така си мислиш. — Тя седна предпазливо и докосна брадичката си. Главата й се завъртя, ала Кърби затвори очи и изчака да й премине. — Сигурно съм си го заслужила. Извинявай, че си изкарах нервите на теб.

Адам опря чело на нейното.

— Изкара ми ума. Сигурно си единствената жена, която в продължение на няколко минути е получила предложение за женитба и дясно кроше.

— Мразя да правя обикновени неща. — Имаше нужда от още една минутка и се отпусна върху възглавниците. — Изключи ли газта?

— Карти се зае с това.

— Разбира се. — Каза го достатъчно спокойно, после започна да мачка одеялото. — Доколкото знам, досега никой не се е опитвал да ме убие.

Бе по-лесно, помисли той, че Кърби веднага бе разбрала и приела факта. Адам кимна и докосна бузата й.

— Първо ще повикаме лекар. После ще се обадим на полицията.

— Не ми трябва лекар. Сега съм само малко слаба, ще ми мине. — Хвана и двете му ръце и здраво ги стисна. — И не можем да се обадим на полицията.

Той видя в очите й нещо, от което едва не кипна. Упорство.

— Обикновено така се постъпва след опит за убийство, Кърби.

Тя не трепна.

— Те ще задават досадни въпроси и ще се врат навсякъде из къщата. Има го във всички филми.

— Това не е игра. — Ръцете му се стегнаха върху нейните. — Ти можеше да си убита… Щеше да си убита, ако беше там сама. Няма да му дам да направи още един опит.

— Мислиш, че е бил Стюарт? — Кърби въздъхна. Бъди обективна, каза си, тогава ще можеш да накараш и Адам да бъде обективен. — Да, предполагам, че е бил той, макар да не бих предположила, че е толкова простодушен. Няма друг, който би искал да ми причини зло. И въпреки това, нищо не можем да докажем.

— Ще видим. — Очите му светнаха за момент при мисълта за удовлетворението, което би получил, като изтръгне от Хилър признание. Тя го видя. Разбра го.

— Ти си бил по-първобитен, отколкото си представях. — Трогната, прокара пръст по брадичката му. — Не знам колко хубаво би било да имам някой, който да се бие с драконите заради мен. На кой му трябва тълпа глупави полицаи, когато имам теб?

— Не се опитвай да ме баламосаш.

— Не се опитвам. — Усмивката изчезна от устните и очите й. — Не сме в положение да викаме полиция. Аз не мога да отговоря на въпросите, които те ще ми зададат, не разбираш ли? Папа трябва да се оправи с Рембранд, Адам. Ако всичко излезе наяве сега, той безнадеждно ще се компрометира. Може да отиде в затвора. За нищо на света — каза тихо. — За нищо на света не бих рискувала това.

— Няма да отиде в затвора — отсече Адам. Каквито и връзки да трябваше да използва, каквито и трикове да трябваше да прави, щеше да се погрижи Феърчайлд да остане чист. — Кърби, мислиш ли, че баща ти би продължил с плановете си, каквито и да са те, когато научи за това?

— Аз не мога да предвидя реакцията му. — Тя уморено въздъхна и се опита да го накара да разбере. — Той може от сляпа ярост да унищожи Рембранд. Може сам да тръгне да гони Стюарт. Способен е. Каква полза ще има от това, Адам? — Гаденето преминаваше, но след него бе останала една слабост. Макар да не го знаеше, слабостта бе най-доброто й оръжие.

— Трябва за малко да не се занимаваме с това.

— Какво искаш да кажеш, да не се занимаваме с това?

— Аз ще говоря с папа… Ще му кажа какво се е случило, както аз знам, за да не реагира прекалено бурно. Днес Хариет и Мелани ще дойдат на вечеря. Може да почака до утре.

— Как можеш да седиш и да вечеряш с Хариет, когато той е откраднал нещо от нея? — попита Адам.

— Как може да стори такова нещо на приятел? — В очите й проблесна болка. Кърби спусна клепачи, ала той вече го бе видял. — Извинявай.

Тя поклати глава:

— Не, няма за какво да се извиняваш. Ти през цялото време се държа прекрасно.

— Не е вярно.

— Нека аз да го преценя. И ми дай още един ден.

— Докосна китките му и изчака Адам да спусне ръце.

— Само още един ден, после ще поговоря с папа. Може би дотогава всичко ще се оправи.

— Толкова, Кърби. Не повече. — Той самият имаше за какво да помисли. Може би още една нощ щеше да му даде някои отговори. — Утре ще кажеш всичко на Филип, без да смекчаваш подробностите. Ако тогава той не се съгласи да оправи работата с Рембранд, аз поемам нещата в свои ръце.

Тя се поколеба за момент. Бе му казала, че му вярва. Беше истина.

— Добре.

— И аз ще се разправям с Хилър.

— Няма да се биеш с него.

Адам развеселено вдигна вежди:

— Няма ли?

— Адам, не искам да те видя насинен и окървавен.

— Вярата ти в мен е трогателна.

Кърби със смях седна и обви ръце около него.

— Извинявам се, госпожице Феърчайлд.

— Да, Карти? — Тя обърна глава и кимна на иконома до вратата.

— Изглежда, един стол по някакъв начин е минал през прозореца на вашето ателие. За съжаление, приземил се е в лехата с цинии на Джейми.

— Да, знам. Сигурно е много ядосан.

— Наистина, госпожице.

— Аз ще му се извиня. Може би една нова косачка… Нали ще имаш грижата да се смени стъклото?

— Да, госпожице.

— И да се смени този радиатор с нещо от двадесети век — добави Адам и видя как Карти погледна към него, после обратно към Кърби.

— Колкото може по-скоро, моля те, Карти.

Икономът кимна и излезе.

— Той получава заповедите си от теб, нали? — забеляза Адам, когато тихите стъпки заглъхнаха. — Виждал съм почти незабележимите погледи и кимвания между вас двамата.

Тя изтупа праха от рамото му.

— Нямам представа за какво говориш.

— Преди един век щяха да наричат Карти пажа на кралицата. — Кърби се засмя и Адам я отпусна обратно на възглавниците. — Почини си.

— Адам, аз съм съвсем добре.

— Искаш ли отново да стана строг? — Преди да бе успяла да отговори, покри леко устните й със своите. — Изключи за малко батериите. Може би все пак ще трябва да извикам лекар.

— Това е изнудване. — Тя отново привлече устните му. — Но може би, ако ти легнеш да си починеш с мен…

— Тогава няма да се получи почивка. — Той се отдръпна, а Кърби изръмжа недоволно.

— Половин час.

— Добре. Ще се върна.

Тя се усмихна и затвори очи.

— Ще те чакам.

 

 

Бе прекалено рано за звезди, прекалено късно за слънчеви лъчи. От прозореца в гостната Адам гледаше как залезът задържа още съвсем за малко полумрака.

След като съобщи на Макинтайър за покушението срещу Кърби, изведнъж се почувства изтощен. Полуистини, полулъжи. Това трябваше да свърши. Щеше да свърши, реши той, утре. Феърчайлд трябваше да се вразуми и щеше да разкаже всичко на Кърби. По дяволите Макинтайър, по дяволите работата и всичко останало. Тя заслужаваше искреност, освен всичко друго, което възнамеряваше да й даде. Всичко друго, Адам разбираше, не би значило за нея нищо без искреност.

Слънцето се спусна още по-ниско и хоризонтът избухна с розовозлатиста светлина. Той си спомни за женския портрет на Тициан. Кърби би разбрала, помисли си. Трябваше да разбере. Щеше да я накара да разбере. Отвърна се от прозореца с намерението да види как е.

Когато стигна до стаята, чу звука на течаща вода. Кърби си тананикаше във ваната и простият, естествен звук разсея напрежението му. Помисли си да отиде при нея, после се сети колко бледа и уморена изглеждаше. Друг път, обеща и на двамата и затвори вратата. Друг път щеше да се отдаде на удоволствието да се изтегне в голямата мраморна вана с нея.

— Къде е това проклето момиче? — попита Феърчайлд зад гърба му. — Цял ден се крие.

— Къпе се — обясни Адам.

— По-хубаво да измисли някакво добро обяснение, това е всичко, което имам да кажа. — Феърчайлд със свиреп вид посегна към дръжката на вратата. Адам машинално му препречи пътя.

— За какво?

— Обувките ми.

Адам сведе поглед към малките му обути в чорапи крака.

— Едва ли са при нея.

— Човек се намъква в костюм, който му стяга, задушава се с някаква глупава вратовръзка и после няма обувки. — Феърчайлд подръпна възела около врата си. — Това справедливо ли е?

— Не. Попитахте ли Карти?

— Карти не може да напъха големите си британски крака в моите обувки. — Той се намръщи и сви устни. — Но пък наистина беше взел костюма ми.

— Аз продължавам да поддържам мнението си.

— Този човек е клептоман — изръмжа Феърчайлд и тръгна по коридора. — На твое място бих си проверявал гащите. Никой не може да каже какво ще е следващото, което ще задигне. Коктейлите ще се сервират след половин час, Адам. Размърдай се.

Адам реши, че едно спокойно питие бе отлична идея след прекарания ден, и отиде да се преоблече. Когато Кърби почука, той си оправяше вратовръзката. Тя отвори, без да го чака да отговори, и за момент демонстративно застана на вратата — с отметната назад глава, едната ръка вдигната на касата на вратата, другата опряна на кръста. Лъскавият тоалет прилепваше към всяка извивка на тялото й, падаше на гънки от врата и оставаше открит гърба й. Огромните изумруди в ушите й отразяваха яркия зелен цвят. На китката й тежаха пет преплетени златни верижки.

— Здравей, съседе. — Блестяща и сияеща, тя се приближи към него. Адам повдигна с пръст брадичката й и се вгледа в лицето й. Като художник Кърби знаеше как да използва грима, бузите й бяха бронзови, устните мъничко по-тъмни. — Е?

— Изглеждаш по-добре.

— И това ако е комплимент…

— Как се чувстваш?

— Бих се чувствала по-добре, ако спреш да ме изучаваш, сякаш съм рядка смъртоносна болест, и ме целунеш, както се очаква от теб. — Тя обви ръце около врата му и спусна ресници.

Той първо целуна тях, леко, с нежност, която я накара да въздъхне. После устните му се спуснаха надолу, по бузите, по брадичката.

— Адам… — Името му бе само полъх. Устните му докоснаха нейните. Кърби сега искаше всичко. Веднага. Искаше огън и блясък, удоволствие и страст. Искаше спокойствието, разливащото се удовлетворение, което само той можеше да й даде. — Обичам те — прошепна тя. — Обичам те; докато не остане нищо друго, освен това.

— Няма нищо друго, освен това — отвърна Адам почти гневно. — Имаме цял живот. — Отдръпна я, за да привлече ръцете й върху бедрата си. — Цял живот, Кърби, и няма да ни стигне.

— Значи трябва по-бързо да започваме. — Отново усети, че й се завива свят, че главата й олеква, ала сега нямаше да бяга от това чувство. — Много скоро. Но ще трябва да изчакаме поне до след вечеря. Хариет и Мелани трябва да пристигнат всеки момент.

— Ако можех да избирам, щях да остана сам с теб в тази стая и щяхме да правим любов до изгрев-слънце.

— Не ме изкушавай да опетня репутацията ти. — Понеже знаеше, че трябва да го стори, тя отстъпи назад и оправи вратовръзката му. Това бе чевръст, женствен жест, който се оказа, че му доставя удоволствие.

— Откак разказах на Хариет как ми помогна за Тициан, тя е решила, че ти си най-великото нещо след фъстъченото масло. Не искам да развалям мнението й, като те накарам да закъснееш за вечеря.

— Тогава по-добре веднага да тръгваме. Още пет минути насаме с теб, и ще закъснеем много повече.

— Кърби се засмя, а той вплете пръсти в нейните и я изведе от стаята. — Между другото, обувките на баща ти са откраднати.

 

 

За страничния наблюдател групичката в гостната би изглеждала като шепа елегантни, космополитни хора. Уверени, дружелюбни, ненатрапчиво богати. По-проницателно око би забелязало колко бледа бе кожата на Кърби, което старателно поставеният й руж скриваше. А някой, който се вглеждаше много внимателно, можеше да види, че любезното й бъбрене прикриваше неловкостта, дължаща се на противоречиви чувства на лоялност.

За човек отвън нещата биха могли да изглеждат съвсем различно. Едва ли някой забелязваше нервното пелтечене на Рик, или пък добре прикритото отвращение на Мелани към него. И двете бяха очаквани. Вълчите усмивки на Феърчайлд и звънтящият смях на Хариет покриваха останалото.

Всички изглеждаха отпуснати, освен Адам. Колкото повече продължаваше вечерята, толкова повече той съжаляваше, че не бе настоял Кърби да я отложи. Колкото повече преливаше тя от енергия, толкова по-крехка му се струваше. И трогателно храбра. Привързаността й към Хариет не бе лицемерие. Адам го виждаше, чуваше го. Както бе казал Феърчайлд, когато Кърби обичаше, тя обичаше изцяло. Дори мисълта за Рембранд трябва да я разкъсваше на две. Утре. До следващия ден всичко щеше да е свършило.

— Адам — хвана ръката му Хариет, докато Кърби наливаше питиетата за след вечеря, — много ми се иска да видя портрета на Кърби.

— Веднага, щом го довърша, ще ви го покажа насаме. — А докато не свършеше ремонтът на кулата, помисли той, нямаше да пуска там никакви външни хора.

— Предполагам, че ще трябва да се задоволя с това. — Тя за момент се нацупи, после му прости. — Седни до мен — заповяда и разпростря широката си яркочервена пола на дивана. — Кърби каза, че мога да флиртувам с теб.

Адам забеляза как Мелани леко порозовя. Не можа да се сдържи и поднесе ръката на Хариет към устните си.

— Трябва ли ми разрешение, за да флиртувам с вас?

— Пази си сърцето, Хариет — предупреди я Кърби и им поднесе напитките.

— Гледай си работата — скастри я Хариет. — Между другото, Адам, бих желала да приемеш моята огърлица от крокодилски зъби като знак за признателността ми.

— За Бога, майко! — Мелани отпи от къпиновото си бренди. — За какво му е на Адам това ужасно нещо?

— Сантименталност — обясни майка й, без да мигне. — Адам се съгласи да ми разреши да изложа портрета на Кърби и аз искам да му се отплатя.

Не си губи времето, отбеляза Адам, докато тя му се усмихваше невинно, а Мелани оставаше в пълно неведение за хобито на майка си и Феърчайлд. Като гледаше студената красота на Мелани, той реши, че майката най-добре знае. Тя никога не би реагирала както Кърби. Мелани можеше да има тяхната любов и привързаност, ала тайните се пазеха вътре в триъгълника. Не, сети се Адам със странно задоволство. Сега бе четириъгълник.

— Той няма нужда да я носи — продължи Хариет и прекъсна мислите му.

— Надявам се, че не — вметна Мелани и завъртя очи към Кърби.

— Тя е за късмет. — Хариет хвърли на Кърби един поглед и стисна ръката на Адам. — Но може би ти си имаш всичкия късмет, който ти трябва.

— Може би късметът ми едва сега започва.

— Колко старомодно си говорят със загадки. — Кърби седна на облегалката на фотьойла на Мелани. — Хайде да не им обръщаме внимание.

— Вашият ястреб става много хубав, господин Феърчайлд — осмели се Рик.

— Аха! — На Феърчайлд само това му трябваше. Преливащ от добри чувства, той възнагради Рик с една задълбочена беседа върху използването на шублера.

— Рик сам си е виновен — прошепна Кърби на Мелани. — Папа няма милост към пленената си публика.

— Не знаех, че Филип се занимава със скулптура…

— Не го споменавай — прекъсна я бързо Кърби. — Никога няма да успееш да се измъкнеш. — Тя сви устни и се вгледа в елегантната тъмнорозова рокля на Мелани. Роклята падаше меко, пристегната с блестяща катарама на кръста. — Мели, чудя се дали би имала време да ми направиш една рокля.

Мери я погледна изненадано.

— Разбира се, много ще ми бъде приятно. Ала аз от години се опитвам да те убедя, а ти все отказваш да идваш на проби.

Кърби сви рамене. Сватбената рокля бе нещо друго, помисли тя. Но не спомена за своите планове с Адам. Пръв щеше да научи баща й.

— Обикновено купувам импулсивно това, което в момента ме привлече.

— От Гудуил до Гучи — отбеляза Мелани. — Значи тази трябва да е по-особена.

— Следвам съветите ти — измъкна се Кърби. — Знаеш, че винаги съм се възхищавала от таланта ти, просто нямам търпение за всички предварителни приготовления. — Засмя се: — Мислиш ли, че можеш да ми направиш рокля, която да ме кара да изглеждам скромна?

— Скромна? — намеси се Хариет язвително. — Горката Мелани, трябва да е магьосница, за да се справи. Още като беше дете, с онзи сладък муселин, изглеждаше способна да се справиш с орда команчи. Филип, трябва да ми дадеш назаем онази картина за галерията.

— Ще видим. — Очите му светнаха. — Първо ще трябва малко да ме размекнеш. Винаги много съм обичал тази картина. — С тежка въздишка се облегна назад с питието си. — Ценността й не се вижда на повърхността.

— Още му се свидят парите, които ми плати за позирането. — Кърби изпрати на баща си една сладка усмивка. — Забравя, че никога не съм взимала за никоя от другите картини.

— Ти никога не си позирала за другите — напомни й Феърчайлд.

— Никога не съм подписвала и декларация, че се отказвам от парите за тях.

— Мели ми позира от добро сърце.

— Мели е по-добра от мен. Аз обичам да съм егоист.

— Безсърдечно създание — обади се Хариет. — Толкова е егоистично от твоя страна да преподаваш през лятото скулптура на тези бавноразвиващи се деца.

Кърби улови изненадания поглед на Адам и се размърда неспокойно.

— Хариет, мисли за репутацията ми.

— Тя е много чувствителна, когато става дума за добрите й дела — обясни Хариет на Адам и му стисна коляното.

— Просто нямам какво друго да правя — сви рамене Кърби и се извърна. — Ти тази година ще ходиш ли в Сент Мориц, Мели?

Мошеничка, помисли Адам, като я гледаше как измества темата от себе си. Красива, чувствителна мошеничка. Заради това я обичаше още повече.

Докато Хариет и Мелани станаха да си ходят, Кърби вече се бореше с жестоко главоболие. Бе преживяла прекалено голямо напрежение, знаеше го, ала не искаше да си го признае. Можеше да си каже, че просто й трябва един хубав сън, и почти да си повярва.

— Кърби… — Хариет наметна двуметровия си шал и хвана брадичката й. — Изглеждаш ми уморена, малко бледа. Не съм те виждала бледа, откак беше на тринадесет години и имаше грип. Помня, кълнеше се, че никога вече няма да се разболееш.

— След онова противно лекарство, което ми наля в устата, не можех да си го позволя. — Но обви ръце около врата на Хариет и силно я прегърна. — Нищо ми няма, наистина.

— Хм… — Хариет се намръщи на Феърчайлд над главата й. — Помисли си за Австралия. Да ти позачервим бузките.

— Ще си помисля. Обичам те.

— Върви да спиш, дете — прошепна Хариет.

В момента, в който вратата се затвори, Адам хвана Кърби за ръката и без да обръща внимание на баща й и Рик, я повлече по стълбите.

— Мястото ти е в леглото.

— Не трябва ли да ме влачиш за косата, вместо за ръката?

— Някой друг път, когато намеренията ми са по-малко миролюбиви. — Спря пред вратата й. — Сега ще спиш.

— Омръзнах ли ти вече?

Едва бе произнесла думите, и устните му покриха нейните. Притисна я към себе си и за момент си позволи да се отдаде на нуждата, на страстта, на любовта си. Почувства как сърцето й се разтуптя, как коленете й омекнаха.

— Не виждаш ли колко си ми омръзнала? — Отново я целуна и обхвана с длани лицето й. — Трябва да виждаш как ме отегчаваш.

— Мога ли да направя нещо? — прошепна тя и плъзна ръце под сакото му.

— Почини си. — Той я хвана за раменете. — Това е последната ти възможност да спиш сама.

— Сама ли ще спя?

Не му бе лесно. Искаше му се да я погълне, искаше му се да й достави удоволствие. Искаше му се, повече от всичко друго, да изясни всичко между тях, преди отново да правят любов. Ако не изглеждаше толкова уморена, толкова изтощена, щеше да й каже всичко — веднага.

— Това може да те шокира — съобщи й безгрижно, — обаче ти не си жената чудо.

— Наистина ли?

— Сега ще се наспиш хубаво. Утре. — Хвана ръцете й и внезапната настойчивост в погледа му я смути.

— Утре, Кърби, ще трябва да поговорим.

— За какво?

— Утре — повтори Адам, преди да бе успял да размисли. — Сега си почини. — Побутна я вътре. — Ако утре не се чувстваш по-добре, ще останеш в леглото и ще те глезя.

Тя успя да се усмихне закачливо:

— Обещаваш ли?