Нора Робъртс
Картината (2)

Втора глава

През високите прозорци на трапезарията струяха лъчи утринна светлина и хвърляха диамантени отблясъци по пода. Дърветата отвън бяха докоснати от полъха на септември. Листата грееха във всички оттенъци на червеното, от розово до пурпурно, примесени със златно, кафяво и последното упорито зелено. Ливадите пламтяха, изпъстрени с есенни цветя и храсти. Адам бе обърнал гръб на пейзажа и гледаше картините на Феърчайлд.

Отново бе потресен от невероятното разнообразие на стилове. Имаше натюрморт със светлините и сенките на Гойя, пейзажи с трескавите цветове на Ван Гог, портрет с чувствителността и изяществото на Рафаел. Поради обекта си, това, което го привлече, бе портретът.

От платното го гледаше слаба тъмнокоса жена. Тя излъчваше сериозност, спокойствие. Имаше същите ясносиви очи като Кърби, ала чертите бяха по-нежни, по-улегнали. Майката на Кърби бе рядка красавица, рядка жена, която изглежда бе имала и сила, и разум. Макар че не би чистила камината, би разбрала дъщеря си, която го правеше. Това, че Адам можеше да го види, да е сигурен, без дори да бе познавал Рейчъл Феърчайлд, бе само доказателство за таланта на Феърчайлд. Той създаваше живот с боите и четката.

Следващата картина, изпълнена в стила на Гейнзбъро, бе портрет в цял ръст на младо момиче. Лъскавите черни къдрици се спускаха върху бялата муселинова рокля, пристегната в кръста, и с широка пола. Момичето носеше бели чорапи и спретнати черни обувки с катарами. Цветните петна бяха розовият й колан и тъмночервените рози в кошницата, която носеше. Но това не бе скромната Червена шапчица.

Момичето държеше главата си високо вдигната, наклонена с младежка арогантност. Полуусмивката говореше за дяволитост, а в огромните сиви очи играеха и двете. Бе на не повече от единадесет или дванадесет години, пресметна Адам. Още тогава Кърби трябва да е била непокорна.

— Сладко дете, нали? — Кърби от цели пет минути стоеше на вратата. Бе й приятно да го наблюдава и анализира, както на Адам му бе приятно да анализира картината.

Той стоеше съвсем изправен — навик от началното училище, реши тя. И въпреки това ръцете му бяха удобно пъхнати в джобовете. Бе облечен с пуловер и джинси, ала дори и така в него имаше нещо официално. Контрастите я интригуваха, и като жена, и като художник.

Адам се обърна и се вгледа в нея също толкова внимателно, както се бе вглеждал в портрета. Предишния ден я бе видял да се превъплъщава от мърляво хлапе в елегантна изискана дама. Днес бе олицетворение на художник бохем. Лицето й, без никакъв грим, бе открито, а косата й бе вързана на конска опашка. Бе с безформен черен пуловер, размъкнати, изпоцапани с боя джинси и без обувки. За негово раздразнение, продължаваше да го привлича.

Кърби обърна глава и, случайно или нарочно, светлината падна върху профила й. В този момент направо спираше дъха. Тя се вгледа в собственото си лице и въздъхна:

— Истински ангел.

— Очевидно баща й я е познавал по-добре.

Кърби се засмя с нисък гърлен смях. Спокойният му сух глас й доставяше неимоверно удоволствие.

— Да, но не всеки може да го види. — Бе доволна, че той го бе видял, просто защото обичаше остър поглед и остър ум. — Закуси ли?

Адам се отпусна. Тя отново се бе обърнала, така че слънцето вече не осветяваше лицето й. Сега бе просто една привлекателна, дружелюбна жена.

— Не, бях зает да благоговея.

— О, човек никога не бива да благоговее на празен стомах. — Кърби натисна едно копче, хвана го подръка и го поведе към масата. — След като се нахраним, ще те разведа из къщата.

— Много ще ми бъде приятно. — Той седна срещу нея. Тази сутрин тя не ухаеше на парфюм. Миришеше само на сапун — чисто и не сексапилно. И въпреки това възбуждащо.

В стаята с тропот влезе една жена. Тя имаше дълго кокалесто лице, малки мътнокафяви очи и грозен нос. Прошарената й коса бе прибрана в кок на врата. Дълбоките бръчки между веждите издаваха песимистичната й природа. Кърби я погледна и се усмихна:

— Добро утро, Тюлип. Ще трябва да изпратиш една табла горе на папа, той не иска да мръдне от кулата. — Взе ленената салфетка. — За мен само препечени филийки и кафе. И не ми чети конско, повече няма да порасна.

Тюлип с ръмжене изрази неодобрението си и се обърна към Адам. Неговата поръчка за бекон и яйца получи същото ръмжене, после тя отново излезе с тропот.

— Тюлип? — вдигна вежди Адам, като се обърна към Кърби.

— Много й подхожда, нали? — Устните й бяха сериозни, ала очите й се смееха. Облегна лакти на масата и опря лице на дланите си. — Тя е направо чудо на организираността. От петнадесет години воюваме за храната. Тюлип твърди, че ако ям, ще порасна. Като навърших двайсет години, реших, че съм и доказала, че не е права. Чудя се защо възрастните обичат да говорят такива глупости на децата.

Набитата млада прислужница, която снощи бе сервирала вечерята, донесе кафе, като обсипваше Адам с лъчезарни усмивки.

— Благодаря, Поли. — Гласът на Кърби бе любезен, но Адам забеляза предупредителния й поглед и видя как прислужницата бързо се изчерви.

— Да, мадам. — Без да поглежда назад, Поли избяга от стаята. Кърби сама си наля кафето.

— Нашата Поли е много сладка — обясни тя. — Обаче има навика да става… Ами, малко прекалено общителна с две трети от мъжкото население. — Остави сребърната каничка с кафе и му се усмихна през масата. — Ако имаш вкус към натискане и гъделичкане, Поли е тъкмо момиче за теб. В противен случай на твое място не бих я насърчавала. Налагало ми се е да спасявам дори папа от нея.

Адам си представи пищната млада Поли и слабия като дух Феърчайлд. Картината изплува в съзнанието му кристално ясна и той избухна в смях.

Леле, леле, помисли Кърби, докато го наблюдаваше. Мъж, който може да се смее така, има огромна сила. Чудеше се какви още изненади бе скрил. Надяваше се, че по време на неговото гостуване щеше да открие доста от тях.

Адам взе каничката със сметана и наля в кафето си.

— Имаш моята дума, ще устоя на изкушението.

— Тя има невероятна фигура — забеляза Кърби.

— Наистина ли? — За пръв път видя усмивката му, бърза и дяволита. — Не бях обърнал внимание.

Тя го гледаше, докато усмивката му правеше странни неща с нейната нервна система. Отново изненада, каза си Кърби и посегна към кафето.

— Недооценила съм те, Адам — промълви тя. — Определено съм сбъркала в преценката си. Ти не си точно това, което изглеждаш.

Той помисли за малкия предавател, заключен в луксозното му куфарче.

— Има ли човек, който да е това, което изглежда?

— Да. — Кърби му изпрати един дълъг и напълно невинен поглед. — Да, някои хора са точно това, което изглеждат, за добро или за лошо.

— Ти? — попита, защото изведнъж много му се прииска да разбере коя и каква бе тя. Не заради Макинтайър, не заради работата, а заради себе си.

Кърби за момент замълча и през лицето й премина бърза, иронична усмивка. Адам правилно предположи, че се присмива на себе си.

— Точно такава съм, както ти изглеждам днес… — С една от бързите си промени се отърси от настроението. — Ето я закуската.

Докато се хранеха, говориха малко — незначителни любезности, които двама сравнително непознати си разменят по време на ядене. И двамата бяха възпитани да се справят в такива ситуации — интелигентна размяна на изречения, които се плъзгат по повърхността и не означават абсолютно нищо.

Ала Кърби усещаше присъствието му, усещаше го много повече, отколкото би трябвало. Повече, отколкото би искала.

Що за човек бе той, питаше се, докато Адам ръсеше яйцата си със сол. Вече бе стигнала до заключението, че съвсем не бе толкова обикновен, колкото изглеждаше — или може би колкото сам се мислеше. В него се криеше авантюрист, сигурна беше. Единствено я бе раздразнил фактът, че й бе отнело толкова дълго да го прозре.

Спомни си силата и вихъра на целувката, която си бяха разменили. Щеше да бъде любовник, който иска много. Очарователен любовник. Което означаваше, че тя трябваше да бъде много по-внимателна. Вече не вярваше, че лесно ще се справи с него. Имаше нещо в очите му, което…

Бързо отклони мислите си от тази посока. Въпросът бе, че трябваше да се справи с него. Докато довършваше кафето си, произнесе наум бърза молитва баща й да бе скрил добре Ван Гог.

— Пътешествието започва отдолу нагоре — заяви бодро, стана и му подаде ръка. — Тъмницата е прекрасно ужасяваща и влажна, но мисля, че ще трябва да я отложим предвид твоя кашмирен пуловер.

— Тъмница? — Той пое ръката й и излезе с нея от стаята.

— Боя се, че сега не я използваме, ала при подходящи вибрации още можеш да чуеш някой и друг стон и трополене на окови. — Каза го така естествено, че Адам едва не й повярва. Това, осъзна той, бе един от най-големите й таланти. Умееше да прави абсурдното да звучи правдоподобно. — Лорд Уикъртън, първоначалният собственик, е бил доста подъл.

— И ти приемаш това?

— Да приемам? — Кърби се замисли, докато вървяха. — Може би не, но е лесно да си заинтригуван от нещата, които са се случвали преди почти сто години. След определен период от време злото може да изглежда романтично, не мислиш ли?

— Никога не съм го разглеждал точно по този начин.

— Това е, защото имаш твърдо мнение какво е правилно и какво не е.

Адам спря и понеже бяха хванати за ръце, тя спря до него. Той я погледна с настойчивост, която я смути.

— А ти?

Кърби отвори уста, после отново я затвори, защото можеше да каже нещо глупаво.

— Да кажем, че аз съм гъвкава. Тази стая ще ти хареса — заяви и отвори една врата. — Доста е стабилна и уравновесена.

Адам понесе мъжествено обидата и влезе с нея. Почти един час обикаляха от стая в стая. Мина му през ума, че бе подценил истинските размери на къщата. Коридорите се извиваха, стаите изскачаха там, където най-малко ги очакваше, някои миниатюрни, други огромни. Освен ако много, много му провървеше, заключи той, работата щеше да му отнеме дълго време.

Кърби отвори две тежки резбовани врати и го въведе в библиотеката. Тя бе на две нива и имаше размерите на среден тристаен апартамент. По пода имаше избелели персийски килими, далечната стена бе покрита с малки ромбовидни пана, които украсяваха повечето от прозорците на къщата. Останалите стени бяха пълни до тавана с книги. Един бърз поглед показваше Чосър редом с Д. Х. Лорънс, Стивън Кинг до Милтън. Нямаше дори намерение за подреденост, ала се разнасяше тежкият мирис на кожа, прах и лимоново масло.

Библиотеката бе пълна с книги и нямаше място за картини. Имаше обаче скулптури.

Адам прекоси стаята и вдигна фигурката на жребец, изваян от кестен. В ръцете му затрептяха свобода, грация, движение. Почти усещаше ударите на сърцето в дланта си.

Върху висок кръгъл статив стоеше бронзов бюст на Феърчайлд. Скулпторката бе уловила дяволитостта, енергията, но и нещо повече — бе уловила нежността и великодушието, които Адам още не бе видял.

Той мълчаливо обикаляше стаята и разглеждаше всяка статуя. Кърби го наблюдаваше. Адам я караше да се чувства нервна и тя се бореше с това. Рядко се чувстваше нервна и никога не си го признаваше. И преди бяха гледали работите й, напомни си Кърби. Какво друго иска един художник, освен признание? Сплете пръсти и остана мълчалива. Неговото мнение едва ли имаше някакво значение, каза си тя, после облиза устни.

Той взе парче мрамор, оформено като бучаща маса от огън. Макар че мраморът бе бял, огънят бе истински. Както и с всичко друго, което бе видял, съвсем физически усещаше мраморните пламъци. Кърби бе наследила дарбата на баща си да създава живот.

За момент Адам забрави всички причини да бъде тук и мислеше само за жената и художничката.

— Къде си учила?

Заядливата забележка, която си бе подготвила, излетя от главата й в момента, в който той се обърна и я погледна със спокойните си кафяви очи.

— Официално в „Еколде Бо-з-ар“. Ала винаги ме е учил папа.

Адам завъртя мрамора в ръцете си. Дори човек без въображение би усетил топлината. Той само дето не долавяше и миризмата.

— Откога се занимаваш със скулптура?

— Сериозно? Около четири години.

— Защо, по дяволите, си направила само една изложба? Защо го заравяш тук?

Гняв. Тя вдигна вежди. Бе се чудила какъв ли бе гневът му, но не бе очаквала да избухне по повод на нейната работа.

— През пролетта ще имам още една — отвърна безизразно. — Чарлз Ларсън я подготвя. — Изведнъж й стана неудобно и сви рамене. — Всъщност, насилиха ме да я направя. Аз не бях готова.

— Това е глупаво. — Адам вдигна пред очите й мрамора, сякаш не го бе виждала досега. — Абсолютно глупаво.

Защо трябваше да се чувства уязвима, ако нейната творба бе в дланта му? Кърби се обърна и прокара пръст по бронзовия нос на баща си.

— Не бях готова — повтори тя, без да знае защо, след като никога не даваше обяснения на никого, сега обясняваше тези неща на него. — Трябваше да бъда сигурна, нали разбираш. Има хора, които казват… Които винаги ще казват, че съм известна заради папа.

Това трябваше да се очаква. — Изсумтя, ала ръката й остана върху бюста на баща й. — Трябваше да знам, че това не е така. Трябваше да знам!

Той не бе очаквал чувствителност, нежност, уязвимост. Не и от нея. Но ги бе видял в работата й, бе ги чул в гласа й. Това го развълнува, както го бе развълнувала и страстта й.

— Сега го знаеш.

Кърби отново се обърна и вирна брадичка.

— Сега го знам. — Усмихна се някак странно, прекоси стаята и взе мрамора от ръцете му. — Това досега не съм го казвала на никого… Дори на папа. — Вдигна поглед. Очите й бяха спокойни, меки и любопитни. — Чудя се защо трябваше точно на теб да го кажа.

Адам докосна косите й — нещо, което бе искал да направи още откак видя слънцето да пада върху тях.

— Чудя се защо съм доволен, че съм точно аз.

Тя отстъпи назад. Не можеше да не обърне внимание на толкова бърз, толкова силен копнеж. Не можеше да забрави предпазливостта си.

— Е, сигурно ще трябва да помисля за това. Тук завършва първата част от нашата обиколка. — Остави мрамора и се усмихна непринудено: — Приемат се всякакви въпроси и коментари.

Бе проникнал под повърхността, осъзна той, и на нея не й харесваше. Това го разбираше.

— Домът ви е поразителен… — заключи Адам и я накара да се усмихне още по-широко. — Разочарован съм, че няма ров с вода и дракон.

— Само се опитай да си оставиш зеленчуците в чинията и ще видиш какъв дракон може да бъде Тюлип. А колкото до рова с вода… — Кърби се замисли за някакво извинение и изведнъж се сети. — Как можах да забравя! — Без да чака отговор, го хвана за ръката и го повлече обратно към гостната. — Няма ров — обясни, докато го водеше право към камината, — ала има тайни проходи.

— Трябваше да се сетя.

— Доста време е минало, откакто аз… — Замълча и, като си мърмореше под носа, започна да опипва и дърпа лавицата над камината. — Сигурна съм, че едно от цветята тук… Имаше бутон, обаче трябва да го улучиш… — Раздразнено отметна конската си опашка през рамо. Той наблюдаваше как дългите й изящни пръсти бутат и мушкат. Видя, че ноктите й са къси, заоблени и без лак. Нокти на ученичка. Или на монахиня. — Знам, че е тук, обаче не мога… Воала! — Доволна от себе си, тя отстъпи назад в момента, в който един панел от ламперията със скърцане се отмести. — Трябва да се смаже — отбеляза Кърби.

— Впечатляващо — призна Адам и вече се питаше дали късметът му най-после не бе излязъл. — Към тъмницата ли води?

— Минава през цялата къща с лабиринт от коридори и завои. — Застана до него и надзърна в тъмното.

— Има изход към почти всяка стая. Един бутон от другата страна отваря или затваря панела. Проходите са страшно тъмни и мухлясали. — Потрепери и отстъпи назад. — Може би затова бях забравила за тях. — Изведнъж й стана студено и разтърка длани. — Като дете обикалях из тях и побърквах слугите.

— Представям си. — Но той видя ужаса в очите й, когато тя отново погледна в тъмното.

— Мисля, че си платих за това. Един ден фенерчето ми изгасна и не можах да се върна. Там има паяци, големи колкото пудели. — Засмя се, ала направи още една крачка назад. — Не знам колко време съм останала там, но когато папа ме намери, бях в истерия. Няма нужда да ти казвам, че открих други начини да тероризирам прислугата.

— Това все още те плаши.

Кърби вдигна очи, готова да възрази, ала за втори път кроткият му поглед я накара да каже чистата истина.

— Да. Да, очевидно ме плаши. Е, след като си признах страха, хайде да вървим.

Тя натисна бутона и панелът се затвори с възмутено пъшкане. Адам по-скоро почувства, отколкото чу въздишката й на облекчение. Хвана ръката й и усети, че бе студена. Искаше му се да стопли и ръката й, и нея. Вместо това се замисли какво точно биха означавали тези проходи за него. По тях можеше да има достъп до всяка стая, без да рискува да налети на прислугата или на Феърчайлд. Когато от небето ти падне шанс, трябва да го използваш. Щеше да започне още тази нощ.

— Пратка за вас, госпожице Феърчайлд.

Кърби и Адам спряха на най-долното стъпало. Тя погледна към дългата бяла кутия, която икономът държеше.

— Пак ли, Карти?

— Така изглежда, госпожице.

— По дяволите — изсумтя Кърби, почеса се по брадичката и се вторачи в кутията. — Просто трябва да бъда по-твърда.

— Както кажете, госпожице.

— Карти… — Тя му се усмихна и макар че лицето му остана неразгадаемо, Адам можеше да се закълне, че икономът се превърна цял във внимание. — Знам, че е грубо, но ги дай на Поли. Не мога да понеса да погледна още една роза.

— Както желаете, госпожице. А картичката?

— Подробности — измърмори Кърби и въздъхна. — Остави я на бюрото ми, ще се оправя с нея. Извинявай, Адам. — Обърна се и отново тръгна по стълбите. — От три седмици ме засипва с рози. Отказах да стана любовница на Джаред, ала той е упорит. — Ядосано поклати глава. — Сигурно трябва да го заплаша, че ще кажа на жена му.

— Може и да подейства — предположи Адам.

— Питам те, не трябва ли един шестдесетгодишен мъж да знае кога да се откаже? — Тя завъртя очи и прескочи следващите три стъпала. — Не мога да си представя какво си въобразява.

Миришеше на сапун и бе безформена в пуловера и джинсите си. Адам, който се изкачваше след нея към втория етаж, много добре си я представяше.

Горе имаше спални. Всяка бе неповторима, обзаведена в различен стил. Колкото повече виждаше Адам от къщата, толкова повече се очароваше. И толкова повече осъзнаваше колко трудна щеше да бъде неговата задача.

— Последната стая, моят будоар. — Кърби му отправи своята бавна, ленива усмивка, от която дланите го засърбяха. — Обещавам да не те злепоставям, но трябва да знаеш, че на моите обещания не се вярва. — Засмя се безгрижно и отвори вратата. — Рибешки перки!

— Моля?

— Няма за какво… — Без да му обръща внимание, тя влезе в стаята. — Виждаш ли това? — Посочи към леглото с жест, който забележително напомняше на баща й. В средата на огромното одеяло лежеше мърляво куче. Адам се намръщи и се приближи.

— Какво е това?

— Куче, разбира се.

Той погледна към сивата топка от козина, която сякаш нямаше преден и заден край.

— Възможно е.

Една къса опашка започна да тупа по леглото.

— Никак не е смешно, Монтик. На мой гръб се пише, нали знаеш.

Адам гледаше как топката се размърда, докато се забеляза една глава. Очите още оставаха скрити зад козината, ала се показаха малък черен нос и изплезен език.

— Кой знае защо си те представях с двойка афгански овчарки.

— Какво? О… — Кърби потупа бързо купчинката на леглото и се обърна към Адам. — Монтик не е мой, той е на Изабел. — Хвърли на кучето един раздразнен поглед. — Тя много ще се ядоса.

Адам се намръщи на непознатото име. Да не би Макинтайър да бе пропуснал някого?

— Тя от прислугата ли е?

— Боже милостиви, не. — Кърби избухна в смях, от който Монтик заподскача от радост. — Изабел не служи на никого. Тя е… Ами, ето я. Тежко ни се пише — добави под носа си.

Адам обърна глава и погледна към вратата. Отвори уста да каже на Кърби, че там няма никой, но някакво движение привлече вниманието му. Сведе очи и видя голяма сиамка. Очите й бяха коси, леденосини и, макар че досега не си бе представял такива неща, царствено гневни. Котката прекоси прага, седна и се вторачи в Кърби.

— Не ме гледай така — сопна й се Кърби. — Аз нямам нищо общо с това. Ако той влиза тук, не съм аз виновна. — Изабел махна с опашка и издаде нисък, заплашителен звук. — Няма да понасям заплахите ти и няма да си заключвам вратата. — Кърби скръсти ръце и тропна по килима. — Нямам намерение заради твоето удобство да променям навиците, които имам от цял живот. Просто ще трябва да го държиш по-изкъсо.

Адам наблюдаваше внимателно и бе сигурен, че видя в очите на Кърби искрен гняв — гняв, какъвто един човек насочва срещу друг човек. Той внимателно сложи ръка на рамото й и я изчака да го погледне.

— Кърби, ти спориш с една котка.

— Адам… — Тя също толкова внимателно го потупа по ръката. — Не се безпокой, аз мога да се справя с това. — Вдигна вежди и отново се обърна към Изабел: — Вземи си го тогава и го дръж на каишка, ако не искаш да скита. И следващия път ще ти бъда благодарна, ако почукаш, преди да влезеш в моята стая.

Изабел изви гръб, приближи се към леглото и погледна към Монтик. Той завъртя опашка, изплези се и тромаво скочи на пода, а после бавно се затича след плавно отдалечаващата се котка.

— Той отиде с нея — измърмори Адам.

— Разбира се, че ще отиде — обясни му Кърби. — Тя има зверски характер.

Адам не можеше да приеме да го правят на глупак и изгледа Кърби.

— Да не искаш да ми кажеш, че кучето принадлежи на тази котка?

— Имаш ли цигара? — попита тя. — Рядко пуша, ала Изабел ми действа така. — Забеляза, че очите му си останаха студени и леко раздразнени, докато той извади цигара и й я запали. Кърби дръпна от цигарата и издуха дима, без да го гълта. — Изабел настоява Монтик да върви след нея. Мисля, че го е отвлякла. Типично в неин стил.

Игра, помисли Адам. Една игра се играе от двама.

— А на кого е Изабел?

— На кого ли? — Очите на Кърби се разшириха. — Изабел не е на никого, освен на себе си. Кой би искал да е собственик на такова проклето създание?

И той би могъл да играе не по-зле от всеки друг. Адам взе цигарата от Кърби и вдъхна дима.

— Ако не я харесваш, защо просто не се отървеш от нея?

Тя отново грабна цигарата от пръстите му.

— Едва ли бих могла да го направя, след като си плаща наема, нали? Това ми стига — реши след още едно дръпване. — Вече съм спокойна. — Подаде му цигарата и тръгна към вратата. — Ще те заведа в ателието на папа. Ще прескочим третия етаж, там всичко е покрито с калъфи против прах.

Адам отвори уста, но реши, че за някои неща е по-добре да не се разправя. Изхвърли от ума си странната котка и грозното куче и последва Кърби в коридора. Стълбището продължи в плавна извивка към третия етаж, после изведнъж стана право и тясно. Кърби спря и посочи към коридора:

— Разположението е същото като на втория етаж. Отсреща има стълби, които водят към моето ателие. Останалата част от стаите рядко се използват. — Усмихна му се бавно и сплете пръсти. — Разбира се, целият етаж е населен с духове.

— Разбира се. — Това му се стори съвсем естествено. Без да каже дума, тръгна след нея към кулата.