Лорън Донър
Даркнес (7)

Глава 6

Даркнес спря да тича, когато приближи до сегашното си жилище. Ноздрите му се издуха и той изръмжа, щом се изправи срещу мъжа, който излезе иззад дървото, близо до вратата на вътрешния двор. Не се изненада, че Фюри го чакаше.

— Казах ти, че не искам да разговаряме.

Фюри сви рамене.

— Аз пък ти казах, че се притеснявам за теб.

— Недей!

Другият мъж направи крачка напред.

— Семейството може да бъде трън в задника.

— Ние не сме семейство.

По лицето на Фюри проблесна гняв.

— Уморих се да чакам да се излекуваш достатъчно, за да можеш да се справиш с това, което показаха тестовете. Ние сме семейство. Вероятно не се притесняваш от отказа си да ме признаеш, но аз искам да си част от моя живот. Ние сме единствените с една и съща кръв. Никой друг няма като моето ДНК.

— Само човешката част.

— Аз съм от кучешкия вид, а ти си от котешкия. Голяма работа. — Фюри пристъпи още по-близо. — Виждам прилика. И двамата имаме тъмна коса и кафяви очи. Брадичките ни имат една и съща форма. Наследили сме тези черти от нашите човешки родители. Случвало ли ти се е понякога да се чудиш кои са те? Аз — да.

— Не. Никога не съм се замислял. Досиетата са унищожени, така че никога няма да разберем.

— Някога мислил ли си да дадеш проба, за да видиш дали ще се намери съвпадение на ДНК-то с някой от човеците и евентуално да откриеш други роднини? Те имат регистър на осиновените, който може да помогне в търсенето.

Тази идея ужаси Даркнес.

— Не!

— А аз, да. Това са неща, за които семейството трябва да говори. Може да имаме братя изцяло човеци.

— Не го прави. — Даркнес също пристъпи напред, докато двамата се оказаха на сантиметри един от друг. — Те не са като нас. Връзката се е прекъснала в момента, в който хората са получили парите си от Мерикъл.

Фюри се намръщи.

— Аз говоря за децата, които може да са създали тези хора. Не за родителите, които са направили този избор.

— Не искам да бъда част от това.

— Точно там е проблемът. Ти не желаеш да си част от нищо.

Даркнес овладя гнева си.

— Престани да го приемаш лично.

— Как да стане това? Знам, че не мога да заместя пълнокръвните ти братя, които загуби. Не се и опитвам. Просто искам да бъда по-близо до теб.

— Не. — Той разтвори пръсти, стиснати досега в юмрук.

— Те изглеждаха ли като нас? Все пак бяха и мои братя. Разкажи ми нещо повече за тях.

Болка прободе гърдите на Даркнес.

— Престани!

— Имаха ли нашия цвят на косата? Или на очите?

— СПРИ! — Даркнес нямаше намерени да блъска мъжкаря срещу себе си, но Фюри се олюля, уверявайки го, че точно това бе направил. Той разтри гърдите си и изръмжа.

Даркнес вдигна ръце, нямаше желание да се бие.

— Съжалявам. Не искам да обсъждаме тази тема.

— Много лошо. — Фюри заплашително пристъпи напред — Трябва ли да те набия, за да говориш?

— Не би искал да направиш това.

— Ще ме убиеш ли? — Фюри изрита обувките си. — Ти държиш всичко вътре в себе си. Престани да се обвиняваш за нещо, което не е било под твой контрол. Знам, че по някакъв начин виниш себе си за смъртта им, но това е просто чувството за вина, което изпитват оцелелите.

— Ти не разбираш.

— Тогава ме накарай да разбера. Разкажи ми всичко, което се е случило, след като ви отведоха далеч от Мерикъл. Защо обвиняваш себе си за смъртта на нашите братя? Защо си такъв задник и отказваш да приемеш кръвната ни връзка? Говори с мен, защото се уморих да чакам. Заслужавам отговори.

— Ще е по-добре да не знаеш всички подробности — призна Даркнес.

— Никога не съм те вземал за страхливец.

Тези думи вбесиха Даркнес.

— Не съм страхливец!

— Тогава ми разкажи нещо повече за тях — изръмжа Фюри. — Разкажи ми, дявол да го вземе!

— Прибирам се. — Той се опита да заобиколи мъжа, но Фюри го сграбчи за ръката.

— Не сме приключили. Няма да си тръгна, докато не получа отговори.

Даркнес погледна надолу към ръката, която стискаше неговата. После прикова яростен поглед в мъжа.

— Няма да се бия.

Фюри го освободи и той се отпусна. Разбираше разочарованието му и дори не бе изненадан от това. Фюри бе опитвал неведнъж да го накара да говори. Но той просто не искаше да сподели подробностите. Истината щеше да го нарани, а това бе последното нещо, което Даркнес искаше.

— Някои неща е по-добре да останат неизвестни. — Това беше най-добрият съвет, който можеше да даде.

— Глупости. Ще ми разкажеш всичко, което се е случило, след като ви отведоха от Мерикъл и как точно умряха нашите братя. Запознат съм само с основните неща. Те загинаха там, а ти беше единственият оцелял. Имало е човешка жена, която те е обучавала, но тя те е предала. Искам от теб информацията, която криеш.

Той се изправи срещу Фюри.

— Историята съвсем не е хубава.

— Не ме интересува.

— За твое добро е, че ти никога не се запозна с тях. Нямаше възможност да ги опознаеш така, както аз ги познавах, така че не можеш да усетиш загубата, която чувствам аз. Това е хубаво. Бъди благодарен за това.

— Стига толкова! — изръмжа Фюри. — Мислиш ли, че не ме е грижа? Те бяха семейство. Сподели това, което ти тежи на сърцето и ме приеми като твой брат. Това стои като стена между нас и искам да я разруша.

— Лека нощ. — Даркнес се обърна с гръб към него.

Фюри изрева от ярост, единственото предупреждение, което Даркнес получи, преди мъжкият да нападне. Той се обърна точно в момента, в който юмрукът на брат му го уцели в челюстта. Залитна. Силата на удара почти го накара да падне. Възстанови равновесието си и разтвори крака в стабилна стойка.

— Спри се! — изрева.

Фюри поклати глава и вдигна юмруци.

— Ще съборя тази стена, дори ако това означава да свършим и двамата облени в кръв, в Медицинския център. — Замахна и удари отново.

Даркнес дръпна глава вляво, като едва успя да избегне прякото попадение в устата си. Отвърна на удара и закова Фюри в ребрата. Мъжкият залитна назад и изръмжа. После пристъпи напред. Даркнес се отдръпна.

— Престани! Това е незряло.

— Братята понякога се бият. — Фюри махна с ръка към гърдите си, призовавайки го да приближи. — Нека да разберем кой е по-силен, брато.

— По дяволите! — изръмжа Даркнес.

Боят започна. Фюри сграбчи противника си за тениската и го удари в ребрата с коляно. Даркнес простена, но взе надмощие, когато успя да забие юмрук в брадичката му. Фюри залитна, но този път брат му не отстъпи. Фюри искаше да се бият и той бе готов. Сграбчи го за кръста и двамата паднаха на земята.

Затъркаляха се, разменяйки си удари. Даркнес чу, че някой приближава, но не обърна внимание на публиката, която изглежда бяха привлекли, докато няколко мъже не ги разделиха. Охраната бързо ги наобиколи. Свирепо изгледа Фюри, който бе хванат от двама пазачи.

Той му се усмихваше с разкървавена уста.

— Кажи ми, че сега не се чувстваш по-добре.

— Какво става тук? — попита Джинкс, като погледна първо единия, после другия.

— Малко безобидно състезание — съобщи Фюри. — Пуснете ни.

— Безобидно? — Джинкс поклати глава. — И двамата кървите.

— И кръвта, която тече от нас е една и съща, нали така? — Фюри повдигна вежди към Даркнес.

— Пуснете ни — повтори Даркнес. — Боят приключи.

— Но дискусията едва сега започва. Утре вечер пак ще съм тук, и всяка следваща, докато не се разберем — предупреди го Фюри.

— Ти си луд — обвини го Даркнес.

Мъжете, които държаха Фюри, го пуснаха.

— Не. Ти можеше да ме пребиеш, ако искаше, но аз съм твой брат. Само си играеше с мен, иначе щях да съм с потрошени кости. Виждал съм те как се биеш.

— Ти ме изненада.

Фюри изсумтя.

— Ще се видим утре вечер. Или ще говориш, или отново ще последва това.

Даркнес проследи с поглед как Фюри си тръгна и заповяда на пазачите да го последват. Мъжкият трябва да си бе загубил акъла, ако си мислеше, че той ще се бие отново. Остана изумен, когато осъзна, че се усмихва сам на себе си. Възхищаваше се на Фюри. Дори го харесваше. Обърна се и се отправи към дома си, за да се изкъпе.

* * *

Кат стоеше на тревата във вътрешния двор на къщата си. Даркнес можеше да види шокираното й изражение и разбра, че е разтревожена от начина, по който се бе обгърнала с ръце. Доброто му настроение се изпари, като осъзна, че е станала свидетел на боя. Младата жена се приближи към него предпазливо.

— Добре ли си?

Новия вид не искаше да се занимава с нея или да отговаря на още въпроси. Обърна се и тръгна към езерото. Вдигна края на тениската си и избърса кръвта от устата и челото си. Тя беше най-вече от сцепената кожа върху кокалчета на юмруците и на двама им. Фюри имаше право. Кръвта им бе споделена, дори ако беше само заради човешката им страна.

Острият му слух долови леки стъпки и женско проклятие. Забави крачка. Кат го следваше. Беше изкушаващо да я остави далеч зад себе си. Тя нямаше да има никакъв шанс да го намери, ако той спринтираше, но любопитството му надделя. Даркнес стигна до по-тъмно място под едно дърво и седна на земята, като се загледа в езерото. Във водата се отразяваха множество светлини, а повърхността се набраздяваше леко от вятъра.

Младата жена приближи, но той не обърна глава. Когато стигна до него, Даркнес я погледна и едва сега забеляза външния й вид. Огромната тениска, която носеше, бе поне с три номера по-голяма, тънки памучни панталони обгръщаха краката й. Мъжът се намръщи, щом съзря босите й стъпала. Те вероятно бяха твърде нежни, за да ходи боса навън, тъй като хората рядко излизаха без обувки. Все пак това не го касаеше. Тя сама бе избрала да го последва в нощта.

Внезапно се почувства много уморен. Но това не беше онзи вид умора, която можеше да премахне с един здравословен сън. Фюри беше прав. Носеше сам цялата тежест, а мъжът заслужаваше да знае истината. Можеше да не хареса отговорите, които щеше да получи. И те да ги превърнат във врагове.

Беше ли готов да рискува? Искаше му се да може да се върне назад във времето и просто да каже на Фюри какво стана в действителност. Тогава щеше да знае със сигурност. Не че нещата можеха да станат по-лоши. Той беше единак в НСО. Бе се оградил със стени и държеше другите на разстояние. Може би бе дошло време да ги събори, както бе предложил Фюри.

Кат седна под дървото, до мрачния мъж, който бе последвала. Даркнес обърна глава. През клоните на дърветата проникваше достатъчно лунна светлина, за да може младата жена да различи чертите му.

— Здравей.

— Позволих ти да ме последваш и ти го направи. Защо си тук?

— Бях притеснена за теб. — Кат сви рамене и се настани по-удобно. — Добре ли си? Онова там изглеждаше доста ожесточено. Често ли се биеш с другите Видове?

Даркнес въздъхна и зарея поглед в далечината.

— Аз съм различен.

Изпълни я съчувствие към него.

— Заради причиненото ти от онзи човек, който те е отвел заедно с братята ти? — В този момент младата жена наистина мразеше Дарвин Хавингс и се надяваше съвсем скоро той да сгреши и да даде възможност на властите да го хванат. Веднъж само да попаднеше в ръцете на правителството, този мъж никога повече нямаше да бъде свободен.

— Да.

Даркнес не бе от най-приказливите. Кат се огледа. Паркът изглеждаше безлюден през нощта и гледката на водата пред тях бе красива, приглушеният плисък на вълните, действаше успокояващо. Отново погледна Новия вид.

— Често ли идваш тук?

— Да. — Той също я наблюдаваше. — Изпълва ме със спокойствие.

Тя се замисли върху думите му.

— Ужасно е да живееш с демони.

Мъжът запази мълчание повече от минута и Кат се зачуди дали не бе приключил с разговора. Може би сгреши, като го последва, но просто не бе в състояние да устои след сцената, на която стана свидетел.

— Той беше ядосан, защото отказвам да говоря, макар че би трябвало. — Изрече го толкова тихо, че тя се напрегна да го чуе.

— Затова ли се сбихте?

— Да.

Между тях отново се настани мълчание. Кат имаше желание да му помогне по някакъв начин.

— Искаш ли да поговорим за това? Понякога помага.

— Зависи.

Младата жена го изчака да продължи, но мина повече от минута и тя най-сетне наруши мълчанието.

— От какво?

Новия вид си пое дълбоко дъх, после го издиша.

— Пред кого ще го повториш?

— Не те разбирам.

— Напротив.

Тя наистина не разбираше, докато не я попита:

— В момента на служба ли си, или не, Кат?

За сетен път се зачуди дали той все още подозира, че тя не е тази, за която се представя.

— Не съм на служба. Това, което ще си кажем, ще остане между нас. Знам, че не ми вярваш, но можеш да ми се довериш. — И наистина го мислеше.

Даркнес се поколеба, извърна глава и се загледа в тъмната вода.

— Фюри искаше да узнае повече за онова, което се случи с моите братя.

— Те не са ли тук някъде?

Мъжът поклати глава.

— Не.

— В Резервата?

Той мълча в продължение на минута.

— Мъртви са.

Лоши предположения изпълниха съзнанието й. Хавингс ли ги беше убил? Върнали са ги в Мерикъл Индъстрис и бяха умрели там? Някои загинаха, когато правителствените агенции превзеха Мерикъл, а други загубиха живота си по време на спасителните операции в други райони. Имаше и някаква експлозия в лаборатория, свързана с Мерикъл Индъстрис. Според репортажите в новините всички бяха загинали. НСО не споделяше много информация с обществените медии, но младата жена се бе сдобила с данните от достоверни източници. НСО се опитало да проникне в долните етажи на компанията, но там били заложени експлозиви, нагласени да се взривят. Всички под земята загинаха преди да успеят да ги спасят.

— Съжалявам. — Искаше да попита за подробностите, но успя да устои на любопитството си.

Той продължаваше да съзерцава водата.

— Аз също. Фюри иска да му споделя за тях, но аз отказвам.

— Защо?

— Историята, която мога да разкажа, не е щастлива. Не искам той да страда. Фюри е добър мъж.

Младата жена се замисли върху думите му.

— Защо ще бъде наранен?

— Те бяха и негови братя.

Кат беше шокирана.

— Ти си свързан с Фюри Норт?

Новия вид кимна и изръмжа тихо.

— Извинявай. Не исках да те заболи. Просто не го очаквах.

— Ние сме полубратя. Смяташ ли да споделиш тази информация?

— Не.

Изкуши се да го попита, на кого си мислеше той, че тя ще разкаже, но се въздържа. Беше слисана, когато чу врявата и излезе на двора, само за да види как Даркнес се бие с друг мъж. Охраната се втурна към тях и бързо ги разтърва, но Кат бе успяла да разпознае противника му. Фюри Норт беше знаменитост в НСО, почти толкова популярен и добре познат, колкото и Джъстис Норт.

— Той иска да бъдем близки, но аз не позволявам на никого да се доближава твърде много до мен.

Даркнес може би страдаше от посттравматичен стрес. Тя предположи, че е видял доста гадни неща, докато е бил в ръцете на Хавингс. И нищо от това не водеше към добро.

— Ходиш ли на консултации?

Неговата гримаса бе достатъчен отговор. Кат запази мълчание, нямаше да е тази, дето щеше да го поучава, че едно лечение можеше да му помогне.

— Не се нуждая от такива.

Кат не бе съгласна с него. Видът бе от типа алфа-мъжкар, а повечето от тях отказваха да признаят, че може да имат тежки и трайни проблеми, докато не станеше прекалено късно. Разбира се, той не приличаше на нито един от мъжете, които бе срещала досега. Детството му е било истински кошмар, така че никак не му е било лесно.

— Значи се справяш с това, което те измъчва, като се биеш с хората, които ги е грижа за теб? Как е, помага ли ти?

Той се отвърна от нея.

— Не ми трябва лекция.

Така да бъде.

— Какво искаш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кат се намести малко по-близо до него, но не достатъчно, за да го докосне.

— Да. Не бих попитала, ако не исках да разбера.

Даркнес отново погледна право напред.

— Искам да забравя.

Тя можеше да разбере това.

— Но Фюри няма да ме остави. Той ще продължава да ме притиска, докато не му кажа как са умрели. Не искам той да ме мрази.

— Защо му е да го прави?

— Бях там. — Мъжът направи пауза, като няколко пъти си пое дълбоко въздух. — Той знае, но не всичко. Бях помолен да напиша обобщаващ доклад, но аз не включих всички подробности в него.

— Много ли ти е трудно да говориш за това? Разбираемо е.

Даркнес мълча толкова дълго, че тя си помисли, че напълно е забравил за нея. Младата жена се взря в тъмнината на нощта, просто седейки с него. Видът си пое дълбоко дъх.

— Държаха ни в палатки един до друг по време на обучението. — Замълча, ръцете му триеха панталоните върху бедрата му. — Това беше първият път, когато узнахме за съществуването един на друг и кръвната връзка помежду ни. Караха ни да вършим разни неща. — Гласът му се промени, стана дълбок и дрезгав. — И ние ги правехме. Казаха ни, че хората, които ни наредиха да убием, са врагове, бунтовници, които погубват невинни. Те бяха добре въоръжени, но не можеха да се сравняват с нас.

Стомахът й се преобърна, когато във въображението й се завихриха различни сценарии. Надяваше се единствено, че не са били американски войници.

Новия вид сякаш отгатна за какво си мислеше.

— Те не говореха нашия език. Имаха лагер в планината. Нападнахме ги през нощта. Аз не се чувствах толкова зле след третия път. Намерихме останките на дете от мъжки пол. Бяха го осакатили и убили. Не беше на повече от дванадесет години.

Кат преглътна сълзите и също се загледа в езерото. Гледката на тялото на горкото дете трябва да е била ужасяваща. Почувства желание да посегне и да обвие пръсти около ръката на Даркнес, която все още триеше бедрото му, но устоя.

— Нямахме друг избор. — Видът прочисти гърлото си. — Ако единият от нас откажеше да се подчини, щяха да убият останалите. Те бяха мои братя и ние искахме да оцелеем. Против природата ни е да се предаваме. Много сме упорити.

— Това е нещо хубаво. Понякога упоритостта помага да продължиш, независимо от всичко.

Мълчанието се проточи.

— Една вечер ни наредиха да се промъкнем в лагер и да убием всички. Когато стигнахме там, не заварихме никакви въоръжени мъже. Имаше само жени и деца. — Гласът му се задълбочи в ръмжене. — Те бяха ужасени, когато ни видяха.

Коремът я присви. Не искаше да слуша повече. Твърде много харесваше този мъж.

— Не е нужно да продължаваш.

— Отказахме да ги убием.

Кат обърна глава, за да го погледне, очите им се срещнаха. Заля я облекчение.

— Какво се случи?

— Хората, които отговаряха за проекта, ни наредиха да се върнем и да избием всички. — Той вдигна брадичка и красивото му лице можеше ясно да се види на лунната светлина. Даркнес страдаше. — Отново отказахме.

Младата жена имаше усещането, че следващите му думи няма да й харесат.

— Номер четири не почувства болка. Стана прекалено бързо. — Замълча за момент. — Буум!

Внезапният му силен изблик я стресна.

— Ето толкова бързо умря, когато взривиха нашийника му.

Сълзи напълниха очите й, тя разбра, че бяха убили един от братята му.

— Не отне много време главата да се отдели от раменете му.

Господи! Кат се пресегна. Пръстите й проследиха опакото на дланта му, толкова топла и по-голяма от нейната. Искаше й се да го успокои.

— Отново ни заповядаха да убием всички в този лагер. Погледнах към братята си и видях в очите им същата емоция като в моите. Отказахме.

Тя се досети какво ще последва.

— Номер три затвори очи и всичко приключи. Но преди това успях да видя страха изписан на лицето му. Точно това бе изпитал преди да умре.

— Аз… толкова съжалявам — прошепна Кат.

Видът обърна длан и дългите му пръсти се преплетоха с нейните малки, стисна ръката й. Отмести поглед и отново се загледа в тъмната нощ.

— Те пак настояха да убиваме. Номер две пристъпи напред и заяви, че ще го направи. Инстинктът му за оцеляване беше много силен и той бе толкова разярен, че вече не го интересуваше кой ще умре. Просто искаше да убие някого за отмъщение. За него вече нямаше значение, че те са невинни. Те бяха човеци. И това бе достатъчно. Можех да видя, че се бе пречупил.

Младата жена не можеше да вини брат му, но бе ужасяващо да узнае, че Даркнес е участвал в погубването на невинни хора, въпреки че е бил принуден. Това беше най-лошият сценарии, в който някой някога можеше да бъде замесен.

Новия вид мълчеше, а тя го наблюдаваше, докато той се обърна към нея и изведнъж се наведе по-близо.

— Искаш ли да знаеш, защо трябва веднага да хукнеш в обратна посока, когато ме видиш?

— Ти не си имал избор, Даркнес. Ситуацията е била убий или ще бъдеш убит.

— Прекърших врата му с голи ръце. — Гласът на мъжа прозвуча като ръмжене. — Не можех да позволя на брат си да убие бебета и безпомощни жени. Никога няма да забравя погледа в очите му, когато се спуснах напред и той осъзна какво ще направя. Видях предателство и шок в тях. — Той пусна ръката й. — Не се поколебах. Знаех, че те ще ме убият, преди да успея да го сграбча, ако рефлексите ми не бяха по-бързи от тези на човека с дистанционното за моя нашийник.

Кат преглътна сълзите, гърдите й се стегнаха от емоции, които заплашваха да я задушат. Искаше й се да му каже, че е постъпил правилно, но се боеше, че ще се разплаче, ако го направи. Това отне всичките й сили, за да не се разпадне. Неговият разказ разби сърцето й и я накара да го уважава още повече.

Даркнес вдигна двете си ръце с дланите към нея.

— Търках ги толкова много, но кръвта и смъртта на другите са като пропити петна върху тях. Никога няма да забравя. — Той се отмести настрани и грациозно се изправи на крака. Остана с гръб към нея. — Смяташ ли, че Фюри ще иска да бъде част от живота ми, след като разбере, че съм убил един от братята ни?

Кат стана на колене, после се изправи. Тя трепереше цялата, превъзбудена от емоции.

— Постъпил си правилно и мисля, че той ще разбере — най-накрая успя да проговори. — Защо са ти позволили да живееш?

— Забелязала си. Знаех, че си умна. Това беше тест — отвърна й с дрезгав глас. — Искаха да научат дали ще следваме заповеди или ще изберем смъртта. Изобщо не бяха предполагали, че съм готов да убия собствения си брат, за да спася други хора. Тестът се счете за провал и аз бях изпратен обратно в Мерикъл, за да споделя съдбата на другите Видове, но трябваше да понеса вината от извършеното.

Това беше много по-лошо от жестокостите, които бе преживял.

— Провал на какъв тест?

— Искаха да видят дали могат да ни направят бездушни убийци, които да държат под свой контрол. Не се получи. Мислеха, че нямаме души, но грешаха.

— Ужасно много съжалявам, Даркнес.

Той сви рамене.

— Миналото не може да се промени. — Обърна глава, но не погледна към нея, просто се взря в мрака. — Ще те заведа до твоята къща, за да съм сигурен, че няма да имаш неприятности. Знаеш, че не ти е позволено да се разхождаш из Хоумленд без придружител. Да тръгваме.

— Не искам да те оставя сам точно сега.

Даркнес се извърна и я прикова с поглед.

— Върни се в къщата, Кат. Никога повече не ме следвай, защото може да ме хванеш в момент, в който няма да се чувствам толкова приказлив. Не искам да те нараня, ако съм в настроение да се защитавам. Именно това бе причината за боя, на който стана свидетел.

— Не вярвам, че си опасен за мен.

Младият мъж прокара пръсти през косата си, преди да стисне ръце в юмруци.

— Грешиш.

— Ти не би наранил жена. Сам го каза.

Кат можеше да усети опасността. Тя се носеше плътно из въздуха, като аромат или усещане, почти осезаема. Но въпреки това младата жена отказа да отстъпи назад. Вероятно бе твърде глупаво, но тя му вярваше с цената на живота си. Той бе измъчван от своето минало, но бе добър мъж.

— Убивал съм жена преди.

Новината би трябвало да я изненада повече, но Кат си спомни тръпката, която бе почувствала, докато я бе разпитвал и това, което бе предизвикал в нея, след приключването на урока.

— Какво ти стори?

Видът си пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Желая те толкова силно, че понякога трябва да се боря със себе си, за да не те взема.

Сърцето й препусна лудо. Тя също бе привлечена от него, но забеляза, че той смени темата. Част от нея искаше да настоява за отговор, относно тази жена, но се страхуваше, че той ще се затвори отново.

— Говорим за секс, нали? — искаше да бъде сигурна, че са на една и съща вълна.

Погледът му обходи тялото й, преди да срещне очите й, изпълнени с любопитство.

— Не ставам за половинка.

— Какво означава това?

— Някои от Видове си взеха човешки жени за половинки. Те не са толкова изтерзани вътрешно като мен. Успяха да се приспособят към свободата по-добре и могат да осигурят на тези жени положителни емоции и нежност. В мен няма нищо. Аз съм неспокоен и не мога да имам по-стабилна връзка. Нямам сърце, което да дам. Не поемам ангажимент.

Въздухът в дробовете й замръзна, докато чувството на ревност премина.

— Искаш да кажеш, че правиш секс с различни жени?

Видът стисна челюсти, мускулите му се напрегнаха. Поколеба се.

— Не търся женска компания. Повечето от тях се плашат от мен. Смятат ме за прекалено безчувствен. Това, което имам предвид, е, че никога няма да предложа нещо повече от физическо удоволствие.

Даркнес беше много сексапилен мъж. Кат изобщо не бе съгласна с оценката на жените Видове, ако те наистина мислеха така за него.

— Разбирам. Не търсиш нещо в дългосрочен план.

— Не се задържам дълго на едно място. Често пътувам между Хоумленд и Резервата. Понякога оставам в Дивата зона в продължение на дни или седмици, без да си правя труда да ползвам хижите, построени там. Харесва ми да спя на открито. Половинката се нуждае през цялото време от мъжа си, който трябва винаги да е до нея, за да я защитава. Това никога няма да бъде за мен.

Посланието е прието. Видът предлагаше изживяване само за една нощ. Кат си пое дълбоко дъх и пристъпи по-близо до него.

— Аз мога да се грижа добре за себе си и не търся нещо дългосрочно. Омъжена съм за работата си. И също пътувам много.

— Обвързана ли си с нея точно сега?

— В момента не съм на служба. Това е моето свободно време.

Той разтвори стиснатите си юмруци и скръсти ръце на гърдите си, докато я разглеждаше намръщено.

— Ти си човек.

— Да.

— Човеците винаги искат повече, отколкото да споделят само секс с един мъж.

Развеселена, тя се усмихна.

— Да не би да си експерт по човешките взаимоотношения? Ако е така, ето ти един урок. Ние не си приличаме помежду си.

Даркнес навлажни устни с език.

— Искаш да правиш секс с мен?

Младата жена пристъпи по-близо до него и вдигна брадичка, за да се взре в очите му. Знаеше, че си играе с огъня. Той бе напълно прям с нея. Тя наистина го желаеше, още от момента, в който го видя за първи път. Не можеше да си спомни някога през живота си да е била привлечена толкова много от мъж.

— Обичаш директните отговори, нали?

— Да. — Гласът му се задълбочи.

— Добре. Желая те, Даркнес. Не търся годежен пръстен или ангажимент за цял живот. Много съм зле в личните отношения. Вече опитах и се провалих. След известно време мъжете започват да негодуват срещу моята работа и независимостта ми. Също така се дразнят, когато разберат, че мога да ги победя в бой.

— Ако се бием, аз ще спечеля.

Кат огледа мощните му ръце и стройното му тяло, като мислено се съгласи. Вдигна ръка и я сложи върху неговата. Кожата му бе гореща при допир, точно като самия мъж.

— Ти не ме плашиш.

Видът бавно разгърна ръце, твърдите му големи длани обхванаха ханша й. Едно дръпване и тя бе повалена върху гърдите му достатъчно грубо, за да я накара да ахне. Телата им се притиснаха. Издутината срещу корема й я увери, че той също я желае.

— Това е игра, която не искаш да играеш.

— Аз не играя.

Даркнес наведе глава, взирайки се в лицето й. Искаше й се да може да вижда по-добре красивите му очи на мъждивата светлина. Ароматът на мъжкия му одеколон или каквото там миришеше толкова хубаво, подразни носа й. Стремежът да се възползва от него стана силен.

— Трябва да ми кажеш не, докато все още можеш.

— Не искам.

Даркнес си пое накъсано дъх и гърдите му се притиснаха към нейните.

— Ще те взема. Разбираш ли това?

— В твоята къща или в моята? Да вървим.

Той се огледа наоколо и захватът му се разхлаби.

— В твоята. Патрулите ще бъдат тук скоро. — Погледът му задържа нейния. — Или ще те взема тук така, докато стоиш права.

Секси. Беше напълно готова да го направи и върху тревата, но нямаше да му го признае.

— Да тръгваме.

Даркнес отстъпи назад и ръцете му паднаха отстрани на тялото му.

— Идвам при няколко условия, Кат.

— Какви са те?

Той се поколеба.

— Ще направиш точно това, което ти кажа, когато става дума за секс.

— Значи ти си един от тях. — Почувства се малко разочарована. — Не си падам по играта „господар и роб“. Съжалявам, но няма да коленича по команда, за да ти духам или за да ти доставя удоволствие да ме пляскаш.

— Нямах това предвид. Искам да завържа ръцете ти за таблата на леглото, така че да не можеш да ме докосваш. Съгласна ли си?

— Защо?

Мъжът се поколеба.

— Помниш ли, когато те възбуждах в стаята за разпити? Щях да изгубя контрол над ситуацията, ако ръцете ти бяха свободни. Това е част от условията. Няма да има бой, но аз не съм един от вашите мъже. Просто искам да те чукам и да бъда под контрол. Така е по-безопасно и за двама ни. Никога не забравяй какво ти казах за мъжкарите извън контрол.

Всичко, което бяха споделили в стаята за разпити, мина през съзнанието й.

— Искаш да повториш онова, което се случи между нас преди, но този път смяташ да завършиш започнатото?

— Да. Това е половината от моите условия.

— Каква е другата половина?

Новия вид наведе глава и се взря в очите й.

— Не ме лъжи този път. Всичко, което излиза от устата ти, докато си гола, да бъде истина или изобщо не казвай нищо.

Напрегнатият му поглед й напомни защо беше тук. Това помрачи настроението й.

— Защо искаш да ме вкараш в леглото, ако си мислиш, че ще те лъжа? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Това се отнася само за секса. Доверието се печели, а ние сме непознати. Налагам го като правило, Кат. Без лъжи между нас, докато сме голи. Можеш да ме лъжеш по всяко друго време и аз няма да го приема лично. Не искам да се чувствам предаден от теб. Разбираш ли? Може да стане опасно.

Вече го бе направила и това я плашеше. Беше й дал да разбере, че подозира, че тя е в Хоумленд поради друга причина, различна от обучението. И точно това беше между тях много по-вълнуващо от всичко останало.

— Разбирам и приемам условията.

— Също така, това остава само между теб и мен. Никой не трябва да узнава какво се случва между нас в леглото. Съгласна ли си?

Кат го желаеше.

— Да.

Това беше сделка, за която се надяваше, че няма да съжалява. Беше й дал възможност да не отговаря изобщо, ако някой от въпросите му пресечеше границата, при която й се налагаше да излъже. Бе наясно, че мълчанието е равносилно на признаване на истината. Глупаво беше да го последва до къщата си, но го искаше достатъчно силно, за да рискува. Дори ако това означаваше да заложи на карта кариерата си.