Лорън Донър
Даркнес (10)

Глава 9

— Урокът беше чудесен. — Джинкс се засмя. — Благодаря ти, че обядва с мъжете днес.

Кат се усмихна на десетимата мъже Нови видове, седнали около три маси, поставени в редица.

— Благодаря, че ме поканихте.

— Държахме се възпитано — промърмори Флърт и стрелна Джинкс с мръсен поглед.

Мъжкарят се ухили.

— Заплаших ги с наказание, ако ти предложат секс. — Той се изправи. — Тази седмица аз отговарям за домакинската работа в мъжкото общежитие. Никой не иска да чисти тоалетните на долния етаж. Готова ли си да започнем обещаната обиколка?

Кат остави салфетката си до чинията.

— Да. — Искаше да се махне от тук. Новите видове бяха мили, но начинът, по който следяха всяко нейно движение, беше малко смущаващ. Разбираше тяхното любопитство, но то я караше да се чувства неловко. Последва Джинкс до чакащия отвън джип. Мъжът й даде знак да се качи.

— Най-напред ще отидем в базата за обучение. Трябваше ли да преминеш обучение, за да станеш сътрудник в криминологичната лаборатория? Физически, имам предвид. Разбира се, че си учила, за да придобиеш всички технически умения, които имаш.

Тя си сложи колана за безопасност и забеляза, че Новия вид не го направи. Той запали двигателя и включи на скорост, като погледна назад само веднъж, за да е сигурен, че няма друго превозно средство. Движение нямаше.

— Малко — отвърна неясно Кат.

— Добре. В момента няма учебни занятия, но понякога отиваме там, за да изразходим излишната енергия или да потушим неудовлетворението си.

Кат изучаваше мъжа от котешкия вид. Той имаше прекрасни сини очи и безгрижен характер. Мускулестото му тяло под тениската и тесните дънки показваха, че е в добра физическа форма. Дългата му черна коса се развяваше свободно по раменете, докато караше бързо и почти не намали на завоя. Младата жена сграбчи краищата на седалката.

— Бързаме ли за някъде?

— Извинявай. — Той намали скоростта. — Даркнес ми възложи да те придружа на обиколката и аз не искам да се проваля.

Интересът й нарасна.

— Страхуваш ли се от него?

— Не. — Засмя се. — Той определено е заплашителен, но е справедлив. Просто никога не е искал нищо от никого, така че предпочитам да съм сигурен, че правя точно това, което каза. Сега ще разгледаш залите за обучение и след това ще те отведа в сградата на Сигурността.

— Даркнес дежурен ли е?

— Още не. Възложи ми да те придружа, защото мислеше, че ще бъдеш по-спокойна, тъй като той хич не е лесен. Първо поиска Съншайн да дойде с теб, но тя не успя да си смени смяната. Аз бях вторият му избор.

Джинкс паркира пред една сграда и изключи двигателя.

— Ето, това е. Отвън не е кой знае какво, но вътре се помещават зали за свободна борба, за вдигане на тежести, няколко офиса, душове, и дори си имаме стена за катерене. Построиха я допълнително, след като се настанихме тук.

Кат спря до него, когато той извади своята карта за скенера и я използва, за да отключи вратата.

— Забелязах, че всички общи сгради имат такива скенери, с изключение на бара.

— Това е от съображение за сигурност. Мястото е построено като военна база, но ни го дадоха, когато строителството приключи. Бяха направени доста подобрения. Това ни дава сигурност, че ако портите бъдат разрушени, ние ще бъдем защитени вътре в сградите. — Новия вид почука по стъклото, докато държеше вратата отворена. — Това е бронирано, мисля, че така го наричате. Куршумите не могат да го пробият, а в случай на извънредна ситуация се спускат метални жалузи. — Посочи нагоре, за да й покаже къде бяха скрити над вътрешните врати.

— Впечатляващо.

— За съжаление, вече ни се наложи да ги използваме.

— Нападението, когато откриха Хоумленд?

Той изръмжа тихо.

— Да. Винаги се стараем да поддържаме на ниво нашата сигурност. Това беше урок за нас.

Кат изостави тази тема. Джинкс й показа приемната. Това беше салон с коридор, който водеше покрай редица затворени врати. На нито една от тях нямаше табелки с надписи. Новия вид отвори една врата, в залата имаше няколко лежанки с тежести и отделно щанги.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се. Какво искаш да знаеш?

— Става въпрос за името ти.

Той се засмя.

— Не казвай нищо повече. Аз се закачам с всеки, че който ми навреди ще има лош късмет, но истината е…

Секундите течаха.

— Истината е, какво?

Изражението му стана сериозно.

— Бях жестоко малтретиран като юноша. Имам увреждане на едното ухо, вследствие удар по главата. Не може да бъде излекувано. Това нарушава равновесието ми. Не исках да се наричам Клъмзи^[1], Джинкс^[2] звучеше по-добре.

— Съжалявам. — Младата жена съжали, че бе подхванала този разговор.

— Всичко е наред. Аз бях един от късметлиите. Повредените Видове обикновено ги убиваха, но мен ме пощадиха, заради моята интелигентност и защото имам благ характер. Мерикъл не бе добро място за живеене, но можеш да оцелееш дълго, ако играеш техните игри. Умеех идеално да се преструвам, че не мразя хората, които работеха там.

Джинкс докосна лявото си ухо.

— Това ми го причиниха санитарите. Водеха ме при един от учените за някакви тестове, по пътя се натъкнахме на други санитари, които придружаваха една женска. Един от тях я бе притиснал в ъгъла и я риташе по някаква неизвестна причина. Може би бе отказала да отиде с тях или някой от мъжете я бе докоснал неприлично. Останалите се смееха и му помагаха да я държи притисната като в капан. Нападнах ги, за да я защитя. Всички се нахвърлиха върху мен с палки. Ние сме добри бойци, но десет срещу един, шансовете не бяха добри. А и аз не бях още възмъжал.

Кат посегна и го докосна по ръката.

— Много съжалявам.

— Ти не си виновна. Не обвинявам никого от човеците за действията на Мерикъл. След тази случка бях отведен на друго място, а по-късно освободен. Според мен, хората бяха планирали зле нападенията. Трябваше да атакуват всички съоръжения на Мерикъл едновременно, а не както го направиха в рамките на няколко дни. Това даде възможност на персонала да прехвърли малки групи от нас на друго място, преди всички лаборатории да бъдат претърсени.

— Работната група ли те намери?

— Да. Виж? Някои от човеците са наши герои. — Джинкс кимна, потупа ръката й и се обърна, прекъсвайки физическия им контакт.

— Може ли да ти задам още един въпрос?

— Разбира се. — Той затвори вратата и поведе младата жена по коридора към зала, пълна с тепихи. Очевидно бе предназначена за борба и спаринг.

— Как така повечето Нови видове са от кучешката или котешката порода? Почти не виждам някой от приматите.

— От приматите бяха създали преди всичко маймуни, но малцина останаха живи. Те са доста агресивни и избухват лесно. — Джинкс отвори друга врата. — Добре дошла в моето любимо място.

Кат надникна вътре и се усмихна.

— Еха!

— Искаш ли да се позабавляваме?

Тя влезе в залата и се взря във високата осемнадесетметрова стена. Цялата й повърхност бе разделена на три части. Първата беше покрита с камъни, средната — гладка с ръкохватки, а третата приличаше на скала с множество малки пукнати, които минаваха през нея, сякаш природата ги бе поставила там.

— Нашата зала за катерене. Сами си я направихме. Първоначално таванът не беше достатъчно висок. Искаш ли да опиташ? Бих ти препоръчал средната част с ръкохватките. Тя е най-лесна.

Кат се загледа в тавана.

— Не виждам обезопасителни въжета.

— Постелката долу е доста дебела. Няма да се убиеш, ако паднеш.

Кат се обърна към него.

— Не използвате нищо за обезопасяване?

— Тогава кое ще му е забавното? — Той се засмя. — Гледай, но не стой точно под мен. Не бих искал, ако падна, да се приземя върху теб. Ще те заболи.

Джинкс прекоси залата и изрита обувките си. След секунди вече се катереше по секцията със скалата. Използваше пръстите на ръцете и на краката, за да задържи теглото, докато сменяше пукнатините за захващане. Стигна до върха за рекордно кратко време и обърна глава надолу, за да й се усмихне.

— Забавно е.

— Изглежда опасно — извика му Кат.

— Не и за нас. Гледай. — Отблъсна се и младата жена ахна, когато той се превъртя във въздуха, докато падаше. Приземи се в клек и се изправи. — Съвсем лесно.

Кат беше прекалено зашеметена, за да говори. Новия вид приближи усмихнат.

— Видовете от котешката порода са добри в скока и приземяването. Подът е много мек. Не бих искал да направя това на твърда земя. Плътността на костите ни е по-голяма от вашата, но все пак могат да се чупят. Всичко над девет метра е опасно.

— Изглеждаш ми доста пъргав.

Той се засмя.

— Това е лесно. Не си ме виждала как ходя по греда, широка петнадесет сантиметра. Мога да измина шест метра без нито веднъж да се препъна. Всъщност исках да се приземя по-близо до теб.

— Аз не мога да направя това.

— Опитай с ръкохватките. Ще те хвана, ако паднеш. Трябва да се подхлъзнеш, за да полетиш надолу. Те са за… — Той стана сериозен. — Ъъм, за начинаещи. Имам вяра в теб.

Сега беше неин ред да се засмее.

— Радвам се, че някой ми вярва.

— Позабавлявай се малко, Кат.

Тя се наведе, за да събуе обувките си.

— Добре. Знам, че вие, момчета, имате медицински център тук, нали? Може да се нуждая от него. Не ми се ще да се прибера вкъщи с патерици или с превързана ръка. — Или мъртва. Това падане можеше да убие човек, независимо колко дебела е постелката.

Джинкс прочисти гърлото си.

— Може би ще искаш да си оставиш обувките. Пръстите на краката ти са човешки.

Кат се изправи.

— И?

Новия вид повдигна крак, за да покаже стъпалото си.

— Виждаш ли уплътнението на пръстите ми? Подобно е на мазоли. Не ми се ще да нараниш твоите или да получиш мехури. Ако си с обувки, ще имаш по-добро сцепление и няма да се подхлъзнеш. — Той пусна крака си долу.

— Добре. — Кат въздъхна и приближи до средната част на стената. И преди се бе катерила в зала, но не и без оборудване с горна осигуровка, съоръжено с въже, в случай че падне. — Иска ми се да имаше ръкавици.

Джинкс взе ръката й, обърна я и я заизучава отблизо. Един от върховете на пръстите му докосна върха на показалеца й. Намръщи се.

— Може би не трябва да се катериш. Нямаме ръкавици. Не помислих за това.

— Всичко е наред.

Младата жена стисна една от ръкохватките. Тя бе извита така, че удобно побираше пръстите й, а ръбът й изглеждаше солиден. Цялата й повърхност бе покрита с гума, която помагаше на катерача да се държи здраво. Протегна другата си ръка и хвана една от ръкохватките малко по-високо. До около метър и половина от пода нямаше стъпала, така че тя трябваше да използва силата на горната част на тялото си, за да задържи теглото си, докато се изкачи достатъчно високо, за да подпре крака.

— Правила си това и преди.

— Мина доста време оттогава. — Беше леко задъхана, но й бе забавно. — Забравила съм колко много ми харесва.

— Дай си време.

Кат изви глава, за да погледне надолу към него. Беше се изкачила на почти четири метра от пода. Новия вид стоеше точно под нея.

— Може би трябва да се отдръпнеш в случай че се изтърва. Не ми се ще да се приземя върху теб.

— Просто се завърти във въздуха, така че да паднеш на една страна и аз ще те хвана. Стегни мускули, ако това се случи.

— Мисля, че ще успея да се изкача догоре и след това да сляза. Не съм пластична като теб. Просто ще се пльосна на земята! — Тя се обърна към стената и посегна към друга ръкохватка.

— Какво, по дяволите? — Ръмженето я стресна.

Ръката на Кат се изплъзна, но тя успя да възстанови равновесието си, тъй като имаше стабилна опора на краката. Отново обърна глава и видя как Даркнес прекосява залата. Той изглеждаше бесен, когато погледна нагоре към нея.

— Какво правиш?

— Катеря се.

— Тя се справя добре — оцени я Джинкс.

— Казах ти да я разведеш наоколо, а не да й позволяваш да използва нашето оборудване.

— Жената има опит.

— Кат? — Даркнес се наведе и изхлузи ботушите си. — Не мърдай!

— Добре съм.

Той не й обърна внимание и избута Джинкс от пътя си. После леко присви колене и младата жена ахна, когато той скочи. Приземи се на стената до нея, сграбчи една ръкохватка и намести крака си в друга. Придвижи се до нея и я обгърна с дългите си ръце, тялото му се притисна в гърба й.

— Обърни се и ме прегърни.

Кат отказа да се пусне.

— Мога да се справя.

— Направи го! — изръмжа Новия вид.

Изражението му не беше нещо, което можеше да се пренебрегне. Мъжът бе разярен, а очите му бяха почти черни. Той се наведе малко и се стегна.

— Мога да поема тежестта ти. Просто пусни едната си ръка и извърти тялото си. После я увий около врата ми, след това другата. Няма да паднеш.

— Няма да падна, мога да се справя.

— Кат — изсъска той, — направи го или ще те дръпна да паднеш назад, така че да се приземиш върху мен. Но може да се нараниш по този начин.

Даркнес подпря ръцете си по-широко, за да й даде пространство да се движи. Тя последва инструкциите му и се вкопчи в него. Той притисна тялото й към стената, пусна едната си ръка и я подпъхна под дупето й. Вдигна я по-високо.

— Обвий крака около кръста ми.

Кат го направи с негова помощ. Ръцете й прегърнаха раменете му. Новия вид заслиза бавно надолу, докато краката му стъпиха на пода. Младата жена отпусна хватка, плъзна се по тялото му и застана права пред него.

— Бях си съвсем добре.

Даркнес изръмжа ниско и прикова гневен поглед в Джинкс.

— Ще обсъдим това по-късно. Заведи я в сградата на Сигурността и довършете обиколката. Не й позволявай да си играе с оръжията, докато сте там, и не й давай да облича униформа, за да я отведеш на стената, само за да разбере колко откачени са протестиращите… просто ей така, за забавление.

— Джинкс, може ли да ни оставиш насаме за минутка? Искам да кажа на Даркнес няколко думи, които не са за любезни приятели.

— Хм, разбира се.

Кат изчака докато вратата се затвори зад него. Тогава започна.

— Какво ти става?

— На мен? Можеше да паднеш.

— Справях се добре, докато ти не ме уплаши почти до смърт.

— Ти не си от Видовете. Можеше да си счупиш врата, ако беше паднала от тази височина.

— Щях да се справя. И се държа много грубо с Джинкс. Той просто се опитваше да направи обиколката забавна. И тя беше, докато не се появи ти. Той загазил ли е? Не си прав, Даркнес. Вината е моя. Аз настоях да се катеря. — Това беше малка лъжа. Облечена съм.

Устните му се присвиха в тънка линия. Кат се опита да обуздае темперамента си.

— Не мога да разбера защо реагира по този начин. Само недей да нападаш Джинкс, става ли? Той не е направил нищо лошо.

— Защитаваш ли го?

— Предполагам. Той не трябва…

Даркнес бързо се раздвижи, сграбчи Кат за кръста и я повдигна. Тя се удари в гърдите му толкова силно, че въздухът излезе от дробовете й. Той я прегърна толкова здраво, че за секунда тя не успя да си поеме дъх.

— Искаш ли да споделяш секс с него?

Тя се взря в очите му и потръпна от страх. Студеният му поглед можеше да замрази лава.

— Не.

Ноздрите му пламнаха.

Кат разтвори ръце предпазливо и ги постави върху бицепсите му.

— Ревнуваш ли?

Новия вид нито призна, нито отрече, просто продължи да я гледа в очите. Част от страха й изчезна. Вярваше, че той няма да я нарани, тъй като най-лошото нещо, което бе направил досега, бе да я държи на височината на лицето си в мечешка прегръдка, което съвсем не бе болезнено.

— Не започвай с тези психологични манипулации — предупреди я тихо Даркнес. — Разбираш ли? Аз не съм от мъжете, с които можеш да си играеш.

— Не си играя.

— Интересуваш ли се от Джинкс?

— Не.

Новия вид премигна, после отпусна захвата си.

— И все пак го защитаваш.

— Той не е направил нищо лошо. За някой, който не желае ангажименти, реагираш неразумно. Осъзнаваш го, нали?

Пусна да стъпи на крака и се отдръпна назад, оставяйки я да си тръгне.

— Той те чака, за да те отведе в сградата на Сигурността.

— Не искаш ли говориш за това?

— Не. Забрави.

Как ли пък не. Младата жена пристъпи напред, но без да го докосва.

— Ти си ревнив — обвини го.

— Бях притеснен.

— За това, че исках да закова Джинкс ли?

Горната му устна се изкриви и Новия вид оголи зъби.

— Стига, Кат!

— Добре. Ще дойдеш ли по-късно?

— Да.

— Чудесно. Ще се видим тогава. — Младата жена се завъртя и прекоси стаята, отказвайки да погледне назад. Даркнес беше ревнив, независимо дали искаше да си го признае или не. Тя отвори вратата. Джинкс крачеше по коридора, но спря, когато я видя. — Готов ли си да ми покажеш как е организирана вашата Сигурност?

— Разбира се. — Мъжкарят хвърли несигурен поглед към вратата.

— Той изобщо не е лесен. Ти беше прав. — Кат тръгна напред, като се надяваше Джинкс да я последва, за да се отдалечи от вратата, преди да се появи Даркнес. Той се нуждаеше от известно време, за да се охлади, а и тя искаше да анализира случилото се. Но все пак се справи с него. — Даркнес е разстроен от мисълта колко зле ще изглеждат нещата, ако се върна обратно на работа в лабораторията с изкълчен глезен или нещо подобно.

— В това има смисъл. — Джинкс забърза след нея. — Ние винаги се притесняваме от лошите новини в пресата. Някои хора могат да ни обвинят, че нарочно сме те контузили.

— Журналистиката наистина е доста непочтена в последните десет години. Логично е да се притеснявате. В днешно време в печата излизат всякакви проклети гадости.

* * *

Даркнес се изкатери по отвесната стена, вместо да започне да сипе удари на ляво и дясно. Вбеси се, когато влезе в залата и откри, че Кат е в опасност. И Джинкс бе зяпнал в добре оформения й задник. Всеки мъжкар би го направил.

Потисна рева на ярост и се оттласна от най-горната част на стената, падайки свободно. Напрегна се преди сблъсъка с пода, но отпусна коленете си достатъчно, за да избегне нараняването. Приземи се, изправи се в цял ръст, след което седна, за да обуе ботушите си.

— Ревнив. — От тази дума пред очите му се спусна червена завеса. Не беше ядосан за това, че го нарече така, а защото много точно бе отгатнала емоциите му. — Вземи се в ръце!

Вратата се отвори и той обърна глава в тази посока, очаквайки Джинкс да дойде да се извини. В залата влезе Слейд и се закова на място.

— Извинявай. Мислех, че няма никой.

— Тъкмо си тръгвам.

— Джинкс беше ли вече тук с нашата гостенка?

— Да. Сега я заведе в сградата на Сигурността.

— Точно така каза и офицерът, но исках да се уверя. — Извади мобилния си телефон и набра номер. — Чисто е.

Даркнес се изправи.

— Какво става?

Слейд се ухили.

— На Форест му беше скучно, а Триша има нужда от почивка.

Вратата се отвори и Фюри влезе заедно с Форест и Салвейшън. Момчетата се усмихваха, вълнението им бе очевидно. Даркнес опита да не се взира в сина на Фюри. Той бе точно копие на баща си в умален размер. Двете деца го забелязаха и замръзнаха на място.

Даркнес изви устни в подобие на усмивка, за да ги предразположи.

— Здравейте.

Салвейшън погледна към баща си, Фюри кимна.

— Помниш ли Даркнес?

Младият Вид го изгледа.

— Ти се би с татко. Мама беше много ядосана.

— Сал! — изръмжа Фюри.

— Съжалявам. Но тя наистина беше ядосана. На нея не й харесва, когато се биеш.

— Да, така е. — Баща му се подсмихна. — Но е грубо да споменаваш такива неща. Видовете се бият. Това е в природата ни, но ние не таим злоба. Просто понякога така мъжете разрешават конфликтите помежду си. Никой никога не е бил сериозно наранен. С Даркнес сме приятели.

Форест се пресегна и тупна Салвейшън по рамото.

— Също като нас. Ние се борим понякога, но ти си най-добрият ми приятел.

— Мислех, че вие двамата искате да се катерите — напомни им Слейд. — Стига приказки. Давайте!

Младежите се втурнаха към централната част на стената и скочиха. Салвейшън успя да се хване за една ръкохватка, но Форест пропусна, не му достигнаха няколко сантиметра. Той се приземи на пода и изръмжа.

— Аз съм по-висок — ухили се Салвейшън. — Покатери се по мен. — Младият вид стисна две ръкохватки и увисна на тях.

Форест скочи отново, но този път се хвана за кръста на малко по-високото момче. Обгърна го с една ръка през талията, а с другата се вкопчи в рамото му. Изтласка се нагоре и стигна първите ръкохватки. Останаха близо един до друг.

— Не е зле за двойка млади кучета — прошепна Слейд.

Фюри кимна.

Даркнес знаеше, че трябва да си тръгне. Това беше един интимен момент, споделен между бащи и синове. Но не го направи. Той наблюдаваше децата и се напрегна, когато стигнаха знака за деветия метър.

— Някога падали ли са? — Притесняваше се, че могат да счупят някоя кост от тази височина.

— Случвало се е. Но те са яки — отговори Фюри. — А ние сме добри в хващането им.

— Форест ще се измори по-бързо. Все още работи за укрепване на мускулатурата в горната част на тялото си — прошепна Слейд. — Но има голям напредък.

Даркнес пристъпи по-близо до стената. Той се катереше по-бързо от Видовете-кучета. С един скок можеше да стигне до момчетата. Но продължи съсредоточено да следи всяко движение на децата, готов да стигне до тях, ако някое се нуждаеше от помощ.

— Трябва да инсталираме обезопасителни въжета и да започнем да ги ползваме. — Даркнес реши, че ще поиска да се направят тези подобрения, независимо от мнението на Фюри и Слейд.

Фюри се приближи и застана до него.

— Те се катерят често. Идваме тук на всеки няколко дена. Досега не са се наранявали.

— Въпреки това. — Даркнес се намръщи. — Ще се погрижа обезопасителното оборудване да бъде инсталирано още тази седмица.

Слейд също приближи и застана от другата му страна.

— Това може да насърчи членовете на работната група да започнат да посещават тази зала. Трей беше единственият, който се реши да опита. Не падна, но доста се поизпоти. — Той се засмя. — Не посмя да повтори, един път му бе достатъчен.

Фюри потупа Даркнес по рамото. Той обърна глава и видя мъжа да се хили насреща му.

— Безпокоиш се.

— Разбира се, че се безпокоя. Никой не иска да види тези момчета наранени. — Даркнес отправи поглед нагоре, готов да се впусне в действие, ако някое от децата се нуждаеше от помощ.

— Трябва да се научат — добави Фюри. — Те са нашето бъдеще.

— Няма да бъдат, ако пострадат. — Даркнес смекчи тона си, не искаше да стресне момчетата. — Те са прекалено високо.

Фюри отново го тупна по рамото.

— Отпусни се и гледай. Премести се малко наляво и метър назад.

Даркнес го направи и Фюри зае мястото му.

— Сал? Аварийно падане!

Момчето се отблъсна от стената, превъртя се във въздуха и полетя надолу. Даркнес искаше да скочи и да го хване, но Фюри разтвори ръце и детето се приземи благополучно в тях. То изригна в смях, когато баща му отново го хвърли във въздуха, след което го пусна да стъпи на пода.

— Аварийно падане! — извика Слейд.

Даркнес пак се напрегна, когато Форест се оттласна от стената и започна да пада. Момчето се сви на топка. Слейд го хвана и го остави да стъпи на краката си, като през цялото време го гъделичкаше. И двамата се заливаха от смях.

Фюри му намигна.

— Виждаш ли! Вече сме го оттренирали. Децата не само се учат как да се катерят, но в процеса развиват мускулите в горната част на тялото си.

Слейд му отпрати многозначителен поглед.

— В случай на извънредна ситуация те умеят да изпълняват заповеди без да мислят. Ако ти беше поискал, той също щеше да скочи, доверявайки ти се, че ще го хванеш.

Даркнес кимна.

— Надявам се, че това се отнася само за Видовете.

Фюри поклати глава.

— Ние не обсъждаме това. Те са твърде млади, все още. Майките им…

Даркнес разбра. Можеше да довърши изречението, което Фюри бе започнал. Техните майки бяха човешки същества, затова децата бяха държани настрана от тези проблеми.

— Този разговор ще бъде труден.

Слейд хвана сина си и го вдигна високо, за да може да достигне първите ръкохватки на стената.

— Давай!

Момчето се засмя и започна да се катери. Салвейшън нямаше нужда от покана. Той се втурна към стената и скочи, като успя да се залови и с двете си ръце. Бързо настигна Форест, но остана до него.

Това обърка Даркнес.

— Салвейшън е по-висок и по-силен. Защо не продължи да се катери над Форест?

Фюри му отговори.

— Те са отбор. Ако Форест се изплъзне, Сал ще му помогне. — Той отправи остър поглед към Даркнес. — Като братя са. Винаги си помагат един на друг.

Думите му имаха за цел да жегнат Даркнес и прекрасно свършиха тази работа. Новия вид почувства вина.

— Трябва да тръгвам. Закъснявам за смяна. — И бързо излезе от залата.