Джеймс Туайнинг
Черното слънце (46)

43.

15:42

Том и Арчи се спогледаха озадачено. Лаше сякаш не ги забелязваше — гледаше замислено в тавана. След няколко минути болногледачът се върна с две големи червени папки. Лаше отвори първата, прелисти я, после насочи вниманието си към втората. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше.

— Прочетете ми пак имената — каза, без да вдига глава.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена… — започна Кърк.

— Линц, Залцбург, Хопфгартен, Брикслег, Верфен — монотонно довърши списъка Лаше, а после го погледна с любопитство. — Е, в края на краищата се оказва, че може би знам нещо повече за вашия влак. Вие току-що описахте точно разписанието на унгарския Златен влак.

— Златен влак ли? — възкликна Арчи.

Лаше си наля вода, отпи голяма глътка, облегна се назад в инвалидната количка и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво знаете за събитията в Унгария през последните дни на войната?

— Всъщност почти нищо — призна Кърк.

— Тогава нека ви опиша обстановката. През декември 1944 година победоносните руски войски обкръжават Будапеща. Германците преминават в отстъпление. Райхът се срива пред очите им. Затова по изрична заповед на Адолф Айхман се подготвя влак.

— Адолф Айхман? — Арчи се намръщи. — Той не беше ли човекът, когото израелците отвлякоха от Аржентина и екзекутираха?

— Същият. — Лаше кимна. — Известен е като архитектът на Крайното решение, но по онова време е оглавявал Бюрото за депортиране във Виена. Поръчаният от него влак трябвало да превози огромно нацистко съкровище, ограбено от близо един милион унгарски евреи, които той изпратил на смърт, далеч от обсега на настъпващата руска армия.

— Какво съкровище? — попита Том.

— Очевидно злато. Над пет тона, от кюлчета, заграбени от националните банки, до златни коронки, вадени от устата на живи хора. Говори се, че е имало три сандъка само с венчални пръстени, свалени от ръцете на жертвите. Освен това… — Лаше погледна за справка папката и зачете: — Близо триста и петдесет килограма диаманти и перли, хиляда двеста и петдесет картини, пет хиляди персийски килима, над осемстотин и петдесет сандъка със сребърни предмети, изящен порцелан, редки марки, колекции от монети, кожи, ръчни часовници, будилници, фотоапарати, палта, пишещи машини и дори копринено бельо. Списъкът продължава. — Той вдигна глава. — Военни трофеи. Плод на убийства.

— Сигурно струва милиони.

— По-точно двеста и шест милиона долара по курса през 1945 година, а днес няколко милиарда.

— И всичко това в един влак?

— Влак с петдесет и два вагона, от които… — Лаше отново погледна папката, — двадесет и девет товарни. Големи и в някои случаи специално бронирани товарни вагони, пълни с най-доброто, което нацистите са могли да плячкосат по онова време.

— И влакът се е измъкнал? — попита Арчи. — Руснаците не са ли го заловили?

— Тръгнал е от Будапеща на петнадесети декември.

Том провери в списъка. Датата на заминаването на влака съвпадаше с датата, отбелязана на картата.

— След това е спрял в Гьор, където са натоварили още сто шедьовъра на стари майстори, оставени на съхранение в градския музей. През следващите три месеца обаче влакът изминал само сто мили. Пътуването било възпрепятствано от бушуващи наоколо сражения и десет неуспешни опита за обир, девет от които извършени от корумпирани офицери от СС. Унгарските войници ги осуетили и успели да опазят товара.

— Закъде се е бил отправил? — попита Арчи.

— Вероятно за Швейцария.

Този отговор потвърди убеждението на Том за крайната дестинация на влака.

— Когато влакът стига до покрайнините на Залцбург, войната вече е почти свършила. Съюзниците бързо напредват към Австрия. На двадесет и първи април съюзническата авиация взривява моста на железопътната линия в Брикслег, а няколко дни по-късно Седма армия се присъединява към Пета армия в прохода Бремнер. Австрия е разделена на две и пътят на влака към Швейцария е блокиран.

— И влакът е пленен?

Лаше се усмихна.

— Мисля, че думата „открит“ би описала случилото се по-точно. От Трета пехотна дивизия на Петнадесети полк в тунела Тауерн, само на няколко мили от Брикслег, където германците го изоставили, все още пълен с безценния товар. Американците го преместили във Верфен и после в Кемп Тръскът в покрайнините на Залцбург, където всичките двадесет и седем вагона били разтоварени в охраняеми складове.

— И после? — попита Том.

Лаше унило поклати глава. Гласът му изведнъж стана строг.

— Въпреки че армейското командване знаело, че ценностите са притежание на унгарските евреи, съкровищата на Златния влак били погрешно класифицирани като вражеско имущество с неопределен произход и високопоставени американски военни ги присвоили.

— Присвоили? Какво искате да кажете? — учуди се Арчи.

— Неколцина алчни и безскрупулни американски висши офицери си взели каквото искат и откарали огромни ценности в Съединените щати. — Лаше заговори ядосано: — Вместо да предадат заграбеното на унгарската държава, която да го върне на оцелелите и роднините на обраните и убити евреи, американците дали над хиляда произведения на изкуството на австрийското правителство й продали останалото на търг в Ню Йорк.

Кърк поклати глава.

— Простете, че ви питам, хер Лаше — тонът му беше подозрителен, — но май сте забележително добре информиран за този влак.

— Вижте, невинаги съм пикал в найлоново пликче. — Лаше се потупа по бедрото. — Навремето съдех чуждестранни компании и правителства от името на жертвите на холокоста. Работата ми беше да знам точно за такива случаи. — Той посочи папката. — От години се носят слухове за Златния влак, но едва след като се оттеглих, американската конгресна комисия за имуществото на евреите, пострадали от холокоста, най-после призна онова, което ви разказах току-що, и оцелелите заведоха съдебно дело. Както можеше да се очаква, американското министерство на правосъдието се противопостави на опитите им да получат компенсация, като първо отрече обвиненията, а после заяви, че събитията са се случили отдавна и днешният съд не може да прецени обстоятелствата. Съдът обаче излезе с решение в полза на оцелелите и им платиха обезщетение двадесет и пет милиона долара.

— Чакайте малко. — От няколко секунди Арчи се мръщеше в усилие да се съсредоточи. — Казахте, че янките са разтоварили двадесет и седем вагона. Но преди това споменахте, че товарните вагони са били двадесет и девет.

— Да, точно така. — Лаше кимна. — Защото някъде между Будапеща и Верфен, изглежда, два вагона са изчезнали, господин Конъли.

— Как така са изчезнали? Два вагона не може да се изпарят ей така.

— Това е логичното заключение — съгласи се Лаше. — Но е факт, че са изчезнали. И се опасявам, че никога няма да разберем какво е имало в тях и къде са сега.