Джеймс Туайнинг
Черното слънце (95)

92.

12-и януари — 17:26

Том притисна лице до стената на вагона и надникна през една дупка от куршум.

— Ренуик — прошепна, когато видя кой стои до вагона. Хари се усмихваше победоносно. До него бяха Йохан Хехт и петима други главорези, вероятно членове на Кристално острие.

— Шегуваш се — задавено каза Арчи и също погледна. — Къде са Юрий и Григорий? Нали трябваше да пазят тунела?

— Е, не са го опазили — изсумтя Том, гледаше окървавените безжизнени тела в краката на Ренуик.

— Веднага щом чух, че идвате през гората, разбрах, че няма да устоите и ще ме последвате в мината — започна Ренуик. — Оставихме ви да се разходите и после ви излязохме в гръб. Беше много любезно от ваша страна да влезете във вагона. Това улесни залавянето ви.

— Спести си приказките, Хари — изръмжа Том. — Злорадството не ти прави чест.

— Не можеш да ми откажеш кратък миг на ликуване.

Кърк не каза нищо, но Ренуик и не очакваше отговор.

— Трябва обаче да те поздравя, че откри мястото толкова бързо, Томас. — Ренуик повдигна вежди в завистливо възхищение. — Йохан обаче е малко разочарован от упорството ти.

Хехт заплашително галеше спусъка на автомата „Хеклер и Кох“. Челюстта му леко се кривеше ту наляво, ту надясно — той дъвчеше дъвка.

— Съжалявам, че съм го разочаровал — престорено загрижено каза Том и докато говореше, огледа вагона. Нямаше ли начин да се измъкнат?

— Излизането от музея… Ако някой можеше да го направи, това си ти. Разшифроването на картина, която не е в теб, обаче беше страхотно внушително. Особено след като положих толкова много усилия да няма риск Търнбул да издаде нещо.

— Кога дойде тук? — попита Кърк — опитваше се да печели време.

— Късно снощи. И оттогава успяхме да пробием входа. Бяхме вътре само три минути, когато се появихте вие. Между другото, ако възнамерявате да се измъкнете оттам, губите си времето — добави Ренуик, сякаш разчел мислите на Том.

— Вагоните са добре защитени. Нацистите са ги запазили за най-ценния си товар.

— Като са убили взвод унгарски войници? — извика Кърк, отказа се от търсенето и ядосано сви рамене.

— Важното е какво има във втория вагон. Не се тревожи, Томас. Все още не сме го отворили. Готвехме се да го направим, но ви чухме, че идвате. Ще получите най-хубавите места за грандиозното отваряне и първия поглед към Кехлибарената стая от петдесет години насам.

Двама мъже с ножовка се приближиха до ръждясалия катинар на втория вагон и след минути отвориха вратата.

— Не виждам нищо — прошепна Арчи. — А ти?

— Не. — Том поклати глава. Полезрението му беше ограничено. Дупките от куршуми му позволяваха да вижда само предната и задната част на вагона, но не и през вратата. След малко се появиха други двама мъже, едва носеха голям тежък сандък. Пуснаха го на земята.

— Внимавайте, тъпаци! — изкрещя Ренуик.

След минути хората му изнесоха още пет-шест сандъка.

— Как ще ги измъкнеш оттук, по дяволите? — извика Кърк. — Знаеш кой разкопава главния вход, нали? Те не са далеч.

— Бих казал, само на няколко крачки — отвърна Ренуик. — Не си ли съгласен, Йохан? — Хехт кимна. — А що се отнася до това кои са, предполагам, както сигурно и ти, Томас, си стигнал до същия извод, те са последните остатъци от Ордена. Кой друг би могъл да намери това място без шифъра на картината? Работят от няколко дни, но трябва да пробият четиридесет и пет метра твърда скала, за да влязат. За щастие нашият вход беше по-лесен за разкопаване.

— Те пазят това място от петдесет години. Мислиш ли, че ще те пуснат да си отидеш ей така?

— Не мисля, че ще имат голям избор — усмихна се Ренуик. — Една от дарбите на Йохан е, че разбира от експлозиви. Той минира и двата тунела. Негов човек замени нещастника, когото бяхте оставили на пост, и ще ми се обади веднага щом онези пробият входа. Ще им позволим да влязат в тунела и после ще задействаме взрива.

— Ще ги убиете всичките? — възкликна Том.

— В общи линии това е основната идея. — Ренуик кимна.

В същия миг в по-големия тунел отекна тътен и после звукът от сменяне на скоростите на голяма машина. Ренуик рязко обърна глава натам и усмивката му изчезна.

— Влезли са — извика Хехт.

— Няма начин. — Ренуик изглеждаше стъписан. — Не чухме нищо. — Извади предавателя от джоба си. — Тук Ренуик. Чуваш ли ме? — Гласът му ставаше все по-отчаян. — Току-що чухме бръмчене на двигател. Обади се, да те вземат дяволите.

Обърна се към Хехт.

— Сигурно е мъртъв. Взриви експлозивите.

— Не знаем колко навътре в мината са проникнали.

— Няма значение. Или ще ги убием, или ще им препречим пътя. И двете ни устройват. Не можем да си позволим да рискуваме. Не и сега, когато сме толкова близо.

Хехт кимна и вдигна малка черна кутия с четири червени бутона. Захапа края на сребристата антена и я извади с рязко дръпване на главата си. След това се обърна към тунела. Шумът се засилваше, в мрака като очи блеснаха две бледожълти точки и започнаха да се уголемяват.

— Веднага, Йохан — отчаяно викна Ренуик.

Хехт натисна горния червен бутон, но не се случи нищо.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Ренуик. — Направи го веднага или ще е късно.

— Съжалявам, Касий — каза Хехт, извади пистолет и го насочи към гърдите му, — но за теб наистина е късно.

— Какво прави? — прошепна Арчи.

— Предава Ренуик — с блеснал поглед отвърна Том. — Свършено е с него.