Метаданни
Данни
- Серия
- Том Кърк (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Black Sun, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Туайнинг
Заглавие: Черното слънце
Преводач: Юлия Чернева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: английска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-772-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2264
История
- — Добавяне
Втора част
По време на война първата жертва е истината.
19.
Гринич, Лондон
6-и януари — 15:00
Търнбул ги чакаше пред номер петдесет и две, красива стара къща от червени тухли. На свода над вратата беше изваяно брадато лице, вероятно на някой високомерен римски бог.
Прав Търнбул изглеждаше дори по-дебел, отколкото в колата предишния ден. Огромният тъмносин шлифер не прикриваше пълнотата му. Тежките гънки се бяха опънали на корема му като палатка.
— Благодаря, че дойдохте — каза Търнбул и протегна ръка. Този път Арчи и Том я стиснаха, макар че Арчи не скри нежеланието си. Търнбул обаче не обърна внимание на това. — И за помощта.
— Все още не ти помагаме — заяви Кърк.
— Е, поне за това, че ми дадохте ръката. Можехте да се отървете от нея. Други биха го направили.
И хвърли поглед към Арчи.
— И какво сега? — безцеремонно попита Арчи.
Кърк се усмихна. Винаги можеше да се разчита на Арчи да пристъпи направо към въпроса.
— Сега ще се срещнем с Елена Вайсман, дъщерята на жертвата.
Търнбул отвори портата и тримата тръгнаха към вратата. Нямаше звънец, а голямо месингово чукало с формата на лъвска глава. Търнбул почука и зачакаха търпеливо. Накрая чуха приближаващи се стъпки и видяха сянка зад матираното стъкло.
Вратата се отвори. На прага стоеше поразително красива жена на около четиридесет години. Беше с катраненочерни коси, вдигнати на кок с две червени лакирани пръчици в същия нюанс като червилото и лака на ноктите й. Въпреки че си беше сложила пудра, която придаваше на кожата й свеж бронзов загар, гримът не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, загатващи, че не спи добре. Беше облечена елегантно — черна плетена жилетка, бяла блуза и черни панталони. Обувките й бяха италиански, при това скъпи.
— Да? — Жената излъчваше обаяние. Гласът й беше висок, а държането — малко надменно. Том се запита с какво ли си изкарва прехраната.
— Госпожице Вайсман, аз съм детектив инспектор Търнбул от столичната полиция. — Той извади значка. Том забеляза, че не е същата като онази, която им беше показал предишния ден. Търнбул несъмнено имаше пълно със значки чекмедже и можеше да избира в зависимост от ситуацията. — Искаме да поговорим за баща ви.
Жената се изненада.
— Но аз вече говорих с…
— Това са моите колеги, господин Кърк и господин Конъли — прекъсна я Търнбул. — Може ли да влезем?
Тя се поколеба за миг, после отстъпи встрани.
— Да, разбира се.
В къщата миришеше на лак за дърво и препарат за почистване на подове с ухание на лимон. Опушените правоъгълници на стените показваха местата, където доскоро е имало окачени картини. Контурите им се бяха запазили там, където четиридесет години бяха предпазвали тапетите от въздействието на мръсния лондонски въздух.
Елена Вайсман ги покани във всекидневната. Канапето и двете кресла бяха покрити с големи бели чаршафи. В отсрещния ляв ъгъл бяха натрупани няколко кашона с лепенки на капаците. В стаята нямаше нищо друго. На месинговата релса над прозореца висяха халки, но завесата беше изчезнала.
— Извинявам се за бъркотията — каза тя, смъкна чаршафите и покани гостите да седнат, — но трябва да се върна в Бат. Занимавам се с недвижими имоти там. Докато не се решат юридическите и данъчните въпроси, трябва да опразня къщата. Казаха ми, че ще дадат трупа за погребение чак след няколко седмици. — И погледна Търнбул укорително.
— Тези въпроси винаги са трудни — внимателно каза той, докато се настаняваше на канапето до нея. Том и Арчи седнаха на креслата срещу тях. — Разбирам тежкото ви положение, но трябва да търсим равновесие между потребностите на семейството и необходимостта да заловим виновниците.
— Да, разбира се. — Тя кимна и преглътна.
Кърк имаше привилегията, че е прекарал детството си в страна, която одобрява откритата изява на човешките чувства, и оцени типично английския й стремеж да потисне скръбта си, да запази достойнство и да се владее пред непознати. За секунда му се стори, че тя ще се предаде и ще се разридае, но Елена Вайсман очевидно беше горда жена, и мигът отмина. Тя отново вдигна глава. Очите й блеснаха предизвикателно.
— Та какво искате да ме питате?
— Баща ви говорил ли ви е за живота си в Полша? — попита Търнбул. — В Аушвиц?
Елена Вайсман поклати глава.
— Не. Много пъти се опитвах да го накарам да говори за това. Исках да разбера какво се е случило и как е било, но той все повтаряше, че не можел да ми каже нищо. Бил заключил преживяното в тъмен ъгъл на съзнанието си и не искал да го поглежда. По някакъв начин това ми казваше всичко, което трябваше да знам.
— А татуировката на ръката му? Затворническият му номер. Показвал ли ви го е?
Тя отново поклати глава.
— Разбира се, от време на време го виждах. Той се чувстваше неудобно и винаги носеше ризи с дълъг ръкав, за да го скрие. Знам, че други оцелели смятат номерата за символ на страданията си и с гордост ги показват, но баща ми не беше от тях. Той беше много затворен. Загубил е цялото си семейство в лагера. Мисля, че искаше да забрави този период от живота си.
— Разбирам. — Търнбул кимна. — А беше ли религиозен?
Елена Вайсман категорично поклати глава.
— Не. Хората се опитваха да го върнат в еврейската общност тук, но той нямаше време за Бога. Войната беше унищожила вярата му в доброто в света. Между другото, аз също не вярвам в Бог.
— Баща ви занимаваше ли се с политика? Например с правата на евреите?
— Не. Интересуваше се само от железници и птици.
Настъпи кратко мълчание.
— Госпожице Вайсман — отново заговори Търнбул, — ще ви кажа нещо много неприятно.
— Така ли? Какво?
— Намерихме ръката на баща ви — каза Търнбул и погледна Кърк.
Тя сякаш се успокои — да не би да се беше страхувала от по-страшно разкритие?
— Това е хубаво, нали?
— Да. Само че татуировката му, номерът от концентрационния лагер, е бил… премахнат.
— Премахнат? — Сега вече Елена Вайсман се стъписа.
— Изрязан.
Тя ужасено сложи ръка на устата си и Том забеляза, че лакираните й нокти са нащърбени, защото ги е гризала.
— Господи!
— Но чрез анализа на увредената тъкан и пигментацията в по-дълбоките пластове на кожата — продължи забързано инспекторът, сякаш терминологията щеше да намали въздействието на думите му, — нашите съдебни експерти ще могат да възстановят затворническия му номер.
Той млъкна и тя погледна първо него, после Том и Арчи, и накрая отново Търнбул.
— И?
— Запозната ли сте със системата на кодиране, използвана в Аушвиц?
Елена Вайсман мълчаливо поклати глава и Търнбул леко се усмихна.
— И аз я разбрах едва тази сутрин. Аушвиц, изглежда, е бил единственият концентрационен лагер, където методично са татуирали затворниците. До известна степен това се е налагало поради огромните му размери. Системата на номериране била разделена на „редовни“ серии, където използвали прости поредни числа, и на серии „AU“, „Z“, „EH“, „A“ и „B“, в които са вписвали комбинации от букви и цифри. Буквите показвали откъде са затворниците или каква е етническата им принадлежност. „AU“ е означавало съветски военнопленници, които също са били изпращани в Аушвиц, а „Z“ — цигани. Номерата на затворниците евреи са следвали предимно редовните серии, но често са били предхождани от триъгълник, а сериите „A“ и „B“ били въведени през май 1944 година.
— Защо ми разказвате всичко това? — В гласа й прозвуча леко истерична нотка и този път Том усети, че тя наистина е на път да се разплаче.
— Защото номерът на баща ви не отговаря на нито една от известните серии в Аушвиц.
— Какво?! — Гримът на Елена Вайсман не можа да прикрие пребледнялото й лице.
— Номерът се е състоял от десет цифри без азбучен или геометричен индекс. Номерата в Аушвиц така и не са стигнали до десет цифри. — Търнбул млъкна за миг. — Възможно е баща ви да не е бил в концентрационен лагер, госпожице Вайсман.