Халиде Едип
Синекли бакал (8)

VIII

Уроците по музика при Вехби деде Рабиа започна много по-късно, отколкото уроците по арабски и персийски.

— Целуни ръка на учителя си! Това е новата ви ученичка, ефендим — каза Шюкрие ханъм и си отиде.

Рабиа застана неподвижна сред стаята. Бузите й пламнаха, опитваше се да отгатне къде са ръцете му, но не смееше да направи крачка. Как да открие ръцете на стареца, та да ги целуне? Във всеки случай те се намираха някъде под пелерината му с цвят на камилска козина, достигаща чак до петите му. Защо и той като другите възрастни не протягаше сам ръката си? Рабиа бавно вдигна поглед към новия си учител. Високият старец бе приведен малко напред под пелерината, главата му с конусовидната мевлевийска шапка бе наведена наляво и целият той имаше вид на човек, очакващ нещо.

Когато най-после погледът на детето срещна погледа на стареца, изпод пелерината се показаха две слаби ръце, скръстиха се на гърдите и той поздрави Рабиа с поклон по мевлевийски, сякаш тя бе възрастен човек. Рабиа гледаше с любопитство, като нещо невиждано досега, изящната му външност, особения израз на лицето му. Очите на Вехби деде бяха тъмни и се взираха наоколо с някакво детско доверие, лицето му бе триъгълно, имаше широко чело и остра брадичка. Носът бе тънък и правилен, устните — малко иронични, кестенявата, с червен оттенък брадичка бе редичка, на бузите почти липсваше и едва надолу се сгъстяваше.

Старецът посочи един миндер на земята:

— Седни, дъще.

После се наведе, сложи ръцете й на скута и разтвори пръстите им. Това движение отпусна вдървеното от напрежение тяло на Рабиа, тя се поуспокои, страхът й изчезна. Вехби деде метна пелерината си до момичето, дръпна друг миндер и седна срещу него. Вълнените му шалвари бяха изтъркани, ръкавите на минтана^[1] — кърпени, мъхът на елечето му бе изпадал. Но въпреки тази външна бедност в облеклото му имаше нещо особено. Урокът им започна още същата минута.

— Дюм, тек тек, дюм тек… — повтаряше той и хванал ръцете на детето, едновременно удряше с тях по коленете му. Когато то свикна с този най-прост ритъм, той взе своя ней^[2] от кушетката и подхвана една много лесна мелодия. Така премина първият урок на Рабиа.

С всеки изминат ден тя свикваше и усвояваше същността на тази толкова различна от четенето на корана музика. След като научи да тактува на коляното си най-различни ритми, учителят й даде теф. Много й харесваше хармонията между звуците на звънчетата и звуците, които създаваха пръстите й, галейки и почуквайки обтегнатата кожа.

Когато Емине научи, че дъщеря й свири на теф, тя се нахвърли върху баща си:

— Да видим какви още дивотии ще научи момичето в тоя конак. Заради парите си съгласен да направиш от внучката си и циганска чалгаджийка.

— Кой те учи да свириш на теф, Рабиа?

— Вехби деде.

Имаминът въздъхна и погледна строго дъщеря си:

— Защо си пъхаш носа там, където не ти е работата? Вехби ефенди е цял светец. Един мевлеви не свири на теф, за да изпитва земни удоволствия. — И се впусна с дълги и широки обяснения.

Защитата на дядо й осигури на Рабиа пълна свобода в уроците по музика. След тефа тя се научи да свири на уд, канун и почти на всички сазове а ла турка и с музикалността си и бързината на усвояването спечели възхищението на учителя си. След известно време премина към струнните инструменти; дори и да не свиреше толкова майсторски като учителя си, тя си имаше някакъв собствен, вълнуващ начин на изпълнение. Сега, вместо да чете коран, повечето от вечерите в стаята на Сабиха ханъм Рабиа изпълняваше песни. Идваше в стаята на старата жена капнала от умора, облягаше се на възглавницата, протягаше крака, взимаше тефа и сладкият й глас преминаваше от една песен на друга. Обикновено идваше и Селим паша, нареждаше да му донесат наргилето, слушаше я и постепенно лицето му се проясняваше; суровият му израз изчезваше, погледът му ставаше замечтан и той се усмихваше на себе си.

От всички жители на конака Хилми следеше с най-голям интерес уроците на Рабиа при Вехби деде. От време на време изпадаше в ярост при мисълта, че този хубав глас става жертва на разни глупави мелодии. Но когато момичето пееше, без да иска, и той се довличаше в стаята на майка си и се опитваше да си представи какъв неповторим би станал същият глас в ръцете на майстор като учителя по модерна музика Перегрини.

Перегрини идваше всеки четвъртък вечерта — тогава Селим паша се връщаше много късно от работа, — събираха се в стаята на Хилми, говореха и слушаха концерти. Едва осем месеца след първите уроци на Рабиа при стареца Хилми реши да я покаже на Перегрини; взе съгласието на майка си и един четвъртък вечерта Шюкрие ханъм заведе Рабиа в стаята на Хилми.

Момичето изкачваше стълбите без всякакво желание, малко се страхуваше от Перегрини. С дълбоко внимание бе изслушала спора между Селим паша и сина му във връзка с школовката на собствения й глас и никак не искаше да напуска любимия си Вехби деде заради Перегрини. Влезе в стаята на пръсти.

Около пианото се бяха събрали четирима души. На стола седеше Хилми, до него се бе изправил висок, мургав млад човек с остри черти на лицето, от другата му страна стоеше по-млад рус мъж с твърде обикновено лице, а един грамаден мъж зад гърба на Хилми бе облегнал ръце на раменете му. Всички те седяха около пианото, но говореха за някакви съвсем други неща. Особено мургавият мъж — инженерът Шевки бей — размахваше ръце и непрекъснато повтаряше имената на Мазини и Намък Кемал.

Пръв Перегрини с чувствителния си слух усети стъпките на детето, заглушавани от мекия килим, и изведнъж се обърна. Беше доста дребничък. Сухото му лице бе набраздено с бръчки като паяжина, очите му бяха хлътнали, веждите дебели, брадичката остра, а черната му вратовръзка, с привичната за хората на изкуството немарливост, заемаше половината от гърдите му. Може би беше на трийсет, а може би имаше и четирийсет години.

— Това сигурно е нашата малка певица — каза той и протегна ръката си на Рабиа.

Детето беше свикнало да целува всяка протегната ръка или пък бе подведено от идеалния турски на Перегрини и го помисли за мюсюлманин, а още по-вероятно просто не знаеше, че съществува такъв обичай като ръкуването и ето защо целуна ръката на музиканта и я допря до челото си.

Тримата младежи прикриха уста и се изкикотиха, но Перегрини изглеждаше доволен. Той веднага бе направил мислено сравнение между Рабиа и богатите, модерни момичета, на които предаваше уроци. Всички те сякаш бяха копирани с индиго от европейските деца. Със своите три стегнати кестеняви плитки, открито лице и емении това момиченце бе истинско местно творение на Истанбул, създадено от вековната му култура и цивилизация. Очите с цвета на мед, осеяни със зелени точици, бяха строги и сериозни, малко големичката уста с розови устни изразяваше спокойствие и сила. Учителят по пиано присви очи и внезапно появилата се усмивка направи бръчките му още по-дълбоки. Неволно и Рабиа се усмихна. Останалите спореха коя песен да изпее. Хилми подхвана с един пръст на пианото песента „На кого да се оплача от теб, сърце“.

— Нека изпее тази, много хубаво я изпълнява — рече той.

Маестрото кимна с глава:

— Мадмоазел е хафъз и чете по джамиите, нали? Нека почете от книгата си със своя собствен маниер.

Младежите намериха оригинална идеята на маестрото й веднага се заеха да направят мизансцена. Русият Галип, син на члена на Държавния съвет Осман бей, намери и донесе една подставка за коран. Шевки запали свещи от двете й страни. Хилми измъкна от стаята на жена си дълга, бяла дантелена кърпа за глава и я метна на главата на Рабиа. Като видя всичко това, Перегрини също се поддаде на атмосферата и намали фитила на лампата върху пианото. Сред потъналата в сянка стая и изгубилите своите очертания вещи тясното, бяло лице на Рабиа приличаше на икона. Маестрото потри ръце: „Ето такава е била Беатриче, когато Данте я видял за пръв път!“ Тримата младежи се бяха втренчили в Перегрини, за да не изпуснат да уловят впечатлението, което ще му направи гласът на момичето, а самият Перегрини не отделяше очи от малката хафъз.

Почти цяла дълга минута тялото на Рабиа седя неподвижно, като замръзнало. После в нея сякаш се вля невидим еликсир, който я оживи; отначало се залюля лекичко главата, после тялото и накрая цялата тя се залюшка плавно на две страни. От устните й се лееше странна, бавна, хармонична мелодия от полу и четвърт тонове. Постепенно гласът се усилваше, пулсираше като пулса на трескав човек и накрая, при „садакалляхюлязим“, утихна и изведнъж прекъсна.

Сега малката хафъз отново замръзна, стоеше безжизнена, сякаш силата, която я караше да пее, бе изтекла заедно с мелодията и тя бе останала съвсем немощна.

Въздействието на всичко това върху Перегрини учуди останалите трима, за които тази гледка бе твърде обикновена. Считаха го философ и като всеки философ — безбожник; във всеки случай безбожието му според тях бе толкова силно, колкото фанатизмът на един софта. А той, навел глава, със смирено лице, в този момент приличаше по-скоро на монах, който се моли за опрощение на греховете си. Когато вдигна глава, в израза му нямаше и помен от предишната забързаност и припряност.

— Можеш ли да ми предадеш значението на онова, което прочете? — запита той развълнувано.

Рабиа сви рамене. Още не беше толкова напреднала с арабския, та да може да разбира корана, Хилми отново изчезна и донесе от библиотеката на баща си един коментар на корана с пожълтели страници. Започна да чете на турски прочетените от Рабиа стихове, а Перегрини, извадил тефтерчето си от джоба, ги записваше:

— „Когато господ каза на ангелите, че ще изпрати на земята Адам, който ще я завладее, те казаха: «Докато ние сме заети да те хвалим и възхваляваме твоята святост, ти искаш да изпратиш там един, който ще пролива кръв, ще всее смут и раздори…»“

Перегрини сложи тефтерчето си в джоба:

— Ето тази логика на ангелите ме накара да се откажа и от бога, и от монашеството, и от манастира.

Хилми и приятелите му замълчаха. За пръв път го виждаха такъв, в някаква нова светлина. Уважаваха го не толкова заради философските му и исторически познания и компетентността му в областта на източните науки, колкото за това, че внимателно следи идейните течения на Запад. Но най-много го обичаха поради неговото безбожие, за това, че бе зарязал религията и църквата си. Те считаха, че в Турция виновни за всичко са привържениците на религията, те спират всякакво преустройство и напредък. Смятаха се за освободени от религиозното бреме. Бяха повярвали, че между тях и бившия монах Перегрини съществува идейно приятелство и единство на възгледите. Ето защо вълнението, което изпита маестрото от изпълнението на Рабиа, ги пообърка.

— Не бихте ли искали да школувате този глас, шер метр? — запита Хилми.

Погледът на Рабиа пламна от негодувание, но сърдечността в гласа на Перегрини я успокои.

— Не, кесаревото — кесарю, което принадлежи на аллаха, трябва да му се даде. Аз съм от бандата на дявола. Детето принадлежи на аллаха, нека остане там, където си е.

 

 

След седмица, пак в четвъртък вечерта, по нареждане на Сабиха ханъм Рабиа отиде в стаята на Хилми. Перегрини и Вехби деде разговаряха; както винаги старецът бе кротък и спокоен, а пианистът развълнуван и разгорещен. Перегрини говореше за дявола, за чийто привърженик се бе обявил преди една седмица. Дяволът и аллахът — това бяха неща, за които Рабиа ежедневно слушаше в своята среда още от петгодишна възраст. Въпреки това седна и заслуша.

— Не друг, а дяволът е предизвикал човека да опита плодовете от дървото на науката — говореше Перегрини. — Ако не беше той, човекът щеше да си остане същество, което яде, пие и обикаля ей така, на двата си крака. Любопитството е ключ към всички знания, първият притежател на този ключ е дяволът и именно той пръв ни го е дал.

Пианистът размахваше ръце, извисяваше глас, погледът му опипваше лицето на стареца като залутан слънчев лъч. А Вехби деде го слушаше със спокойствието, дори може би със снизходителността на зрял човек, който наблюдава разгорещено дете.

Перегрини продължи:

— Признай поне смелостта на дявола, деде ефенди. Той е първият герой на мисълта. И пак дяволът пръв се разбунтува срещу гнева на твореца, без да се страхува да бъде изхвърлен от рая, да се лиши от неговите удоволствия. Той е учителят на всички бунтовници, като започнеш от Прометей, откраднал огъня и го дал на хората, и стигнеш до философите, великите революционери, та дори и до такъв обикновен човек като мен, отказал се от собствената си религия. Слушай какво хубаво нещо съм композирал за дявола…

Вдигна ръце и преди да докосне клавишите, промълви: „В чест на оня, който предпочете свободата на мисълта пред честта да бъде знаменит ангел в рая“, след това пръстите му заиграха като луди по клавишите на пианото.

На Рабиа се стори, че в тази мелодия се бяха развикали и развилнели всички дяволи и зли духове на вселената, опиянени от свободата си.

Русият Галип плесна с ръце:

— Маестро, какво ще кажеш, ако научим народа да се моли на дявола, за да го свикнем да мисли?

Шевки измърмори нещо. Той винаги засичаше Галип.

— Да не вземеш да подражаваш на маестрото и да говориш на нашите хора за дявола! Ще те помислят за участник в ортаоюну.

— Мон шер, ти пък, каквото и да кажа, не го одобряваш и се подиграваш. Да попитаме Вехби деде. Той не прилича на останалите ходжи и хаджии. Какво ще кажеш, деде ефенди? Струва ли си да използуваме дявола в името на прогреса?

Деде се засмя сърдечно:

— Според мен във вселената не съществуват сили като дявол и аллах. Всичко, всички са доказателство за една-единствена истина, единствена сила. От атомите до най-огромните слънца, от човека до най-дребните насекоми — всичко е създадено от една съзидателна сила. Тя е и добро, и лошо, и хубаво, и грозно, и аллах, и дявол. Измислени имена. Зад тях се крие силата, която е създала и непрекъснато създава сама себе си. Тя е бог, който продължава да твори, за да отразява сенките си върху платното, наречено вселена. Казва се аллах, бог, творец, все едно. Той има една-единствена тайна, в която се проявява най-блестящо и вечно — любовта!

Деде изрече всичко това, сякаш четеше месневи, и след това изпълни един стих в стила аджем аширан:

— „Ашк бес, баки хевес!“^[3]

Перегрини продължаваше да вика с предишното вълнение:

— Ами омразата, отвращението, борбите, диващината! Не трябва ли да ги приемаме като творения на някакъв бог на злото?

— Не… Всичко е сянка на все същата светлина, всички са различни багри на все един и същ свет художник…

— В такъв случай ти, даде, не вярваш в отделен, единствен дух…

— Капката, която се връща към извора си, светлинният лъч, който се връща към слънцето, нима всичко това е отделно нещо? — сви рамене деде. — Аз просто повярвах, че съм частица от едно велико единство, включващо в себе си всички нас. Оттам нататък никой не може да проникне от другата страна на завесата.

— Е, добре, ами тогава?

— Тогава толкова ни стига, оттам нататък… Цялото ни съществуване, нещата, земята, та дори и слънчевата система, всичко е сянка, преходна игра на сенките!

Погледът на Перегрини се смекчи, сключените вежди на Шевки се смръщиха още повече и Вехби деде издекламира на турски, сякаш четеше някакъв персийски стих:

— Бъди постоянен посетител на механите, пий, подпалвай михраби, изгори Кябето, но ти, човече, недей да обиждаш никога мен, себеподобния си! — Накрая Вехби деде се обърна към бившия монах и с тих глас довърши мисълта си: — И аз много исках да науча защо и за какво е създаден светът и съществуването, сеньор. Но никога не успях да го видя в един-единствен облик. Това велико представление не спира нито за миг, непрекъснато се променя, променя… Ела, дъще Рабиа. Всеки трябва да върши онова, което е длъжен. Ела да изпълним песента си, преди да тръгнем.

Рабиа взе теф, а старецът — ней. Изпълнила една песен на Галип деде — най-великия деде, заменил световната суета и ненаситност срещу една хърка и торбичка:

Пак мойта лодка се разби,

протече, килна се встрани…

Запя Рабиа, а последните стихове, които с няколко думи обобщаваха цялата философия на стареца, изпя със затрогваща тъга:

Един не иска чест и слава,

а друг към слава се стреми.

— Чие е това дете-чудо? — запита Перегрини, когато Рабиа и старецът излязоха от стаята.

— На един скитник, изпълняваш женски роли в ортаоюну — каза Хилми. — Няма друг артист в тази страна, който така умело, така реалистично да окарикатурява жените ни.

— Умрял ли е?

— Не, но детето не познава баща си. Бащата беше на заточение, когато то се роди. Почти никой вече не помни този шут, освен майка ми.

— Защо го заточиха, беше ли свързан с политиката?

— Ами, такива неща не са за неговия ум. Стана жертва на фанатизма и консерватизма. Сметнаха, че изпълненията му критикуват нашите обществени традиции. Накрая извърши и една непредпазливост, една ужасна непредпазливост и както винаги лично моят баща го заточи в Галиполи.

Този път горчивината в гласа на Хилми при споменаването на баща му бе по-голяма от обикновено. Помълча малко и продължи:

— Детето, живее при дядо си, махленски имамин, който се моли пет пъти на ден, непрекъснато кълне бившия си зет и не знае да говори за нищо друго освен за дявола, пъкъла и караконджулите. Само да не поискаш да видиш и него, маестро! Той е религиозен фанатик, съвсем различен от Вехби деде. Не само теб, но и нас нарича неверници и дори да го поканим, няма да дойде.

— Във всеки случай, Хилми бей, покани Вехби деде и другата седмица, много симпатичен човек. Мелодията, която изпълни, е най-хубавата от всички източни мелодии, които съм слушал досега.

— Опасен признак — измърмори Шевки.

— Защо, Шевки бей?

— Според мен имамът е по-малко опасен от Вехби деде за страната ни. Приспиващата, успокояваща отрова във философията на дервиша е много по-опасна от приказките на имама за ада и рая. Имамът просто повтаря породените от суеверията празни приказки, а дервишът унищожава разликата между доброто и злото. Той издига някакъв господ-художник, използуващ доброто и злото като багри в своята палитра. И какъв е логическият извод от всичко това, знаете ли? Такова едно схващане прави хората безразлични, снизходителни към насилието и насилниците. Например нашият кървав султан върши всичко по волята на аллаха, така ли? Ами ако народът повярва в това? Тогава колко хора ще ни последват, ако решим да свалим този деспотичен режим? Според мен преди всичко трябва да вдигнем, текетата от нашата страна…

— Говориш, като бъдещ основоположник на държавата, Шевки бей. Деде няма никаква връзка с държавата. Негова сфера е човешкият дух. Духът, който притежава собствени загадки, изпитва глад, жажда, любопитство! Ако единственото предназначение на хората бе да бъдат частици от една държава, светът би заприличал на някакъв мравуняк или пчелен кошер. Деде няма никаква връзка с бъдещия режим на Турция, който вие защитавате.

Тази вечер за пръв път Перегрини видя младите си приятели по-различни от преди и много по-сериозни. Досега той ги възприемаше като богатски синчета, които от нямане какво да правят си приказват за революция, до известна степен бяха книжни, а донякъде и сноби. Тази вечер особено категоричността във възгледите на Шевки го разколеба. Дали пък именно чрез тези приказливи, малко смешни младежи нямаше да се проявят някакви скрити исторически сили и дали Турция не се намираше в навечерието на някакво обновяване? Хилми бе един безпомощен Хамлет с доста объркани и нереални понятия за света. Такъв Хамлет, че хиляди духове не можеха да го раздвижат, да го накарат да направи и най-малкото усилие в името на какъвто и да било идеал. Но колко различен от него изглеждаше Шевки.

— За новото може би трябват разпалени рушители — мърмореше пианистът под носа си. — Преди да се построи ново здание, трябва да се разчистят развалините. Но ако в едно общество липсваха личности като Вехби деде, какво би станало тогава?

— Защо пък хората трябва да бъдат именно като Вехби деде, маестро?

— В този свят на насилие и страдания човешкият дух понякога има нужда от свобода, красота и утеха. А това могат да дарят само тайнствените сили…

— В една добре конструирана държавна машина нито една личност не би се нуждаела от утешения. Безпомощните, нещастни фантазьори и особено враждебните духове се раждат от вредните философии на духовниците, като Вехби деде. В изградената от нас държава няма да има нито насилие, нито страдания. Ще смазваме главата на всяко зло, способно да наруши равновесието и благоденствието на държавата ни.

Галип скочи на крака:

— И Абдулхамид мисли по същия начин, моя шер — рече той.

Вехби деде и Рабиа излязоха заедно от конака. Вперили поглед в леко полюшкващия се пред тях фенер на Шевки ага, те вървяха до ъгъла, при който се разделяха. И двамата мълчаха, и двамата вкусваха сладостта на преливащата от красота и спокойствие лятна нощ. Когато се разделяха, деде посочи на детето небето:

— Тази вечер аллах е запалил всичките си кандила…

Старецът си тръгна, но Рабиа остана още известно време с вдигната към звездите глава. Душата й бе изпълнена с вълнението на ония, които очакват големи и щастливи събития. Коя звездна лятна нощ в Истанбул не е изпълвала човешкото сърце с предчувствия за някакви значителни събития? На кой самотник не са посочвали пътя с приятелските си намигвания разпръснатите, прилепнали към тъмносиния небесен купол безбройни светлини на аллаха?

Лилавата акация над чешмата на ъгъла на уличката Синекли бакал бе скрила под сенките си чудесен сладък аромат, в коритото под чешмата падаха водни капки и техният звук сякаш правеше тишината още по-дълбока. Оттам можеха веднага да свият по улицата на имама. Но и Шевкет ага, и детето предпочетоха да прекосят Синекли бакал от единия до другия край. Някъде в далечината се чуваше лай на кучета, но улицата бе съвсем заспала. Изведнъж, точно по средата на улицата, Шевкет ага спря.

— Защо ли свети този прозорец?

Рабиа вдигна глава. Сърцето й се разтупка. Светещият прозорец се, намираше точно над бакалския дюкян, който години наред беше затворен. Прозорецът на баща й! Сграбчи ръката на Шевкет ага:

— Кой ли е вътре?

— Може би са влезли крадци…

— Хайде да отидем да видим…

— Не може.

Тревогата на детето трогна стареца. Вече петнадесет години той служеше на пашата и знаеше наизуст всички тайни на Синекли бакал. Някъде наблизо чуха тоягата на пазача да съобщава часа, и двамата нададоха ухо, почакаха. Като удряше по калдъръма, пазачът Рамазан ага приближи:

— Мерхаба, Шевкет ага…

— Мерхаба, Рамазан ага. Видя ли светлината в тоя прозорец?

— Не е ли къщата на Тефик? Има седмица, откакто се е върнал. Май че ще отвори дюкяна за рамазана.

Пазачът си отиде. Но детето не отделяше поглед от прозореца. Сърцето му още малко щеше да изхвръкне и то притискаше ръце към гърдите си да го задържи.

— Хайде вече да си ходим, Рабиа ханъм.

Шевкет ага просто насила я хвана за ръката и я помъкна след себе си:

— Сигурно ханъмефенди е помолила пашата да го върне…

Рабиа не го чу. Тя мислеше за утре, когато щеше да види баща си. Изведнъж всичко се бе изменило и светът бе станал по-хубав и от най-хубавите й сънища. Пред вратата всеки път я очакваше жълтото им куче; то помириса полата й и я погали с мекия си нос по коленете. Рабиа го прегърна и прошепна с пресипнал глас:

— Сарман, Сарман, баща ми Тефик се върна!

Въжето на вратата се дръпна отвътре, тя се отвори и Рабиа се шмугна двора. Там почака малко до лампата. Молеше се майка й да е задрямала горе.