Халиде Едип
Синекли бакал (4)

IV

Както всички нейни връстнички по онова време, Рабиа на пет години започна да изхвърля сметта, да мие съдовете и кафените чашки. На седем години вече вършеше почти цялата домакинска работа. И на дядо си прислужваше само тя. Тогава тези неща бяха обикновени за всяко момиче от Синекли бакал. Онова, което отличаваше Рабиа от останалите деца, бе, че тя от твърде ранна възраст бе изложена на влиянието на имамина.

Колкото другите деца на тази възраст се увличаха по люлки и кукли, толкова добре пък Рабиа познаваше понятията рай и ад. Имаминът хаджи Илхами ефенди обясни според възможностите си всички подробности около тях. Адът възбуди у нея по-дълбок интерес. Когато дядо й разказваше, тя стисваше зъби и настръхваше. Разтваряше широко очи и слушаше. Отначало дядо й описваше как изглежда тази страна на възмездието. Говореше с такова вдъхновение, пред което Данте бледнееше, и след това с категоричност, нетърпяща никакви възражения и съмнения, заявяваше, че баща й ще попадне там и никъде другаде. Момичето се страхуваше от ада, но и раят, който й описваше дядо й, не й се стори много привлекателен. Въображението й рисуваше ливада с безшумно поточе по средата и там от сутрин до вечер разни намръщени чалмалии имами и жени със зли лица като майка й пееха молитви, действуващи твърде приспивно. Ранните си години това малко момиченце, чиито първи представи за живота бяха толкова сурови, прекара в споменатата среда, обградено със стени от най-различни забрани. Може би тъкмо за това бе принудено да крие в себе си детските си мечти, да владее дори изражението на лицето си, с една дума, само да закали волята си. Един-единствен път през това време Рабиа се разбунтува против средата си. Дядо й считаше, че да се шият кукли, е грях, равносилен на греха да се рисуват образи. Въпреки забраната му Рабиа си уши парцалена кукла с дълги плитки от царевични влакна, с две очички от сини мъниста и едно червено мънисто вместо уста и я скри. Зорките очи на Емине откриха нейния грях и Рабиа трябваше да се изправи пред дядо си. С годините тя забрави първия и последен бой с пръчката, останала от дните, когато хаджи Илхами ефенди бе учителствувал. Но никога не успя да забрави как куклата й бе хвърлена в огъня под казана с дрехите за пране. Жълтите царевични влакна се стопиха в пламъците, сините мъниста се отделиха от бялото платно и всичко това тя го изживя така, сякаш бе изгоряло истинското й бебенце. Очите й бяха сухи, но на гърлото й застана някаква горчива топка, легна по очи на каменния под на кухнята и зави с глас.

След тази случка Рабиа не извърши нито една лудория, която да предизвика възмущението на майка й и дядо й. Вече бе преценила силите около себе си, бе усетила собственото си безсилие. Стана толкова послушна, че всяка майка в махалата я сочеше за пример на дъщеря си. Също като птичките и буболечките, приспособяващи се към цвета на околната среда, за да се запазят, така и Рабиа приспособи лицето, поведението и гласа си към отегчителния, непознаващ смеха и развлеченията характер на средата си.

Хаджи Илхами ефенди се беше опарил от приключението на Емине и Тефик и затова не изпрати внучката си в кварталното училище. Сам се зае с първоначалното образование на Рабиа и веднага разбра, че е по-различна от другите. Още не беше срещал дете с такава памет, толкова бързо да запомня наизуст главите от корана. Емине пък от своя страна забеляза, че чуе ли веднъж една мелодия, детето веднага започва да си я тананика, докато работи нещо, и то с много сладък и плътен за годините й глас. Баща и дъщеря обмислиха въпроса, посъветваха се и решиха да направят момичето хафъз^[1]. Та нали имаминът беше учител на хафъзи, известни в целия Истанбул.

И така всяка сутрин Рабиа подвиваше крак пред малка, ниска подставка за книга и вперила огромните си светлокестеняви очи в дядо си, отпуснала тънички ръце върху коленете, полюшвайки се наляво и надясно, учеше наизуст корана.

Отначало й беше трудно да научи наизуст толкова неща на език, който не разбираше. Но и това беше преодоляно. Благозвучието на арабстя език, мелодията от полутонове при четенето на корана, наблягането върху последната сричка в края на стиха, също като трескав пулс — всичко това я довеждаше до екстаз и я вълнуваше като истинската музика. Златистите й със зелени точици очи се замъгляваха, нежното й лице пребледняваше, устата й пресъхваше, чудесният й глас, достигащ право до сърцето, се лееше като водопад и пръскаше хармония; малкото й телце се нагаждаше към тази хармония и се люлееше, люлееше отдясно наляво, напред и назад.

На единайсет години дъщерята на Тефик бе прослушана, прочете корана наизуст и се прочу като най-малката, но най-прецизна и с най-сладък глас женска хафъз на Истанбул. Викаха я на големи мевлюти^[2] и в големите джамии по време на рамазана и й плащаха доста скъпо.

На първия рамазан спечели толкова пари, колкото имамина не можеше да спечели за две години. Хаджи Илхами ефенди потриваше ръце от радост и навсякъде с гордост разказваше, че момичето се е метнало повече на него, отколкото на Тефик. През тези дни и Рабиа беше доволна. Когато в джамиите около нея се трупаше народ, а гласът й будеше вълнение, без да съзнава, тя изпитваше радостта на удовлетворения артист.

Първия си успех и известност постигна в джамията „Валде“ и тъкмо там привлече вниманието на жената на Селим паша.