Халиде Едип
Синекли бакал (36)

X

В целия Синекли бакал само на Ракъм бе позволено да не посещава петъчния намаз. Изглежда, неговата необикновеност, това, че бе джудже, го нареждаше сред специалните, привилегировани личности на квартала. Но в замяна на това той бе длъжен да се отплати с нещо. В петъчни дни кепенците на дюкяна обикновено биваха наполовина спуснати, за да не търгува. Едва след намаза отваряше дюкяна.

Обикновено в петъчни дни Ракъм имаше прекрасно настроение. Сядаше на един стол до вратата и оттам наблюдаваше улицата. Почти всички бяха навън. В петък махалата изглеждаш съвсем друга. Мъжете гледаха от прозорците и това донякъде намаляваше шума от детската врява. А може би просто майките им бяха решили този ден основно да изчистят ушите, носовете и ръцете им или пък самите те искаха поне днес да покротуват. Кое улично дете с чисти уши и нос не се чувствува особено и не притихва? Ах, Синекли бакал — единственият свят на Ракъм! А „Истанбулска бакалия“ пък бе центърът на този свят.

— Чичо Ракъм, майка ми иска сапун.

— Ела след намаза.

— Ама днес майка ми пере бекярско пране. В останалите дни чисти мръсотията на богатите, какво да прави жената? За такива закъсали като нас няма петък, няма делник…

Ракъм изгледа мъничкия клиент с крайчеца на окото си. Беше Мухарем, сина на перачката Бошнак Айше. Най-големият палавник и нехранимайко на улицата. Понеже никой не беше виждал баща му, го наричаха копелето на Синекли бакал. Командата на Сабит бейабей можеше само да мечтае за такива цветисти псувни и ругатни като неговите. Ракъм се държеше с него строго, но не заради псувните му. Напротив, те дори му харесваха. Но винаги, когато минаваше по улицата, хлапето тръгваше подире му и започваше да се криви като маймунка.

— Лицето и ръцете ти са чисти. Изглежда, преди да дойдеш, си се отбил на чешмата. Да не би пък да си получил наследство от изчезналия си баща, ха?

— Не ми говори за този пезевенк! Ех, да ми падне в ръцете! Готов съм да си излежа петнайсетте годинки. Хактфюю! Ако пък е пукнал, тогава в ковчега му!…

— Я си затваряй устата, момче! Къде се намираш?

— Не ми забелязвай, чичо Ракъм! Много ме е яд на оня тип, задето е оставил майка ми и е офейкал. Нека само да захвана някой занаят, да си отворя някое дюкянче…

— Че как ще го отвориш, я разкажи?

— Станах чирак при кърпача Фехми. От утре тръгвам. Засега няма да ми плаща, но нищо. Чичото остарява, очите му вече недовиждат. Аз нека да си изуча занаята, пък… „Ще взема дъщеря му, ще се настаня в дюкяна и ще си гледам кефа“ — мечтаеше си Мухарем. Отново се обърна към Ракъм:

— Ако на теб бях станал чирак, ти щеше да ми плащаш, нали, чичо?

— Аз нямам нужда от чирак. Особено пък от такъв нехранимайко като теб. — Ядът му към Мухарем се бе стопил. — Слушай, ако Фехми ефенди те пуска да почиваш на обед, идвай, ще разнасяш тук-таме стока, ще ти давам и по някой и друг грош.

— Ако изпсувам още веднъж, нека кучетата в устата…

— Хайде, хайде, пак започна…

Ракъм стана, отиде до рафта със захарните петлета, качи се на стола. Понякога в петък раздаваше на някои дечица безплатно захарни петленца. Досега Мухарем не бе се ползувал от това благоволение.

— Червено ли да бъде или зелено? — обади се Ракъм от стола.

— Да си жив бе, чичо! Нека да е зелено!

— Рабиа в къщи ли е?

Докато Ракъм смъкне от рафта захарното петле, Вехби деде бе завил ъгъла и сега стоеше пред дюкяна.

— Заповядайте. Рабиа отиде отсреща до акушерката Зехра. Ей сега ще я повикам.

Вехби ефенди се наведе и влезе в дюкяна. Качи се в стаята на Рабиа. Мухарем грабна петлето, започна да го ближе и изтича на отсрещната страна. Грабна със свободната си ръка дървеното чукче на вратата на Зехра ханъм и се развика колкото му глас държи:

— Хеееей, како Рабиа, како Рабиа ма!

Сутрешното настроение на джуджето се поразвали.

Това посещение по никое време малко го поразтревожи. Да не би да се е случило нещо с Тефик? А снощи Рабиа беше толкова весела… За пръв път от месеци насам тя се задържа в кухнята, помогна на Ракъм да направят нови гирлянди от разноцветна хартия. Защото всеки месец гирляндите, украсяващи тавана на „Истанбулска бакалия“, се сменяха. И не само гирляндите, ами и техните форми.

Рабиа се показа на отсрещната врата. Момчето й заразказва нещо надълго и нашироко. То беше радостно, сякаш бе получило назначение в министерството на финансите.

— Вехби деде бил дошъл, вярно ли е, чичо?

Тя се наведе и потърси лицето на джуджето.

— Как изглежда? Разтревожен ли е?

— Откъде да знам, човекът прилича на затворена кутия… — Той погали полата на момичето: — Няма за какво да се тревожиш, скимнало му е и е дошъл. Може би ти е намерил нов ученик…

Ракъм отново седна на стола си, но интересът му към улицата изчезна. Мислеше за Тефик. Дали пък да не се качи и да подслуша на вратата? Гледай сега как му върви! Идваше Сабит бейабей…

 

 

— Добре дошъл, ефендим.

— Добре заварил, Рабиа.

Вехби деде бе седнал до прозореца и гледаше към градината. Когато Рабиа влезе, той извърна глава към нея. Беше бледна, но очите й си оставаха все същите спокойни, приятелски.

— Вече е април, а времето продължава да е студено. Все още не мога без огън и толкова. И днес пак запалих мангала. Улучила съм…

Тя се въртеше из стаята, без да знае какво да прави, и накрая клекна до мангала. Забраденото й с кърпа лице бе поруменяло от утринния хлад, изглеждаше съвсем смалено, а за сметка на това очите й бяха станали още по-големи. Но Рабиа нито веднъж не вдигна очи от огъня и не погледна Вехби деде в лицето. Само тънките пръсти, играещи с машата, издаваха вълнението й.

Защо мълчи Вехби деде? Минутите й се сториха дълги като години. „Каквото и да каже, пак ще се омъжа за Осман“ — мина й през ума. Но тя знаеше, че ако се омъжи без съгласието на Вехби деде, щастието й няма да бъде пълно, в душата й ще остане някаква утайка. С цялото си същество чувствуваше колко й е необходима неговата безвъзмездна подкрепа и съчувствие. Ако Вехби деде си отидеше от нейния свят, животът й би заприличал на лодка, осъдена да скита по моретата, без някога да види пристанище и без да знае кога ще бъде връхлетяна от буря.

— Снощи при мен идва Перегрини. Иска да се ожени за теб. Преди това е бил тук и взел съгласието ти.

Той прекъсваше изреченията си по средата и изчакваше. Може би искаше Рабиа първа да му съобщи новината. Дали не беше обиден, че се съгласи, без да се посъветва с него? Рабиа погледна Вехби деде. В погледа и имаше безмълвна молба за прошка. Вехби деде се усмихна съчувствено.

— Сигурна ли си, че увлечението ти не е временно, Рабиа?

Тя поклати глава. Усмивката й изразяваше тъга и ирония:

— Още от дете мисля за тоя неверник и винаги съм искала да се омъжа за него. Ако не ме вземе, до края на живота си няма да се омъжа.

По-добре да не я иска. По-добре Рабиа никога да не се омъжва. По-добре да не вкусва удоволствията, които поробват и омърсяват духа. Но кой смъртен бе проумял тайните на великия творец! Кой човешки ум е могъл да отговори на въпроса защо всевишният художник е използувал толкова противоположни багри, когато е рисувал образа на загадката, наречена човек? Едно мюсюлманско момиче, родено в затънтена уличка, а отгоре на всичко и хафъз… Един бивш монах, благородник… Защо се свързват те? Какъв ще бъде резултатът, що за нов човек ще бъде създаден? Но сега нямаше време за такива дълбоки философски размисли. Вехби деде бе обещал на Тефик да се грижи за Рабиа като баща.

Полекичка, с тих глас, той се опита да й обясни, че с Перегрини те не бяха един за друг. Помежду им имаше разлика както в общественото положение, така и във вярата; бяха възпитаници на съвсем различни култури. Можеха отново да се пробудят старите спомени. Много е възможно миналото на пианиста да се превърне един ден в пропаст между двамата.

— Вие принадлежите на съвсем различни светове, дете мое. Днес Синекли бакал му се струва много привлекателен, но някога може да му се стори ад. Животът тук може да му омръзне много-много по-рано, отколкото самия той очаква. Разбрах, че ти държиш да живеете тук и си поставила това като предварително условие. Да бяхте се пренесли поне в друга къща, в някой друг квартал, където той няма да чувства толкова осезателно липсата на предишното. Ти сигурно знаеш от какво семейство произхожда и какво… какво богатство притежава той. В евангелието има една мисъл: „Камилата може да мине през иглено ухо, но богатите…“

Рабиа слушаше с израз на безкрайно търпение. Едната й устна отново бе отпусната в полуусмивка.

— Не ме интересуват неговите пари! Не ме засягат нито неговото благородство, нито — богатството му. Който ме иска, ще живее с мен и както мен. — Рабиа посочи челото си: — Каквото е писано тук, това ще стане. Всичко друго е вятър.

— Дай боже да са написани само хубави работи! Дай боже да си щастлива!

Настъпи мълчание, но то не се стори дълго на Рабиа. Тя разбра, че Вехби деде не е обиден, отдъхна си и отново се размечта.

— Докато го няма баща ти, аз трябва да се грижа за теб, Рабиа. До деня на венчавката не бива да се виждате. Какво да се прави, такъв е обичаят. Формалностите около приемането на мюсюлманството няма да траят дълго. Доколкото разбрах, Перегрини вече го няма, има Осман. Колко време ти трябва, за да се приготвиш, Рабиа?

— Какво толкова има да се готвя? За седмица-две всичко може да се приключи.

Тя пресметна на пръсти. Искаше да се омъжи на Гергьовден.

— Тази вечер ще пиша на баща ти. И ти седни и му напиши едно подробно писмо. Наскоро един от нашите дервиши ще отива в Дамаск. Ще изпратим писмата по него.

Щом Вехби деде излезе от стаята, Рабиа смъкна йелдирмето и кърпата си, захвърли ги и изтича към вратата:

— Чичо, чичо…

— Какво има, Рабиа?

— Ох, как ме изплаши! Кога успя да се изкачиш по стълбите? Ела да ти съобщя нещо…

Тя грабна Ракъм и го дръпна в стаята.

— Какво има да ми казваш?

— Ще се омъжвам.

— Тю, безсрамница! За кого се омъжваш?

— За Осман!

— Сигурно някой от бейовете на Нежат ефенди. Откакто започна да преподаваш в двореца му, цялата се измени. Ах ти, лудетино!

— Той не е никакъв бей.

Рабиа обикаляше нагоре-надолу из стаята. По едно време спря и добави полушеговито, полудоверително:

— За да ме вземе, приема мюсюлманската вяра.

— Ха, да не е нашият малък гяурин? За него няма нищо по-лесно от приемането на нова вяра. И без това е избягал от манастир.

— Ах ти, злобно джудженце! Вече никога няма да те нарека чичо…

— Наричай ме, Рабиа, винаги ме наричай чичо. Много се радвам. Пошегувах се. Между нас казано, ти вече поостаря. Надхвърли двайсет и първата си година. Цяла стара мома!

Помисли малко и продължи колебливо, но съвсем сериозно:

— Не се сърди, но помислих, че можеш да се омъжиш за Вехби ефенди и малко се поуплаших. С него не се чувствувам като с другия. Никак не мога да свикна и да се отпусна пред него.

— Ах ти, невъзпитан чичо! Ако река да се женя за всеки, когото обичам, тогава щях да се венчая и с тебе.

Хвана Ракъм за раменете, наведе се и звучно го целуна по сбръчканите бузи. Джуджето уж се опитваше да се отскубне, бършеше страните си с кърпа и нареждаше:

— Оня нещастник не подозира какво го очаква. Ако знаеше, отдавна да е събрал партакешите си и да е офейкал оттук! Ако беше прието, ти наистина щеше да се омъжиш за всички ни и щеше да закачиш на носовете на всички ни по една халка. Не момиче, а омагьосан кладенец. Тежко му и горко на оня, който се подхлъзне и падне в него. Никой с нищо вече не може го измъкне от там.

Ракъм бъбреше, а очите му гледаха Рабиа с такава безпределна любов… И въпреки това плюеше в пазвата си и продължаваше да нарежда: „Господ да ни спаси! И на врага си не пожелавам да попада в твоите ръце!“

— Браво, чичо, нареждаш ги като по книга!

Изведнъж от бистрите, щастливи очи на Рабиа потекоха сълзи. Тя се разхълца. Започна да бърше очите и носа си, като се мъчеше и да говори:

— Ах, ако беше Тефик, ах, скъпият ми баща!

Ракъм й подаде огромната си червена карирана кърпа:

— Не е време за хленчене. Вземи и избърши носа си. Ти не мисли за Тефик. В деня на сватбата той по-добре от нас ще се повесели в Дамаск.