Халиде Едип
Синекли бакал (44)

XVIII

Шамбеланът обяви, че оставката на Селим паша е приет, предаде няколкото любезни думи на падишаха за миналите заслуги на бившия министър на полицията и поздрава на височайшата особа. Селим паша направи обичайния си поклон.

— Падишахът опява не по-лошо от имамина на Синекли бакал, скъпи друже — каза той, когато седна.

Да, любезността на владетеля напомняше опяването на махленски имамин над главата на покойник, неговите молби към живите да си спомнят с добро за умрелия.

Селим паша и сам не можеше да повярва, че си позволи така лекомислено да говори за падишаха. Сякаш в него се бе скрил друг човек, който произнесе тези думи. Чувствуваше се толкова леко, като че ли от гърба му бе паднал огромен товар. „Товарът на държавата, неговата тежест“ — мислеше си той. И въпреки това колко наперен, гордо изправен крачеше преди. Това бе само един калъп, който оформяше вътрешния му и външен вид: калъпът на държавата. И какви ли не форми придаваше той на хората, такива, каквито не можеха да се поберат в обикновените човешки представи. Сега Селим паша се бе отървал и от него. Можеше изцяло да разполага със себе си. Съмненията, колебанията, дългите разсъждения, които го измъчваха от деня на изселването на Хилми, го бяха спасили от преклонението пред силата. Тогавашният нещастен Селим паша бе ограничен, глупав, роб на дълга. Сега душата му се опиваше от чувството за безгранична свобода. Силата, пред която се прекланяше министърът на полицията — държавата и падишахът, — беше само частица от силата, властвуваща над вселената. Сегашният Селим паша скланяше глава пред самата вселена.

Той се смееше, говореше, а шамбеланът го наблюдаваше внимателно, с интерес.

— Изглежда, напоследък доста дружите с Вехби деде, паша?

Да, в Турция, особено в дните, когато властвуваха султаните, само личности като Мевляна Джеляледин Руми можеха да счупят душевните окови. Селим паша изтърси пепелта от цигарата си и отговори:

— Имам нужда от приятел, на когото да оставя дома и семейството си, когато замина за Дамаск. Може ли да се намери по-верен приятел от Вехби деде? — Засмя се. — Тия дни сме с ликвидиране на миналото великолепие и разкош. Затварям селямлъка. Мебелите му ще продам. Щом намеря подходящ наемател, ще го дам под наем. От прислугата ще оставя само Шевкет ага и един градинар. Зеленчуковата градина вече дадох под наем. Пари няма да искам, но ще трябва да осигуряват зеленчуци и плодове за семейството ми. Конете и двете карети вече продадохме.

Въздъхна. Конете си обичаше като родни деца.

— А какво ще стане с робините в конака?

— Всичките ги освободих. Всички имат скътани по някой и друг лев. Повечето имат образование, занимават се с музика. Още отсега ги търсят за гувернантки и учителки по музика. Сабиха ханъм ще задържи при себе си две възрастни освободени робини.

— Отсега нататък ще посрещате гости и ще прекарвате времето си в сладки приказки, паша…

Селим паша сви устни, очи му се смееха.

— Ние имаме достатъчно време и желание за това, но никой от предишните приятели не отваря вратата ни. Единствената карета, която от време на време влиза в двора на конака, принадлежи на съпругата на Нежат ефенди. Отсега нататък ще се опитам да дружа със съседите от Синекли бакал.

Синекли бакал! Кварталът на Рабиа… Шамбеланът си спомни кристалния глас, който преди един месец огласяше залива Бабек. Затананика под нос:

— „Не ни блазнят като други земните желания…“

Селим паша поклати глава.

— „Ято феникси — да литнем към върха на Кеф очакваме.“ Рабиа и мъжът й също идват често. Те и Вехби деде няма да оставят жена ми самичка.

— Защо вие ще довеждате снаха си? Не можете ли да изпратите Шевкет ага да я доведе?

— Мога разбира се, но искам малко да променя обстановката. — Селим паша се плесна с ръка по главата. — Доде време да се поразмисля и ей тук да се направи основно почистване. Бунището в Касъмпаша е по-чисто от сметта, натрупана в главата ми.

 

 

Вечерта Селим паша излезе сам от къщи и тръгна към кафенето на Синекли бакал. Шевкет ага се разтревожи, грабна чадъра му и тръгна подир него. Селим паша се обърна и гласът му гръмна, както през миналите дни:

— Да не съм дете, та си тръгнал по петите ми бре, човече! — После добави полушеговито, полуприятелски: — Аз вече не съм министър, Шевкет. Човек съм.

Посетителите на кафенето не очакваха такава изненада. В първия миг те се смутиха, но пашата не обърна внимание на това. Щяха да свикнат. Изпи кафето си и нахълта в „Истанбулска бакалия“. Мина през дюкяна и кухнята, като че години наред само това бе вършил. Ракъм ококори очи от изненада и страх. Обаче Рабиа и Осман, които поливаха цветята в градината, намериха посещението му за съвсем естествено.

— Ракъм, донеси стол за пашата!

— Деца, защо не дойдете у дома да вечеряме заедно?

— По-добре вие останете да вечеряте заедно с нас в градината — отговори засмяно Осман, без да изпуска кофата от ръката си. Погледна към небето: — Времето е малко облачно. Ще вечеряме в кухнята. Какво ще кажете, паша ефенди?

Той отиде и седна върху рогозката под ореха:

— Това и чаках, Осман ефенди.

 

 

До деветнадесети август дните минаваха все по този начин. Селим паша щеше да замине на двадесет и втори август. Искаше да окаже последна почит на господаря си и в деня от годишнината на възкачването му на престола да се намира в Истанбул. Домът му пак щеше да бъде празнично украсен, но нямаше да има оркестър, бюфет, сюнет^[1], както биваше в миналите дни. В замяна на това той пресметна колко пари му е струвал празникът преди и подари същата сума на старейшинския съвет на Синекли бакал. С тези пари те щяха да купят дърва, въглища за бедните от квартала.

След обед, в деня на шествието, първият гост в конака беше Рабиа. Четири млади робини, по-правилно бивши робини, бяха клекнали около басейна, бършеха фенерите и слагаха свещи. Шевкет ага разтваряше пакетите със свещи и им ги подаваше. Чуваше се само шуртенето на фонтанчето и потракването на фенерите. Никой не говореше. Празничният шум още не бе започнал. Известно време Рабиа наблюдава момичетата. Шевкет ага работеше, но ушите му следяха всичко наоколо. Може би си представяше миналите дни, когато по настилката една след друга трополяха празничните карети. Момичетата въртяха очи наляво-надясно, заглеждаха се в беседките, после се навеждаха, сякаш бяха зърнали призрак. Може би си спомняха за оркестъра, бюфета и тълпата гости сред беседките.

Тишината нарасна. Тишина, в която господствуваха мечти и призраци. Рабиа усети безпокойство. Появи се силен южен вятър. Върховете на акациите се запревиваха. Разбушувалият се вятър помете пурпурните облаци по небето. То бе някак болезнено червено. Въздухът бе топъл като трескав дъх. Под стрехите се разнесе глух и постоянен стон.

Сабиха ханъм подаде глава от прозореца на някогашната стая на Хилми:

— Пашата е тук, Рабиа. Щом дойде Осман, ще го накараме да ни посвири на пиано. Какво да се прави, тази година нямаме нито саз, нито оркестър.

Гласът на старата жена бе весел. Дори в тягостната атмосфера на упадък тя намираше нещо да се посмее и повесели като децата.

— Аз ще се върна, ханъмефенди. Искам да пообиколя градината, докато дойде Осман.

Търсейки спокойствие, по-точно хлад, тя стигна чак до зеленчуковата градина. Там нямаше никого. Но и спокойствие нямаше. Защото нейната душа не бе спокойна. Не намери и прохлада. В градината бе още по-печално. Във въздуха се чувствуваше тежест, която притискаше гърдите. Високите стени, макар и малко, спираха вятъра, но тук стенанията на южняка звучаха по-страшно. Градината бе обхваната от треска и бълнуване. Топлината сякаш извираше от недрата й, караше дори пръстта и дърветата да се потят. Рабиа избърса чело с крайчеца на покривалото си. Потърси с поглед градинския долап. Дървеното колело беше неподвижно като мъртвец, кофичките бяха сухи. А каква прохлада пръскаше кристалната вода от тези кофи, когато долапът работеше!…

— Дииий!

Рабиа извика на магарето, но то не й обърна внимание. Ако от време на време не помръдваше с уши и опашка, за да разпъжда мухите, нямаше да се различава от магаренцето, което тя купи в „Бонмарше“.

Рабиа гледаше калната, плесенясала вода във вадичките за напояване, когато изведнъж почувствува, че й прилошава. Зави й се свят. Но тази вечер не биваше да се разболява. Защо й беше толкова тъжно? Какво се бе случило? Селим паша и жена му бяха весели и безгрижни като деца. Изглежда, тъгата на момичетата се бе предала и на нея. В техния поглед се долавяше страхът на хората, разбрали, че на този свят нищо не е вечно.

Такъв бе животът. И нейното щастие бе подчинено на закона на вечната промяна. Без да забележи, тя изпусна Тефик, може би утре-другиден и Осман щеше да изчезне. Кой знае какво й готвеше бъдещето. Облегна се на едно дърво. Съвсем несъзнателно душата й се молеше на съдбата да престане да й отнема любимите същества.

Рабиа напусна градината и малко се поокопити. Нямаше за какво да бъде толкова отчаяна. Може би Тефик щеше да се върне много по-рано, отколкото го очакваха. А Осман бе изцяло зает с работите на Синекли бакал, бе станал истински жител на улицата. В живота имаше много повече щастие и утешение, отколкото хората очакваха. Ето например, колко грижа прояви Осман към имама, без тя да узнае; погрижи се за погребението му. Светът бе пълен с добри хора. Тя се затича по пътя, за да стигне час по-скоро в къщата, на един дъх се намери в стаята на Хилми.

Осман свиреше на пиано. Пашата и жена му седяха един до друг в креслата и го слушаха. Този ли беше човека, който на времето ругаеше европейската музика?

Рабиа тъкмо престъпваше прага, когато Осман засвири марша на Абдулхамид. Старците скочиха на крака като тласнати от пружини. Сабиха ханъм се опря на бастуна си, вперила поглед в пода. Пашата вдигна глава високо, очите му гледаха някъде далеч. Вирнатата глава, изпъчените гърди, правите рамене напомняха за бившия министър на полицията. Вероятно си представяше минали паради, посещението на падишаха в джамията, фойерверк от цветове, движение и звуци! И всичко това бе подготвяно, организирано от силния и величествен министър на полицията. Брадичката на стареца леко трепна, главата му се вдигна още малко и той запя с плътния си глас последния стих от марша.

Слабите рамене на Сабиха ханъм се разтрепериха, по набръчканите й бузи потекоха сълзи. Селим паша се сепна. Без да иска, се бе поддал на коварството на държавата и силата. Отново стана безгрижният, непринуден старец от последните дни.

— Защо плачеш? Ах, ти, лошо момиче. Това не е мевлют, а празник!

— Може би той е последният празник на падишаха — прошепна Рабиа.

— Да не говорим сега за такива неща, Рабиа. Свири, Осман ефенди. Утре това пиано отива на пазара. И онова, дето е в селямлъка, също. Стига ни и пианото в стаята на Дюрнев.

Как може да се продаде такова пиано. Как можеше да попадне в чужди ръце! Нали по него Осман забелязваше как Рабиа от година на година се източва като топола!

— Не го продавай на непознати, паша.

— Ами на кого да го продам?

— Аз имам толкова ученици, готови да купят такова пиано.

— По този въпрос говори с Шевкет. Кажи му утре да не го носи на пазара…

Рабиа и Осман отидоха да проверят пианото в селямлъка.

— Не закъснявайте, деца. Ще вечеряме рано — извика Сабиха ханъм след тях.

 

 

Селямлъкът бе почти празен. Така красотата му личеше повече. Прозорците без завеси отразяваха вечерния пурпур и зеленината на акациите. Приличаха на разноцветни прозорци на джамия, прецеждаха светлината през пъстроцветното си сито. Цареше тишина, сякаш всичко се бе стъписало при внезапното настъпване на вечерта. Върху клоните на акациите бе кацнал един-единствен славей и се заливаше от песни. На Рабиа се стори, че някой въздиша. Нямаше съмнение, че днес в селямлъка витаеше някаква сила. Тук Рабиа бе обяснила на пашата, че иска да живее при баща си. Може би в този момент Тефик с меките си кестеняви очи присъствуваше… Може би в затвора на Таиф мислеше за своята Рабиа и плачеше като жена. Тогава те слязоха по тези стълби, хванати за ръка. Как бе станало така, че той избледня в съзнанието й? Тя преглътна, за да сдържи сълзите, напиращи в очите й. Една твърда, властна ръка стисна пръстите й:

— Какво има, Рабиа? Ръката ти трепери. Пребледняла си…

— Виж по-бързо пианото и да си вървим оттук. Не обичам празните стаи…

На Осман никак не му се искаше да бърза. Отвори вратата и Рабиа се видя в отсрещното огледало. Живостта и разпалеността на Осман личаха дори в отражението му.

— Ще ти съобщя нещо много приятно — каза й той, като дрънкаше с един пръст на пианото. — Имам един план.

— Добре, добре, казвай бързо.

Гласът на Рабиа бе нетърпелив, твърд. Защо трябваше тук да обсъждат неговите безкрайни планове?

— Искам да купя пианото на Хилми бей.

— Добре, но къде ще го сложиш? В дюкяна ли?

— Има ли нещо повече от свободните места, скъпа Рабиа? Реших да наема този селямлък. Така ще го подредя, че ще се удивиш! Не възразявай, мила, скъпа! Ще вземем и една от освободените робини на пашата. Да поживеем и ние малко по-удобно, да си поотдъхнем. Ще поживеем за себе си, като в Бебек…

Той сложи ръце на раменете й, погледна я в очите. Тя отблъсна ръцете му. Обърна се гърбом и тръгна към прозореца.

— Не може, и дума да не става! — заяви Рабиа с груб глас.

Осман се разстрои като невинно дете, изяло бой от майка си. А колко се радваше, когато идваха насам и искаше да сподели своя блестящ план с нея. Помисли, че очите и ще светнат от възторг. А тя взе, че го обиди. Какво толкова ужасно имаше в предложението му? Кога ще започне най-сетне да го разбира? Как е привързана към толкова много предразсъдъци! Прилича на източна мелодия, която непрекъснато, вечно се повтаря, но и непрекъснато се отдалечава. Един-единствен тон, едно-единствено желание. А Осман представляваше една от най-загадъчните, объркани симфонии на Запада. Хиляди желания, хиляди мечти!

Рабиа долепи лице до стъклото. Мислеше за предложението на Осман. Никога досега не беше й се струвал толкова чужд. Селим паша имаше право. Да бъдеш европеец, значеше да бъдеш привързан към материалните неща. Нима не си даваше сметка какво неуважение би било да се наеме селямлъкът на пашата точно в този момент? А пък твърди, че в родната си страна принадлежал към аристократичен род.

Пашата сигурно няма да вземе наем от тях, ще се опита да им го даде безплатно. Второ, те ще изпаднат в положението на хора, които са мечтали за предишния разкош на пашата и ще изглеждат истински парвенюта. Тя сякаш чуваше клюките на жените от Синекли бакал: „Какво й е на Рабиа? Омъжи се за мъж с пари и веднага стана любителка на конаци и робини. Да наеме поне и един евнух. За какво й са робини? Здрава, права жена!“ Значи, Осман не харесва къщата над дюкяна. При тази мисъл тя изпита по-скоро гняв, отколкото съжаление. И отново, както в градината, почувствува, че й прилошава. Таванът, подът, разноцветните прозорци, акациите на двора — всичко се въртеше пред очите й.

— Какво толкова ти казах, че се ядоса, Рабиа.

В гласа на Осман се чувствуваше гняв и едва сдържано възмущение, а заедно с това и някакво пренебрежение. В момента за него тя беше внучка на имамин, родена в мръсна, затънтена уличка, дъщеря на бакал. Защо трябваше да прояви такава самопожертвувателност и да свърже живота си с това глезено махленско момиче? Значи, завинаги бяха осъдени да живеят в тясната като хралупа къща.

В очите на Рабиа се появи див блясък. Тя се обърна. Устните й бяха стиснати също като на Емине, образуваха тънка рязка.

— Ти, скъпо пиленце, трябваше да се ожениш за момиче, свикнало да живее в конаци. Аз не мърдам никъде от дома си. Разбрано ли е?

— Разбрано, малка ханъм. Ако ти мислиш, че аз ламтя за конаци, грешиш. Този селямлък е голям колкото беше стаята за нашата прислуга.

Замълча. Как стана така, че и той започна да се хвали като някакъв махленски момък? Рабиа съвсем кипна. Повиши тон.

— Още по-добре! Защо си избягал тогава оттам? Ах ти, благороднико, прахосник на наследства! Сега пък ще ми се хвалиш с европейските си дворци, така ли? Какво търсиш ти сред хора, които всичко придобиват с пот на челото си? Ти, ти трябва да изядеш четиридесет фурни хляб, за да станеш наш! Ти, натрапник и прахосник такъв!

Последните думи на Рабиа ужилиха Осман като отровно жило. Според нея разликата в културата, цивилизацията, народа, родината беше нищо, щом хората бяха от една вяра. Но разликата в общественото положение… Пред нея тя побесняваше.

— Господи, не ме отделяй от бедните! — замърмори тя.

За пръв път Осман изпита силна неприязън към Рабиа. Изведнъж почувствува отвращение и към нея и към Синекли бакал. Тя изглеждаше толкова горда, когато го нарече „благородник“ и „прахосник на наследства“. Като че ли беше достатъчно да имаш бакалски дюкян в Синекли бакал, за да презираш и обиждаш ония, които не принадлежат към собствената ти класа.

Щастливите дни, прекарани с Рабиа, изведнъж изчезнаха от съзнанието му. Сега Осман мислеше за теснотата, мръсотията, смешната гордост и собствената си обреченост в онова място, наречено Синекли бакал.

— Да вървим! — каза той с леден глас.

Те стигнаха до харема, крачейки един до друг, но без да се докоснат и без да се погледнат в очите. Едно от момичетата, които бършеха фенерите, тичешком влезе вътре.

— Трапезата е сложена при розите, чакат ви за вечеря — каза то, минавайки край тях.

Фенерите бяха запалени. Трапезата бе поставена сред любимите рози на пашата. Зелените розови храсти бяха облени от светлина.

Рабиа целуна ръка на седналия до пашата Вехби деде, а Осман го прегърна. Двамата избягваха погледите си и само по това можеше да се познае, че са скарани.

Пред Вехби деде Рабиа се държеше както винаги. Неговото присъствие успокояваше тревогата и вълненията на околните, внушаваше им спокойствие и равновесие. Тази вечер Рабиа го усети по-силно от всеки друг път.

— След вечеря момичетата искат да отидат заедно с Шевкет ага до Беязът. Ще им позволиш ли? — попита пашата жена си.

— Нека вървят.

— И аз искам, и аз — обади се Рабиа.

Вехби ефенди извади един плик от пазвата си.

— Рабиа, ти остани, има писмо от баща ти. След вечеря ще ти го прочета.

— Не лишавай Рабиа от разходката й, прочети го веднага — обади се Осман иронично.

— Тефик не е ли в Таиф? — запита пашата.

— Може би. Но това е последното му писмо, преди да отпътува от Дамаск. Донесе го един дервиш — отговори Вехби деде.

— Деде ефенди, моля те, прочети го…

Всички освен Рабиа се превърнаха в слух. Тя трудно можеше да съсредоточи вниманието си само върху писмото на Тефик. Беше все още под впечатлението на скандала в селямлъка. С крайчеца на окото си забеляза студената иронична усмивка на Осман, усети пренебрежението в гласа му. Не човек, а цял дявол!

След първите редове гласът на Деде отново оказа своето успокояващо въздействие върху нея. Постепенно тя се заслуша в писмото на баща си. То бе донесено от човек и затова както винаги Тефик пишеше открито. „Най-после горкият Хилми бей постигна желанието си“ — пишеше той и обясняваше как е станало бягството му от Бейрут. Първите дни било невъзможно да утеши Дюрнев. Пашата трябваше да изпрати човек да я вземе и отведе в Истанбул. Тефик не знаеше точно кой ден щяха да го местят в Таиф. Засега валията му разрешил да живее в къщата на Хилми, без да го изпуска от очите си. Нека Рабиа не се тревожи за мен, казваше той. Таиф, Дамаск, Халеп — всичко беше все едно. За него освен Истанбул целият свят бе еднакъв. Ако ще да е дворец, ако ще — затвор.

Осман погледна Рабиа. Тя бе вперила поглед в чинията си. Беше ли опечалена? Не личеше. Колко неуместен бе скандалът им тази вечер! Горката Рабиа! Нещастното дете! Тя можеше да му бъде дете!

След вечеря пристигнаха Пенбе и Ракъм. Те стояха прави сред групата, която щеше да ходи на разходка. Четирите момичета с покривала на главите, с йелдирмета, бяха готови за тръгване. Хюсние ханъм все се шегуваше. Пашата не се виждаше никъде. Изведнъж към небето излетяха ракети. Посипаха се разноцветни светлини, малки слънца, луни. Пъстрите светлини сякаш бликаха от земята. Хората се смееха, пляскаха с ръце, надаваха викове, обливани от червени, оранжеви и лилави светлини. Рабиа също се намираше сред групата. Тя беше поне с половин глава по-висока от останалите. Ракъм беше стиснал здраво ръката й, като залепен за нея. С розовото си джубе, с огромната си чалма придаваше на групата вид на карагьозчийска трупа. Циганката щракаше с пръсти и хвърляше гюбеци. Хубавото, продълговато, нежно лице на Рабиа ставаше ту червено, ту лилаво, ту оранжево. Сега джуджето се превърна в маймунка. Цялата тази картина приличаше на сън, на цирк…

Сърцето на Осман заби силно. Ето така си представяше той живота в Синекли бакал, преди да се ожени за Рабиа. Каква дълбока пропаст се появи между тях тъкмо в момента, когато мечтата му се превръщаше в действителност. Кой знае, може би всичко бе някакъв сън. Осман ще се събуди и вече никога няма да намери Рабиа до себе си. Групата, приготвила се за разходка, изчезна. Ракетите намаляваха, само отдалеч се дочуваше бръмчащата като пчелен кошер тълпа.

— Ще отида да посвиря на пиано. Вашият оркестър тази вечер нещо отказва да свири…

Стана и със смях влезе в къщата.

 

 

Понякога, когато Осман се връщаше късно от кафенето, Пенбе седеше в дюкяна с лампа в ръка и го чакаше. Той много се сърдеше на това, мърмореше. Тази вечер в дюкяна нямаше никой, но лампата гореше. Изглежда, Пенбе и Ракъм бяха запалили лампата, преди да отидат в дома на пашата. Значи, все още не бяха се върнали.

В стаята също гореше лампа, чехлите бяха приготвени, нощницата метната върху кревата. Сигурно пак Пенбе ги бе приготвила предварително. Почувствува копнеж по тънките, пъргави пръсти на Рабиа, които шареха по раменете и тялото му. Дори, когато очите и се затваряха, главата й клюмаше, нейните пръсти вършеха работата си бързо и сръчно. Дори когато главата й падаше върху рамото му като увехнало върху стъблото си цвете, тези пръсти успяваха да развържат връзката му. Но защо толкова закъсняха? Улиците вече бяха безлюдни, потокът от хора бе намалял, само от време на време се чуваха нечии стъпки. Дали да си легне, или да чака?

Далечният вик на някакъв пияница увеличи тревогата му. Реши да отиде в стаята към улицата и да погледне през прозореца. В момента, в който отвори вратата, изскърца и вратата на Пенбе.

— Рабиа е болна — каза циганката с пресипнал глас. — Прилоша й, главата и се замая. Постлах й в отсрещната стая. Заспа. Аз пък се изморих и не можах да те дочакам. Ще искаш ли нещо?

— Не, не искам.

Влезе в стаята си. Болестта й беше просто претекст. Дори и да беше така, защо трябваше да отиде да спи в друга стая? Бързо изгаси лампата и се мушна в кревата. Но не можа да заспи. Ослушваше се, чакаше Рабиа полекичка да отвори вратата и да влезе в стаята.

 

 

Ракъм и Пенбе веднага усетиха, обтегнатите отношения между съпрузите, но не се издадоха. На следващата вечер Рабиа се върна в стаята си, но продължаваше да си постила на земята. Осман също мълчеше упорито и намръщено. Пред хората те разговаряха, но останеха ли сами, млъкваха. Ето защо след ядене колкото се може по-дълго оставаха в кухнята.

„Сигурно е засегнала чувствителното му място, лудетината!“ — мислеше си Ракъм. Всъщност с дъщерята на Тефик се живееше трудно. Осман сега получаваше наказанието си, задето през първите месеци от брака я беше разглезил повече, отколкото трябва. Това бе съвсем сигурно. Но и неговото не беше хубаво — да ходи непрекъснато намръщен и студен.

Осман и Рабиа изпратиха пашата до парахода. Вечерта Осман се скара на котката. По това как се отнасяше към котката можеха да се разберат отношенията му с Рабиа. Досадното животно непрекъснато се мъчеше да скочи върху коленете му. Той го ритна. Страните на Рабиа пламнаха, но тя не каза нищо:

— Който не може да бие магарето, удря самара — каза Пенбе, загледана в тавана.

Ракъм също погледна към тавана:

— Който иска жена му да го слуша, още първата вечер разкъсва задните крака на котката.

— Говориш глупости, чичо…

Осман хвана котката за врата и я вдигна:

— Да я разкъсам ли сега, чичо Ракъм?

Пенбе се изкикоти с глас:

— Закъснял си с една година, чедо!

Рабиа прехапа устни. Съпрузите се спогледаха и се усмихнаха. Осман веднага скочи от мястото си:

— Отивам да свиря!

Циганката също скочи:

— Колко отдавна не си свирил на пиано. И аз ще дойда да послушам.

Ракъм я дръпна за полата:

— Недей, недей, не си отивай, душно мила! Захарчето на чичо Ракъм!

Рабиа бе грабнала котката и вече се надбягваше с Осман по стълбите.

 

 

— Рабиа, не е зле понякога хората, които се обичат, да се поскарват. Това разпръсва напрежението. Но намръщените лица ме довеждат до отчаяние, особено пък когато се измисля болест и се спи в друга стая.

— Но аз не излъгах. Честна дума, наистина ми се виеше свят и ми беше лошо. Имах нужда да бъда сама, наистина имах нужда. Как да ти обясня…

— Да извикаме лекар…

— Аллах, аллах, аз през живота си не съм преглеждана от лекар. Оня ден вятърът беше много лош, сух, горещ…

Осман се наведе към ухото на жена си:

— Да не би…

Страните на Рабиа поруменяха като рози:

— Не, не — отговори тя, но всъщност преди него бе започнала да се съмнява.

— Днес е хубав ден, свят ден, скъпа. Да те заведа ли на Бейоглу? Тази сутрин нямам никаква работа.

— Не мога. Да отидем да видим къщата на дядо ми. Осем години не съм стъпвала там. Другата седмица ще влезнат наематели.

— Чудесно!

Рабиа скочи от леглото, дръпна завивките на Осман:

— Хайде, ставай! Мързел такъв, по-мързелив и от Тефик!

След един час те вече завиваха ъгъла на Синекли бакал. Денят беше слънчев. На фона на синьото небе се открояваха червените керемидени покриви и белият купол на ъгъла. Рабиа, бе радостна от помирението с Осман, но изпитваше и любопитство пред предстоящото посещение на родния си дом.

Портата отключиха с ръждясалия от годините огромен стар ключ. Теловете за пране си стояха все така опънати в празния двор. Осман погледна сложените тук-таме глинени паници за вода на птичките и си спомни за последния ден на имама. Из двора все още подскачаха няколко врабчета и гълъби.

Рабиа въведе Осман първо в кухнята. Нямаше ги по рафтовете излъсканите като огледала медни съдове. Но дъската за кълцане на месо си беше на мястото. Рабиа познаваше всяка рязка и чертичка по нея. Тя обясни на Осман как Емине кълцаше месото. Във всяка нейна работа имаше толкова ярост, огън и забързаност. Тялото й се изопваше, очите й се въртяха наляво и надясно, докато удряше с брадвата, и непрекъснато мърмореше нещо. Това мърморене идваше сякаш някъде из дън земя и много плашеше Рабиа. Осман се засмя.

— Изглежда, темпото на тъща ми е било все фуриозо. Но внимавай, когато се караш, и ти си същата.

Рабиа вече не го слушаше. Грабна го за ръката и го поведе към кладенчето под свода на тъмното, оплетено в паяжини огнище.

— В това кладенче има самодиви.

Тя взе опряната до мраморното устие кофа и я спусна в кладенчето. Наведе се и се заслуша в шума, който тя издаде при допирането о дъното.

— Ако извадиш четиридесет кофи вода след полунощ, на четиридесетата ще излезе една самодива и ще ти даде съкровище.

— Аз ще използувам тези звуци в своята нова опера.

— Коя опера, Осман?

— Не ти ли казах? Сега пиша една музикална драма. Ще я нарека „Кладенчето на самодивите“.

— Ако ме сложиш и мен вътре, вече никога няма да те погледна, Осман!

— Не в драмата, а на европейска сцена бих искал да те видя, скъпа!

— Я ме остави на мира! И Европа, и сцените й да вървят по дяволите!

Тръгнаха към първия етаж. Стъпалата скърцаха. През голите прозорци влизаше слънцето и огряваше всяко кътче на къщата. Осман си представяше Рабиа в дните, когато бе живяла тук, нейното ежедневие. Сякаш бяха на гости на детството й.

В стаята, в която бе живяла с майка си, намериха една строшена детска люлка. Беше много стара и за това не бяха успели да я продадат при търга. Рабиа спря, погледа я. Не можеше да си представи как Емине я бе люляла и пяла приспивни песни. Пръстите й несъзнателно се докоснаха до люлката и я залюляха.

— Нани, нани, нани, нааа…

Тя запя с нейните полу и четвърт тонове. При тази неподражаема, нежна приспивна песен творецът в Осман се развълнува и той свали феса си. А още неоформеният нов живот в утробата на Рабиа за пръв път бавно се раздвижи. Толкова полекичка, че едва-едва можеше да се почувствува. Сърцето на Рабиа замря. Тя разбра, че е бременна.

— Отсега нататък трябва да си спомняш само с добро за майка си, Рабиа — каза й Осман на излизане от стаята.

— Отсега нататък ще бъде така.

— Къде я видя за последен път?

— В ковчега й. Беше покрита с шал и бродиран креп. Носеха я старци с огромни чалми.

Коленете на Рабиа трепереха. Също като коленете на старците, които носеха на раменете си ковчега на Емине. Но сега тя не ги имитираше. Беше наистина. До третия етаж Осман я занесе почти на ръце.

Стаята на имама пък им навя друг спомен. Тук на малката подставка Рабиа бе учила наизуст корана. Вълнението й от преди малко бе отминало, беше поуспокоена. Мисълта й бе заета с имама. Смръщила вежди тя се опита да имитира баса на дядо си, повтаряше едни от най-любимите му стихове за ада.

Не, и това не бе шега. Без да съзнава, тя отново бе влязла в един от старите калъпи, придали първоначалните форми на живота й. Денем и нощем бе слушала този глас и страхотните описания на ада. Днес тя знаеше значението на всяка дума от арабските стихове, които тогава не разбираше.

— „Денят, в който небесата ще се превърнат в разтопена мед… Планините ще заприличат на разчепкан памук… Огънят ще гори с буйни пламъци… и денят, в който ще изскочат от гробовете си…“

— Какво значат тези неща, които произнасяш с такъв гръмлив глас, мила?

— Мълчи! Денят на второто пришествие!

Сега тя обикаляше нагоре-надолу из стаята. С гласа на имама и неговите маниери обясняваше задгробния живот. Осман вече не я питаше за значението на арабските стихове. Той бе увлечен от ритъма на гласа й. Вълнението, звуковете биеха като вечен пулс. Животът трябва да се изразява в такъв ритъм, такава отмереност. Един вечен пулс, биещ с безбройните си превъплъщения!

Рабиа млъкна.

— И имамът, и Емине се превърнаха в пръст, сякаш никога не са живели! — каза тя тържествуващо и това малко пообърка Осман. Отдаде го до известна степен на нейното безсърдечие. А за нея съвсем не беше така. Тя имаше чувството, че изведнъж, се е спасила от страшните видения на имама и Емине, които смущаваха сънищата й. Всеки човек представляваше отражение, сянка, паднала за миг върху лицето на земята и отминала. А тя, Рабиа, живееше. Чувствуваше се като частица от безкрайния живот, протегната едва ли не към вечността. Времето непрекъснато менеше формите си, годините отминаваха като бурен поток, а във всяка нова форма имаше и частица от Рабиа. В утробата й се раздвижи още един нов живот. Той бе нейната следваща форма. От него щеше да се появи нова Рабиа. Безкрайно много, свързани една с друга, протегнати към бъдещето Рабии. Ето такова чувство за вечност й вдъхваше пулсиращият в утробата й живот. И в тази вечност те бяха заедно с Осман. Ето го единствения, постоянен сън на нейния живот. Всичко останало бе преходно, мигновено въображение.

Осман отвори прозореца, малкото врабче под решетката влезе, премина от вътрешната страна. Единственото живо същество, което имамът бе обичал на този свят.

— Рабиа, трябва да предупредим наемателите. Нека наглеждат тези малки приятелчета на дядо ти.

— Ние ще се грижим за тях, Осман.

— Как ще стане това, дете?

— Аз искам да се преместим в тази къща.

— Защо? Ти си привързана към другата. Аз също. Бъди сигурна, че вече не искам да живея в голям дом.

— Така е, но аз искам да родя детето си в родната си къща.