Фред Хойл
Черният облак (3)

Първа глава
Въвеждащи събития

Беше осем часът по Гринуичкия меридиан. В Англия току-що изгряваше зимното слънце на 7 януари 1964 година. Надлъж и шир по цялата страна хората зъзнеха в зле отоплените си домове, четяха вестници, закусваха и се оплакваха от времето, което, честно казано, напоследък бе станало отвратително.

На юг Гринуичкият меридиан прекосява Западна Франция, заснежените Пиренеи и най-източните райони на Испания. После пресича западните райони на Балеарските острови, където разумните хора от север прекарват зимния си отдих, а на плажа в Менорка човек можеше да види весела компания да се връща от ранното си утринно къпане. И тъй чак до Северна Африка и Сахара.

Въпросният меридиан се отправя после към екватора през Френски Судан, Ашанти и Златния бряг, където по протежението на река Волта се издигат все нови и нови заводи за алуминий. Оттам навлиза в необятната океанска шир, та чак до Антарктида, край чиито брегове кръстосват експедициите на поне десетина държави.

На изток от тази линия до Нова Зеландия Земята бе извърната към Слънцето. В Австралия се свечеряваше. По игрищата за крикет в Сидней вече се стелеха дълги сенки. Денят си отиваше заедно с последните удари на топката в срещата между отборите на Ню Саут Уелс и Куинсланд. На Ява рибарите се готвеха за очакващия ги нощен труд.

Над по-голямата част от безбрежното пространство на Тихия океан, над Америка и Атлантика бе нощ. В Ню Йорк бе три часът след полунощ. Градът грееше с ослепителни светлини, а движението по улиците далеч не бе намаляло въпреки току-що падналия сняг и мразовития северозападен вятър. В този момент Лос Анжелос бе най-оживеното кътче на земята. Там бе още рано — едва бе ударило полунощ, — булевардите гъмжаха от народ, по магистралите профучаваха коли, ресторантите бяха все тъй претъпкани.

На сто и двайсет мили южно от града астрономите от Маунт Паломар вече бяха поели нощната си смяна. Но макар времето да беше ясно и навред по хоризонта до зенита да блещукаха звезди, от гледна точка на професионалния астроном условията бяха неблагоприятни — духаше силен вятър и нямаше добра видимост. Ето защо астрономите не без охота напуснаха инструментите, за да се съберат на среднощна закуска. Рано вечерта, когато за всички вече бе ясно, че тази нощ работата няма да върви, те се бяха уговорили да се срещнат в купола на 48-инчовия Шмит^[1].

Пол Роджърс измина четиристотинте ярда от 200-инчовия телескоп до Шмита и завари наведения вече над чиния със супа Бърт Емерсън. Нощните му асистенти Анди и Джим се суетяха около готварската печка.

— Прощавай, че не те изчаках — каза Емерсън, — но по всичко личи, че тази нощ съвсем ще я отпишем.

Емерсън се занимаваше със специални наблюдения на небесния свод, а за тях му бяха необходими идеални условия.

— Късметлия си ти, Бърт. И тази нощ няма да се застоиш дълго.

— Ще почакам още час-два и ако времето не се оправи, ще си легна.

— Има супа, хляб и мармелад, сардини и кафе — съобщи Анди. — Какво желаете?

— Супа и чаша кафе. Благодаря! — отвърна Роджърс.

— Какво смяташ да наблюдаваш с 200-инчовия? Ще работиш ли с люлеещата се камера?

— Да, и тази нощ смятам да свърша. Искам да подготвя още няколко схеми.

Разговорът бе прекъснат от Кнут Йенсен, който идваше от по-далечния 18-инчов Шмит.

Емерсън го поздрави:

— Здравей, Кнут, има супа, хляб с мармелад, сардини и кафето на Анди.

— Мисля, че ще започна от супата. И сардини, моля.

Младият норвежец обичаше да се шегува и като взе чиния с доматено пюре, изсипа вътре пет-шест сардини. Астрономите го наблюдаваха удивени.

— Боже, момчето трябва да се е побъркало от глад.

Кнут ги погледна привидно изненадан:

— Изглежда, не сте яли сардини със супа. Какво ли разбирате и вие от сардини тогава? Опитайте, ще ви хареса.

И като се увери, че е постигнал желания ефект, добави:

— Тъкмо преди да вляза, ми се стори, че замириса на скункс^[2].

— Сигурно върви добре с буламача, дето го ядеш, а, Кнут? — обади се Роджърс.

Когато смехът утихна, Джим попита:

— Нали чухте за онзи скункс преди две седмици? Пусна си миризмата точно пред вентилатора край 200-инчовия. И преди някой да успее да спре помпата, вече вонеше навсякъде. Ама беше стопроцентова смрад. В купола в този момент имаше поне двеста посетители.

— Добре, че не взимаме пари за вход — закиска се Емерсън, — имаше да връщаме.

— Затова пък посетителите са ги дали на химическото чистене — отбеляза Роджърс.

На връщане към 18-инчовия Шмит Йенсен се спря и се заслуша във вятъра, който люлееше дърветата по северния склон на планината. Тихият му шепот му напомняше за родните планини. Обзе го неудържима носталгия, желание да бъде отново при семейството си, при Грета. Двадесет и четири годишен, той бе пристигнал на специализация в Съединените щати за две години. Продължи по коридора, опитвайки се да се отърси от смешното и необичайно за него състояние. Разумно погледнато, нямаше никаква причина да се чувствува потиснат. Тук всички се държаха много добре с него и работата му бе съвсем подходяща за току-що дипломирал се студент.

Астрономията е благодарно занимание за начинаещите. Има много работа, и то работа, с която могат да се постигнат значителни резултати, без да се изисква голям опит. Задачата на Йенсен бе точно такава. Той търсеше свръхнови — звезди, избухващи с неудържима сила. Имаше основание да се надява, че ще открие една-две през следващата година. Тъй като никой не можеше да предскаже къде ще се появи взривът, нито пък в коя част на небето се намира избухващата звезда, оставаше му единствено възможността да снима всяка нощ в продължение на много месеци цялото небе. Все някой ден щеше да му излезе късметът. Е, вярно, че ако открие свръхнова, разположена не много далеч в глъбините на пространството, по-опитни хора щяха да поемат работата му. Вместо 18-инчовия Шмит 200-инчовият с цялата си мощност щеше да бъде насочен към разкриване на всичките видими тайни на тези необикновени звезди. Но при всички случаи славата на първооткривател щеше да бъде негова. А и опитът, който придобиваше в най-голямата обсерватория на света, щеше да му помогне много, когато се завърне у дома — имаше изгледи да си намери добра работа. После щеше да се ожени за Грета. И защо се разстрои толкова? Ама че глупак, да позволи на един нищо и никакъв планински вятър да го извади от равновесие.

Междувременно бе стигнал до помещението, където се намираше малкият Шмит. Щом влезе вътре, Кнут най-напред провери в бележника си кой сектор от небето му предстои да снима и насочи телескопа в нужната посока — южно от съзвездието Орион. Средата на зимата бе единственото време от годината, когато имаше видимост към този участък от небето. Следващата стъпка бе да започне експонирането. А после не му оставаше нищо друго, освен да чака сигналния звънец, който известяваше края на експонирането. Нямаше друга работа и той седеше в тъмното, оставяйки мислите си да блуждаят накъдето си поискат.

Експониране след експониране, работата на Йенсен продължи до зори. Но това не беше всичко. Предстоеше му да прояви плаките, насъбрали се през нощта. А за това се изискваше голямо внимание. И най-малкият пропуск при проявяването пращаше труда му по дяволите. Така че и дума не можеше да става за подобно нещо.

Обикновено той отлагаше тази изискваща най-голяма прецизност част от работата си за по-късно. Отиваше да поспи в спалното отделение пет-шест часа, закусваше към обяд и едва тогава се залавяше с проявяването. Но сега бе дошъл краят на „дежурството“ му. През следващите две седмици луната щеше да изгрява всяка нощ и наблюденията се прекратяваха, защото на нощното небе свръхнови можеха да се открият само през онази половина от месеца, когато не се появяваше луна — силното й сияние осветяваше чувствителните плаки, с които работеше, и снимките излизаха безнадеждно мътни.

Ето защо искаше още същия ден да се върне в управлението на обсерваторията, в Пасадена, на сто двадесет и пет мили оттук. Рейсът за Пасадена тръгваше в единадесет и половина и дотогава трябваше да е проявил всичко. Йенсен реши, че е по-добре да свърши всичко още сега. Щяха да му останат четири часа за сън, за закуска и приготовления за обратния път към града.

Всичко стана, както го беше намислил, но в резултат този ден с рейса на обсерваторията на север замина един капнал от умора младеж. Към Пасадена пътуваха само трима — шофьорът, Роджърс и Йенсен. На Емерсън му оставаха още две нощи до края на дежурството. В брулената от ветрове и потънала в сняг Норвегия приятелите на Йенсен биха се стъписали от изненада, ако го видеха как дреме в колата, която миля след миля се носеше по пътя, ограден от портокалови горички.

 

 

На следващата сутрин Йенсен спа до късно. В обсерваторията пристигна чак към единайсет. Предстоеше му поне едноседмичен труд в преглеждане на плаките от миналите четиринадесет дена. Работата му се състоеше в сравняване на последните наблюдения с плаките от предишните месеци. И всичко това за всяко късче от небесния свод.

И тъй късно сутринта на 8 януари 1964 година Йенсен се намираше в подземието на управлението и монтираше апарата, известен под названието „мигача“. Както подсказва и самото му име, „мигачът“ беше приспособление, даващо възможност да погледнеш една плака, после друга, после отново първата, и то в много бърза последователност. По този начин всяка звезда, променила се съществено в периода между снимането на двете плаки, се открояваше като трептяща или „мигаща“ точка светлина, докато огромното мнозинство звезди оставаха почти непроменени. Ето как сравнително лесно можеше да се отличи една-единствена променена звезда сред повече от десет хиляди други. Така се пестеше огромен труд, защото не се налагаше да се проверява всяка звезда поотделно.

Но плаките, предназначени за работа с „мигача“, трябваше да се изготвят изключително внимателно. Необходимо бе не само да се правят с един и същ апарат, но и при възможно най-сходни атмосферни условия. Следователно налагаше се да се експонират еднакво дълго и да се проявяват по един и същи начин, доколкото наблюдаващият астроном можеше да постигне всичко това. Ето защо Йенсен бе тъй старателен при експонирането и проявяването.

В момента обаче друго нещо тревожеше Йенсен — промени се забелязваха не само при избухващите звезди. Макар по-голямата част от звездите да не се променят, срещат се няколко типа пулсиращи звезди, които „мигат“ по много сходен начин. Обикновените пулсари трябваше да се проверят отделно и да се отстранят от изследванията. Йенсен бе пресметнал, че вероятно ще му се наложи да провери и отстрани поне десет хиляди обикновени пулсари, преди да открие свръхнова. В повечето случаи той отхвърляше „мигащите“ още след първия кратък оглед, но понякога попадаше на твърде съмнителни случаи. Тогава се налагаше да се рови из звездните каталози, а това означаваше да снеме точните координати на въпросната звезда. И изобщо прехвърлянето на огромния куп плаки бе свързано с немалко труд — при това доста отегчителен.

На 14 януари купът плаки почти се бе стопил. Вечерта Йенсен реши да се върне в обсерваторията. Следобеда прекара в Калифорнийския технологически институт, където се състоя интересен семинар по въпроса за спиралните ръкави на галактиките. След семинара започна разгорещена дискусия, а през цялото време, докато вечеряха, и по пътя обратно до обсерваторията Йенсен продължи да обсъжда въпроса с приятелите си. Възнамеряваше да прегледа единствената останала партида плаки, онези, които бе направил през нощта на 7 януари.

Прегледа първата част и тя здравата го изпоти. Както винаги обаче всичките „съмнителни“ звезди се оказаха най-обикновени пулсари. Веднъж да свърши с тая работа! „В планината пред телескопа е далеч по-добре, отколкото да си вадиш очите над този проклет апарат“, мислеше си той, наведен над окуляра. Натисна копчето и пред погледа му се появиха следващите две плаки. Миг по-късно Йенсен трескаво ровеше из плаките и припряно сваляше калъфите им. Вдигаше ги към светлината, дълго се взираше в тях и отново ги връщаше на „мигача“. В обсипана със звезди област се виждаше голямо тъмно петно с форма на почти правилен кръг. Но онова, което го порази най-силно, бяха звездите около петното. Всички те до една трептяха и мигаха, всички. Защо? Как? Каква можеше да е причината? Никакъв задоволителен отговор не му идваше наум — досега нито бе виждал, нито бе чувал за подобно нещо.

Йенсен се почувствува неспособен да продължи работата си. Необикновеното откритие го бе развълнувало прекалено силно. Изпитваше огромна нужда да го сподели с някого. Най-подходящ в случая, разбира се, беше доктор Марлоу, един от ръководителите на обсерваторията. Повечето астрономи стават специалисти в една или друга тясна област. Марлоу също имаше предпочитания към някои, но бе въоръжен преди всичко с огромни познания по обща астрономия. Може би затова, за разлика от другите, почти не допускаше грешки. Марлоу можеше да говори за астрономия по всяко време на деня и нощта и би разговарял с еднакъв ентусиазъм както с новак, едва навлязъл в професията, така и с учен от неговия ранг. Съвсем естествено бе Йенсен да пожелае да сподели именно с него.

Той прибра внимателно в една кутия двете необикновени плаки, изключи електрическите прибори и осветлението в подземието и се отправи към информационното табло пред библиотеката. Следващата му стъпка бе да погледне в справочния списък и за своя радост откри, че Марлоу не е заминал нито за Маунт Паломар, нито за Маунт Уилсън. Но затова пък твърде вероятно бе да е излязъл някъде вечерта. Йенсен явно имаше късмет, защото от разговора по телефона веднага стана ясно, че Марлоу си е у дома. Когато му обясни, че иска да поговори с него за нещо необикновено, Марлоу отвърна:

— Пристигай веднага, Кнут, чакам те. Не, не се безпокой. Нямам спешна работа.

За силното вълнение на Йенсен човек можеше да се досети по това, че той позвъни за такси, което да го отведе до дома на Марлоу. Студентите с годишен доход две хиляди долара обикновено не пътуват с такси, а за Йенсен това бе още по-невъзможно — налагаше му се да пести, защото искаше, преди да се върне в Норвегия, да обиколи някои от обсерваториите на Съединените щати, а имаше да се купуват и подаръци. Но в този момент изобщо не му беше до парите. Таксито се носеше към Алтадена, а седналият в него млад астроном стискаше кутията с плаките и се чудеше дали пък не е направил някоя глупава грешка и сега само щеше да се изложи.

Марлоу го очакваше.

— Влизай бързо — каза той. — Ще пийнеш ли нещо? В Норвегия си пийвате, нали?

Кнут се засмя.

— Но не и колкото у вас, доктор Марлоу.

Марлоу му посочи едно кресло до камината (мечта за всички, които живеят в къщи с централно отопление), премести огромната котка, разположила се на другия стол, и сам се настани в него.

— Радвам се, че се обади, Кнут. Жена ми излезе и аз тъкмо се чудех какво да правя.

И типично в негов стил се насочи право към целта — стандартните любезности и изящните маниери му бяха чужди.

— Е, какво криеш там? — каза той, като кимна с глава към жълтата кутия на Йенсен.

С малко смутен вид Кнут измъкна първата плака, направена на 9 декември 1963 година, и му я подаде, без да продума. Не мина много и той можа да се наслади на постигнатия ефект.

— Боже мой! — възкликна Марлоу. — Предполагам, че е снимана с 18-инчовия. Да, отбелязал си го отстрани на плаката.

— Забелязвате ли нещо особено?

— Не, за сега не виждам нищо — Марлоу извади от джоба си лупа и внимателно огледа плаката. — Съвсем добра е. Няма дефекти.

— Кажете, защо толкова се учудихте, доктор Марлоу?

— Не е ли това, което искаше да ми покажеш?

— И да, и не. Учудваща е разликата между тази и другата плака, която направих месец по-късно.

— Но тази сама за себе си е достатъчно необикновена — рече Марлоу. — И си я държал в чекмеджето си цял месец! Жалко, че не си ми я показал още тогава. Но пък откъде да се сетиш?

— Не виждам защо толкова ви учудва тази плака.

— Ами погледни кръглото тъмно петно. Явно това е някакъв тъмен облак, който закрива светлината на звездите зад него. Подобни глобуларни тела се срещат в Млечния път, но обикновено са съвсем дребни. А погледни този. Боже мой, такъв огромен, сигурно има поне два и половина градуса в диаметър.

— Но, доктор Марлоу, има много по-големи облаци от този, особено в района на съзвездието Стрелец.

— Ако се вгледаш внимателно в онова, което ти прилича на голям облак, ще видиш, че то се състои от множество по-дребни облачета. А това нещо тук, от другата страна, изглежда, е цяло сферично тяло. Учудва ме само как съм пропуснал да забележа такова голямо петно.

Марлоу отново провери маркировката на плаката.

— Всъщност това е на юг, а ние не се занимаваме много със зимното небе. Но все пак как съм могъл да пропусна, след като вече работих по трапеца на Орион. Беше едва преди три-четири години и не може да не си спомням такова нещо.

Йенсен бе поразен — Марлоу не можеше да идентифицира облака, защото вече нямаше никакво съмнение какво бе това петно. Марлоу познаваше добре небето и всички необикновени явления по него не по-зле от улиците и булевардите на Пасадена.

Той отиде до шкафа, за да напълни отново чашите. Когато се върна на мястото си, Йенсен се обади:

— Всъщност мен ме учуди втората плака.

Марлоу я гледа не повече от десет секунди и отново взе първата. Набитото му око нямаше нужда от „мигач“, за да види, че на първата плака облакът бе заобиколен с пръстен от звезди, които липсваха напълно или почти липсваха на другата. Той замислено местеше поглед по плаките.

— Някакви проблеми с тези снимки?

— Не, никакви.

— Наистина изглеждат добре направени, но човек никога не може да е напълно сигурен.

Марлоу неочаквано скочи на крака. Винаги, когато беше развълнуван или обезпокоен, пускаше огромни кълба дим от ароматизирания си с анасон тютюн, някаква южноафриканска марка. Йенсен се чудеше как от лулата му вече не изригват и пламъци.

— Смахната работа. Най-добре ще е да се направи още една снимка, и то веднага. Кой ли е горе в купола тази вечер?

— Имате предвид Маунт Уилсън или Паломар?

— Маунт Уилсън. Паломар е много далеч.

— Ами, доколкото си спомням, на 100-инчовия работи един от гостуващите астрономи. Мисля, че Харви Смит е на 60-инчовия.

— Знаеш ли, май ще е най-добре аз сам да се кача горе. Харви сигурно няма да има нищо против да ми отпусне няколко минутки. Няма да успея да хвана цялата мъглявина, то е ясно, но все ще видя някой от звездните участъци по края. Знаеш ли точните координати?

— Не, обадих се веднага, след като видях плаките на „мигача“. Нямах време да ги измеря.

— Нищо, няма значение, можем да ги изчислим по пътя. Но съвсем безсмислено е да те държим буден, Кнут. Мога да те оставя в квартирата ти. А на Мери ще напиша бележка, че ще се прибера утре по някое време.

Когато Марлоу го остави в квартирата му, Йенсен бе силно възбуден. Преди да си легне, написа няколко писма, едно до родителите си, за да им разкаже накратко за необикновеното си откритие, и друго до Грета, за да й съобщи, че е попаднал на нещо твърде сериозно.

Марлоу се отби първо в управлението на обсерваторията. Най-напред позвъни до Маунт Уилсън, за да говори с Харви Смит. Като чу мекия южняшки акцент на Смит, рече:

— Обажда се Джеф Марлоу. Слушай, Харви, появи се нещо много странно, толкова странно, че се чудя дали не би могъл да ми отстъпиш 60-инчовия за тази нощ. Какво ли? А, самият аз все още не знам какво е. Точно това искам да разбера. Свързано е с работата на младия Йенсен. Ела утре тук към десет часа и тогава може би ще мога да ти кажа нещо повече. Хващам се на бас на бутилка уиски, че няма да ти е безинтересно. Така добре ли е? Чудесно! Кажи на нощния пазач, че ще пристигна горе към един.

После Марлоу позвъни на Бил Гарнет в Калтек.

— Бил, обажда се Джеф Марлоу от управлението. Искам да ти съобщя, че утре сутринта в десет ще има важно заседание. Бих те помолил да дойдеш и да доведеш неколцина теоретици. Не е задължително да са астрономи. Само че доведи по-свежи хора… Не, сега не мога да ти обясня. Утре ще съм по-наясно. Отивам на 60-инчовия тази нощ. Но виж какво, ако утре по обед се окаже, че напразно си се разкарвал, ще имаш от мен каса скоч… Чудесно!

Докато слизаше бързешком към подземието, където същата вечер бе работил Йенсен, той си тананикаше въодушевен. За около три четвърти час сне координатите на Йенсеновите плаки. Успокоен най-сетне, че знае накъде да насочи телескопа, напусна обсерваторията, качи се в колата си и пое към Маунт Уилсън.

Доктор Херик, директорът на обсерваторията, пристигна в управлението към седем и половина на следващата сутрин и бе много удивен, че завари там Марлоу. Директорът имаше навик да идва на работа два часа преди останалите, „за да може да свърши нещо все пак“, както казваше той. Марлоу пък тъкмо обратното, рядко се появяваше преди десет и половина, че и по-късно. Днес Марлоу седеше зад бюрото си и старателно проучваше десетина струпани накуп позитиви. Удивлението на Херик не спадна, след като изслуша Марлоу. Двамата мъже водиха сериозен разговор в продължение на близо час и половина. Към девет отскочиха да закусят набързо и се върнаха тъкмо навреме, за да подготвят заседанието, което щеше да се проведе в десет в библиотеката.

 

 

Бил Барнет пристигна с още петима души и завари събралите се вече десетина членове от ръководството на обсерваторията, включително Йенсен, Роджърс, Емерсън и Харви Смит. Инсталираха черна дъска, екран и диаскоп. Единственият член от компанията на Барнет, който имаше нужда от представяне, беше Дейв Уайчарт. Марлоу беше чувал неведнъж за способностите на знаменития двадесет и седем годишен физик и си помисли, че Барнет действително се бе постарал да доведе по-свежи хора.

— Най-добре ще е — започна Марлоу — да ви представя нещата в хронологичен ред, като започна с плаките, които Кнут Йенсен донесе снощи у дома. След като ви ги покажа, ще разберете защо ви свикахме толкова спешно.

Застаналият до диаскопа Емерсън сложи първия диапозитив, снет от Марлоу от плаката на Йенсен, направена през нощта на 9 декември 1963 година.

— Центърът на тъмното кълбо — продължи Марлоу — е с 5 часа и 49 минути ректасцензия, деклинация^[3] минус 30 градуса и 16 минути, поне доколкото мога да преценя.

— Идеален пример за Бокова глобула — рече Барнет.

— Колко е голяма?

— Близо два и половина градуса в диаметър. Възгласи на удивление се разнесоха откъм групата на астрономите.

— Джеф, можеш да си задържиш бутилката уиски — заяви Харви Смит.

— И моята каса също — добави Бил Барнет сред общия смях.

— Мисля, че уискито ще ви потрябва, като видите следващата снимка. Бърт, покажи ги няколко пъти една след друга, за да можем да ги сравним по-добре — продължи Марлоу.

— Невероятно — избухна Роджърс, — сякаш облакът е заобиколен с пръстен трепкащи звезди. Възможно ли е?

— Не е възможно — отвърна Марлоу. — Това веднага забелязах и аз. Дори да допуснем неприемливата хипотеза, че около облака има ареола от променливи звезди, абсолютно невъзможно е всички те да трептят в една и съща фаза — на първия диапозитив те до една светят, а на втория са затъмнени.

— Не, това е абсурдно — обади се Барнет. — Ако приемем, че снимките не са дефектни, остава едно-единствено възможно обяснение. Облакът се движи към нас. На втория диапозитив той е по-близо до Земята и закрива по-голям брой от далечните звезди. Колко време е минало между снемането на двете плаки?

— Малко по-малко от месец.

— В такъв случай снимката трябва да е повредена.

— Точно така си мислех и аз снощи. Но тъй като плаките бяха с чудесно качество, единственото, което ми хрумна, беше да направя нови. Щом за по-малко от месец между първата и втората плака на Йенсен имаше такава промяна, то и след една седмица също щеше да настъпи лесно забележимо изменение — последната снимка на Йенсен е от 7 януари. Вчера беше 14 януари. Ето защо на бърза ръка се качих до Маунт Уилсън, изгоних Харви от 60-инчовия и цяла нощ снимах краищата на облака. Донесъл съм серия нови диапозитиви. Мащабът им, разбира се, се различава от плаките на Йенсен, но и така ще успеете да видите какво се получава. Покажи ги една след друга, Бърт, и след всяка една връщай плаката на Йенсен от 7 януари.

През следващия четвърт час астрономите внимателно сравняваха звездните участъци по краищата на облака. В залата цареше мъртва тишина. Пръв се обади Барнет:

— Предавам се. Но ако изобщо разбирам нещо, то посоката на движение на този облак е към нас.

Очевидно останалите бяха съгласни с него. Облакът засенчваше все повече звезди по пътя си към Слънчевата система.

— Две мнения по този въпрос няма — продължи Марлоу. — Когато тази сутрин обсъждахме въпроса с доктор Херик, той предложи да разгледаме снимка на същия този участък от небесния свод, направена преди двайсет години.

Херик извади снимката.

— Нямахме време да приготвим диапозитив — обясни той, — тъй че ще ви дам да я разгледате така. Черният облак се вижда, но е съвсем малък, не по-голям от най-дребна топчица. Отбелязал съм го със стрелка.

Херик подаде снимката на Емерсън. Той я разгледа и я предаде на Харви Смит с думите:

— За двайсет години е нараснал невероятно. Просто ме е страх да помисля какво може да стане в следващите двайсет. Изглежда, ще закрие цялото съзвездие Орион. Не след дълго астрономите няма да имат с какво да се занимават.

Едва сега Дейв Уайчарт се обади за пръв път.

— Бих искал да задам два въпроса. Първият се отнася до точното разположение на облака. Доколкото разбрах от казаното досега, той видимо нараства, защото се приближава към нас. Това е ясно. Но бих искал да разбера дали центърът му си остава в същото положение, или се премества по отношение на заобикалящите го звезди.

— Много уместен въпрос. През последните двайсет години центърът му почти не се е изместил спрямо околните звезди — отговори Херик.

— В такъв случай Облакът идва право към Слънчевата система.

Уайчарт бе свикнал с факта, че разсъждава по-бързо от повечето хора, ето защо, като видя, че заключението му не се прие веднага, се отправи към черната дъска.

— За по-ясно ще ви го нарисувам. Това е Земята. Да предположим най-напред, че Облакът се движи право към нас, ето така, от A към B. Тогава в точка B Облакът ще изглежда по-голям, но центърът му си остава на същото място. А това положение съответствува почти напълно на наблюдаваната от нас ситуация.

Всички се зашумяха одобрително и Уайчарт продължи:

— Сега да предположим, че Облакът се придвижва не само към нас, но и настрани, при това движението встрани става със скорост, равна на движението по посока на Земята. Тогава движението на Облака би изглеждало приблизително така. Нека разгледаме движението от A към B, наблюдават се две явления — Облакът ще изглежда по-голям в точка B, отколкото в точка A, също както в предния случай, но сега центърът му ще се измести встрани. И той ще прекоси ъгъла AEB, който е приблизително трийсет градуса.

— Не мисля, че центърът се е преместил на повече от четвърт градус — отбеляза Марлоу.

— В такъв случай излиза, че движението встрани представлява не повече от един процент от движението към нас. Изглежда, Облакът лети към Слънчевата система като куршум към мишена.

— Искаш да кажеш, Дейв, че няма никакви изгледи Облакът да мине покрай Слънчевата система, да пропусне мишената, тъй да се каже?

— Съдейки по споменатите вече факти, Облакът отива право към мишената, попадение в центъра. Припомнете си, че диаметърът му е вече два градуса и половина. За да мине покрай нас, страничната скорост би трябвало да е поне десет процента от радиалната. А това би означавало ъгловото преместване на центъра да е далеч по-голямо от действителното, което доктор Марлоу спомена. Другият ми въпрос е, защо Облакът не е бил забелязан по-рано, да кажем преди десет години?

— Естествено, това бе първото, за което си помислих и аз — отвърна Марлоу. — Бях толкова изненадан, че за малко да се усъмня в работата на Йенсен. Но после ми дойдоха наум много причини. Ако на небето се появи някоя ярка нова или избухне свръхнова, не само астрономите, но и най-обикновените хора ще я забележат. Но Облакът е тъмен, а не ярък и не е толкава лесно да се забележи — всяко тъмно петно на небето е добре замаскирано. Разбира се, ако закриеше някоя ярка звезда, това не би останало незабелязано. Изчезването на ярка звезда от небето не е тъй забележимо, както появата на нова ярка звезда, но все пак не би останало скрито за хилядите професионални астрономи и аматьори. В случая обаче всичките звезди около Облака се виждат само с телескоп и най-ярките са от осма величина. Това е първата неприятност. Освен това трябва да знаете, че за да разполагаме с по-добра видимост, ние се занимаваме предимно с обекти, разположени в близост до зенита, докато този Облак е твърде ниско на нашето небе. Обикновено подминаваме тази част от небето, освен в случаите, когато там се намира извънредно интересен обект, какъвто за нещастие също няма (като се изключи самият облак). Вярно е, че в южното полукълбо облакът се пада високо в небето, но обсерваториите в южното полукълбо с малките си телескопи едва се справят с немаловажните проблеми, свързани с Магелановите облаци и с ядрото на галактиката. Рано или късно облакът е щял да бъде забелязан. Случи се да е по-късно, но е можело да стане и по-рано. Това е, което мога да ви кажа.

— Късно е вече да се ядосваме — каза директорът. — Сега трябва да пресметнем скоростта, с която облакът се приближава. С Марлоу говорихме надълго и нашироко и сме на мнение, че не е невъзможно да се изчисли. Звездите по периферията на облака са частично затъмнени, както показват направените снощи от Марлоу снимки. В спектъра им би трябвало да се появят абсорбционни линии, причинени от Облака, а Доплеровият ефект ще ни покаже скоростта.

— Значи бихме могли да изчислим след колко време Облакът ще стигне до нас — присъедини се Барнет. — Но трябва да си призная, че цялата работа не ми харесва. Ако се съди по нарастването на ъгловия диаметър на Облака през последните двайсет години, излиза, че ще връхлети върху ни след не повече от петдесет-шейсет години. След колко време смятате, че ще се прояви Доплеровият ефект?

— Вероятно след около седмица. Работата не е сложна.

— Съжалявам, но не успях да разбера всичко — намеси се Уайчарт. — Не виждам защо ви е скоростта на Облака. Може направо да пресметнем след колко време Облакът ще стигне до нас. Ето, сега ще ви покажа. Струва ми се обаче, че отговорът ще се окаже много по-малко от петдесет години.

За втори път Уайчарт напусна мястото си, отиде до дъската и изтри предишните си чертежи.

— Бихте ли показали отново диапозитивите на Йенсен?

Емерсън пусна първия и после втория. Уайчарт попита:

— Можете ли да прецените колко по-голям е Облакът на втория диапозитив?

— Бих казал, че е с около пет процента по-голям. Може да е малко повече или по-малко, но е приблизително толкова — отвърна Марлоу.

— Добре — продължи Уайчарт, — най-напред да определим няколко символа.

След доста продължителни изчисления Уайчарт оповести:

— И тъй, виждате, че Черният облак ще бъде тук през август 1965 година, а може би и по-рано, ако се наложи да се променят някои от сегашните преценки.

После се отдръпна от дъската, за да провери решението си.

— Струва ми се правилно — съвсем ясно наистина — рече Марлоу, издухвайки огромни кълба дим.

А по-точно работата на Уайчарт, написана и обяснена на дъската, бе следната:

Нека означим с α началния ъглов диаметър на Облака, измерен в радиани,

с d — линейния диаметър на Облака,

с D — разстоянието на Облака до нас,

с V — скоростта, с която се приближава,

с T — времето, за което ще достигне Слънчевата система.

Да започнем с това, че очевидно имаме α=d/D.

Диференцирайки това равенство по времето t, получаваме

.

Но

.

Така че можем да запишем

.

Освен това имаме

.

Елиминирайки V, получаваме

.

Оказа се по-лесно, отколкото си мислех. Ето го и решението:

Остава да заменим производната dt/dα с отношението на крайните нараствания Δt/Δα.

Тук Δt=1 месец, което отговаря на периода между двете плаки на Йенсен; а според доктор Марлоу Δα е около пет процента от α, т.е.

.

Следователно T = 20Δt = 20 месеца.

— Да, просто необоримо — отвърна Уайчарт.

Когато Уайчарт привърши смайващите си изчисления, директорът сметна за необходимо да предупреди всички събрани да пазят тайна. Прави или не, от приказки извън обсерваторията, дори и у дома, нищо добро не би излязло. Веднъж ако пламнеше искрата, цялата история щеше да плъзне като неудържим пожар и докато се обърнат, щеше да попадне във вестниците. А директорът не бе имал повод да си състави добро мнение за вестникарите, особено пък за акуратността им по отношение на науката.

От обед до два през нощта той седя в кабинета си, неспособен да се справи с най-сложната ситуация, с която някога се бе сблъсквал. За неговия характер бе съвсем несвойствено да вземе някакво окончателно решение или да предприеме нещо въз основа на чуждо решение, преди да го провери и отхвърли поне няколко пъти. И все пак дали бе правилно да държи всичко в тайна цели две седмици, а може би и повече? Поне две-три седмици щяха да минат, преди да проучат проблема из основи. Редно ли беше да им даде толкова време? Сигурно вече за десети път проверяваше решението на Уайчарт. В него нямаше никаква грешка.

Накрая той позвъни на секретарката си.

— Бихте ли се обадили в Калифорнийския технологически институт да ми ангажират място за полета до Вашингтон в девет часа вечерта. После ме свържете с доктор Фъргюсън по телефона.

 

 

Джеймс Фъргюсън беше важна клечка в Националната фондация. Той контролираше цялата дейност на фондацията, отнасяща се до физиката, астрономията и математиката. Вчерашният разговор с Херик по телефона силно го бе озадачил. Не беше в стила на Херик да определя срещите си от ден за ден.

— Не разбирам какво може да е подгонило Херик — сподели той с жена си на закуска, — та ще се втурне презглава към Вашингтон. Беше много настойчив. Стори ми се силно обезпокоен и му казах, че ще го чакам на летището.

— Някоя и друга загадка от време на време поддържат тонуса — отвърна жена му. — Скоро ще разбереш.

По пътя от летището към града Херик едва успяваше да се придържа в рамките на обичайната учтивост. Чак когато се озоваха в кабинета на Фъргюсън, той пристъпи към целта на посещението.

— Предполагам, няма опасност да ни подслушват, нали?

— Мили боже, толкова ли е важно, човече? Почакай малко.

Фъргюсън вдигна слушалката.

— Ейми, бъди така добра, погрижи се никой да не ме безпокои… не, не, никакви телефонни разговори… да, за около час, може би два, не зная.

Херик спокойно и последователно му изложи цялата ситуация. Фъргюсън дълго се взира във фотографията. После Херик каза:

— Виждаш ли сега кое е неприятното? Ако разгласим всичко и се окаже, че сме сбъркали, ще се изложим много. А ако загубим цял месец да проверяваме до най-малките подробности и се окаже, че сме били прави, тогава ще ни обвинят в излишно отлагане и бавене.

— Да, добре се наредихме, също като дърта квачка на развалено яйце.

— Ти, Джеймс, си човек с голям опит в отношенията си с хората. Затова си помислих, че би било добре да се обърна към теб за съвет.

— Как би трябвало да постъпя според теб?

Фъргюсън помълча известно време. После каза:

— Доколкото разбрах, това нещо може да се окаже твърде сериозно. А аз не по-малко от теб избягвам да вземам сериозни решения, Дик, и никога не решавам прибързано. Предлагам да направим така. Върни се в хотела си и се наспи добре следобеда — не вярвам снощи да си спал кой знае колко. После ще се срещнем отново за една ранна вечеря, а дотогава аз ще успея да измисля нещо. Ще се постарая да стигна до някакво заключение.

Фъргюсън удържа думата си. Бяха се настанили вече за вечеря в избран от него ресторант, когато той започна:

— Мисля, че успях да сложа всяко нещо на мястото му. Струва ми се, че няма смисъл да се губи още цял месец в проверки. Нещата са убедителни и така, а никога не можеш да бъдеш напълно сигурен — най-много да превърнете сигурността си от деветдесет и девет в деветдесет и девет и девет десети процента. А не си заслужава да се губи време за такова нещо. От друга страна, ти не си готов да отидеш още сега в Белия дом. Според думите ти излиза, че ти и твоите сътрудници сте се занимавали с проблема по-малко и от един ден. Сигурно има още доста неща, за които си заслужава да се помисли. А по-точно, след колко време Облакът ще стигне до тук? Какво ще бъде въздействието му, когато е вече тук? Ето такива неща.

Съветвам те да се върнеш обратно в Пасадена, да събереш хората си и за една седмица да напишете доклад върху цялостното положение, така както вие го виждате. Накарай всички да се подпишат отдолу, за да не вземат да се усъмнят, че това е работа на някой смахнат директор. И тогава ела пак във Вашингтон. Междувременно аз ще задвижа нещата оттук. В случай като този не бива да се действува отдолу, подшушвайки това-онова на някой от конгресмените. Най-добре е да отида направо при президента. Ще се опитам да ти разчистя пътя за там.