Фред Хойл
Черният облак (10)

Осма глава
Промяна към по-добро

Макар в момента никой да не го осъзна, посещението на министър-председателя съвпадна с един от най-тежките моменти от историята с Черния облак. Първи получиха доказателства за това радиоастрономите, които дори за миг не преустановяваха наблюденията си върху Облака въпреки страхотния студ, при който трябваше да работят. На 6 октомври Джон Марлборо свика съвещание. Слухът, че нещо важно ще бъде съобщено, вече бе обиколил обитателите на убежището и на съвещанието дойдоха почти всички.

Марлборо разказа, че наблюденията от последните десет дена показват, че количеството на газовете между Земята и Слънцето намалява. Според него, ако процесът продължава по този начин (всеки три дена плътността намалява наполовина от предходните три) за две седмици Слънцето ще се открие напълно.

Попитаха го дали Облакът ще се отдръпне изцяло от Слънцето. Данни за това той нямал. Наблюденията показвали, че материята на Облака между Слънцето и Земята се разрежда, което ще доведе до достъп на слънчева светлина до нашата планета, без това да е задължително за останалите посоки.

— Предположението, че Облакът се отдръпва именно така, че да не пречи на идващата към Земята слънчева радиация, не е ли прекалено смело? — запита Уайчарт.

— Звучи необяснимо наистина — отвърна Марлборо, — но аз ви съобщавам само фактите. Не ги тълкувам.

— Ще ми позволите ли да запитам на по-прост език, възможно ли е от току-що казаното да се направи изводът, че след две седмици ще настъпи край на кризата? — запита министър-председателят.

— Ако процесът на отдръпване продължи — да — отвърна Марлборо.

— В такъв случай трябва да продължаваме наблюденията и да направим съответните изводи.

— Сериозно заключение! — процеди през зъби Кингсли.

Трябва да признаем, че в историята на науката рядко са правени изследвания с такава сериозност, с каквато радиоастрономите извършваха наблюденията през следващите няколко дни. Кривата, върху която нанасяха своите резултати, се превърна в крива на живота и смъртта. Ако тя продължеше пътя си надолу, това значеше живот, а отклоняването й нагоре — смърт.

През няколко часа нанасяха на нея нови точки. Всеки, който разбираше смисъла на това, се отбиваше винаги, когато можеше, независимо кой час на денонощието беше, за да види има ли промяна в положението. В продължение на четири дни и нощи линията неизменно сочеше надолу, но на петия ден тръгна по хоризонтала, а на шестия се забелязаха признаци на покачване. Хората малко говореха помежду си и само от време на време си разменяха по някоя сдържана реплика. Напрежението беше неописуемо. Едва на седмия ден спадането започна отново, а на осмия кривата се устреми отново към основата на диаграмата. Страхотното напрежение отстъпи място на бурна радост.

Кривата продължаваше своя път надолу, което значеше, че количеството газове между Земята и Слънцето все повече и повече намалява. На 19 октомври на дневното небе се появи светло жълто петно. То все още бе твърде слабо, но се местеше по небесния свод. Нямаше съмнение, че това беше Слънцето, появило се за първи път от началото на август, но все още забулено в газове и прах. Слой, който ставаше все по-тънък и по-тънък. На 24 октомври Слънцето засия с пълна сила над вкочанената от студ Земя.

Онези, които след мразовита нощ в пустинята са наблюдавали изгрев, вероятно имат бегла представа за радостта, която донесе на хората изгревът на 24 октомври. Може би няма да е зле да кажем няколко думи за религията. Докато Облакът приближаваше Земята, разцъфтяваха бурно всички видове религии. През пролетта около членовете на сектата „Свидетели на Йехова“ се събираха всички слушатели в Хайд Парк. Енорийските свещеници на англиканската църква с учудване отбелязаха, че с всеки изминат ден все повече хора се тълпят в храмовете. На 24 октомври нещата коренно се промениха. Мъже и жени от всички религии — християни, мохамедани, будисти, хиндуси, евреи, бяха дълбоко завладени от слънцепоклонничеството на своите прадеди. Преклонението пред Слънцето обаче не можа да се превърне в истинска религия, защото нямаше кой да го оглави и направлява, но следи от древната религия се бяха пробудили в сърцата на земните жители и вече нищо не можеше да заглуши техния глас.

Топенето на леда започна първо в района на тропиците. Постепенно и реките се освободиха от здравата му прегръдка. Много области отново бяха залети от водната стихия, но сега силата й бе несравнимо по-слаба от тази преди три месеца. В Северна Америка и Европа настъпваше зимата и това до голяма степен ограничи топенето на снеговете.

Колкото и да пострадаха градските жители на напредналите индустриални държави, населението на по-изостаналите, което не можеше да разчита нито на развита промишленост, нито на запаси от гориво, понесе много повече щети. И какво ли щеше да се случи с промишлеността на цялото земно кълбо, която бе почти на границата на гибелта, ако студовете бяха продължили още известно време.

Измежду народите със слабо развита индустрия най-силно пострадаха тези, които живееха в района на тропиците, а най-лесно се отърваха ескимосите. В много области на тропическите и субтропическите пояси загина почти всеки втори човек. А сред ескимосите смъртността прехвърли съвсем слабо границата на нормалното. Повишаването на температурите съвсем не се усети с цялата му сила в Далечния Север. Наложи се ескимосите да понесат известни неудобства, но нищо повече. Топенето на ледовете и снега попречи на свободното им придвижване от място на място и ограничи чувствително ловните райони. Жегата обаче не бе така непоносима, та да предизвика висока смъртност. Нито пък силният студ. Ескимосите се зариха по-дълбоко под снега и зачакаха. Това ги постави в далеч по-благоприятно положение от населението на Англия.

При завръщането си в Лондон министър-председателят не изпитваше такива враждебни чувства към групата учени, каквито го вълнуваха при пристигането му в Нортънстоу. Причината за това, от една страна, бе фактът, че преживя кризата при далеч по-благоприятни условия, отколкото можеше да му предложи Даунинг стрийт. Изпитал бе заедно с учените напрежението на страшните дни, изпълнени с тревога — нещо, което винаги създава здрава връзка между хората.

Преди да отпътува, го предупредиха, че опасността не е отминала напълно. По време на разговора, който проведоха в една от лабораториите, обзаведени в убежището, всички учени се съгласиха, че сега Облакът е приел формата на диск, силно наклонен към еклиптиката.

— И все пак има много неща в цялата тази работа, които не са ми твърде ясни — отбеляза Кингсли. — Какъв е според вас радиусът на диска?

— Около три четвърти от радиуса на земното кълбо, т.е. приблизително равен на този на Венера — отговори Марлборо.

— Не сме съвсем точни, когато говорим, че Облакът е приел формата на диск — обади се Марлоу. — По-правилно би било, ако кажем, че става дума за голяма част от материята на Облака. Положително останалата част е разпределена по цялата земна орбита. Доказателство за това е непрестанното съприкосновение на горните слоеве на нашата атмосфера с неговата материя.

— Може и да е така, но слава богу, че се превърна в диск, та да можем да видим най-сетне Слънцето — рече Паркинсън.

— Нека не забравяме обаче, че дискът не винаги ще бъде встрани от Земята — напомни Кингсли.

— Какво искате да кажете? — запита министър-председателят.

— Просто това, че благодарение на движението на нашата планета около Слънцето в даден момент ще попаднем в сянката на този диск. След известно време ще я напуснем, разбира се.

Министър-председателят се разтревожи, и то с основание:

— А колко често ще става това, ако смея да попитам?

— Два пъти в годината. Като имаме предвид сегашното положение на диска, това ще се случва през февруари и август. Продължителността на слънчевото затъмнение ще зависи от плътността на диска. Може би ще трае от две седмици до един месец.

— Това може да има всевъзможни последици — въздъхна министър-председателят.

— За първи път съм съгласен с вас — забеляза Кингсли. — Животът на Земята няма да е невъзможен, но условията наистина ще бъдат тежки. Първо, хората ще трябва да се научат да живеят заедно на големи групи, а не както досега в отделни жилища.

— Не ви разбирам.

— Загубата на топлина в домовете става чрез повърхността им. Това ясно ли ви е?

— Да, разбира се.

— От друга страна, броят на хората, които могат да живеят в една къща, е правопропорционален на нейния обем. Тъй като отношението на обема към повърхността при големите сгради е значително по-голямо, хората ще могат да живеят в големите жилища с много по-малък разход на енергия. Ако за в бъдеще се окаже, че тези периоди на застудяване се повтарят неизменно, енергийните ни източници ще наложат тази организация на живот.

— Защо „ако“, Кингсли? — намеси се Паркинсън.

— Твърде много необичайни неща се случиха, за да бъдем сигурни в онова, което говорим, особено що се отнася до бъдещето.

— Може би ще станем свидетели и на чувствителни промени в климата — намеси се Марлоу. — В близките една-две години вероятно това няма да се усети, но ако двете слънчеви затъмнения продължат и занапред, климатът положително ще се промени.

— Какво имаш предвид, Джеф?

— Не виждам как ще избегнем нов ледников период. Миналите ледникови периоди показаха колко чувствителен е климатичният баланс на Земята. Силното охлаждане два пъти в годината — веднъж през лятото и веднъж през зимата — ще измести равновесието към нов ледников период.

— Искаш да кажеш, че ледената покривка ще се разпростре и върху Северна Америка и Европа, така ли?

— Струва ми се, че това е единственото, което може да се очаква, макар че не е задължително да се случи непременно в следващите една-две години. Процесът ще бъде бавен, с постепенно натрупване. И както забеляза Крис Кингсли, човекът ще трябва да се приспособи към новата си среда. Колкото и да му е неприятно.

— Възможно е океанските течения да изменят посоката си — каза Кингсли. — Ако промените настъпят, последствията от тях може да се окажат пагубни. А няма да се учудя, ако това се случи много по-скоро, далеч преди настъпването на ледниковия период.

Министър-председателят почувствува, че е чул предостатъчно.

 

 

През ноември пулсът на живот се засили осезаемо. Правителствата постепенно започнаха да овладяват положението и стремежът да се установи връзка между оцелелите земни жители все повече се засилваше. Телефонните линии и кабелите бяха възстановени. Но хората използваха предимно радиовръзката. Скоро заработиха нормално и дълговълновите радиопредаватели, които, естествено, бяха безполезни за установяване на връзка на големи разстояния. За тях бяха подходящи късовълнови предаватели. Те обаче по непонятни причини не действуваха. Не след дълго стана ясно, че йонизацията на атмосферата на височина от около осемдесет километра е извънредно повишена. Това, както се изразяваха инженерите, бе довело до чувствително затихване на радиовълните. Високата степен на йонизация се дължеше на излъчването на силно нагретите горни слоеве на атмосферата, които както и преди осветяваха нощите със синкавото си сияние. С две думи, радиовълните се поглъщаха от атмосферата.

Изход от положението учените виждаха единствено в скъсяване дължината на вълните. Опитаха се да ги намалят до един метър, но затихването продължаваше, а подходящи предаватели, които да работят с по-къси от метър вълни, все още не бяха конструирани. До появата на Облака никой не работеше с толкова късовълнови радиопредаватели. Едва тогава си спомниха, че в Нортънстоу има предавател, който работи с вълни с дължина около един сантиметър. Припомниха си също, че предавателят от Нортънстоу е в състояние да предава огромно количество информация, факт, който Кингсли побърза да им съобщи. Решено бе Нортънстоу да бъде използван като световен център за информация. Най-накрая планът на Кингсли даде плод.

Наложи се спешно да се извършат изчисления и електронноизчислителната машина бе пусната в действие. Сега задача бе да се намери най-подходящата дължина на радиовълните. Ако бяха прекалено дълги, проблемът за затихването им щеше да остане. Ако бяха прекалено къси, радиовълните щяха да преминат през йоносферата в космоса, вместо да се разпространяват в естествения вълновод, образуван от йоносферата и земната повърхност, както би станало например при предаването от Лондон за Австралия. В края на краищата стигнаха до заключението, че двадесет и пет сантиметра са най-подходяща дължина на вълната. Тя бе достатъчно малка, за да преодолее затихването, и в същото време не толкова малка, че при разпространението да се загуби недопустимо много енергия. За всички бе ясно, че без известни загуби няма да мине.

Радиопредавателят в Нортънстоу бе включен за първи път в началото на декември. Както предвиди Кингсли, той имаше огромни възможности. За да излъчи цялата трупана от дълго време информация, му бе необходим по-малко от половин час. В началото само няколко правителства разполагаха с подходящи предаватели и приемници, но работата тръгна така добре, че и останалите започнаха да се снабдяват с необходимото оборудване по възможно най-бързия начин. Това бе причината на първо време през Нортънстоу да мине твърде малък обем информация. Трудно беше хората да свикнат с факта, че едночасов разговор може да се предаде за по-малко от секунда. Но с течение на времето разговорите и съобщенията ставаха все по-дълги и все по-голям брой правителства се включваха. И така постепенно предаванията от няколко минути дневно стигнаха до цял час и повече.

Веднъж Лестър, който бе организирал системата на предаванията, се обади на Кингсли и го помоли да отиде при него в лабораторията на предавателя.

— Каква е тази паника, Хари? — попита Кингсли.

— Има поглъщане!

— Какво?

— Да, истинско поглъщане. Виж сам. Приемахме съобщение от Бразилия. Сигналът напълно изчезва.

— Това е невероятно. Изглежда, йонизацията се е увеличила внезапно.

— Какво смяташ, че трябва да направим?

— Да изчакаме, предполагам. Възможно е да е нещо временно. Поне така изглежда.

— Ако продължи, може да намалим дължината на вълната.

— Да, разбира се. Но вероятно ще сме единствени. Американците ще съумеят да заработят на нова дължина на вълната много скоро, руснаците — също. Много се съмнявам обаче, че другите страни ще успеят. Достатъчно време и сили загубихме, докато ги убедим да направят сегашните си предаватели.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да запазим същата дължина на вълната.

— Да, нека засега не правим опити да предаваме, защото няма как да разберем дали съобщенията са били приети. Ще оставим приемника на запис. Така поне ще имаме всички съобщения, които успеят да стигнат до нас, ако, разбира се, условията се подобрят.

През нощта небето се озари от силно сияние, което учените в Нортънстоу свързаха с внезапно избухналата йонизация в атмосферата. Причината за тази йонизация остана тайна за тях. Регистрирани бяха и сериозни смущения в магнитното поле на Земята.

Докато се разхождаха и се наслаждаваха на красивото сияние на нощното небе, Марлоу и Бил Барнет обсъждаха последните събития.

— Боже мой, я погледни онези оранжеви ивици — възкликна Марлоу.

— Най-интересното е, Джеф, че сиянието вероятно идва от някои по-ниски слоеве. Това личи от цвета. Бихме могли да проверим и спектъра, макар че мога и така да се закълна в правотата на твърдението си. Според мен всичко това става на не повече от осемдесет километра височина, а нищо чудно и по-ниско. На същото място, където по наши изчисления се получава силната йонизация.

— Знам за какво мислиш, Бил. Не е трудно да си представим, че сгъстени газове са се блъснали в най-горните атмосферни слоеве. Но те биха предизвикали далеч по-големи смущения. Трудно ми е да повярвам, че това се дължи на стълкновения.

— Не, не мисля, че е възможно. По-вероятно ми се струва сиянието да е резултат на електрически разряди.

— С това бихме могли да обясним и магнитните смущения.

— Но ти, Джеф, нали разбираш какво значи това? Причината не е в Слънцето. Никога по-рано Слънцето не е предизвиквало подобни смущения. Ако явлението има електрически произход, то той е свързан с Облака.

На следващата сутрин Лестър и Кингсли с бързи стъпки се отправиха към лабораторията на предавателя. В 6:20 ч. бе пристигнало кратко съобщение от Исландия, а в 7:51 ч. започнаха да приемат едно дълго съобщение от Америка. Три минути след началото започна затихване на сигнала и останалата част не бе записана. Към пладне успяха да запишат едно съобщение от Швеция, но малко след два часа, по време на приемането на по-продължителната информация от Китай, отново настъпи поглъщане.

По време, на чая Паркинсън седна до Лестър и Кингсли.

— Много неприятна история — рече той.

— Да, наистина — отговори Кингсли. — И твърде необяснима при това.

— Досадна работа. Мислех си, че проблемът с връзката ни е в кърпа вързан. А кое е необяснимото?

— Това, че всеки миг можем да очакваме прекъсване на връзката. На моменти съобщенията стигат до нас, а на моменти се загубват. Като че йонизацията ту се засилва, ту отслабва.

— Барнет предполага, че това се дължи на електрически разряди. Нима колебанията не са характерни при тях.

— Та вие почти сте станали учен, Паркинсън! — засмя се Кингсли — Само че нещата не са така прости, както изглеждат — продължи той. — Колебания — да, но не такива, каквито наблюдаваме в момента. Имате ли представа колко необичайни са те?

— Не, нямам.

— Съобщения от Китай и САЩ, човече! И при двете се получи поглъщане. Създава се впечатление, че в моментите, когато предаването е възможно, съобщението едва-едва стига до нас. Колебанията позволяват да се осъществи предаване, но то става на самата граница. Може и да е случайност, но вече се повтори два пъти.

— Няма ли някаква грешка, Крис? — процеди Лестър през зъби, дъвчейки мундщука на лулата си. — Ако са причинени от електрически разряди, колебанията биха били високочестотни. И двете съобщения, от Китай и Щатите, бяха много дълги — повече от три минути. Нищо чудно периодът на колебанията да е три минути. Тогава можем да си обясним защо кратките съобщения от Бразилия и Исландия приехме изцяло, а дългите — не.

— Много умно, Хари, но по моему не е така. Разгледах записа на сигналите по време на приемането на съобщението на САЩ. Сигналът е постоянен до началото на затихването. Не прилича на колебание, при което поне в началото сигналът трябва да започне да отслабва. И друго — ако периодът на колебанията е три минути, защо до нас не достигат и други съобщения или поне части от тях? Мисля, че сега няма да можеш да ми отговориш.

Лестър отново загриза лулата си.

— Изглежда си прав. Всичко е дяволски странно.

— Какво смятате да правите? — запита Паркинсън.

— Добре би било, Паркинсън, ако телефонирате в Лондон да се обадят във Вашингтон с молба да изпращат петминутни съобщения в началото на всеки час. Тогава ще можем да разберем кои съобщения се губят и кои не. Не е лошо да предупредят и другите правителства за положението на нещата.

През следващите три дена в Нортънстоу не получиха никакво съобщение. Никой не знаеше дали това се дължи на поглъщането, или на факта, че никой не бе изпратил съобщение. При това неудобно за всички положение бе решено да се промени целият план на действие. Марлоу съобщи на Паркинсън:

— Решили сме да не чакаме случайни предавания, а да изследваме случая както трябва.

— И как смятате да го изследвате?

— Ще насочим всичките си антени нагоре, а не към хоризонта, както бяха досега. Тогава може би ще можем да използваме собствените си сигнали, за да изследваме необикновено високата степен на йонизация. Ще ловим отраженията на собствените си предавания.

Следващите два дена астрономите прекараха в пренасочване на антените. Късно следобед на 9 декември всички приготовления бяха приключени. Лабораторията се изпълни с учени, които искаха да присъствуват на първите опити.

— Всичко е готово. Да започваме — обади се някой.

— С каква дължина на вълната ще започнем?

— Да опитаме първо с един метър — предложи Барнет. — Ако предположението на Кингсли, че двадесет и пет сантиметровата вълна е гранична за преминаването на сигнала се окаже вярно и ако нашата идея за нейното затихване се потвърди, то при насочените вертикално антени тази дължина ще бъде критична.

Включиха предавателя, излъчващ вълна с дължина един метър.

— Преминава — обади се Барнет.

— Как разбирате, че преминава? — попита Паркинсън.

— Връща се съвсем слаб сигнал — отвърна Марлоу. — Това личи най-добре на екрана. По-голямата част от енергията е била погълната или е минала през атмосферата и се е загубила в космоса.

Следващия половин час учените наблюдаваха и обсъждаха видяното. Сетне изведнъж всички се оживиха.

— Сигналът се засилва.

— Гледайте! — възкликна Марлоу. — Боже мой, колко бързо се насища!

Отразеният сигнал продължи да нараства в продължение на близо десет минути.

— Насити се до краен предел. Сега вълната се отразява изцяло — рече Лестър.

— Може би ще се окажеш прав, Крис. Намираме се съвсем близо до критичната честота. Отражението става на височина от около осемдесет километра, както предполагахме. Йонизацията там трябва да е сто или хиляда пъти по-висока от нормалната.

Още половин час мина в измервания.

— По-добре да видим какво ще стане с десетсантиметровите вълни — предложи Марлоу.

Натиснаха нови копчета.

— Вече сме на десет сантиметра. Както се и очакваше, вълната минава свободно през атмосферата — забеляза Барнет.

— Това вече е прекалено научно — не издържа Ан Холси. — Отивам да направя чай. Ела да ми помогнеш, Крис, ако, разбира се, можеш да оставиш поне за малко твоите метри и ска̀ли.

Малко по-късно, докато пиеха чая и разговаряха на общи теми, Лестър изумен възкликна:

— Боже мили! Погледнете!

— Това е невероятно!

— Но е действително.

— Отражението на десетсантиметровата вълна се засилва, което значи, че йонизацията нараства с колосална скорост — обясни Марлоу на Паркинсън.

— Проклета работа, отново се насища.

— Това означава, че за по-малко от час йонизацията е нараснала сто пъти. Просто не мога да повярвам.

— По-добре включи вълната с дължина един сантиметър, Хари — каза Кингсли на Лестър.

И така десетсантиметровата вълна бе заменена с вълна, дълга един сантиметър.

— Минава отлично — забеляза някой.

— Да, но няма да е за дълго. След половин час и тази дължина ще бъде спряна, помнете ми думата — рече Барнет.

— Какво съобщение предавате? — запита Паркинсън.

— Никакво — отвърна Лестър. — Изпращаме просто непрекъсната вълна.

„Като че нещо разбрах!“ — помисли Паркинсън.

Учените останаха около приборите още няколко часа, но не се случи нищо особено.

— Е, добре, вълната преминава както преди. Ще видим какво ще е положението след вечеря — рече Барнет.

— Може би ще си струва да превключим отново на десетсантиметровата — предложи Марлоу.

— Добре, да опитаме — Лестър завъртя превключвателите. — Интересно — рече той. — И вълната с дължина десет сантиметра преминава сега. Йонизацията като че ли спада и при това много бързо.

— Възможно е спадането да се дължи на образуване на отрицателни йони — обади се Уайчарт.

Не минаха и десет минути и Лестър подскочи от вълнение.

— Гледайте, сигналът се връща отново!

Той беше прав. През следващите няколко минути отразеният сигнал се засили още повече и достигна максимална стойност.

— Имаме вече пълно отражение. Какво да правим? Да се върнем ли на един сантиметър?

— Не, Хари — нареди Кингсли. — Имам едно почти революционно предложение — да се качим горе, да изпием по чаша кафе и да послушаме малко музика, изсвирена от чудесните ръце на Ан. Иска ми се да изключим предавателя за час-два и после да се върнем обратно.

— Каква е, за бога, тази твоя идея, Крис?

— Просто каприз, щуротия някаква, предполагам. Но може би поне веднъж ще удовлетворите някакъв мой каприз?

— Поне веднъж ли? — изкикоти се Марлоу. — Та теб те глезят от деня на раждането ти, Крис.

— Може и така да е, но не намирам за много любезно от твоя страна, Джеф, да го споменаваш. Хайде, Ан. Отдавна се канеше да ни изсвириш опус 106 от Бетховен. Сега ти се предоставя удобен случай.

След повече от час и половина, със звучащи още в ушите акорди на Голямата соната на Бетховен, учените се настаниха отново в лабораторията на предавателя.

— Опитай пак е еднометровата вълна, може и да ни потръгне — каза Кингсли.

— Обзалагам се, че при еднометровата ще има пълно отражение — заяви Барнет, докато завърташе ключовете.

— Не, дявол да го вземе! — възкликна той няколко минути по-късно, когато приборите се нагряха. — Вълната преминава. Трудно ми е да повярвам, но на екрана всичко е като на длан.

— Е, Хари, ще се обзалагаме ли по-нататък?

— Не, Крис. Това е по-лошо от игра на криеница.

— Аз се обзалагам, че този път ще получим наситен сигнал.

— Имаш ли някакви основания?

— Ако се окаже, че сигналът е наситен, естествено, ще имам основания. А ако премине, няма да имам.

— Не искаш да рискуваш, така ли?

— Сигналът се появи — възхитено се провикна Барнет. — Изглежда, Крис ще излезе прав. Засилва се!

След пет минути сигналът на еднометровата вълна се насити до максимум. Уловен бе напълно от йоносферата, никаква мощност не напускаше Земята.

— А сега опитай с десетсантиметровата — нареди Кингсли.

През следващите двадесет минути всички наблюдаваха приборите напрегнато, без никакви забележки. Повтори се картината отпреди малко. Първо се появи слаб отразен сигнал, който се засилваше бързо и стремително.

— Да, точно така е. В началото сигналът преминава свободно през йоносферата. След известно време йонизацията се засилва и в резултат започва да се отразява. Какво значи това, Крис? — попита Лестър.

— Хайде да се върнем горе и да помислим. Ако Ан и Ивет бъдат така добри да сварят още една доза кафе, може би ще успеем да измислим нещо разумно.

Докато приготвяха кафето, пристигна и Макнийл. По време на експериментите той бе отишъл при едно болно дете.

— Какъв сериозен вид имате всички! Случило ли се е нещо?

— Идваш тъкмо навреме, Джон. Тъкмо се каним да обобщим фактите. Но обещахме да не започваме, преди да е пристигнало кафето.

Кафето пристигна и Кингсли започна с обобщението.

— Заради Джон ще започна от самото начало. Онова, което се случи с радиовълните, зависи от две неща: от дължината на вълната и от степента на йонизация на атмосферата. Да предположим, че изберем една определена дължина на вълната; нека видим какво става при увеличаване на йонизацията. При ниска степен на йонизация вълната преминава през земната атмосфера и само минимална част от нея се отразява. С увеличаване степента на йонизация коефициентът на отражение започва да расте много бързо, докато настъпи момент, в който практически цялата енергия на вълната започва да се отразява. Тогава казваме, че сигналът е наситен. Дотук всичко ясно ли ти е, Джон?

— Малко или много да. Не разбирам само каква е ролята на дължината на вълната.

— Просто при по-малка дължина на вълната е необходима по-голяма степен на йонизация.

— Значи, докато вълна с дадена дължина може да се отрази напълно от йоносферата, в същото време вълна с по-малка дължина може да премине през атмосферата безпрепятствено и да се загуби в пространството.

— Точно така. Но нека се върнем за малко към моята определена дължина на вълната и последствията от увеличаването на степента на йонизация на атмосферата. За по-голямо удобство при разговора ще го нарека „ситуация А“.

— Какво имате намерение да назовете по този начин? — запита Паркинсън.

— Ето какво:

1. Ниска степен на йонизация, позволяваща почти пълно преминаване на вълната.

2. Нарастване на степента на йонизация, довеждащо до засилено отразяване на сигнала.

3. Висока степен на йонизация, при която настъпва почти пълно отразяване на сигнала на вълната.

Това наричам „ситуация А“.

— А каква е тогава „ситуация Б“? — попита Ан Холси.

— Няма „ситуация Б“.

— Защо ти е нужна тогава „ситуация А“?

— Спасете ме от женската ограниченост! Нарекох го така, защото така ми се иска, нямам ли право?

— Разбира се, че имаш право, скъпи! Но защо?

— Продължавай, Крис, тя просто те дразни.

— Добре. Ето тук съм записал какво се случи днес следобед и тази вечер. Нека ви го прочета:

Дължина на вълната	Приблизително време на опита	Резултат
1 метър	14 ч. 15 мин.	„Ситуация А“ в продължение на около половин час
10 сантиметра	15 ч. 15 мин.	„Ситуация А“ в продължение на около половин час
1 сантиметър	15 ч. 45 мин.	Пълна проходимост на йоносферата в продължение на близо три часа
10 сантиметра	19 ч. 00 мин.	„Ситуация А“ в продължение на около половин час
Предаването прекъснато от 19.00 до 21.00 ч.
1 метър	21 ч. 00 мин.	„Ситуация А“ в продължение на около половин час
10 сантиметра	21 ч. 30 мин.	„Ситуация А“ в продължение на около половин час

— Подредено така, всичко изглежда ужасно закономерно — обади се Лестър.

— Нали?

— Боя се, че не разбирам това… — осмели се да се намеси Паркинсън.

— Аз също — присъедини се към него Макнийл.

Кингсли заговори бавно.

— Доколкото разбирам, всичко може да се обясни съвсем просто с една-единствена хипотеза, но трябва да ви предупредя, че тя може да ви се стори абсолютно нелепа.

— Крис, няма ли да бъдеш така любезен да престанеш да драматизираш излишно нещата и с прости думи да ни разкажеш тази своя нелепа хипотеза?

— Добре, с две думи: при каквато и да е дължина на вълната, по-голяма от няколко сантиметра, нашите собствени сигнали предизвикват повишаване степента на йонизация в атмосферата, която трае до пълното насищане на сигнала.

— Това просто не е възможно — поклати глава Лестър.

— Не съм казал, че е възможно — отговори Кингсли. — Казах само, че обяснява фактите. И това е точно така. Обяснява и цялата моя таблица.

— Аз като че ли схващам какво имате предвид — обади се Макнийл. — Значи ли това, че щом прекратите предаването, и йонизацията намалява?

— Да. Щом преустановим предаването, йонизиращият фактор изчезва (та дори това да е предполагаемата от Бил рекомбинация на електрически заряди). Работата е там, че областта на йонизация се разполага твърде ниско в атмосферата, където плътността на газовете е прекалено голяма и спадането на йонизацията трябва да е много бързо.

— Нека обсъдим нещата малко по-подробно — започна Марлоу, чийто глас се разнесе от облаци анасонов аромат. — Излиза, че този хипотетичен йонизиращ фактор доста добре съобразява. Да предположим, че изпращаме десетсантиметрова вълна. Тогава според твоята хипотеза, Крис, йонизиращият фактор, какъвто и да е той, започва да увеличава степента на йонизация, докато вълната получи пълно насищане и изцяло бъде уловена и задържана в атмосферата на Земята. Ето точно тук искам да ви обърна внимание на един интересен факт — йонизацията не се увеличава повече от необходимото. Всичко това изисква доста прецизна работа. Изглежда, факторът знае много добре доколко и как да йонизира атмосферата при различна дължина на вълната.

— Което в крайна сметка не звучи твърде правдоподобно — обади се Уайчарт.

— Трудностите не свършват дотук. Защо можахме да предаваме така дълго на двадесет и пет сантиметровата вълна. И то не само половин час, а в продължение на няколко дена? Защо твоята „ситуация А“ не се наблюдава при вълна с дължина един сантиметър?

Лестър погледна часовника си.

— Измина почти цял час от края на последното предаване. Ако Крис е прав, то мисля, че трябва да получим така наречената „ситуация А“, ако започнем предаването първо на десетсантиметрова вълна и после минем на вълна с дължина един метър. Нека опитаме.

Лестър, придружен от близо половин дузина учени, се отправи към лабораторията. Половин час по-късно те се върнаха.

— Както и преди пълно заглъхване при еднометровата вълна. „Ситуация А“ — изпълнена при пълна с дължина десет сантиметра.

— Изглежда, хипотезата на Крис се потвърждава.

— Не съм съвсем убеден — възрази Уайчарт — защо при един метър не се наблюдава „ситуация А“.

— Бих могъл да дам някакво обяснение, но ще ви прозвучи толкова фантастично, че засега няма да ви занимавам с него. Налице е факт и настоявам, че това наистина е факт — щом включим предавателя на десетсантиметрова вълна, настъпва висока степен на йонизация на атмосферата, а когато изключим предавателя, степента намалява. Може ли някой да го отрече?

— Не мога да отрека, че всичко, което се случи досега, се потвърждава от твоите предположения — обади се отново Уайчарт. — Съгласен съм, че по този въпрос не може да има възражение. Съмнявам се само, че съществува причинна връзка между нашите предавания и вариациите на степента на йонизация.

— Искаш да кажеш, Дейв, че всичко онова, което наблюдавахме днес следобед и тази вечер, е чисто съвпадение? — попита Марлоу.

— Да, точно това искам да кажа. Не мога да отрека, че такава серия от съвпадения е нещо изключително рядко, но причинната връзка, която Кингсли изтъква, ми се струва направо абсурдна. Според мен невероятното може и да се случи, но невъзможното — не.

— Невъзможно е твърде силно казано — упорствуваше Кингсли. — Сигурен съм, че Уайчарт всъщност не може да защити думите си. Изправени сме пред дилемата да направим избор между две невероятни неща, а аз от самото начало ви казах, че хипотезата ми е невероятна. Нещо повече, смятам, че единственият начин да оценим една хипотеза е да проверим дали се потвърждават на практика предвижданията, които тя ни дава възможност да направим. Минаха вече около четиридесет и пет минути от последното предаване на Хари Лестър. Искам да му предложа да отиде при предавателя и да проведе още една серия с десетсантиметровата вълна.

Лестър въздъхна тежко:

— Пак ли?

— По моему ще се повтори „ситуация А“. Бих искал да чуя какво смята Уайчарт.

На Уайчарт не му се искаше да спори повече и се опита да се измъкне от пряк отговор. Марлоу се засмя:

— Дейв, той се опитва да те притисне! Не се тревожи, приеми предизвикателството! Ако си прав, че досега е имало само съвпадения, не може да не се съгласиш, че този път предвиждането на Кингсли няма да се сбъдне.

— Разбира се, твърде малка е вероятността да се повтори отново.

— Хайде, Дейв! Кажете вашето предположение! Хванете се на бас.

Уайчарт беше принуден да се обзаложи с Кингсли.

— Добре. Да отидем да видим! — рече Лестър.

Когато останалите напуснаха стаята, Ан Холси се обърна към Паркинсън:

— Ще ми помогнете ли да приготвя още кафе, мистър Паркинсън? Когато се върнат, положително ще имат нужда от кафе.

Заловиха се за работа и Ан продължи:

— Случвало ли ви се е да чуете някога да се приказват толкова много приказки наведнъж? Винаги съм мислила, че по принцип учените са мълчаливи хора, а и никога не съм ги чувала да бъбрят толкова много.

— Мен лично изобилието от разговори не ме учудва много — засмя се Паркинсън. — При нас, политиците, това е нещо обикновено. Удивлява ме по-скоро фактът, че много пъти грешат, че много често се случват неща, които те не очакват.

Когато учените се върнаха, по лицата им лесно можеше да се прочете какво се бе случило в лабораторията. Марлоу пое от ръцете на Паркинсън чаша с кафе.

— Благодаря. И така Крис се оказа отново прав, а Дейв — не. Мисля, че трябва да решим какво да правим по-нататък.

— Ти си на ход, Крис! — обади се Лестър.

— Нека предположим, че моята хипотеза е вярна и наистина собствените ни предавания предизвикват определен ефект върху йонизацията на атмосферата.

Ан Холси подаде на Кингсли голяма чаша с кафе.

— Много ще ви бъда благодарна, ако някой все пак ми обясни какво представлява йонизацията. Ето, изпий това.

— Йонизация имаме, когато част от електронната обвивка на ядрото се отдели от системата на атома.

— А каква е причината?

— Най-различна. Може да стане например при електрически разряди, какъвто е случаят със светкавиците или в неонова тръба. Газовете в такива лампи са частично йонизирани. Йонизиращ фактор може да бъде и мощно лъчение, например ултравиолетово.

— Предполагам, че най-сериозният проблем е енергията? — намеси се Макнийл. — Вълната, която предавате, е с прекалено малка мощност, за да предизвика такава висока степен на йонизация, нали?

— Точно така — отвърна Марлоу. — Изключено е нашите предавания да са физична причина за промени на степента на йонизация. За това е необходима огромна мощност.

— В такъв случай как е възможно хипотезата на Кингсли да е вярна?

— Предаванията ни не са непосредствената причина, както отбеляза Джеф. Това и изключено. Тук съм съгласен с Уайчарт. Моята хипотеза се състои в това, че предаванията ни служат по-скоро като стимул за задействуването на някакъв хилядократно по-мощен източник на енергия.

— А къде според теб, Крис, се намира този източник? — попита Марлоу.

— В Облака, разбира се.

— Наистина идеята ти, че Облакът може да реагира по този начин, при това с такава прецизност, е фантастична. Вероятно предполагаш, че той разполага със средство, осъществяващо обратна връзка — каза Лестър.

— Това е очевидно и е пряко следствие от моята хипотеза.

— Но нима не разбираш, Кингсли, че идеята ти е направо безумна? — не се сдържа Уайчарт.

Кингсли погледна часовника си.

— Време е да отидем и да направим нов опит. Иска ли някой да дойде с мен?

— За бога, стига! — почти извика Лестър.

— Или оставаме, или тръгваме. Ако останем, това означава, че приемаме хипотезата на Кингсли. Е, момчета, оставаме ли, или тръгваме? — обърна се Марлоу към всички.

— Оставаме — заяви Барнет — и нека видим до какво ще ни доведе спорът. Щом стигнахме до идеята, че Облакът е снабден със средство за обратна връзка, способно да освободи огромно количество енергия в мига, в който Облакът „усети“, че вън от него работи радиопредавател, каква трябва да е следващата ни стъпка? Предлагам да минем към обсъждане на същността на този механизъм. Има ли някакви предположения?

— Според мен — започна Кингсли — в Облака има разум. И преди да сте започнали да ми възразявате, позволете да ви кажа, че имам пълното съзнание колко абсурдна е тази идея и че никога не бих дръзнал да я изрека, ако всички останали не бяха още по-абсурдни. Не ви ли прави впечатление, че твърде често нашите предвиждания относно поведението на облака не се сбъдват?

Паркинсън и Ан Холси се спогледаха.

— Грешките ни си приличат само в едно. Всички те могат да се оправдаят, ако Облакът не е неодушевено кълбо от сгъстени газове, а нещо живо.