Фред Хойл
Черният облак (11)

Девета глава
Подробни разсъждения

Интересно е наистина колко много зависи прогресът на човечеството от отделните личности. На пръв поглед хиляди, милиони хора живеят организирани в подобия на мравуняци. И въпреки всичко това не е съвсем така. Новите идеи, движеща сила на всяко развитие, идват от отделните личности, а не от корпорации или държави. Новите идеи, крехки като пролетни цветя, лесно загиват, стъпкани от тълпите, и в същото време един-единствен човек може да ги съхрани и опази.

Сред огромното множество от учени, които станаха свидетели на приближаването на Облака, само Кингсли успя да си даде ясна сметка за причината на посещението му в самотната Слънчева система и за истинската му природа. Първото му предположение беше посрещнато с открито недоверие дори от учените му събратя.

Уайчарт бе изразил мнението си съвсем открито:

— Всичко това е направо нелепо — бе казал той.

Марлоу бе поклатил глава:

— Ето до какво може да доведе човека прекаленото четене на научна фантастика.

Макнийл бе заинтригуван от медицинската страна на нещата. Новата идея бе много по-тясно свързана с неговата област, отколкото всички тези антени и предаватели.

— Бих искал да знам, Крис, какво разбираш под думата „живо“.

— Виж, Джон, ти по-добре от мен знаеш, че разликата между „одушевено“ и „неодушевено“ е твърде условна. Грубо казано, неодушевената материя има проста структура и сравнително прости свойства. Одушевената или живата материя, от друга страна, е с твърде сложна структура и има сравнително необичайно поведение. Когато казах, че може би Облакът е живо същество, имах предвид, че вероятно веществото в него е организирано по някакъв сложен начин и поведението на това вещество, а оттам и на целия Облак е много по-сложно от това, което ние предполагаме.

— Няма ли във всичко това елемент на тавтология? — долетя от ъгъла гласът на Уайчарт.

— Вече казах, че за мен понятията „одушевен“ и „неодушевен“ са твърде условни. Ако започнем да ги анализираме до детайли, положително ще стигнем до тавтология. Казано с езика на науката, очаквам химическият състав на вътрешността на Облака да е изключително сложен — сложни молекули, сложни структури, изградени от същите тези молекули, т.е. висока организация на материята, която позволява осъществяване на сложни функции, включително и нервна дейност. С две думи казано, мисля, че в Облака има разум.

— Е, Крис, разбрахме какво имаш предвид или по-скоро почти разбрахме — обърна се Марлоу към Кингсли. — А сега нека чуем и твоите доводи. Недей да бързаш, излагай ги един по един, може и да ни убедиш.

— Е, добре. Първо — температурата в Облака е подходяща за образуване на изключително сложни молекули.

— Така е! Една точка в твоя полза. Всъщност температурата там, изглежда, е по-подходяща за тази работа от земната температура.

— Второ, условията там са благоприятни за създаване на големи и сложни молекулни структури.

— Защо да са благоприятни? — запита Ивет Хеделфорт.

— Поради силната повърхностна адхезия^[1]. Плътността на Облака е толкова голяма, че почти сигурно там се срещат достатъчно големи частици от твърдо вещество (вероятно най-обикновени ледени кристали). Щом доближат повърхността на такива частици, сложните молекули се прилепват към тях.

— Съвсем вярно, Крис — съгласи се Марлоу.

— Съжалявам, но този път нещо не ми е ясно — обади се Макнийл, поклащайки глава. — Говориш за сложни молекули, образувани по пътя на сцепление с едри частици. Но молекулите на живата материя имат голяма вътрешна енергия. Благодарение на нея се осъществяват всички жизнени процеси. Недостатъкът на идеята ти за сцеплението е в това, че то е възможно при молекули с голяма вътрешна енергия.

Тази забележка ни най-малко не смути Кингсли.

— А какъв е източникът на енергия за живите молекули тук, на Земята? — попита той Макнийл.

— Растенията я черпят от Слънцето, а животните от растенията или от други животни, естествено. Така че в крайна сметка всички я набавят от Слънцето.

— А сега откъде според вас черпи енергия Облакът?

Аргументите на Макнийл се обърнаха срещу него и тъй като нито той, нито някой от останалите беше склонен да спори, Кингсли продължи:

— Нека приемем възраженията на Макнийл. Да предположим, че този „звяр“ вътре в Облака е изграден от същите молекули, от които сме изградени и ние с вас. За образуването на тези молекули е нужна светлината на някаква звезда. Разбира се, звездна светлина има и в космоса, но там тя е твърде слаба. Ето защо, за да се сдобие с наистина мощен заряд от енергия, „звярът“ трябва да се приближи до някоя звезда. А той така и направи!

Марлоу вече се развълнува.

— Но, боже мой, това веднага свързва три различни явления. Необходимост от слънчева светлина — първо. Курсът на Облака право към Слънцето — второ. Спирането на Облака пред Слънцето — трето.

— Чудесно начало, не може да се отрече — забеляза Ивет Хеделфорт, — и въпреки всичко има нещо неясно. Не разбирам как Облакът се е озовал в междузвездното пространство. Ако има такава нужда от слънчева или звездна светлина, то той би трябвало да остане близо до звездата, в чиято околност се е образувал. Или може би смятате, че този ваш „звяр“ току-що се е родил нейде в пространството и е решил да се настани край нашето Слънце?

— А между другото няма ли да ни обясниш, Крис, как този твой „звяр“ управлява запасите си от енергия? Как успява да изстрелва капсулите със сгъстен газ с такава фантастична скорост, за да забави движението си? — попита Лестър.

— Само, моля ви, един по един! Първо ще отговоря на Хари, защото неговият въпрос ми се струва най-лесен. Опитахме се да обясним изхвърлянето на газовите капсули с действието на магнитното поле, но не успяхме. Работата е там, че за това е необходимо поле с изключителна мощност, което би разкъсало Облака на части. С други думи, не можахме да си представим по какъв начин огромни количества енергия ще могат да се съсредоточат в сравнително малки участъци. А сега да погледнем проблема от друга страна. Нека си зададем въпроса какъв метод бихме използвали самите ние, за да създадем интензивна локална концентрация на енергия.

— Взривове! — възкликна удивен Барнет.

— Точно така — взривове. Използва се или разбиване на атомните ядра, или, което е по-вероятно, ядрен синтез. В този Облак водород не липсва.

— Сериозно ли говориш, Крис?

— Разбира се, че сериозно. Ако съм прав в предположението си, че в Облака живее някакъв „звяр“, защо той да не бъде поне толкова интелигентен, колкото сме и ние самите.

— Съществува обаче известна трудност с радиоактивните продукти. Не са ли вредни те за всяка жива материя? — попита Макнийл.

— Разбира се, че биха били вредни, ако влязат в контакт с нея. Но макар да е невъзможно да се предизвика експлозия чрез магнитно поле, няма нищо трудно в това да се предотврати съприкосновението между различни вещества. Според мен „звярът“ управлява веществото на Облака с помощта на магнитно поле и успява по този начин да локализира, да изолира и да премества различни маси от вещества из целия Облак. Положително добре внимава радиоактивните вещества да бъдат по-далеч от живата материя — не забравяйте, моля ви се, че използвам думата „жива“ само за по-голямо удобство. Нямам намерение да се впускам във философски разсъждения.

— Знаеш ли, Кингсли — обади се Уайчарт, — слушам те и имам чувството, че нещата са далеч по-благоприятни, отколкото предполагах. Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че „звярът“ борави с магнитната енергия така, както ние с ръцете или машините, направени пак от нашите ръце.

— В общи линии да. И трябва да добавя, че по моему той се справя по-добре от нас.

— Боже господи, дори милиарди пъти по-добре — възкликна Марлоу. — Е, Крис, ти като че ни убеди по този пункт. Но ние, опонентите ти от този ъгъл тук, разчитаме на повече на въпроса на Ивет. Намирам го за много уместен. Какво ще отговориш на него?

— Въпросът наистина е уместен, Джеф, и не съм сигурен, че ще успея да дам достатъчно убедителен отговор. Бих могъл да предположа, че „звярът“ не може да остане прекалено дълго в близост до определена звезда. Очевидно през дадени периоди от време се придвижва от звезда до звезда, изгражда си молекулите, които са нещо като храна за него, и заминава нататък.

— Но защо да не остане край някоя звезда постоянно?

— Ако един обикновен облак, в който няма никакъв „звяр“, остане завинаги до някоя звезда, постепенно ще се превърне в компактно кондензирано тяло или поне в няколко такива тела. Всъщност всеки един от нас знае, че Земята е била именно такъв облак, преди да се превърне в планета. Очевидно за нашия приятел „звяра“ е крайно неприятно защитният му облак да се превърне в планета. И съвсем ясно е, че той ще побърза да се отдалечи, преди да се е случило нещо подобно. Отдалечавайки се, ще вземе и облака си.

— Как мислите, кога ще стане това? — попита Паркинсън.

— Нямам представа. Мисля, че ще отпътува чак след като получи запасите си с храна. А това може да продължи седмица, месец, година или хиляда години.

— Тук вече ми намирисва на нещо не съвсем добро — отбеляза Барнет.

— Възможно е. Не знам доколко е остро обонянието ти, Бил. Какво те тревожи?

— Много неща. Струва ми се, че вашите забележки по отношение на кондензацията се отнасят само за неодушевен облак. Ако допуснем, че Облакът може да регулира разпределението на материята вътре в себе си, то какво му пречи да не допусне кондензирането. В края на краищата то е твърде бавен процес и аз съм уверен, че твоят „звяр“ с минимално усилие може да я изключи напълно.

— На това мога да дам два отговора. Единият е, че според мен Облакът ще загуби способността си за контрол, ако остане прекалено дълго край Слънцето. Продължителният престой ще доведе до въздействие на магнитното поле на Слънцето върху Облака в дълбочина. Тогава въртенето му около Слънцето ще промени неговото собствено магнитно поле и всяка възможност за управление ще бъде загубена.

— Добре си се сетил, ей богу!

— Нали? А има и още нещо. Колкото и да се отличава този наш „звяр“ от живите същества на Земята, в едно нещо положително си приличаме. И той, както и ние, не може да не се подчинява на простия биологичен закон за подбора и развитието. Нямаме основания да допуснем, че от момента, в който се е зародил, „звярът“ е имал сегашния си вид. Положително е минал през някакъв по-примитивен етап, когато разпределението на веществата не е било същото. И ако по онова време се е намирал близо до някоя звезда, тази първична форма на живот може да не е била в състояние да предотврати кондензацията в планета или в няколко планети.

— Как мислиш, че е възникнала тази първична форма?

— Вероятно се е зародила някъде далеч в междузвездното пространство. В началото животът в Облака трябва да е съществувал благодарение на общото излъчване на звездите. То може да даде повече лъчиста енергия за изграждането на молекулите, отколкото получава животът на Земята. След възникването на разума той положително е осъзнал, че източниците на прехрана чувствително се увеличават с приближаването към някоя звезда, макар и за кратко време. Изобщо според мен „звярът“ е обитател на междузвездното пространство. Е, Бил, има ли още нещо, което те вълнува?

— Да, искам да попитам, защо Облакът не може да си създаде сам излъчване? Защо да си прави труд да се приближава до някоя звезда? Щом умее да използва ядрените реакции за гигантски взривове, защо не използва същите тези реакции за получаване на необходимото му излъчване?

— За натрупване на енергия, която да се излъчва постепенно, е необходим термоядрен реактор. Такива реактори са звездите. Слънцето също е един такъв гигантски реактор. За да създаде излъчване с енергията на слънчевото, Облакът би трябвало да се превърне в звезда. Но в такъв случай температурата му ще се повиши неимоверно много. Нашият „звяр“ би се оплел.

— А и много се съмнявам, че облак с неговата маса може да бъде източник на достатъчно мощна радиация — отбеляза Марлоу. — Прекалено малък е. Ако се съди по съотношението маса-светимост, той в сравнение със Слънцето изпуска нищожно количество енергия. Не, тук не си прав, Бил.

— И аз бих искал да задам един въпрос — обади се Паркинсън. — Защо през цялото време говорите за вашия „звяр“ в единствено число? Изключено ли е според вас в него да има много малки „зверчета“?

— Мога да отговоря, но за това ще ми е необходимо доста време.

— То се видя, че тази вечер надали ще стигнем до леглата си, така че давай.

— Нека започнем с предположението, че в Облака има не един-единствен голям „звяр“, а множество малки „зверчета“. Мисля, ще се съгласите с мен, че между различните индивиди непременно трябва да съществува начин за общуване.

— Естествено.

— И каква форма ще има това общуване?

— Надявам се ти да ни кажеш, Крис.

— Моят въпрос бе чисто риторически. Предполагам, че нашите форми на общуване не са подходящи в случая. Ние се свързваме помежду си по акустичен път.

— Имаш предвид чрез разговор, нали? Това действително е най-любимият ти начин, Крис — подметна Ан Холси.

Този път забележката й сякаш не стигна до Кингсли и той продължи:

— Всеки опит да се използват звуци, би потънал в невероятния шум, който цари в един такъв Облак. Това е много по-трудно, отколкото да се опиташ да разговаряш по време на силна буря. Мисля, не се съмнявате, че общуването се осъществява с помощта на електричеството.

— Да, това поне е съвсем ясно.

— Добре. Трябва да имаме предвид, че според нашите мащаби разстоянието между отделните индивиди в Облака е огромно. Очевидно не може да се очаква, че при такива разстояния може да се разчита на постоянен ток.

— Крис, не би ли се изразил малко по-просто?

— Става дума за онова, което ние наричаме телефон. Грубо казано, разликата между постоянния и променливия ток е същата както между телефона и радиото.

Марлоу се усмихна на Ан.

— Кингсли се опитва с неподражаемия си маниер да ни обясни, че връзката се осъществява посредством радиовълни.

— Ако смятате, че така е по-ясно…

— Разбира се, че е по-ясно. Ан, престани да апострофираш. Когато се изпраща светлинен или радиосигнал, се излъчват електромагнитни вълни. Те се разпространяват в безвъздушното пространство със скорост 300 хиляди километра в секунда. Дори при тази скорост на сигнала ще са му необходими цели десет минути, за да премине през целия Облак.

Искам да ви обърна внимание на факта, че количеството информация, което може да се предаде с помощта на електромагнитните колебания, многократно превишава обема от информация, който се пренася от звуковите вълни. Сами се уверихме в това с нашите импулсни радиопредаватели. Ето защо, ако Облакът е обитаван от отделни индивиди, то те общуват помежду си значително по-оперативно от нас. За да си предадат нещо, което на нас ни отнема близо час, на тях са им необходими само няколко секунди.

— Аха, започна да ми просветва — прекъсна го Макнийл. — Щом общуването става в такъв мащаб, то тогава надали изобщо може да се говори за отделни индивиди!

— Ето, и ти схвана, Джон!

— Но не и аз — рече Паркинсън.

— По-просто казано — дружелюбно поиска да обясни Макнийл, — Кингсли каза, че ако в Облака има отделни индивиди, то те са телепатично свързани, и то до такава степен, че е безпредметно да се гледа на тях като на отделни същества.

— А защо не го каза още в самото начало? — не издържа Ан.

— Защото, както много други широко използвани термини, „телепатия“ не носи кой знае колко сериозна информация.

— Е, а за мен носи.

— И какво значи тя за теб, Ан?

— Предаване на мисли без помощта на слова и, разбира се, без да пишеш или жестикулираш.

— С други думи, означава, ако изобщо означава нещо — неакустична връзка.

— А това ще рече използване на радиовълните — вметна Лестър.

— А електровълните означават използване на променлив, а не на постоянен ток, какъвто протича в нашия мозък.

— Винаги съм мислел, че поне в някаква степен сме способни на телепатична връзка.

— Глупости. Мозъците ни са съвършено непригодни за телепатия. В тях всичко е устроено изключително на основата на постоянни електрически напрежения и токове.

— Знам, че в повечето случаи тези хора са мошеници, но понякога познават забележително много — настояваше Паркинсън.

— В науката има значение само онова, което позволява да се правят основателни предвиждания — отговори Уайчарт. — По същия начин Кингсли ме срази преди един-два часа. Няма смисъл да се правят излишно много опити, а после да откриваш в тях някакви съвпадения, въз основа на които не можеш да предвидиш изхода на следващите експерименти. Все едно да се обзалагаш, след като състезанието е приключило.

— Идеите на Кингсли са извънредно интересни от гледна точка на неврологията — отбеляза Макнийл. — За нас обменът на информация е нещо твърде трудно. Принудени сме да превеждаме всичко от езика на електрическите сигнали — в основата си правотокови — на езика на мозъка. С това се занимава по-голяма част от мозъчното вещество, което контролира дейността на мускулите на устата и гласните струни. И въпреки всичко преводът ни е далеч от съвършенството. С предаването на по-обикновени мисли се справяме горе-долу добре, но при емоциите въпросът е много по-сложен. Докато „зверчетата“ на Кингсли по всяка вероятност успяват да предадат и чувства — още една причина, поради която е безсмислено да говорим за отделни индивиди. Страшно е дори да си помисли човек — всичко това, което ние тук с такова усилие се опитваме да споделим един с друг, те биха могли с далеч по-голяма точност и яснота да си кажат само за частица от секундата.

— Много ми се иска да проследя по-подробно идеята за отделните индивиди — обърна се Барнет към Кингсли. — Мислите ли, че всеки от тях сам си изгражда предавател?

— Не, никой не изгражда никакви предаватели. Нека ви опиша как си представям биологичната еволюция на Облака. В някой от ранните стадии там вероятно е имало множество повече или по-малко отделени, несвързани помежду си индивиди. С течение на времето връзката помежду им се е усъвършенствувала все повече и повече, но не по пътя на съзнателно създаване на неорганични предаватели, а в резултат на постепенно биологично развитие. В тези живи същества средството за предаване на електромагнитни вълни се е развивало като биологичен орган, подобно на нашите устни, език и гласови струни. Постепенно те са достигнали до такава степен на развитие, каквато едва ли можем да си представим. Щом някой изпита каквото и да било чувство, то веднага се преживява и от останалите. Няма мисъл, която да хрумне на когото и да било от тях, и да не се предаде мигновено и на останалите. В резултат отделната личност се заличава и се слива с останалите в една общност, в едно съгласувано цяло. Звярът, който имам предвид, не се намира задължително на точно определено място. Различните му части могат да бъдат разпръснати по целия Облак, но за мен той е една биологична единица с обща нервна система, в която сигналите се разпространяват със скорост 300 хиляди километра в секунда.

— Нека обсъдим по-подробно тези сигнали. Предполагам, те са дълговълнови. Използването на обикновена светлина очевидно е невъзможно, тъй като Облакът е непроницаем за нея — рече Лестър.

— Аз лично предполагам, че сигналите са радиовълни — настояваше Кингсли. — Имаме сериозни основания за подобно предположение. Та нали, за да бъде системата на връзка достатъчно резултатна, е необходима възможност за управляване на фазите на колебанията. Такава възможност дават радиовълните.

Развълнуван, Макнийл се размърда на мястото си.

— Нашите радиопредавания! — не се сдържа той. — Те навярно са попречили по някакъв начин на нервната дейност на Облака.

— Биха попречили, ако им бъде позволено.

— Какво искаш да кажеш с това, Крис?

— Работата е там, че „звярът“ в Облака има да се бори не само с нашите радиопредавания, но и с цяла лавина от космически вълни, които непрестанно пречат на нервната му дейност, освен ако той не е успял да си създаде някаква форма на защита.

— Каква защита имаш предвид?

— Електрическите разряди в периферните слоеве на Облака предизвикват йонизация, която пречи на радиовълните да проникват в него. Периферната йонизация защищава Облака, както черепът защищава човешкия мозък.

В стаята се разпълзяха гъсти облаци анасонов аромат. Неочаквано Марлоу откри, че лулата му се е сгорещила прекалено много, и предпочете да я остави на масата.

— Мили боже, това ли е твоето обяснение за повишената йонизация в атмосферата по време на нашите радиопредавания?

— В общи линии — да. Ако си спомняте, говорихме за средство за обратна връзка? Струва ми се, че тъкмо за такова нещо става дума при нашия „звяр“. Ако във вътрешността му проникнат вълни отвън, възниква повишено напрежение, в резултат на което започват електрически разряди. Те продължават, докато настъпи момент, в който вълните не могат повече да проникват в Облака.

— Но нали повишаването на степента на йонизация става в нашата атмосфера?

— Точно затова смятам, че можем да разглеждаме нашата атмосфера като част от Облака. Нощните сияния достатъчно красноречиво показват, че пространството между Земята и най-плътната дискообразна част на Облака е запълнено с газове. Накратко казано, от гледна точка на радиоспециалистите ние се намираме вътре в Облака. И това, струва ми се, обяснява проблемите ни с радиовръзките. По-рано, когато все още бяхме вън от Облака, „звярът“ се защищаваше от идващите от Земята вълни не чрез йонизацията на нашата атмосфера, а с йонизиране на външните слоеве на Облака. Но от момента, в който се озовахме в зоната на този защитен екран, електрическите разряди стават в нашата атмосфера и пречат на радиовръзките.

— Разсъждаваш логично, Крис — рече Марлоу.

— Ами предаванията с дължина на вълната от един сантиметър? Те преминаваха безпрепятствено — възрази Уайчарт.

— Макар веригата от разсъждения да става прекалено дълга, все пак се натрапва една определена мисъл. И според мен тя заслужава внимание, защото може да ни подскаже какво да правим по-нататък. Малко вероятно е този Облак да е изолирано явление в космоса. Природата не създава нищо в един-единствен екземпляр. Затова можем да предположим, че галактиката е населена с множество такива зверове. Естествено е да допуснем, че между тях съществува връзка. А това би означавало, че някои дължини на вълните, които не нарушават нервната дейност, са необходими за установяване на връзка и могат да проникнат в Облака.

— Искаш да кажеш, че тази дължина е един сантиметър, така ли?

— Да, това имах предвид.

— А защо тогава не получаваме отговор на предаванията ни с тази дължина на вълната? — попита Паркинсън.

— Вероятно защото не изпращаме никакво съобщение. Какво можеш да отговориш на предаване, което не носи информация?

— В такъв случай трябва да започнем да предаваме съобщения на едносантиметрова вълна — възкликна Лестър. — А можем ли да се надяваме, че Облакът ще ги дешифрира?

— Като начало това дори не е необходимо. Очевидно след известно време той ще забележи, че в предаванията ни се съдържа информация. Това ще стане ясно от честотата на повторенията на различните съчетания на сигналите. Щом Облакът схване, че нашите предавания са отправени от разумни същества, мисля, че можем да очакваме от него някакъв отговор. Колко време ще ти е необходимо, Хари, за да започнем? Сега не си в състояние да предадеш модулирани сигнали с еднометрова носеща вълна, нали?

— Да, но ако работим на смени през цялото денонощие, след ден-два ще сме готови. Знаех си аз, че тази нощ няма да стигна до леглото си. Хайде, момчета, да вървим.

Лестър се изправи, протегна се и излезе от стаята. След него станаха и останалите. Кингсли заведе Паркинсън в един ъгъл.

— Вижте какво, Паркинсън — започна той, — няма смисъл да съобщавате всичко това, поне до момента, в който узнаем нещо повече.

— Бъдете спокоен. Министър-председателят и без това вече ме смята за малко нещо откачен.

— Едно обаче можете да му кажете: ако в Лондон, Вашингтон и другите столици успеят да пренастроят предавателите си на десетсантиметрова вълна, нищо чудно връзката между отделните държави да се възстанови.

Късно вечерта, когато най-сетне останаха сами, Ан попита Кингсли:

— Как успя да стигнеш до тази идея, Крис?

— Знаеш ли, тя всъщност е съвсем очевидна. Работата е там, че сме прекалено предубедени по отношение на подобни мисли. Представата, че единствено Земята е населена с живот, е дълбоко вкоренена у нас въпреки научнофантастичните романи и детските комикси. Ако можехме от самото начало да погледнем на тези събития непредубедено, отдавна да сме прозрели истината. От самото начало нещата не вървяха както трябва и в това имаше някаква система. В момента, в който успях да преодолея психологическата бариера, видях, че всички затруднения могат да бъдат просто и лесно отстранени, ако се направи едно-единствено предположение. След това всичко си дойде на мястото.

— И ти сериозно ли смяташ, че тази работа с връзката ще даде резултат?

— Много се надявам, че ще даде. От това зависи всичко.

— Защо?

— Помисли само какви бедствия настъпиха на Земята, без Облакът да е предприемал никакви съзнателно насочени срещу нас действия. Незначителното отражение на неговата светлина едва не ни изпече. Краткото слънчево затъмнение почти ни вкочани. Ако минимална част от енергията на Облака бъде насочена към нас, тя ще помете всичко живо по нашата планета.

— А нима това трябва да стане на всяка цена?

— Откъде мога да знам. Да не би да се замисляш за малкото бръмбарче или мравката, които настъпваш по време на разходка? Достатъчно е върху нас да попадне само една от газовите капсули, която преди три месеца се удари в Луната, за да ни довърши. Рано или късно Облакът ще изхвърли още такива капсули. А може да загинем от някой чудовищен електрически разряд.

— Наистина ли е възможно?

— Напълно е възможно. Облакът разполага с колосална енергия. Ако успеем да предадем някакво съобщение, можем да се надяваме, че Облакът няма да ни унищожи.

— Смяташ ли, че ще се разтревожи много?

— Е, добре, ако някое малко бръмбарче ти каже: „Моля ви, мис Холси, не бихте ли била така добра да не стъпвате тук, защото ще ме стъпчете“, няма ли да си отместиш крака?