Фред Хойл
Черният облак (13)

Единадесета глава
Водородни ракети

Три часа по-късно вдигнаха Кингсли от сън.

— Извинявай, че те събудих, Крис, но се случи нещо важно — каза Хари Лестър. Когато се убеди, че Кингсли се е събудил напълно, той продължи: — Викат Паркинсън от Лондон.

— Не са си губили времето.

— Не можем да му позволим за говори. Това ще е прекалено рисковано.

Кингсли стоя замислен няколко минути, след което очевидно взе решение.

— Мисля, че трябва да поемем този риск, Хари, но ще стоим край него по време на разговора. Трябва да сме сигурни, че няма да изпусне нещо. Виж какво. Макар да съм наясно, че ръката на Вашингтон е твърде дълга, убеден съм, че на нашето правителство никак няма да му е приятно да получава нареждания какво да прави на собствената си територия. Следователно започваме борбата с едно преимущество — на наша страна е чувството за солидарност на нашите сънародници. Ако не позволим на Паркинсън да говори, ще загубим това преимущество. Хайде да отидем при него.

Събудиха Паркинсън и му съобщиха за разговора. В допълнение Кингсли каза:

— Вижте какво, Паркинсън, ще говоря съвсем откровено. От наша гледна точка играхме играта съвсем честно. Вярно, поставихме твърде много условия, преди да се заселим тук, и настоявахме те да бъдат изпълнени. В замяна на това съвсем честно съобщавахме на вашите хора всичко, което научавахме. Вярно е също, че не винаги се оказвахме прави, но сега причината за нашите грешки е съвсем ясна. Американците също организираха център, подобен на нашия, но той бе ръководен от политици, а не от учени, и от него постъпваше много по-малко информация, отколкото от Нортънстоу. Вие чудесно знаете, че ако не бяха нашите предупреждения, броят на загиналите през изтеклите месеци щеше да е много по-голям.

— Накъде биете, Кингсли?

— Опитвам се просто да ви покажа, че макар на моменти нещата да не изглеждаха така, нашата игра бе съвсем чиста. Продължихме да я водим честно дори когато открихме действителната природа на Облака и препредадохме информацията, която получихме от него. Говоря ви всичко това, защото не мога да се примиря с напразното губене на време. Не можем да очакваме, че Облакът ще иска да поддържа контакт с нас до безкрай. Твърде дребна риба сме за него. И ще направя всичко, което зависи от мен, за да сведа до минимум брътвежа на политиците. Има още твърде много неща, които можем да узнаем. И ако нашите държавни мъже започнат с номерата, които правят по време на заседанията в Женева — по цял ден да спорят за дневния ред например, — много е вероятно Облакът да прекъсне изобщо връзката с нас. Не вярвам да си губи времето с някакви бъбриви идиоти.

— Винаги съм се ласкаел много от мнението ви за нас, политиците. И въпреки това не мога да разбера накъде биете.

— Ето какво. Викат ви от Лондон и ние смятаме да присъствуваме на вашия разговор. Ако в думите ви се долови дори намек за моето предложение за съюз с Облака, ще ви пръсна черепа с гаечния ключ. Да вървим!

Оказа се, че Кингсли има съвсем погрешна представа за действителното положение на нещата. Министър-председателят искаше да узнае само едно: смята ли Паркинсън, че ако Облакът поиска, може да изтрие от лицето на Земята цял един континент. Паркинсън отговори без никакво колебание и съвсем откровено, че подобно нещо е напълно във възможностите на Облака. Министър-председателят остана доволен и след няколко незначителни забележки прекъсна разговора.

— Много странно — каза Лестър на Кингсли, след като Паркинсън отиде да си легне. — Твърде много в тази работа ми напомня Клаузевиц^[1]. Интересува ги единствено силата на оръжието.

— Точно така. Изглежда, и през ум не им минава, че някой може да притежава такова силно оръжие, без да има намерение да го използва.

— Особено в случай като този.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Нима не е аксиома, че всеки чужд разум освен човешкия непременно е злонамерен?

— Предполагам, че е така. Наистина в деветдесет и девет процента от случаите, в които се говори за нечовешки интелект, той е представен като злонамерен. Обяснявал съм си го с трудността да се изгради образ на истински злодей, но може би нещата са по-дълбоки.

— Хората винаги са се отнасяли враждебно към нещата, които не разбират, а според мен политиците не са твърде наясно с това, което става. А на всичкото отгоре си мислиш, че ще повярват в дружелюбните ни връзки с Джо. Как не!

— Освен ако решат, че това е договор с дявола.

 

 

Първата стъпка, която правителството на Съединените щати предприе след заплахата на Кингсли и уверението на британския министър-председател в разрушителните възможности на Облака, бе да организира час по-скоро конструиране на предавател, който да може да работи с дължина на вълната един сантиметър — точно такъв, с какъвто работеха в Нортънстоу (използваха, разбира се, схемата, която бяха получили преди време от Нортънстоу). Техническите възможности на американците позволиха това да се изпълни в съвсем кратки срокове. За съжаление резултатът бе твърде обезкуражителен. Облакът не отговаряше на техните предавания, не можеха да се включат и в предаванията му за Нортънстоу. За това имаше две сериозни причини. Първата се дължеше на сериозни технически затруднения. От момента, в който връзката между Облака и Нортънстоу прие формата на беседа, отпадна необходимостта от бързо предаване на информация, както бе в периода, докато Облакът усвояваше човешката наука и култура. Това позволи да се намали чувствително ширината на честотната лента на предаванията, за което Облакът бе настоял. По този начин съобщенията от Земята не му пречеха да приема съобщения от другите галактики. Тази лента беше толкова тясна и мощността на предаванията — толкова малка, че американците не можеха да намерят точната дължина на вълната, на която се осъществяваше връзката. Причината, поради която Облакът не им отговаряше, бе по-проста. Той не отговаряше, ако в началото на предаването не се появеше специално закодираният сигнал, а правителството на САЩ не знаеше този сигнал.

Неуспехът със свързването доведе до нови планове. Вестта за тях избухна като бомба в Нортънстоу. Донесе я Паркинсън, който един следобед се втурна в кабинета на Кингсли.

— Защо има толкова много глупаци на този свят? — извика той с безумен глас.

— Чудесно! Най-сетне и пред вашите очи започна да се развиделява — бе единственият коментар на Кингсли.

— И вие сте един от тях, Кингсли. Намираме се в ужасно объркано положение благодарение на вашия идиотизъм, съчетан с кретенизма на Вашингтон.

— Ето, Паркинсън, пийнете малко кафе и се успокойте.

— Вървете по дяволите с вашето кафе и слушайте! Нека се върнем към 1958 година, когато все още никой не бе чувал дори за съществуването на Облака. Спомнете си за надпреварата във въоръжаването, за състезанието кой първи ще се запаси с междуконтинентални ракети с водороден заряд. Учен сте и няма защо да ви обяснявам, че да изстреляш ракета на шест или седем хиляди мили разстояние от дадена точка на Земята е все едно да я изстреляш в космоса.

— Какво искате да кажете, Паркинсън?

— Искам да кажа, че нещата в тази насока в Съединените щати са стигнали далеч по-напред, отколкото британското правителство може да си представи. Чухме за това едва преди два-три дена. И го чухме, когато правителството на САЩ заяви, че е изстреляло ракети по посока на Облака.

— Какви невероятни глупаци! И кога е станало това?

— Тази седмица.

— Да отидем при Марлоу и Лестър и да решим заедно какво можем да направим, за да предотвратим катастрофата.

Оказа се, че Макнийл бе при Марлоу, така че и той взе участие в разговора. След като Паркинсън повтори своя разказ, пръв се обади Марлоу.

— Случи се! Ето от какво се страхувах, когато се скарахме онзи ден, Крис.

— Искаш да кажеш, че си го очаквал?

— Не точно това, ако става дума за подробности. Аз не можех да допусна, че са стигнали толкова напред със своите ракети. Но дори с костите си чувствувах, че нещо подобно ще се случи. Виждаш ли колко прекалено логичен си, Крис. Не познаваш хората.

— Колко ракети са изпратени? — попита Лестър.

— По наши сведения около стотина.

— Не мисля, че това има толкова голямо значение — отбеляза Хари Лестър. — Енергията на сто водородни бомби е огромна за нас, но в сравнение с енергията на Облака е направо нищожна. Все едно да се опиташ да убиеш носорог с клечка за зъби.

Паркинсън поклати глава.

— Доколкото разбрах, те не се и опитват да разбият Облака на парчета. Опитват се да го отровят.

— Да го отровят ли? Как?

— С радиоактивни вещества. Всички чухме как Облакът обясняваше какво може да се случи, ако радиоактивни вещества проникнат през защитния му екран. Чуха го и те от самия Облак.

— Да, наистина. Няколкостотин тона радиоактивни вещества — това е съвсем друга работа.

Кингсли поклати замислено глава.

— Радиоактивните частици могат да предизвикат йонизация в уязвимите му места. Нека се върнем към разговора за постоянния ток, който действува в човешкото тяло, и променливия, който съществува в Облака. За пренасяне на променливата енергия на големи разстояния е необходима високоволтова система. В нашето тяло не може да възникне високо напрежение и затова то работи с постоянен ток. Но Облакът положително разполага с високи напрежения, за да осъществява добра връзка на големи разстояния. А при работа с високо напрежение няколко заредени частици, попаднали в определени места на една изолираща среда, могат да доведат до дяволски големи поражения.

— А екрана? Може би той няма да пропусне ракетите във вътрешността на Облака? — попита Марлоу.

— Според мен тъкмо това е най-подлата част от целия им план — отговори Кингсли. — По всяка вероятност екранът действува само при газообразни вещества, но не и при твърди, така че няма да може да спре ракетите. А докато те не се взривят, радиоактивни вещества няма да попаднат в Облака и според мен най-главното е да не избухнат, преди да минат през екрана.

Паркинсън потвърди.

— Точно така — рече той. — Те се насочват автоматично към всяко по-обемно твърдо тяло. По този начин ще попаднат право в нервния център на Облака. Поне такъв е замисълът.

Кингсли рязко се изправи и закрачи из стаята, като не спираше да говори:

— Все едно, планът е адски глупав. На първо място, той може и да не се изпълни, но дори да се изпълни, няма гаранция, че ще нанесе голяма вреда на Облака, камо ли да го убие. Ще последват ответни действия от негова страна. Облакът може да унищожи целия живот на Земята така безжалостно, както ние убиваме муха. Доколкото се простират моите впечатления, имам чувството, че той не е с много добро мнение за живота на планетата.

— Но винаги е бил много разсъдлив при обсъжданията — прекъсна го Лестър.

— Така е, но силната болка ще го лиши от цялата му разсъдливост. Във всеки случай не мисля, че в разговорите с нас са участвували кой знае колко много части от мозъка на Облака. Той вероятно прави много неща наведнъж. Не, не мисля, че можем да се надяваме на особено деликатно отношение към нас. И това е само едната страна на нещата. Нищо добро не ни очаква, дори да убият Облака. Прекъсването на нервната му дейност ще стане причина за избухването на взрив с колосална сила — можем да го наречем предсмъртна агония. Според нашите мащаби запасите от енергия на Облака са огромни. В случай на неочаквана смърт цялата тази енергия ще се освободи и за нас отново няма да има почти никакъв шанс за спасение. Все едно, че са те затворили във вагон с побеснял слон, че и по-лошо, както би казал някой ирландец. И накрая може би най-ужасяващата перспектива за нас ще бъде, ако като по чудо се разминем с досега изброените възможности и не загинем. Тогава ще сме принудени да живеем постоянно с газовия диск около Слънцето. И както на всички ви е ясно, това никак няма да е приятно. И така, както и да погледнем нещата, цялата тази работа ми е непонятна. На вас, Паркинсън, ясна ли ви е?

— Колкото и да е странно, за мен е ясна. Както преди няколко минути отбеляза Марлоу, винаги мислите логично, Кингсли, но в случая не е нужна логика, а познаване на хората. Да вземем например последния ви аргумент. От всичко, което чухме досега от Облака, стана ясно, че той няма намерение да напусне Слънцето до петдесет или сто години. За повечето хора това е равносилно на завинаги.

— Но това е съвсем друго нещо. След петдесет години в климата на Земята ще са настъпили големи промени, но не чак толкова сериозни, колкото ще бъдат при условие, че Облакът остане завинаги.

— В това не се съмнявам. Просто искам да ви обясня, че за повечето хора е съвършено безразлично какво ще стане след петдесет или сто години. А що се отнася до другите две възможности, те просто са решили да рискуват.

— Значи сте съгласен с мен?

— Ни най-малко. При какви обстоятелства ще се съгласите да поемете такива страшни рискове? Не, не се опитвайте да ми отговорите. Сам ще ви кажа. Ще се решите на опасни действия само когато другите възможности са още по-опасни.

— Но алтернативата не бе свързана с опасност. Съществуваше възможност да не се предприемат никакви действия и рисковете щяха да бъдат избегнати.

— Свързано беше с риска да станете диктатор на целия свят!

— Абсолютна глупост! Замесен съм от съвсем друго тесто. Единствената ми агресивна черта е нетърпимостта ми към глупаците. Нима приличам на диктатор?

— Да, Крис — обади се Марлоу и побърза да добави. — Ако питаш нас, не приличаш, разбира се, но от гледна точка на ония от Вашингтон си. Когато човек разговаря с тях като с умствено изостанали ученици и когато се оказва, че този човек държи в ръцете си непозната досега сила, можеш ли да го осъдиш за няколко прибързани извода?

— Съществува още една причина, поради която никога не биха стигнали до друго решение — добави Паркинсън. — Нека ви разкажа своя живот. Като дете се учех в твърде добри училища. В тези училища обикновено окуражават по-надарените ученици да изучават класиците и колкото и нескромно да звучи, и аз се занимавах с това. Получих стипендия в Оксфорд, завърших добре и на двадесет и една годишна възраст главата ми беше натъпкана с непотребни знания или по-точно непотребни за човек с не много блестящи възможности, какъвто бях аз. И така се озовах на административна служба, която ме доведе до това положение. Поуката от тази история е, че навлязох в политиката съвсем случайно, а не по призвание. Същото се случва и с останалите — аз не съм изключение и не претендирам да съм. Повечето политици избират политическата кариера, защото тя ги привлича, защото искат да са център на внимание, защото искат да почувствуват властта.

— Това се казва изповед, Паркинсън!

— Сега разбирате ли накъде клоня?

— Малко трудно. Искате да кажете, че за политиците е недопустима мисълта, че може да има някой, който да не иска да стане диктатор? Но защо перспективата за нашата диктатура над света, колкото и нелепа да е тя, може да им се стори по-лош вариант от гибелните действия, които предприеха?

— Пълната и окончателна загуба на властта е най-страшната перспектива, която политиците могат да си представят. Това засенчва всичко останало.

— Паркинсън, вие ме поразихте. Най-сериозно. Бог ми е свидетел, никога не съм имал добро мнение за политиците, но не мога да си представя, че съществува човек, за когото личното честолюбие е по-важно от съдбата на всичко живо.

— О, скъпи мой Кингсли, колко малко познавате хората! Знаете изречението от Библията: „Да не знае дясната ти ръка какво върши лявата!“ Знаете ли какво значи това? Да пазите мислите си в малки, удобни, непроницаеми кутийки и никога да не им позволявате да си въздействуват и противоречат една на друга. Това значи да ходиш на черква веднъж в седмицата и да прегрешаваш през останалите шест дни. Не си въобразявайте, че някой се е замислил дали тези ракети ще донесат на човечеството гибел. В никакъв случай. На тази работа се гледа като на смел удар срещу агресора, довел дори силните нации на границата на гибелта и станал причина за толкова много беди тук, на Земята. За тях това е смел акт на демокрацията срещу заплахата от потенциалния диктатор. О, аз не се шегувам, говоря съвсем сериозно.

— Но това е истинска нелепост!

— От наша гледна точка — да, но за тях не е. Не приписвайте на другите вашия начин на мислене.

— Честно да ви кажа, Паркинсън, мисля, че напрежението ви е лишило от здравия разум. Не може нещата да стоят така зле, както ги представяте. Откъде научихте за тези ракети, от Лондон ли?

— Да, от Лондон.

— Това в известна степен е честно от тяхна страна.

— За съжаление ще трябва да ви разочаровам, Кингсли. Не мога да го докажа, но мисля, че ние никога нямаше да узнаем за ракетите, ако британското правителство бе успяло да се съюзи с това на САЩ. Страната, в която живеем, е най-малко разтревожена от предполагаемото ви господство над света. Както и да се опитваме да не го забелязваме, трябва да си признаем, че Великобритания губи положението си на една от водещите страни в света. Възможно е британското правителство да не е много разстроено от перспективата САЩ, Съветите, Китай, Германия и останалите да бъдат в подчинение на група хора, настанили се в Англия. Нищо чудно да си въобразяват, че ще светят по-ярко в сиянието на вашата или, ако позволите, на нашата слава. Те се надяват може би, че ще успеят да ви завъртят около пръста си, та да предадете действителния контрол върху положението в техни ръце.

— Колкото и странно да ви се стори, Паркинсън, беше време, когато се смятах за свръхциник.

Паркинсън се усмихна.

— За първи път, Кингсли, скъпи мой приятелю, ще ви кажа нещо с жестока откровеност, нещо, което е трябвало да ви кажат преди много години. Като циник не струвате пукната пара, всеки ще ви сложи в малкия си джоб. В същността си, казвам ви го напълно сериозно, вие сте непоправим идеалист.

Марлоу се намеси:

— Когато свършите със самоанализите си, не забравяйте все пак, че трябва да решим какво да правим по-нататък.

— Съвсем като в пиеса на Чехов — забеляза някой.

— И все пак — интересно — допълни Макнийл.

— Много лесно ще решим какво да правим по-нататък, Джеф. Ще разкажем всичко на Облака. Това е единственото разумно нещо, което можем да сторим.

— Ти, изглежда, си доволен от това, Крис?

— Безсъмнено. Първо ще изложа най-егоистичните си съображения. Очевидно ще успеем да предотвратим гибелта на всичко живо тук, на Земята, само ако съумеем да го умилостивим с нашето предупреждение. Но въпреки всичко, което ни разказа Паркинсън, струва ми се, бих постъпил по същия начин, дори да нямахме мотив за това. Може да ви прозвучи странно, а вероятно и думите няма да предадат точно какво мисля, но съм убеден, че постъпвайки по този начин, постъпваме човечно. Мисля обаче, че трябва да решим въпроса всички и по-добре ще бъде да гласуваме. Бихме могли да спорим още дълго, но, струва ми се, всеки вече е взел в себе си някакво решение. И така гласуваме. Лестър?

— Аз съм за.

— Марлоу?

— Съгласен съм.

— Макнийл?

— Да.

— Паркинсън?

— Съгласен съм.

— Макар да прозвуча отново по чеховски, Паркинсън, любопитен съм защо се съгласихте? От деня на първата ни среща до ден-днешен винаги съм смятал, че ние с вас стоим от двете страни на барикадата.

— Задължаваше ме работата ми и аз исках да я изпълнявам добросъвестно. Днес като че ли се освободих от тази добросъвестност. Възможно е и аз да съм станал идеалист, но съм съгласен с онова, което нарекохте човечност.

— И така разбрахме се да повикаме Облака и да му съобщим за ракетите.

— Смятате ли, че трябва да се посъветваме и с други? — попита Марлоу.

— Сигурно ще прозвучи съвсем по диктаторски — отговори Кингсли, — но решително съм против каквото и да било разширение на дискусията. Убеден съм, че ако разширим обсъждането и се стигне до противоположно на току-що взетото от нас решение, аз няма да го приема. Ще се наложи да вляза в ролята си на диктатор. Съществува и друга възможност — да прережат гърлата на всички ни. Винаги сме презирали общоприетите авторитети, но сме го изразявали в полушеговита форма. Всеки опит да ни обвинят официално в нарушение на закона ще бъде посрещнато със смях от всеки съд. Тук работата е съвсем друга. Ако предадем на Облака тази информация, а тя може да бъде наречена военна тайна, поемаме сериозна отговорност и аз съм категорично против други хора да делят с нас тази отговорност. Не бих искал например да намесвам Ан в тази работа.

— Какво мислите, Паркинсън? — попита Марлоу.

— Съгласен съм с Кингсли. Не бива да забравяте, че всъщност ние сме съвършено безсилни. Не може дори да възпрем полицията да ни арестува, ако получи такава заповед. Вярно е, разбира се, че Облакът може да поиска да ни подкрепи, особено след тази случка. Но след това отново можем да се окажем без защитници, особено ако Облакът реши да преустанови всякаква връзка със Земята. Рискуваме да останем само с нашия блъф. Засега блъфът минава и нищо чудно. Но не можем да продължаваме така цял живот. Нещо повече, ако успеем да спечелим Облака на наша страна, позицията ни пак остава пробита. Много добре звучи, ако можеш да заявиш: „В състояние съм да изтрия от лицето на земята целия американски континент“, но в същото време чудесно знаеш, че няма да го сториш. Така че и в единия, и в другия случай си оставаме с нашия блъф.

Тези думи поохладиха ентусиазма на компанията.

— В такъв случай всичко е ясно — ще държим нашия план в пълна тайна. Освен нас никой не бива да узнае нищо — отбеляза Лестър.

— Пазенето на тайна не е чак толкова просто, колкото си въобразявате.

— Какво искате да кажете?

— Забравяте, че получих информацията от Лондон. Там са убедени, че ще се опитаме да предупредим Облака. Ето защо всичко ще бъде наред, докато поддържаме линията на блъфа, но ако не повярват, тогава…

— Щом са убедени, трябва да действуваме. Щом така или иначе ни очаква наказание, то поне да извъртим и престъпление — прекъсна го Макнийл.

— Да, трябва да действуваме. Стига разговори — заяви Кингсли. — Хари, иди и запиши на магнетофонната лента обяснението на случая.

— Крис, ти най-добре пишеш обяснения. Повече ти се удава говоренето.

— Добре, да пристъпваме към работа.

След петнадесетчасово предаване от Облака пристигна отговор и Лестър отиде да намери Кингсли.

— Той иска да знае как сме допуснали да се случи това.

Кингсли отиде в лабораторията с предавателя, взе микрофона и записа:

— Нападението е било предприето без наше знание. Мисля, че това става ясно от предишното ми съобщение. Вие знаете в основни линии как е организирано човешкото общество, което е разделено на много групи със самостоятелно управление и никоя от тях няма право да се меси в действията на останалите. Ето защо трябва да разберете, че пребиваването ви в Слънчевата система не бе възприето от останалите групи така, както го възприехме ние. Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че предупреждавайки ви, ние рискуваме не само своята безопасност, но и живота си.

— Боже мой, Крис! Не бива да говориш такива неща. Няма да го умилостивиш с подобни съобщения.

— А защо не. Ако смята да ни подложи на репресии, поне да си кажа всичко.

В това време в лабораторията влязоха Марлоу и Паркинсън.

— Вярвам, ще се зарадвате да узнаете, че току-що Крис се опита да умилостиви Облака — посрещна ги Лестър.

— Господи, да не е тръгнал по стъпките на Аякс?

Паркинсън внимателно се вгледа в Марлоу.

— Знаете ли, че всичко това много ми напомня древните гърци! Те вярвали, че Юпитер хвърля своите мълнии, възседнал буреносен облак. Съвсем като нас сега.

— Малко странно, нали? Само дано всичко не свърши като в гръцка трагедия.

Трагедията обаче бе много по-близо до тях, отколкото предполагаха.

Не мина много и пристигна отговор на посланието на Кингсли.

„Съобщението и доводите ви са приети. От това, което казахте, разбирам, че ракетите не са били изпратени от територия в близост до вашата. Ако в следващите няколко минути не получа опровержение на вашето съобщение, ще действувам по набелязан от мен план. Може би ще бъде интересно да узнаете, че ще променя движението на ракетите обратно към Земята. Посоката ще бъде обратна, но скоростта ще остане същата. Ще сторя това в момент, в който ракетите са пролетели цяло число дни. Щом ракетите полетят към Земята, ще направя известна корекция в движението им.“

След последните думи Кингсли подсвирна леко.

— Ама че решение — прошепна Марлоу.

— Съжалявам, но нещо не разбрах — обади се Паркинсън.

— Това значи, че ракетите ще летят обратно по същия път, и то по отношение на Земята, не забравяйте.

— Искате да кажете, че ще ударят Земята.

— Именно, но това не е всичко. Ако те се върнат след цяло число дни по същия път, ще попаднат на Земята в същите точки, от които са изстреляни.

— Откъде е сигурно, че ще попаднат точно там?

— След цяло число дни Земята ще се намира в същата фаза на своето въртене.

— А какво значи по отношение на Земята?

— Това значи, че Облакът ще отчете въртенето на Земята около Слънцето — отговори Лестър.

— И движението на Слънцето към центъра на галактиката — допълни Марлоу.

— Значи онези, които са изпратили ракетите, ще си ги получат обратно, така ли? О, наистина Соломоново решение!

В този момент Кингсли, който мълчаливо бе слушал разговора, се обади:

— Съществува още една пикантна подробност за вас, Паркинсън. Движението ще бъде леко коригирано, така че не можем да предвидим къде точно ще паднат. Възможно е отклонение до сто или дори до хиляда мили. Приеми моите съболезнования във връзка с това, Джеф.

В този миг Марлоу изглеждаше по-стар от всякога.

— Можеше да бъде и по-страшно. Слава богу, Америка е достатъчно просторна.

— Ето и краят на нашата конспирация — отбеляза Кингсли. — Никога не съм вярвал в секретността и това, което направих, се връща сега върху собствената ми глава. Още едно Соломоново решение.

— Какво имаш предвид? Какъв край на секретността?

— Хари, длъжни сме да предупредим във Вашингтон. Възможността след няколко дни стотина водородни бомби да се изсипят над Съединените щати налага да се разпръсне населението на големите градове.

— Но ако им съобщим това, ще ни разкъсат на парчета!

— Зная. И въпреки това трябва да поемем този риск. Какво ще кажете, Паркинсън?

— Мисля, че сте прав, Кингсли. Трябва да ги предупредим. Но не бива да допускаме грешки, в противен случай положението ни ще бъде безнадеждно. Необходимо е да продължаваме с този блъф, иначе…

— Няма какво да се тревожим за неща, в които още не сме се натопили. Първото, което трябва да направим, е да влезем във връзка с Вашингтон.

Кингсли включи десетсантиметровия предавател. Марлоу пристъпи до него.

— Няма да е толкова лесно, Крис. Ако нямаш нищо против, ще го направя аз. Бих искал да поговоря с тях насаме. Не ми се ще да станете свидетели на не твърде достойна сцена.

— Ще ти бъде трудно, Джеф, но щом така си решил, давай! Ще те оставим, но да знаеш, че ще бъдем наблизо, и ако имаш нужда от помощ, ние сме насреща.

Кингсли, Паркинсън и Лестър оставиха Марлоу да предаде съобщението — съобщение, съдържащо признание, което всеки съд би нарекъл държавна измяна.

След около час, бледен като платно, Марлоу се върна при останалите.

— Естествено, никак не им хареса — само каза той и не добави нищо повече.

Още по-малко се хареса на американското правителство фактът, че след два дена една водородна бомба изтри от лицето на Земята град Ел Пасо, а друга попадна в югоизточната част на Чикаго. Макар да бяха взети бързи мерки за разпръскване на населението, повече от четвърт милион американци загинаха.

Гибелта на хората при стихийно бедствие предизвиква скръб, и то дълбока скръб, но не води до гневно възмущение. Съвсем друга е реакцията, когато хората загиват в резултат на преднамерени действия на други. Думата „преднамерени“ тук е много важна. Едно преднамерено убийство може да предизвика далеч по-бурна реакция от смъртта на десет хиляди души по шосетата. Ето защо нищо чудно, че гибелта на четвърт милион души направи на правителствата по целия свят много по-силно впечатление, отколкото катастрофалните бедствия в периода на силните горещини и после в периода на силните студове. Тогава всичко се отдаваше на природните стихии. Но в очите на правителството на Съединените щати смъртта на стотиците хиляди хора вследствие избухването на водородните бомби бе направо убийство от гигантски мащаб, извършено от група отчаяни злодеи, които само за да удовлетворят собственото си честолюбие са сключили съюз с някакво си тяло в небето и са предали целия човешки род. От този миг нататък учените в Нортънстоу бяха обречени.