Фин
Мистър Бог, тук е Ана (25)

Може би самият факт, че с Ана се бяхме срещнали през нощта, правеше нощите толкова вълшебни за нас. А може би причината за това бе, че нощите толкова често бяха изненадващи. Изобилието от гледки и звуци на деня се смаляваше до поносим размер през нощта. Нощта и звуците ставаха нещо отделно, не се объркваха с всичко останало и тогава, на тъмно, се случваха неща, които не можеха да се случат на светло. Не беше невъзможно да си побъбриш с уличната лампа през нощта; направиш ли го обаче през деня, ще те откарат издокаран в усмирителна риза.

— Слънцето е хубаво — казваше Ана, — но толкова силно осветява нещата, че не можеш да видиш много надалеч.

Съгласих се, че понякога слънцето бе толкова ослепително, че в някои случаи би могло да замъгли зрението. Но тя не искаше да каже това.

— Душата ти не отива надалеч през деня, защото спира там, докъдето виждаш.

— Това пък какво означава?

— Нощта е по-добра. Душата може да се протегне чак до звездите. А това е много далеч. През нощта не е нужно да си стоиш вкъщи. Също като ушите. През деня е толкова шумно, че не можеш да чуваш. А през нощта можеш. Нощта те разтяга.

За това не можех да споря. Нощта беше време за протягане и ние често го правехме.

Мама никога не се тревожеше за нощните ни скитания. Тя знаеше, че протягането е важно, а и тя самата бе бивш майстор в изкуството на протягането. Стига да имаше възможност, тя щеше да бъде винаги с нас. „Приятно прекарване, казваше мама, и да не се загубите.“ Тя нямаше предвид улиците на Лондон, а звездите. Мама нямаше нужда да й се обяснява загубването сред звездите. Тя смяташе, че да се загубиш и да намериш пътя бяха двете страни на една и съща монета. Едното не можеше без другото.

Мама имаше някаква гениалност в себе си и със сигурност бе една на милион, „Защо не излезете?“ — казваше ни тя. — „Вън вали дъжд!“ или „Навън духат хали!“. Каквато и щуротия да си измисляше времето, мама винаги ни подканяше да излезем навън просто така, за да разберем какво представлява. Навън, по улицата, други прозорци рязко се отваряха, други майки крещяха на техните Берти, Фредовци, Марти: „Да се прибираш бързо от дъжда! Ще прогизнеш до кости!“. В буря или виелица, в дъжд или сняг, ние винаги бяхме окуражавани да излезем и да ги опитаме. Мама никога не ни пазеше от Божиите работи, както тя ги наричаше. За известно време тя ни пазеше от самите нас. Пълнеше големия казан с вода и го слагаше на огъня, за да се изкъпем, когато се върнем. Правеше това в продължение на години, докато се увери, че сме достатъчно умни да го правим сами, и тогава спря. Да си навън цяла нощ, за мама беше нещо, което не трябваше да се пропуска.

Повечето нощни хора бяха прекрасни хора. Повечето нощни хора обичаха да говорят. Тези, които смятаха, че сме луди или направо глупави, бяха малцина. Вярно, имаше и такива, които не се колебаеха да ми кажат какво мислят за мен. „Представи си, да извеждаш дете по това време! Трябва да си съвсем откачил!“ „Трябваше да сте вкъщи, в леглото. Там няма да налетите на някоя беля.“ Мнението на тази част от хората беше, че нощта е отредена за белѝ, мръсни сделки и изобщо — нищо добро. Всички хора, имащи страх Божи, бяха в леглото си през нощта. Нощното време бе за „лошите“, „караконджулите“ и за Стария Ник. Може би сме били късметлии, но никога, докато скитахме по нощните улици, не се сблъскахме с лош човек, караконджул или дори със самия Стар Ник; само с добри хора. Отначало се опитвахме да обясняваме, че просто искаме да бъдем навън и че ни харесва, но това само затвърди убеждението у някои хора, че сме луди. Затова се отказахме от всякакви подобни опити и просто си излизахме.

Отделяйки се от една група нощни хора по време на разходките ни, Ана забеляза:

— Не е ли странно, Фин, всички нощни хора имат имена.

Това бе истина. Натъкваш се на група нощни хора, събрали се около огън, и преди да успееш да попиташ „Как е баща ти?“, вече ти представят всеки поотделно. „Това е Лил. Леко е чалната, но иначе си е наред.“ „Това е Старият Запаликремък.“ Истинското му име беше Робърт някой си, но всички му викаха „Стария Запаликремък“.

Може би това се дължеше на факта, че нощните хора имаха повече време да разговарят, или че просто не се престараваха „да бъдат много добри“. Каквато и да бе причината, нощните хора говореха и говореха, споделяха и споделяха.

Ана беше винаги и навсякъде център на внимание, а лицето й — озарено от светлината на огъня, докато слушаше приключенията на нощните хора. Приносът й в такива случаи беше различен: малък танц, песен или приказка.

Беше студена априлска нощ, когато за пръв път срещнахме Стария Уди. Уди предизвикваше огромен респект у нощните хора — той бе очевидно с добро образование, добри обноски и напълно доволен от живота си. Старият Уди бе висок и прав като върлина, с орлов нос, брада и очи, чийто фокус беше някъде близо до безкрайността. Гласът му бе като печени кестени — топъл и кафяв. Когато се усмихваше, ъгълчетата на устните му едва се извиваха. Но не там търсехме усмивката му, а в очите. Тези очи бяха пълни с добри неща, те сякаш ни обгръщаха и когато се усмихваше, цялата тази доброта просто се изливаше върху й.

Когато пристъпихме в светлината на огъня, той ни измери с поглед за минута или две. Никой не проговори. Очите му преминаха от моето лице върху лицето на Ана и там останаха. С усмивка той протегна ръка към нея, тя се приближи и я стисна. В продължение на един много дълъг миг те се взираха един в друг, заливаха се един друг с добри неща и се усмихваха. И двамата бяха от едно тесто и нямаха нужда от думи. Обменът беше светкавичен и пълен. Той постави Ана пред себе си и я разгледа още веднъж.

— Не си ли малко млада за това, мъниче?

Ана остана мълчалива, като изпитваше Стария Уди. Той не изискваше отговор, не бързаше, беше готов да чака. Премина теста и затова получи отговор.

— Достатъчно стара съм, за да живея, мистър — каза Ана тихо.

Старият Уди се усмихна, премести едно сандъче до себе си и потупа по него. Ана седна. Аз бях останал прав, затова си потърсих подходяща щайга, на която да приседна, и се присъединих към кръга. Тишината бе продължила три минути и повече. Старият Уди бе зает с натъпкването на лулата си и проверката дали работи добре. Доволен, че всичко е както трябва, той стана, отиде до огъня и я запали. Запуши с удоволствие.

— Обичаш ли поезия? — попита той.

Ана кимна. Старият Уди нагласи тютюна си с палец.

— Знаеш ли какво е поезия?

— Да — отговори Ана. — То е нещо като шиенето.

— Разбирам — кимна Уди. — И какво имаш предвид под шиене?

— Ами да направиш нещо от различни парчета, което да е различно от всички парчета.

— Аха — каза Старият Уди, — мисля, че това е доста добра дефиниция за поезия.

— Мистър, мога ли да ви задам един въпрос? — попита Ана.

— Разбира се — кимна Уди.

— Защо не живеете в къща?

Старият Уди погледна лулата си и потърка палец в брадата си.

— Не мисля, че този въпрос има истински отговор. Не и както ми го задаваш. Можеш ли да го зададеш по друг начин?

Ана се замисли за момент, а после рече:

— Мистър, защо обичате да живеете в тъмното?

— Да живея в тъмното? — усмихна се Уди. — На това мога да отговоря много лесно, но се чудя дали ще можеш да разбереш отговора ми.

— Ако е отговор, ще мога — отвърна Ана.

— Да, разбира се, ако е отговор, ще можеш. Това е вярно — само ако е отговор — той замълча, а после рече: — Обичаш ли тъмнината?

Ана кимна:

— Тя те кара да се протягаш и ставаш голям.

Той тихо се засмя.

— Наистина, наистина. Моята причина да предпочитам тъмнината е, че на тъмно трябва да се опишеш. На светло другите те описват. Разбираш ли това?

Ана се усмихна, а Старият Уди протегна сбръчканата си стара ръка и леко затвори очите й. После леко взе ръцете й в своите и там постави една своя вътрешна черта.

Това малко място в Лондон приличаше на съборетина през деня, но в този момент, в светлината на огъня, то беше абсолютно вълшебство.

Силният и плътен глас на Уди заговори на своя Бог, на Ана и на цялото човечество:

— Наистина, с очите си не мога да те любя аз, защото

хилядите твои грешки те съзират,

но моето сърце съзира туй, което те презират.

Кафявият му смях прекъсна магията.

— Чувала ли си това? Това е един от сонетите на Шекспир. Те — каза той и ръцете му се разтвориха да прегърнат целия свят, — те ще ти кажат и ще те окуражат да развиеш разсъдъка и петте си сетива. Но това е само половината. Това е да си половин човек. Другата половина е да развиеш сърцето и ума си. — Той ги отмяташе с лулата на пръстите на едната си ръка. — Има обикновен ум, има въображение, има фантазия, има мнение и има памет. Никога не позволявай на никого да ти отнеме правото да бъдеш цяла. Дневната светлина е за мозъка и сетивата. Тъмнината е за сърцето и за ума. Никога, никога не се страхувай. Мозъкът може да ти изневери някой ден, но сърцето — не.

Той се изправи и се протегна. Огледа всички лица наоколо и се спря върху Ана.

— Познавам те, млада госпожице, познавам те добре.

Загърна се по-добре в палтото си, излезе от осветения кръг, спря се и се усмихна още веднъж на Ана. После си тръгна. Не, не си тръгна, защото някаква част от него — сигурно най-голямата — остана и все още е тук и до днес. Ние останахме загледани в огъня още няколко минути. Не зададохме никакви въпроси, защото нямаше отговори. Дори не казахме довиждане на нощните хора, когато си тръгнахме. Чудех се, дали и ние сме оставили част от себе си.

— Искаш ли да знаеш за какво си мислех, Фин?

— Ако имам избор — отвърнах, — не. Не искам. — Тя знаеше, че само я дразня, и усмивката й означаваше, че така или иначе нямам избор.

— Не може да е светлина — изрече Ана с такава увереност, че направи твърдението си неопровержимо.

— Прекрасно — казах аз. — Ако не може да е светлина, тогава какво е?

— Мистър Бог не може да е светлина! — Думите излетяха като каменни отломъци, докато Ана работеше усилено с мисловното си длето.

Представих си как Мистър Бог се надига от златния си трон и наднича надолу през облаците, малко нетърпелив да узнае в каква нова форма ще го вкарат. Прииска ми се да погледна нагоре и да кажа: „Успокой се, Мистър Бог, само се успокой. В сигурни ръце си“. Мисля си, че на Мистър Бог сигурно от време на време му омръзва да разглежда всички различни форми, които сме му наложили през последните няколко хиляди години и май че още не им се вижда краят.

— Той не може да е светлина, нали, Фин? Кажи.

— Ей богу, не знам, Фъстъче, не знам.

— Ами не може да бъде, защото какво ще кажеш тогава за онези малки вълнички, които не можем да видим, и за големите вълни, които също не можем да видим? Какво ще кажеш за тях?

— Разбирам какво имаш предвид. Смятам, че нещата биха изглеждали много по-различно, ако можехме да виждаме тези вълни.

— Аз мисля, че светлината е вътре в нас. Това мисля.

— Може би. Може би си права.

— Мисля, че е така, за да можем да виждаме това, което виждаме — кимаше тя с глава. — Така мисля.

Отгоре Мистър Бог (ще ме извините за образа) плесна с ръка по крака си и се обърна към окръжаващите го ангели с думите: „Какво ще кажете за това, а? Какво ще кажете за това?“.

— Да — каза Ана, — светлината на Мистър Бог е отвътре, за да можем да виждаме светлината на Мистър Бог отвън. И знаеш ли, Фин — тя заподскача нагоре-надолу от вълнение, — светлината на Мистър Бог е извън нас, за да можем да виждаме светлината на Мистър Бог вътре в нас. — С усмивка, която би засрамила дори Чеширската котка^[1] тя каза: — Това е хубаво, Фин. Не е ли хубаво?

Съгласих се, че беше хубаво, много хубаво, но започвах да си мисля, че това ми беше достатъчно за една нощ. Бях препълнен и имах нужда да смеля събитията от тази вечер, но не и Ана. Тя тъкмо беше влязла във форма.

— Фин, моля те за тебеширите.

Прерових джобовете си да намеря кутийката, подадох й я, а тя коленичи на тротоара и си нарисува голям червен кръг.

— Представи си, че това съм аз — каза тя.

Извън кръга Ана нарисува безразборно много точки. Почти същият брой точки бяха разпръснати и вътре в кръга. Тя ми махна да сляза от стената и да се приближа. Отидох и коленичих до нея. След като се огледа, тя посочи едно дърво.

— Това е онова дърво — каза тя и посочи една точка извън кръга, като я отбеляза с кръстче. После посочи друга точка вътре в кръга и рече: — Това е онази точка извън кръга, а тя е дървото — и с пръстче върху точката в кръга тя продължи: — И това е дървото вътре в мен.

— Това ми се струва познато — измърморих аз.

— А това — възкликна тя триумфално, като сложи пръст върху друга точка в кръга, — това е… е… летящ слон. Но къде е той отвън, Фин? Къде е?

— Няма такъв звяр, значи не може да е отвън — отговорих аз.

— Добре де, откъде се е взел в главата ми тогава? — седна на петите си тя и се взря в мен.

— Как нещо ти влиза в главата и аз не знам. Но летящият слон си е чисто въображение, той не е фактически.

— Моето въображение не е ли факт, Фин?

— Разбира се, че въображението ти е факт, но онова, което се получава от него, не е задължително факт — започвах полека да се изпотявам.

— Добре де, как е влязло там вътре — тупна тя вътрешността на кръга, — ако го няма отвън? — продължи с още няколко тупвания. — Откъде се е взело?

Благодарен бях, че не бе нужно да отговарям на това. Тя беше набрала пълна скорост. Стана и се разходи около диаграмата на своята вселена.

— Има много неща там отвън, които не са тук вътре. — Ана скочи от ръба на вселената в кръга на собственото си аз и клекна. — Фин, хареса ли рисунката ми с боите?

— Много ми хареса — казах. — Мисля, че е много хубава.

— Къде — попита с ръце на кръста — беше тя?

Посочих една точка извън кръга.

— Там, предполагам.

Тя помръдна назад, докато диаграмата се види ясно, и посочи към центъра на кръга.

— Там, ето там я нарисувах — вътре в мен. — Остана дълго време мълчалива, после, люшвайки ръце над диаграмата, заговори с озадачен глас: — Понякога не знам дали съм заключена вътре или отвън. — Докосвайки вътрешните точки, а после външните, Ана продължи: — Странно, понякога поглеждаш вътре и намираш нещо отвън, а понякога поглеждаш навън и намираш нещо вътре. Много странно.