Фин
Мистър Бог, тук е Ана (12)

Ана възприе идеята за атома така лесно, както канарчето приема зрънцата, които му давате. Възприе размера на вселената с милиардите й звезди, без да й мигне окото. Изчислението на Едингтън за броя електрони във вселената е доста голямо число, но независимо от това много податливо за работа. Не беше трудно да се напише число, по-голямо от него, а Ана знаеше много добре, че числата имаха способността да продължават още и още, и още. Тя скоро изчерпи думите, с които можеше да изрази огромни числа, а това ставаше все по-важно. Думата МИЛИОН е достатъчна за повечето неща, МИЛИАРД е подходяща в определени случаи, но ако искате да използвате дума за много-много голямо число — е, тогава просто трябва да си измислите такава. И Ана си измисли — СКУИЛИОН. Скуилион беше много разтеглива дума, бихте могли да си я разтягате колкото искате. Ана вече изпитваше нужда от такава дума.

Една вечер си седяхме върху оградата на гарата, гледахме как минават влаковете и махахме с ръка на онези, които биха ни отвърнали на поздрава. Ана си пиеше „съскащата“ лимонада и изведнъж започна да се смее. Изчаках, докато пристъпът премине и хълцуканията спрат. С едно отмятане на главата тя отново постави косата си на място.

— Е — казах аз, — кое е толкова смешно?

— Ами… просто си помислих, че мога да отговоря на скуилион въпроси.

— Аз също — отвърнах без изненада.

— И ти ли можеш? — наклони се тя към мен развълнувано.

— Разбира се! Какво толкова? Единственото е, че половин скуилион от отговорите могат да са грешни.

— О! — Разочарованието й бе очевидно. — Аз винаги отговарям правилно.

Тук е моментът, помислих си, да включим малко от добрите стари напътствия, малко корекция няма да й се отрази зле.

— Не можеш. Никой не може да отговори вярно на скуилион въпроси.

— Аз мога. Аз мога да отговарям правилно на скуилион скуилион въпроси.

— Това просто не е възможно. Никой не може.

— Аз мога. Наистина мога.

Поех дълбоко въздух и я обърнах с лице към себе си, готов да й се скарам. Насреща си видях две очи, спокойни и сигурни. Очевидно бе, че тя се смяташе за права.

— Мога да те науча — продължи тя. Преди да мога да кажа и дума, Ана вече беше започнала. — Колко е едно плюс едно плюс едно?

— Три, разбира се.

— Колко е едно плюс две?

— Три.

— Колко е осем минус пет?

— Три — чудех се докъде ще стигне това.

— Колко е осем минус шест плюс едно?

— Три.

— Колко е сто и три минус сто?

— Чакай, Фъстък! Разбира се, че отговорът е три. Но ти май не играеш честно, а?

— Не, не е вярно.

— Така ми се струва. Ти просто си измисляш тези въпроси един след друг.

— Да, знам.

— Ами че ти можеш да караш така чак до утре сутринта.

Усмивката й избухна във взрив от смях, а аз се чудех какво толкова бях казал. Килнатата й глава и усмивката й ми помогнаха. Ако задаването на въпроси до утре сутринта не означаваше скуилион въпроси, какво бе тогава? Но в случай че не бях успял да схвана урока докрай, тя завъртя отвертката за последен път:

— Колко е половин плюс половин плюс половин плюс… — Аз й запуших устата. Бях схванал посланието. Не й отговорих, а и тя не очакваше отговор. С лекотата на нещо съвсем естествено, като майка, която потупва бебето си, когато се задави, тя завърши с въпроса:

— И на колко въпроси-задачки отговорът е три?

Справедливо сгълчан, аз отговорих, малко несигурен по каква пътека са ме повели:

— На скуилиони.

Вече се бях обърнал настрани и махах на преминаващите влакове, сякаш нищо не се бе случило. След малко тя сложи глава на рамото ми и каза:

— Не е ли смешно, Фин, всяко число е отговор на скуилион въпроси.

Предполагам, че точно в този момент започна моето истинско обучение. Доста дълго не можах да разбера кое е горе и кое — долу, дали си идвах, или си отивах. Бяха ме учили по старомодния добър метод: първо въпроса, после отговора. А сега едно половинметрово, червеноглаво дяволче ме учеше, че почти всяко изречение, сумтене, число или израз е отговор на неизречен въпрос. Предполагам, че с този подход може и да се сбърка, но веднага го възприех и мога да ви кажа, че действа. Много нежно, с много внимание ме обучаваха как да вървя назад. Като не изпусках отговора от очи, ме окуражаваха да вървя заднишком, докато накрая не се блъснех във въпроса. Много търпеливо ми бе обяснено, че отговорът „три“ беше много важен и полезен, защото водеше обратно към скуилиони въпроси. Към колкото повече въпроси води един отговор, толкова по-полезен е той. Интересното, както ми казаха, е, че някои отговори водят до много малко въпроси, а други имат само по един въпрос. Към колкото по-малко въпроси води един отговор, толкова по-важни са въпросите. Когато отговорът води само към един въпрос, тогава улучвате джакпота.

— Кой е големият въпрос, Фин?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Ти си уплашен. — Това не беше обвинение, а съвсем непринудено наблюдение. — Празен ли си в средата си? — Не знаех това въпрос ли е, или твърдение.

— Разбира се, че не съм празен в средата.

— Какъв е въпросът тогава?

Мислех, че знам какво искаше да й кажа, но нямаше да го направя — можеше да се пукне! Предъвках го няколко минути и оформих въпроса „Къде е Ана?“. Но после си помислих, че точно този въпрос е малко опасен и затова казах:

— Къде е Мили^[1]?

Тя ми се ухили и имах чувството, че всеки момент ще ме потупа по главата и ще ми пъхне бонбон в устата, задето съм толкова добър ученик.

— А какъв е въпросът на отговора „В средата на Мили“?

Много внимателно и пресметливо казах:

— Отговорът „В средата на Мили“ води обратно към въпроса „Къде е сексът?“ — а на себе си добавих: „На̀ ти сега, малка тиранке!“. Без трепване на очите, без да си поеме дъх, тя продължи настъплението.

— Какъв е въпросът на отговора „В средата на секса“?

Аз протегнах ръка и с пръст на устата й заглуших въпроса.

— Въпросът е — казах, — „Къде е Мистър Бог?“.

Тя ме ухапа по пръста силно и ме погледна. Очите й казваха: „Това е задето ме накара да чакам“. А устните й казаха: „Да“.

Аз се излегнах назад и мислех за това, което бях казал. Колкото повече мислех, толкова по-близо бях до извода, че всъщност това не беше никак зле — даже беше много добре. Харесваше ми. Поне спестяваше целия ритуал да сочиш нагоре и да казваш „Там е Бог!“ или да показваш звездите и да твърдиш, че Господ живее точно там! Да, наистина това много ми харесваше, само…

И това „само“ не се разреши в продължение на няколко дни. Дори тогава „учителката“ трябваше да ме води нежно за ръка и да обяснява с думи прости, така че това идиотче да разбере. Бях стигнал до положение, когато без колебание можех да намеря въпроса на отговорите „В средата на червея“, „В моята среда“, „В твоята среда“. Дори бях спрял да се впрягам за въпроса на отговора „В средата на трамвая“. Въпросът винаги беше „Къде е Мистър Бог?“. Дотук добре. Всичко бе прекрасно, с изключение на един миниатюрен, незначителен и маловажен факт. Бях обграден с непокорими, непроходими, непроницаеми планини, чиито върхове не можех да видя.

Имената на тези остри върхове бяха: червеите в ЗЕМЯТА, аз съм ТУК, ти си ТАМ, трамваят върви НАДОЛУ по улицата. Бях заседнал сред тези неизброими и различни неща, в чиито среди се намираше Мистър Бог! Струваше ми се, че цялата вселена беше изпъстрена с всякакви ТУК и най-различни ТАМ. Вместо един цял-целеничък, голям Мистър Бог, седящ на небето сред n-брой измерения, аз бях изправен пред огромно количество малки Мистър Богчета, които населяваха средите на всичко! Може би всички тези среди съдържаха парченца от Мистър Бог, които трябваше да се съберат и подредят като някакъв гигантски пъзел.

След като всичко ми бе обяснено, първата ми мисъл бе за горкия стар Мохамед. Той е трябвало да отиде при планината, но не и Ана. Тя нито отиваше при планината, нито викаше планината при себе си. Тя просто казваше „Изчезни!“, и планината изчезваше. И въпреки че по това време знаех, че планината не беше наистина там и можех да се движа свободно и без затруднение, имах моменти, когато чувствах, че преходът е доста остър, сякаш са ме треснали по главата. Усещането е, сякаш съм влязъл в планината, макар че не мога да я видя. Надявам се някой ден да мога да се разхождам свободно, без да се навеждам и да се пазя.

А що се отнася до въпросите ми за тук и там, обяснението беше следното:

— Къде си ти? — бе казала Ана.

Тук, разбира се — отговорих аз.

— Къде съм аз тогава?

— Там!

— Къде ме познаваш?

— Някъде вътре в мен.

— Тогава ти познаваш моята среда в твоята среда.

— Да, предполагам, че е така.

— Тогава ти познаваш Мистър Бог в моята среда в твоята среда и всичко, което знаеш, всеки, когото познаваш, го познаваш в твоята среда. Всеки човек и всяко нещо, което знаеш, имат Мистър Бог в своята среда и затова ти имаш Мистър Бог в твоята. Лесно е.

Когато мистър Уилям Окам казал: „Суета е да се прави нещо с повече, когато може да се направи с по-малко“, той изобретил бръснача, но този, който го наточи, беше Ана!