Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (6)

V. Изпитания

Полупрозрачна, белезникава мъгла се разстилаше и носеше над заспалите гори, прорязани от дълбоки потоци… В сумрачната светлина на ранното утро гигантските дървета „тек“ се очертаваха като фантастични фигури. Гласовете в гората заечаха някак тайнствено и зловещо, като че ли тя бе препълнена е призраци. Тези призраци се лутаха насам-нататък, те нещо търсеха…

— Кра-а! Кра-а-а!

Чуха се прокрадващи се стъпки, пукот от счупени сухи вейки, плясък на вода, като че ли в нея е паднало тежко тяло. После се раздаде писък, сякаш видяла неприятел, съскаше раздразнена змия. А от върха на скалата, издигаща се над речната бездна, в отговор се носеше някакъв вик на диво тържество… И пак в подножието на скалата се мяркаха призрачни сенки и се чуваха тревожни гласове.

Към обед мъглата се разсея и въздухът очисти. И тогава летящият над тази местност горски коршун видя ония, които на разсъмване изпълваха въздуха с викове, напомнящи крясъците на голям тукан: на скалите се намираха двама души, един от бялата раса, европеец, а другият — висок, мускулест войн стиенг. В ръката на белия светеше тежък малайски нож, а стиенгът държеше голям лък, който можеше да изпраща на далечно разстояние носещите смърт стрели.

Долу под скалата се бяха разположили на стража туземци, всички въоръжени с лъкове, стрели, копия и щитове. Те бяха обкръжили скалата от всички страни, като отрязваха пътищата на обсадените и към реката и към крайбрежната гора. Но когато някой от тях опитваше да приближи скалата, от върха политаше смъртоносният вестител — страшната стрела на стиенга. И тогава край реката се разнасяше ревът на смъртно ранен човек.

Така изминаха няколко часа. Но на този, който познава условията на горския живот, трябва да му мине през главата мисълта, че подобна борба между двама души с цяла тълпа въоръжени войни не може да продължи много дълго, по простата причина, че стиенгът на скалата не може да има неизчерпаемо количество стрели. Всеки изстрел, сполучлив или не, ще намалява запасът му и рано или късно стрелецът ще остане обезоръжен и безпомощен… Това съзнаваха и обсадителите и обсадените. И първите търпеливо чакаха да настъпи желания момент, когато без жертви ще заловят хората на скалата. Но към обед се случи нещо неочаквано. На върха на скалата се показа с целия си ръст стиенгът, като размахваше с ръка някакъв парцал.

— Предаваш ли се? — чу се вик отдолу.

— Татоо жив не се предава! — гордо отговори стиенгът.

— Какво искаш тогава?

— Не си ли ти Карруа, вожд на кайаните? Аз убих миналата година брат ти!

— Както ще убия и аз тебе днес! — ревна избухналият в гняв кайан.

— Не бързай! Аз съм същият, който преди две години проследи в гората трима млади войни от вашето племе. И когато те улисани от писъка на совата се втурнаха в гъсталака, аз убих единия със стрела, другия с копие, а третия — с удара на тояга!

— Аз ще отмъстя и за тях — не отстъпи Карруа.

— Не бързай, о, вожде на страхливи чакали, мислещи се за хора! Аз съм пак тоя, който се промъкна в селото ви преди пет години и закла седем сънливи кайани, а от тях двама се смятаха за славни войни… Ти трябва да ми отмъстиш и за тях и за много, много още твои съплеменници. Колкото кайани съм убил, толкова пръсти нямаш на краката и на ръцете си…

— Повече няма да убиеш никого! Аз ще те одера жив! — закани се Карруа.

— Да, след като убия още десетина твои съплеменници! Но аз искам да ти предложа нещо друго! Между мене и тебе, между моето и твоето племе, стои кръвта и смъртта! Да приключим нашите сметки. Да застанем един срещу друг. Ако аз падна, то този бял човек, който изплува тук от потока през тази нощ, нека ти бъде роб. Ако паднеш ти, твоите войни да ни оставят с белия човек свободни.

— Какъв е този бял човек с тебе?

— Той казва, че не е търговец, нито войн, а „мъдър старец“, макар косите му да са черни, а тялото гъвкаво. Той е дошъл на бреговете на Тули-Сап с други хора, които търсят развалините на града на Прокажените.

— Как се е свързал с тебе?

— Той ми спаси живота в гората, когато върху мене внезапно се хвърли от някакво дърво хищна пантера. И макар той да казва, че стиенгите са го отвлекли от лагера на другарите му, — този човек свърза с мене дружба и встъпи в съюз. Но това не се отнася до тебе, кайан. Отговори, приемаш ли ти, като войн, предложението ми за единоборство или ще се покажеш като страхливец, който се крие зад гърба на своите воини и ги излага на стрелите ми?

— Приемам предложението ти! Ще взема живота ти!

— Или аз ще взема твоя!

Провикванията от скалата и от подножието продължиха още четвърт час, докато спорещите не дойдоха до пълно съгласие за мястото и условията на смъртния двубой, който трябваше да реши съдбата на двамата непримирими врагове.

С дълбок интерес следеше този разговор нашият стар познат доктор Галено. Именно той беше белият човек, когото младият войн стиенг назова свой спасител.

За кратко време европеецът беше преживял редица приключения, описанието на които би заело стотина страници. Страшният поток след бурята го бе пощадил, даже му беше помогнал да премине с невиждана бързина много мили и да се върне отново на езерото Тули-Сап. Тук вълните бяха изхвърлили лекаря на крайбрежния пясък цял и невредим, без оръжие. Италианецът имаше само случайно намерения след катастрофата в лагера на неговите похитители, къс и масивен малайски нож. Като скиташе напосоки по езерния бряг с надежда да намери лагера на Лакон-Тай или развалините на Града на Прокажените, докторът наистина помогна на непознатия млад войн-стиенг, нападнат от пантера. Хищникът беше смъртно ранен от силния удар на Робертовия нож и доубит от оцелелия стиенг. Но последният носеше на плещите си следите от ноктите на пантерата. Не следи, а цели кървави бразди, та докторът както можа облекчи страданията на ранения. После заедно тръгнаха да търсят хората на Лакон-Тай, но по пътя ги обкръжи цял отряд от кайани и като по чудо се спасиха. Преминаха през една пещера, или по-право през дупка в широката скала, където пък едва се спасиха от нападението на законния обитател на това леговище — един грамаден питон или удав. В бързината нямаше време да мислят за преследвачите и скоро двамата се намериха на върха на скалата, но там ги очакваха кайаните. Имаше опасност тази обсада да завърши фатално, понеже нямаха оръжие, пък и силите им отпадаха, а врагът беше многочислен и упорит.

Когато стиенгът намисли да извика вожда на кайаните на двубой, докторът се обяви против. Опита се да го убеди, че битката между двамата няма да бъде при равни условия. Кайанът е бодър и съвършено здрав, докато стиенгът гори от треска, естествена последица от изгубената кръв и нагнояването на раните, получени от нападението на пантерата. Но стиенгът държеше на своето:

— Аз съм убил много кайани, ще убия и този и още други! Не ми пречи, не заставай между мене и кайаните, бели човече!

Намисленото от стиенга се изпълни. Двубоят стана. Роберто Галено трябваше да присъствува само в качеството си на зрител.

Дуелът между туземците ставаше с мечове или „паранги“, малайска изработка. Двамата противници се оказаха добри фехтовачи и десетина пъти кайанът бе застрашен от опасността да бъде разсечен на две половини. Много пъти стиенгът пък се намираше на ръба на своята гибел. По едно време уморените борци се разделиха за няколко минути да си отдъхнат и отново да се спуснат един срещу друг. В тоя промеждутък стиенгът пошепна на доктора:

— Аз зная какво правя! Тия кучета, кайаните, ако убия вожда им, ще ни унищожат и няма да изпълнят условията на договора. Но аз съм по-хитър от тях. Сега като подновим борбата, ще застана така, че да се намеря на края на брега и тогава ще се хвърля във водата. Ще избягам от тях до съседното селище, там има много другари. Тебе кайаните няма да закачат, защото ще разчитат да получат добър откуп. Но те ще се измамят в надеждите си. Още преди да успеят да се измъкнат оттук и да изминат десетина километра, аз ще доведа приятелите си, ние ще ги избием до един и ще те освободим.

След пет минути двубоят се възобнови. Като следваше своя план, стиенгът отстъпваше и докторът вече бе започнал да вярва, че ще му се удаде да извърши намисленото, когато внезапно като отбиваше удара на противника си Татоо се подхлъзна и падна на едно коляно. Кайанът се възползва веднага от това и мечът му се стовари върху главата на стиенга и я разсече почти на две до шията. С гръмки викове останалите кайани се нахвърлиха върху трупа, рязаха го, мушкаха го, ритаха го с крака, докато тялото на стиенга не се превърна в окървавена маса. Тогава те търкулнаха трупа от брега и тялото на загиналия туземец, оставяйки по скалистата стена на брега кървави следи, изчезна в мътните води на потока.

— Бели човеко! — обърна се убиецът на стиенга към доктора. — Ти си мой пленник. Аз ще те заведа в нашето село. Децата ще си играят с тебе, жените ще те замерват с кал. Но ти ще останеш жив и ние ще получим за тебе много дарове… Хайде, върви пред мен!

И ето, предстояха нови изпитания за лекаря, който попадна в най-дивото племе в Сиам, на неукротимите кайани.

Но още вечерта на същия ден сред кайаните се появи някаква тревога. Воините загрижено се оглеждаха назад. Вождът им разпрати патрули из околността и накрая предупреди пленника:

— Преследват ни стиенгите. Това може да са братята на убития от мене Татоо. Те са много. Те се пазят един друг. Но ти не се радвай. Ако ни достигнат и ти само дадеш признак на живот и извикаш за помощ, или заревеш, войните ми ще те довършат набързо, както аз довърших Татоо.

Бягството на кайаните продължи дълго и европеецът напразно обмисляше начин как да се избави от пленилите го туземци. За щастие още преди двубоя на стиенга с вожда на кайаните Роберто се бе досетил да скрие своя меч в дрехите си и сега, в случай на нужда, можеше да разчита на него, за да защити живота си. Или може би ще се намери момент да убие часовоя и да избяга. И такъв случай му се предостави съвсем скоро. За да се избавят от преследващите ги стиенги, кайаните запалиха гората. Но не мина много време и вятърът обърна огъня към тяхната страна. Туземците изпаднаха в паника и се разпиляха в безпорядък. В бъркотията доктор Галено свърна незабелязано настрана и скоро се оказа сам в пламтящата гора… Това бяха часове на ужас и агония на живота… Всичко наоколо се беше превърнало в огнен океан: гореше земята, гореше и въздухът… Но Роберто все пак се спаси от страшния пожар, като се хвърли към една блатиста полянка. Когато огънят се отдръпна и остави димящите и още недогорели стъбла на дърветата, италианецът се запъти да търси Лакон-Тай и хората му. Но той едва стоеше на краката си. От огъня дрехите му бяха дрипи, тялото — на много места обгорено, пред очите му плуваше кървава мъгла. Той вървеше, но не знаеше накъде. Не виждаше почти нищо, не чуваше, залиташе като пиян, влачен само от някакъв инстинкт… И ето че силите му се изчерпиха. Като направи още няколко несигурни крачки, той се спъна, падна на земята и загуби съзнание…

Но да оставим за известно време на това място пострадалия лекар и да се върнем пак в лагера на Лакон-Тай.

На сутринта, когато се откри липсата на Роберто Галено и бе съобщено на генерала, че не могат да разбудят спящият адютант Фенг, в лагера се вдигна тревога. Започнаха да дирят доктора. Разузнавачи от отряда на Лакон-Тай претърсиха близката гора и развалините наоколо. Скоро следите на похитителите бяха открити. Освен това, когато най-сетне Фенг отвори очи и можа да вземе участие в търсенето на изчезналия без вест лекар, намери се един предмет, който помогна на Лакон-Тай да разгадае кой именно е този негов неумолим враг и преследвач, по чиято поръка местните жители са отвлекли доктор Галено. Но тоя предмет, за който става дума, бе открит не от хората от отряда на Лакон-Тай, а сякаш от самото небе изпратените в негова помощ съплеменници на Фенг. Когато търсеха следите на доктора, Лакон-Тай, Лена-Пра и Фенг се натъкнаха на много следи, които обикаляха лагера им. Тогава те откриха един човек, който се криеше в сянката на гъсталака. Фенг решително излезе напред, като призова за преговори спотайващия се в гората неприятел. От храстите излезе един войн на преклонна възраст, но силен и бодър.

— Защо ни преследвате? — попита Фенг. — Защо отвлякохте нашия лекар?

— Ние ли? — удивен извика старият човек с искрен тон. — Че ви следим това е истина. Но само затова, защото се опасяваме да не ни нападнете. Ние знаем, че белият човек е отвлечен от вашия лагер, но ние не сме участвували в тази работа. Него го грабнаха стиенгите от племето Лагаруа, а ние принадлежим на племето Никайатоки.

— О! Племето на моите родители?! — извика извън себе си от радост Фенг, като хвърли оръжието си. — О, богове! Аз отново съм сред своите!

— Кой си ти, войнико? — учудено го попита старият туземец.

— Казват ме Фенг, аз съм син на Лоо-Пара!

— Синът на моята сестра? — на свой ред се удиви човекът. — Ти ли си Фенг, който падна в плен на сиамците, или по право беше прибран от един велможа на полесражението, дето лежеше окървавен, готов да предадеш дух на боговете?

— Да. Този мой спасител и господар е тука с мен!

— Лакон-Тай, великият генерал на сиамците, тук ли е?

— Да, ето го! Но той не ми е господар, а приятел и покровител. И да не бъде вражда между него и племето на дедите ми!

— От само себе си се разбира! Ние живеем в пълен мир с поданиците на Сиамския крал и почитаме великия му вожд Лакон-Тай. Той е желан гост под нашия покрив и ще бъде наш брат! — каза вождът на племето Никайатоки и се поклони пред Лакон-Тай.

Новият съюз веднага засили отряда на Лакон-Тай с още няколко десетки силни и бодри войни. А най-главното — можеше напълно да се разчита на помощта на племето. Лакон-Тай бе много доволен от случилото се, като да бе удържал блестяща победа. И наистина помощта на неговите съюзници се оказа много полезна във всяко отношение и преди всичко при организирането на най-внимателното претърсване около лагера, при което един млад войн донесе на Лакон-Тай намерено чудно украшение за глава, направено от злато, във форма на обръч с разни надписи. Като видя тоя оригинален венец, Лакон-Тай се изненада:

— Венецът на „пурама“! Венец от главата на жреца, камбоджанеца! Но как е могла тази скъпоценност да се намери тука в гората?

— Загубил я стопанина й, разбира се. И той именно е нашият враг — настоя Фенг.

— Да. Този е нашият смъртен враг! Къде ми бяха очите по-рано? Как досега не се сетих за това? О, богове! Вярно казват хората: когато боговете искат да накажат някого, те по-напред го правят сляп и глух!

— За кого говориш, тате? — запита Лена-Пра.

— За най-отровната змия от Камбоджа, за Миенг-Минга, за „великия раздавач на милостите“ на нашия владетел, за „пурама“!

— Нима той е твой враг? Че защо?

— Заради тебе, дете мое! Миенг-Минг, чужденец с тъмно минало, лукав властолюбец, достигнал висок пост при двора на императора, отдавна се опитва да получи честта да се сроди с някоя знатна сиамска фамилия, за да укрепи по тоя начин своето положение. Той поиска от мен твоята ръка, когато ти беше на четиринадесет години, още дете. И аз го изгоних. Ако той беше рибар, надничар, тъкач или търговец, аз нищо не бих имал против професията му. Но мълвата упреква тоя човек в хиляди престъпления. А между другото и за това, че той е невероятно жесток към жените си.

— И този човек е искал да направи от мене една от тридесетте си жени? Но аз никога няма да се съглася да стана жена на многоженец! — разпалено рече Лена-Пра, като стискаше юмручето си. — По-добре смърт, отколкото в харем! Та ти казваш, че си отказал на тоя камбоджанец?

— Да. Аз го изгоних от дома. И оттогава именно той започна да прави интриги, за да ме принуди да те дам, или да ме погуби. Разбира се, ако аз загина, то ти, сама — безпомощна, ще станеш лесно жертва на мръсника. Тогава той би постигнал своята цел. О, богове! Сега вече аз разбирам защо измряха един след друг свещените бели слонове! Едва сега аз виждам ясно и разбирам всичко! Не му е нужна нито твоята смърт, Лена, нито моята — иначе той не би достигнал целта си. Ето защо той не ни напада направо, ето защо не ни уби. Той желае да му паднем живи в ръцете.

— А докторът?

— Докторът ли? Докторът обърква плановете му, трябва да бъде отстранен. И ето, той е отделен от нас, отвлечен, а преди са посегнали и на живота му.

— Но няма ли да го намерим, тате?

— Или ще отмъстим за смъртта му!

— Боговете няма да допуснат той да умре! — пребледняла, с тих глас настоя девойката. — Защото…

— Защо? — изпитателно се вгледа в нея баща й.

Тя наведе очи с дълбоко смущение.

След минута Лакон-Тай заговори отново.

— Не, дете мое, ето и той също е пришелец. Човек, чужд на нашата раса!

— А твоята жена, моята майка, нима беше от Сиам? — възрази едва чуто девойката.

— Той е християнин, а ние сме будисти.

— Аз не вярвам в Буда, тате!

Настъпи тежко мълчание. После Лакон-Тай разтърка челото си, като че ли искаше да прогони някоя своя печална мисъл.

— Сърцето ти предано ли е на тоя човек, дете мое? — попита генерал Лакон-Тай.

Вместо отговор Лена само кимна едва забележимо с глава и от очите й се търкулнаха две големи сълзи.

— Но, той обича ли те?

— Той ли? Той?…

— Да. Може би там в неговата родина е останала друга жена, която му е по-мила от тебе. Той е честен, благороден, но… Но той ще си отиде от тоя проклет от боговете край и в обятията на друга ще забрави за тебе…

Девойката заплака. Ала после очите й светнаха!

— Тогава ще умра! — каза тя кратко. Но в думите й звучеше желязна решителност.

Лакон-Тай наведе печално глава.

— Да не говорим за това — рече той след минутно мълчание. — Преди всичко трябва да го търсим и намерим!

Отново целият отряд се втурна да търси изчезналия лекар. Бяха прекъснали, когато се развихри ураганът и стана наводнението. Но скоро стиенги-никайатоките откриха, че от гората идва отряд кайани, които водят със себе си някакъв пленник. Веднага изпратиха нататък опитни войни. И навярно между враждуващите племена би станала жестока битка, ако преследваните не се решиха на най-отчаяното средство — да запалят гората. Огънят застави хората на Лакон-Тай да отстъпят. Но щом огненият поток отмина надалеч, търсенето на доктора бе възстановено.

Сякаш подтикната от непознато чувство, Лена-Пра като в сън вървеше напред и с полупросълзени от тъга очи оглеждаше околността, дано намери някаква следа от изпадналия в беда любим човек. И небето чу молбата й: тя видя сред изгорелия храсталак неподвижното тяло на Роберто и като стрела се спусна върху него.

— Той е жив, тате! — чу се гласът й. — Помощ, тате! Бързо! Дай вода!

Тя внимателно положи главата му в скута си, намокри устните му и погали измъченото му лице с нежните си пръсти. Вгледа се в помътнелите от дим и болка очи и прошепна:

— Ти си мой, ти си мой! Не те давам никому. Или… Или ще умра с тебе!…