Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (4)

III. Предатели

Грамадният на вид, но лек за плуване белон отиваше все по-далеч и по-далеч нагоре по реката. От Банкок той се движеше все по реката. После премина през различни канали и притоци на Менам, на тази голяма водна артерия на Сиам. Отиваше все на север, нататък, където ако се вярва на легендите, в непроходимите горски пущинаци, сред блатиста местност се криеше от човешки поглед „Светото езеро“ Тули-Сап и напуснатият някога от жителите му град на Прокажените, с многовековните си храмове и дворци.

За други пътници времето би текло нетърпимо бавно. Но за нашите приятели това бе интересна разходка. Гемията осигуряваше известни удобства и бе тласкана от силните удари на веслата на яки и опитни гребци. Верният адютант на Лакон-Тай, вечно бодърствуващият Фенг, чудесно управляваше белона. Доктор Галено и Лена-Пра прекарваха на палубата по цели дни, като се любуваха на чудесната панорама, откриваща пред очите им толкова чудни и пъстри картини от тропическия живот. Понякога Лакон-Тай си спомняше своята младост, преминала в странствувания и походи против бирманци и камбоджанци, нападащи сиамските предели и разказваше на младите за преживените опасности и за чудесата на природата.

Младият лекар слушаше поразен от генерала толкова интересни подробности от царството на растенията и животните.

— Виждате ли тази гора? — обръщаше вниманието му Лакон-Тай върху група дървета, спускащи се от гористия бряг към потока, за да уталожат жаждата си с речната влага. — Това е „вечното дърво“. Вие, европейците, го наричате „тек“. То служи за построяването на кораби. Нито едно друго дърво не може да се сравни със способностите на „тека“ да се съпротивлява на гниенето във водата. По бреговете на Сиам и днес плуват кораби, правени от това дърво още преди сто години, но сякаш вчера е отсечено от гората — толкова е здраво и яко то.

— Ето друго дърво, което расте на възли и прилича на бамбука. Във вътрешността му, не зная поради каква причина, понякога се натрупва прах. Ние, сиамците, го наричаме „орлово дърво“. Случва се от едно стебло на това дърво да излезе половин пуд прах, за която китайците и японците заплащат скъпо, служи за приготовляването на най-добрите ухания в света.

— Каква е тази птица? — обърна внимание Роберто върху крачещата по пясъчната низина птица.

— Тази ли? Това е корморан-риболовец. Китайците, японците и отчасти малайците хващат кормораните и ги приучват да ловят риба за господарите си. Те надяват на шията на птицата гривна, която не й дава възможност да погълне и най-малката рибка и птицата е принудена да носи плячката на стопанина си, а той от време на време й подхвърля по някоя полуразвалена риба…

— Какъв е този вик, напомнящ истеричен смях? — запита внезапно лекарят, като се опитваше да съзре странното животно, което сякаш се смееше в гората.

— Лу-гуои! Смеещата се маймуна! — отговори Лакон-Тай. — Ако желаеш, приятелю, да я видиш по-отблизо, ние можем да устроим лов. И без това нашите припаси бързо се привършват, та не би било зле да си набавим месо за запас. Но не от лу-гуои — нито един от нашите гребци не би пипнал месото на тая маймуна. Според народното поверие тя е „дивият горски човек“. Тази маймуна разбирала нашата, човешка реч, но тя криела това си умение поради любопитната причина: бояла се хората да не я заробят и да я накарат да работи. Прочее, лу-гуои е сви­репо животно. Ловенето му изисква голяма предпазливост.

Съветът на стария опитен човек и ловец се оказа твърде на място. След няколко часа Роберто Галено сам разбра каква е „смеещата се маймуна“ на сиамските гори, като изпита върху себе си нейната сила и неукротимост.

Разбира се, че за ловците от гемията не бе трудно да се отправят по посока на вика на лу-гуои и да попаднат по следите на маймуната. В лова, организиран от генерала, взеха участие четирима: Лакон-Тай, Лена-Пра, лекарят и Фенг. Като достигнаха мястото, където по всички признаци личеше, че се бе скрила маймуната, ловците се разделиха, за да обкръжат гъсталака, където тя можеше да се скрие. Лакон-Тай и Фенг тръгнаха надясно. Италианецът и девойката, която владееше оръжието не по-лошо от баща си — наляво.

След няколко минути от мястото, където бяха Лакон-Тай и Фенг се чуха два изстрела. Тогава Роберто Галено и момичето се запътиха нататък и така се натъкнаха на люлеещата се по клоните на дърветата над низината огромна маймуна. Лена стреля, но куршумът й само закачи животното, което успя да се скрие зад едно стъбло. В отговор на гърмежа се чу яростен вой, смешен кикот, от който човек настръхва.

Като се впуснаха да търсят раненото животно, ловците не забелязаха, че то ги причаква затаено в гъстия шумак. В миг някаква грамадна маса се стовари върху гърба на Роберто и го свали на земята. Като падаше, италианецът закачи предпазителя на карабината и тя гръмна. Не успял още да съобрази какво стана, зад доктора се раздаде изстрел, а нахвърлилата се върху него маймуна отскочи встрани.

— Помощ! Помощ! — чу той вик.

Скочил мигновено, Роберто видя, как грамадната маймуна, задавена от ръмжене, е хванала с дебелите си крайници Лена-Пра и заплашваше да прегризе гърлото й с острите си зъби.

Като обезумял Галено нанесе по устата на лу-гуои страшен удар с приклада на карабината си и направи тази уста на кървава пита.

Маймуната остави девойката, но наново и яростно се хвърли към стария си неприятел. Лекарят отскочи и като по чудо се спаси от гибел: лу-гуои се бе хвърлила към гърлото му с клещовидните си пръсти на предните лапи. Галено нанесе на маймуната нов удар в главата, после в гърдите, в гърба, като се отдръпваше от простиращите се към гърлото му космати маймунски длани, заплашващи да го удушат.

Обаче, такава борба не можеше да продължи дълго. Човекът бързо губеше сили, а животното яростно се съвземаше въпреки новите удари… Роберто Галено чувствуваше, че още миг и ще загине, ако не стане чудо. И чудото стана. Нещо изгърмя зад гърба му и наоколо се пръсна сив дим. А когато димът се вдигна, докторът видя огромното тяло на маймуната в предсмъртни гърчове пред нозете му.

— Хвала на боговете! — чу той развълнувания глас на Лакон-Тай. — Аз помислих, че Вие ще заплатите с живота си, опитвайки се да спасите дъщеря ми. Но Фенг, макар и да е остарял, стреля без грешка. Гледайте — куршумът му е минал над космите на главата Ви, без да Ви закачи и е улучил очите на лу-гуои и смъртта веднага е поразила звяра. Аз само довърших работата на Фенг с изстрел в сърцето на „хохотана“, като съкратих агонията на маймуната, която и с куршум в мозъка си се протягаше към Вас…

— А къде е Лена-Пра? — огледа се Роберто.

Но девойката вече стоеше до него. Той не успя да съобрази какво става, когато почувствува целувка на ръката си. Лена-Пра беше издигнала десницата му до устните си и изказваше благодарността си за спасението.

— Защо, защо, Лена? — отдръпна ръката си Роберто.

— Вие вече спасихте веднъж живота ми! — каза сериозно девойката. — Тогава, когато спасихте баща ми от смърт. Аз не зная как би Ви благодарила за това девойка от родината Ви. Но аз изказвам благодарността си както умея…

Развълнуваният до дълбините на душата си Роберто сам целуна ръката на девойката. След това, като одраха кожата на „хохотана“, ловците побързаха да се върнат на белона. Фенг носеше на пояса си чифт великолепни диви пуйки, месото на които бе достатъчно да нахрани целия екипаж. Но по пътя те пак трябваше да спират. По едно време Роберто Галено чу дивен, мелодичен звук, който идваше от тревата край корена на един банан и приличаше на песента на някаква непозната птица. Заинтересува се каква е тази птица.

— Тан-тай! — поясни Лакон-Тай. — Пойният гущер, или наричан и „гущерът на земетресението“…

— Но какъв е този гущер? — запита изумено лекарят.

— Разбира се, не е птица, а „гущер на земетресението“ — намеси се в разговора и Фенг. — Почакайте, аз ще се опитам, може би ще ми се удаде да уловя този певец. Добре, че той не е от отровните гущери, които се развъждат в Бирма и чиято отрова е силна като на отровните змии.

Благодарение на Фенг след пет минути в ръката на Роберто се намери малко, грациозно животинче с любопитно надута глава и тънко, стройно, почти змиеобразно сиво телце, покрито с разноцветни петна.

— Но защо наричате този певец гущер на земетръса, приятелю Лакон-Тай — заинтересува се младият лекар.

— Защото тоя гущер е най-добрият приятел на човека! — отговори сериозно старият човек. — Не зная с какво може да се обясни, но „тан-тай“ предчувствува близостта на земетресението и известява за идващата беда няколко минути по-рано, с резки, тревожни звукове, като че ли има опасност да загине. Заради това моите съотечественици искат да държат у дома си, в клетка, „тан-тай“, но за съжаление животинчето скоро умира. Но да вървим при ладията, вече е късно!

И пътниците забързаха към гемията. Там всичко беше в пълен ред и гребците, в очакване на късче вкусно месо, незабавно се заловиха да изпекат пуйките, като прибавиха към тях още три-четири, застреляни от Фенг, корморани. Месото на последните не се хареса на италианеца: мазнината на корморана миришеше на риба и тиня. Но гребците ядяха лакомо.

Вечерята още не беше свършила, когато на брега се появиха група полуголи хора, водени от висок старец.

— Събирачи на дървено масло! — обясни Лакон-Тай като ги видя. — Те са цяла експедиция. И с тях има някакви странници. Те навярно не са сиамци, а пришълци от Камбоджа. Гледайте! Имат карабини и носят на гърбовете си някакви кожи?!

Като видяха разкошната гемия, пришълците се приближиха към нея. А старейшината им, щом разбра, че Лакон-Тай е вожд, побърза да предложи услугите си, но Лакон-Тай му отказа, като само поиска да узнае кои са чужденците и защо са се присъединили към сиамците?

— Ние сме агенти-ловци на един „фаринг“-европеец, който живее в Банкок! — поясни един от ловците. — „Фаринга“ е луд: плаща ни скъпо да му доставяме кожи от разни животни, най-вече маймунски. Като чухме, че по тези места има изобилие от маймуни, дойдохме тук на лов за четириръките изтребители на посевите… Ако Ваша милост желае, ние ще започнем лова във Ваше присъствие. Любопитно е да се види как падат маймуните в мрежите ни!

Лакон-Тай бе гледал десетки пъти лов на маймуни, най-злите врагове на сиамския земеделец и градинар. Но Лена-Пра и доктора-европеец не бяха виждали подобно нещо. И за да им угоди, генералът се съгласи да вземат участие в интересния лов.

Като си отпочинаха за час, нашите пътници слязоха от гемията, която продължи срещу течението, докато стигна селото на маслосъбирачите, а те навлязоха в гората заедно с ловците. Скоро стигнаха до място, където гъсталакът беше буквално препълнен от стадо четириръки животни. Маймуните сновяха по гъстата трева, катереха се по дърветата, криеха се в шумака, или пък се люлееха по клоните. Приближаването на хората не им правеше особено впечатление. Тук имаше разни видове маймуни: „буденг“ с подобие на брада и дълга опашка; „дик“ — с розово лице, и „сиаманг“ — най-грозната от тези същества.

Ловците избраха една поляна и оставиха голям глинен съд с ориз.

— Тук ще има хубаво угощение за „горските хора“ — засмя се един от тях. — В ориза е сложен опиум и още нещо…

Като оставиха на полянката храната, хората се отстраниха. След минута там гъмжеше от маймуни. Отначало те недоверчиво обикаляха около храната. Най-сетне, някакъв брадат маймунски юнак дръзна да бръкне в тесния отвор на съда. От висналото му гушаво гърло се раздаде тържествен звук. Може би на маймунски език това означаваше:

— Ура! Елате! Тук има с какво да се облажи нашият брат!

И маймунският юнак започна лакомо да лапа отровния ориз, като гребеше с двете си длани. Примерът му последваха и другите и тогава около ориза се натрупаха всички. Но скоро, с една от маймуните се случи нещо лошо. В ориза имаше лютив пипер, който сякаш ги запали и по очите на лакомците се появиха сълзи. Като изтриваха очите си с длани, те още повече ги подлютяваха и тогава настъпи истинско вавилонско стълпотворение: болезнени викове, гняв и страх се носеха по всички страни. Животните се търкаляха по земята, свиваха се на кълба, биеха се, ревяха!…

Ето сега те всички са слепи! — каза един от ловците и с вдигната дебела тояга излезе на поляната. Последваха го другите и като работеха майсторски със своите тояги, за четвърт час избиха слепите маймуни, които скъпо заплатиха удоволствието да си хапнат ориз.

Увлечени в наблюдението на лова, нашите пътници се сепнаха когато дочуха изстрели, идващи отдалеч.

— Нещо става на реката! — извика побледнял Лакон-Тай. — Да побързаме, приятели! Като че ли неприятел напада нашите гребци!

Ловците на маймуни се спогледаха със странни, многозначителни погледи и се заеха да увещават Лакон-Тай да остане още в гората, с обещание да покажат много интересни неща. Но разтревоженият не на шега велможа рязко отказа и побърза, заедно със спътниците си, да напусне полянката, на която още се търкаляха топлите тела на току-що убитите маймуни. Като гледаше Лакон-Тай, който почти бягаше към реката, един от ловците процеди през зъби:

— Маймуните се ловят с ориз. А хората могат да се ловят с маймуни.

Другият се засмя и натърти самоуверено:

— Нека си намерят гемията! Нашият покровител трябва да бъде доволен от нас. Ние отвлякохме тези слепци доста далече от реката!

След това мнимите ловци без повече да обръщат внимание на лова, се изгубиха като сенки в гората и изчезнаха безследно.

За двадесет и пет минути тичане Лакон-Тай и неговите другари бяха вече при реката, на мястото, където беше лагерът на маслосъбирачите и гемията. Пред очите им се появи ужасна картина, наскоро съградените колиби на бедняците-събирачи на дървено масло догаряха. Тук-там на земята лежаха обезобразени трупове. От белона нямаше никаква следа…

— Къде са хората? Къде са моите верни слуги? — объркан от внезапно сполетялата го беда питаше Лакон-Тай. — Какво е станало? Нищо не мога да разбера! Кой е могъл да нападне нашия белон? Някакви местни диваци? Но защо те са избили своите бедни съплеменници? При това нашите гребци до един бяха въоръжени и можеха да се съпротивляват на цяла банда неприятели. Аз не виждам тук нито един чужд труп. Нашите са заварени като разпасана команда!

— Ето къде са нашите гребци — извика в този миг Фенг.

Малко настрана от горящото селце лежаха в разнообразни пози злополучните гребци на изчезналата гемия. Но напразно доктор Галено търсеше по телата им следи от рани — ще рече, че те са починали в един момент, като ударени от гръм.

— Те просто спят — прошепна с трепет Лена-Пра.

Лекарят се наведе над близолежащия гребец и тури ухо на гърдите му. После отиде при втори, при трети.

— Да, те съвсем не са мъртви, а само спят! — потвърди той. — Може би са отровени. Но с какво? А, ето!

И Роберто се зае да разглежда захвърлените тук два съда.

— Тук е имало оризова ракия „тодди“! — обясни той, като помириса съдовете. — Но в нея сигурно е имало и нещо упоително, може би опиум.

— И тях хванали, както ловците маймуните! — измърмори Фенг.

— Стойте, приятели! — рече Лакон-Тай! — Ние трябва да идем при ловците на маймуни. Почвам да подозирам, че те с определена цел ни подмамиха в гората!

— Та нима те ще стоят да ни чакат! — възпротиви се Фенг. — Те отдавна са изчезнали, след като свършиха успешно своята работа…

През това време лекарят продължи да изследва спящите, непробуден сън гребци.

— Не, гребците може да не са отровени, а само заспали! — увери се той след дълго наблюдение. — Сигурен съм, че те утре ще се събудят, но разбира се, с адско главоболие!

— Какво ще правим сега? — запита Лена-Пра баща си, който седеше дълбоко угрижен.

— Ще останем тук. Длъжни сме да запазим тия нещастници. Може да ги разкъсат диви зверове или да се върнат и ги довършат същите незнайни врагове, които са ги упоили. Прочее, Фенг сам може да остане при тях, а ние тримата да претърсим гората.

Предприетата проверка само потвърди опасението и доказа, че ловците на маймуни са взели участие в тайнствения заговор, тъй като нито една от убитите маймуни не беше одрана.

— Ето, виждате ли? — твърдеше обезсърчения стар войник. — С нас си изиграха мръсна шега! Гемията изчезна, без нея почти не ни е възможно да продължим пътя си към свещените гори на Тули-Сап… Хората ми разсипани… Селото изгорено, а жителите му избити или прогонени из гората. Нима не виждате, че тоя страшен удар е насочен тъкмо против нас, или по-право, против мене? Някакъв силен и немилостив враг ме преследва. Същият, който отрови белите слонове, който надума нашия владетел да ме изпрати в пущинаците на Сиам, с безумната задача да търся скиптъра на Краля на Прокажените. Този враг сега се опитва да ми отнеме възможността да стигна до поставената цел!

— Твърде е възможно да сте прав, Лакон-Тай! — съгласи се докторът, като обмисли казаното от генерала. — Но не падайте духом: ние сме живи и с достатъчно помощници. Хората ни утре ще се пробудят и ще тръгнем отново към нашата загадъчна цел, без да се боим от нищо! Белона го няма! Но ние пак ще измислим нещо.

— Да, ние ще измислим! — оживи се старият човек. — Не искам да умирам и няма да умра тук! Аз ще намеря тоя проклет… Този свещен скиптър на Краля на Прокажените, ако ще за това да сляза и в ада!

— И ние ще дойдем с тебе, татко! — увери го Лена-Пра, като сложи ласкаво ръка на бащиното рамо. — Нали е така, докторе?

Роберто Галено мълчаливо кимна с глава. Като помисли малко, той запита:

— Но накъде ще се запътим сега?

— Отначало ще трябва да се движим по течението на река Нам-Сак, по устието на канала, който съединява тази река с Менам. За това ще отидат не по-малко от шест-седем дни. После ще трябва да се провираме през гората. Там ще видим какво трябва да се прави по-нататък. Сега въпросът се заключава в това, че…

— Стой! Кой иде? — прекъсна думите му Фенг, като хвана оръжието.

— Не стреляйте! Това сме ние, маслосъбирачите! — чу се отговор и насреща се зададе група хора, в която нашите пътници лесно познаха своите гостоприемни стопани от сутринта.

— О, господарю! — обърна се тъжно към Лакон-Тай приближаващият висок старец, водач на маслосъбирачите. — О, добри и могъщи господарю! Защо ни връхлетя това нещастие! Какво сме направили на тези хора, на тия демони. Всичко, което бяхме изработили в гората за два месеца с усилен труд, всичко това, казвам, загина!

— Кой стори това? — запита Лакон-Тай.

— Кой знае? — повдигна рамене старецът. — Зная само едно: те не са наши съотечественици. Или са бирманци, или по-точно, жители от местностите на Камбоджа. Те се появиха тук уж като мирни пътници. Взеха да угощават вашите гребци, а когато те паднаха и заспаха, започнаха неочаквано да грабят и избиват хората ми, невинните мирни бедняци.

Така, в разговор за загадъчното нападение, премина първата половина на нощта.

Разбира се, Лена-Пра спа спокойно. Тук, в глухата гора, тя знаеше, че се намира под покровителството на баща си, на Фенг и… на доктора-европеец. Чувствуваше се в пълна безопасност, както у дома си в Банкок. Но сънят на мъжете беше тревожен. За всеки случай те оставиха стража, като се сменяха всеки час.

След полунощ неколцина от упоените гребци започнаха да проявяват признаци на живот, да се движат, бъбрят, стават и оглеждат наоколо с мътни очи. Един след друг те идваха в съзнание и приближаваха огъня, където беше стражата на лагера — Лакон-Тай или Фенг: Като разбраха какво се бе случило вчера, бедните изпаднаха в отчаяние и молеха за милост. Но Лакон-Тай ги успокои и посъветва друг път никому да не се доверяват и още повече да не се съблазняват от безплатно угощение.

Слънцето изгря и освети опожареното място.

По реката се показа и една бавно плуваща лодка, в която имаше трима души.

Един от тях извика учудено:

— Какво ви е сполетяло? Пожар ли?

Вместо отговор Лакон-Тай му заповяда с повелителен глас:

— Спри тук! Аз съм Лакон-Тай, генерал, който действува от името на нашия велик повелител.

— Да продължат боговете дните му! Спирам! — съгласи се човекът и лодката се допря леко с носа си на крайбрежния пясък.

Лакон-Тай предложи на лодкарите да му продадат лодката, но най-старият от тях, кормчията каза, че той е само слуга на един търговец и без позволение на господаря си не може да я продаде.

Стана ясно, че тази лодка отива с малък товар за Сераван. Хората се съгласиха да вземат Лакон-Тай и спътниците му. По този начин пътуването им се ускоряваше с дузината мускулести гребци на Лакон-Тай.

Сделката се сключи бързо и при взаимно задоволство. Но, Роберто Галено наблюдаваше с видимо недоверие всяко движение на кормчията, чието лице не му внушаваше никакво доверие. Обаче когато той изказа своите опасения, Лакон-Тай само вдигна рамене.

— Не, тоя път не може да има опасност, приятелю! Помислете: те са само трима и без оръжие, а ние сме шестнадесет души.

Италианецът видимо се успокои. Но през цялото време на пътуването до Сераван, където лодката стигна благополучно на четвъртия ден, не снемаше очи от подозрителния кормчия. Струваше му се, че някъде вече беше виждал това лице, но где и кога? — на това не можеше да си отговори…

По пътя за Сераван пътниците преживяха няколко ловджийски приключения. Между другото те присъствуваха на една обикновена за тия краища сцена. При един от походите, в дълбочината на гората, отивайки за дивеч, те чуха яростни крясъци, трясък на дървета, които се трошат, тежък тропот на крака. Едно стадо слонове бе нападнато от носорог. В сляпата си ярост носорогът разпра хълбока на грамаден слон. Но за смъртно ранения се застъпиха другарите му и жестоко натупаха врага със своите хоботи, забиваха могъщите си зъби дотогава, докато смазаният от ударите носорог не избяга в гъстата гора.