Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (5)

IV. Лекарят отвлечен

След досадната и не особено чиста местност около Сераван нашите пътници се отправиха към горите и доловете, като оставиха лодката, и тръгнаха заедно с екипажа. Кормчията, който се казваше Копома, заяви, че познава местността като петте си пръста на ръката.

Лакон-Тай беше доволен, че керванът му ще бъде съпровождан от добър познавач на тоя край. Още повече, че човек трудно може да си представи какви препятствия се срещат при пътуване из такива диви, почти безлюдни места, където за път често служат само утъпканите от слоновете пътеки или коритата на изсъхналите потоци. Освен затрудненията от липсата на пътища, тук пътниците на всяка стъпка се сблъскват с какви ли не опасности. Те трябва да се провират през преплетени храсталаци, свърталища на отровни змии, да вървят под дървета, където се спускат рояци отровни комари, да скитат през блатисти гори, където по хората и товарните коне се впиват пиявици, жадно смучещи кръвта им. Тежко на тогова, който направи дори една погрешна стъпка в тази пустош! Горко му на онзи, който заспи и не види, че над него се мярка страшната трептяща сянка на вампира, готов да утоли жаждата си с човешка кръв! Тежко на този залутан в гъсталаците човек незабелязващ, че пред него, покрита с шума, лежи просната като пръчка коварната „дабойя“ — отровна змия от рода на кобрите. При търсене място за нощуване трябва да се избягват районите, където още върлува непознатата за европейците загадъчна болест, известна под името „тет“, при която човек се сковава от бързо прогресираща парализа в продължение само три или четири дни и довежда до неизбежна смърт.

За да намалят рисковете докато преминат тези места, именно Копома можеше да послужи за драгоценен водач: той бил обикалял околността много години. По негов съвет керванът от Сераван се запъти към Кахо-Лаи. Така се заобикаляха няколко опасни места. По същия път Роберто Галено преживя приключение, което едва не струваше живота му. Младият учен отдавна мечтаеше за лов на слонове, а тука в тия глухи места такъв случай за срещи с грамадните животни, владетели на гората, му се представи на третия или четвъртия ден от пътуването. Лена-Пра и Лакон-Тай останаха в лагера, а Фенг, Копома и Роберто се упътиха да търсят дивеч, но се натъкнаха на слон. Роберто стреля. Но куршумът на карабината му само одраска дебелия череп на животното, което се разяри и се хвърли върху хората като на свой лов. Едничкото спасение беше бягството. Слонът заплашваше да ги смачка. Само за един миг те побягнаха. Копома изчезна някъде. Роберто и Фенг се покатериха върху най-близкото, за щастие голямо дърво, обаче те се оказаха без оръжие, защото при бягството си Роберто изтърва пояса с патроните. Като видя, че враговете му са недосегаеми, слонът се хвърли върху приютилото ги дърво и се опита да ги свали на земята. Дебелокожият великан нанасяше с хобота си силни удари на дървото. Той изпочупи всичките му ниски клони, натискаше с могъщото си тяло дървото и го клатеше като вейка, но хората се държаха здраво за клоните му горе.

— Ние сме в същинска обсада — рече Галено. — Кой знае колко време ще ни държи тука това животно.

— Казват, че слонът е много отмъстителен — обади се Фенг, като наблюдаваше маневрите му.

А животното се беше отстранило малко, но стоеше с поглед устремен с ярост към върха на дървото, където се криеха враговете му.

— Слонът може да стои тук две или три денонощия! — заключи Фенг.

— Ние не можем да му направим това удоволствие! Първо — защото нашите ни чакат в лагера. И второ — аз и сега съм гладен! — ядоса се лекарят.

— Какво можем да направим, трябва да търпим! — философски реши въпроса Фенг.

— Но докторът не беше от търпеливите. И когато слонът, уморен се поотстрани, Роберто рискува да се спусне по дървото, за да си вземе падналия до дънера колан с патрони, който по чудо още не бе привлякъл вниманието на слона. За ловкия и привикнал към гимнастически упражнения италианец, това беше сравнително лесно. Той грабна драгоценния си патрондаш и ловко се покатери нагоре. В този миг слонът с невероятна бързина се спусна в атака. Като направи от тялото си стенобойна машина, великанът без малко не успя да обърне дървото с корените нагоре. То затрещя, сухите му клони полетяха като град. Фенг се изпусна и за малко не падна на земята. Добре, че навреме успя да се залови за един клон.

— Почакай, приятелю! — извика на слона готвещият се да поднови нападението лекар. Аз пропуснах да те убия веднъж, но надали ще пропусна втори път.

Той бързо напълни карабината си. И когато слонът за втори път се хвърли в атака, разчитайки да изкърти дървото или да го строши, италианецът стреля отблизо в него. Но още не усетил резултата от изстрела, слонът блъсна с масивното си чело дървото. Ударът му беше толкова силен, че Роберто се изтърси от клона, на който седеше като на седло и падна…

Когато отвори очи, той видя над себе си палатката и чу ласкавия глас на Лена:

— Слава Богу, приятелю! Събудихте ли се? А ние се бояхме, че…

Тя не се доизказа. Гласът й замря, отпадна, и…

— Какво е станало? Как се намерих в лагера — зачуден запита Роберто, като се опитваше да се изправи, но пак се свлече на земята.

— Не говорете много! — спря го Лакон-Тай. — Вие сте жив и нямате никакви рани, освен някои натъртвания. Но скоро ще се оправите!

— Но какво стана с Фенг? — обезпокоен го запита докторът.

— Същото, каквото и с вас! — отзова се верният стар адютант, като се приближи до леглото на болния. — Проклетото животно ни събори от дървото, както малките деца събарят бананите с тояги.

— Но защо не сме смачкани? — зачуди се лекарят.

— Благодарете се на Лена-Пра, господине!

— Мълчи, Фенг! — прекъсна го поруменяла девойката. — Аз не направих нищо особено.

— Разбира се, нищо особено. Ти, госпожице, стори това, което нито една от хиляди жени не е направила: с един удар на ятагана преряза жилите на задния крак на слона, който бе готов да ни смачка. Видял съм много ловци на слонове, смели и храбри хора. Но мнозина от тях не биха нанесли такъв сполучлив удар като тебе, госпожице!

— Та замълчи де, Фенг! Аз се отплатих на доктора само за спасението на собствения си живот, нищо повече!

Роберто Галено хвана с трепереща ръка девойката и в порив на благодарност доближи малката й, но силна ръка към устните си. Вълнението изтощи силите му и той отново отпусна глава унесен. Като на сън лекарят чу ридаещият глас на момичето:

— Тате, тате, помогни му, той умира!

Изминаха доста часове преди силите на европееца да се възвърнат. Едва на третия ден, след фаталната среща с горския гигант, Роберто се почувствува здрав дотолкова, да могат да продължат пътуването си. Преди да се отправят по-нататък, Лакон-Тай му заговори наново за приключението при лова на слона. Роберто забеляза в гласа му нотки на затаено безпокойство.

— Вие, приятелю, не забелязахте ли нещо странно в поведението на водача Копома? — попита генералът.

— Не. Но, какво има?

— Нищо! — рече уклончиво Лакон-Тай. — Не знам защо тази история ми се вижда подозрителна. Ето, Вие едва не загинахте. Фенг — също. А Копома излезе сух от водата. Той ме уверява, че е направил всичко възможно да ви разубеди, да не отивате навътре в гората. Вярно ли е?

Като помисли малко, италианецът отговори с неуверен глас:

— Истина, но… Струва ми се, че Копома ме подбутваше да отида все по-навътре и навътре. Той разчиташе на слабата ми струна, на самолюбието ми. И разказваше, че малцина са се решавали да навлезнат в гъсталака, защото се страхували от нападението на слонове. Може и да се лъжа. Но как успяхте да ни помогнете? Ние бяхме толкова далече от лагера!

Лакон-Тай се усмихна неопределено. След това стана сериозен.

— Нека Ви разкаже за това Лена-Пра! — отговори той.

— Няма какво да ви разказвам! — смутено възрази девойката, като поруменя. Просто неочаквано ме обхвана странно безпокойство, когато тръгнахте. Аз не бях на себе си, нещо ми говореше за близка беда. И ето…

— И тя настояваше да отидем да Ви търсим. Лена-Пра тичаше, а не вървеше. Като че ли нещо я теглеше и тя налучкваше пътя. И, както виждате, дойдохме навреме.

— Лена ли уби слона — попита лекарят.

— Не. Вие сте го убили. По тялото му имаше няколко рани, причинени от куршумите на Вашата карабина и той можеше да поживее още няколко минути, защото кръвта му изтичаше. Но, разбира се, ако Лена не бе прерязала сухожилието на задния му крак, горският великан би имал сили, умирайки, да довърши и Вас. Но аз пак се връщам на въпроса за Копома. Работата е там, че когато бързахме да Ви се притечем на помощ, ние открихме присъствието на малък отряд твърде подозрителни хора, които отблизо следяха именно Вас, като наблюдаваха как ще завърши борбата Ви със слона. Наистина, това беше само за един миг, но ми се стори, че аз видях сред тях именно Копома. При нашето появяване тези типове удариха на бяг. Аз изпратих след тях два изстрела и двама души паднаха, но останалите ги отнесоха, а нямаше как да ги преследвам. После Копома се яви в лагера, като че ли нищо не е било и сякаш не е бил с тези хора, но все пак неговото поведение говори за сериозна опасност: вървят по нашите дири. Това не са мирни хора, а скитници, може би горски разбойници… Затова трябва да обмислим какво да предприемем, та да не паднем в някой капан. Копома аз ще следя непрестанно…

През следващите пет-шест дни керванът се движеше непрекъснато напред, като се провираше все из горските дъбрави. Но скоро дребните и космати сиамски кончета започнаха да се изморяват и Лакон-Тай се принуди да им даде отдих за една нощ. На сутринта пътниците откриха следи от някакъв звяр, който бе бродил около лагера им цяла нощ. Като огледа следите му, Лакон-Тай се засмя:

— Ту-вак! — рече той.

— Какъв е този звяр? — запита Роберто.

— Маймуна-борец. Слушали ли сте нещо за това чудно животно? За него разказват такива чудесии, че аз не знам дали може да им се вярва…

— Какво именно? — заинтересува се докторът.

— Казват, че Ту-вак е твърде мирно животно, поне по отношение на човека. Но… Ту-вак ходи из гората и търси партньори за борба. Повтарям, това може да е само приказка, но разправят, че като срещне човек, Ту-вак го вика за единоборство, като движи мускули, прави гримаси и се смее. Ако човек нарани звяра, то срещата завършва обикновено с това, че извънредно силният Ту-вак сваля човека на земята, а после с тържествуващ смях сам си отива в гората.

— Но навярно любопитната маймуна прави такива опити само с хора без оръжие! Ако тя се натъкне например на нашия керван…

— Вие, европейците, понякога гледате съвсем леко на нещата! — възрази Лакон-Тай, като се засмя. — Съдете сами, приятелю! Наистина Ту-вак се бои от страшния гигант — слона. Но той пък е чудно ловък и сръчен. Да го събориш с един изстрел или с един удар на ятаган, брадва, или друго е работа почти невъзможна. А ранен веднъж Ту-вак — горко на неприятеля му! Тогава не става дума за безопасна, смешна борба, а за сражение на живот и смърт. Ту-вак удушава, за миг извива врата на човека като треска. Той може да разпръсне цяла тълпа силни хора като деца и не ще остави нито един, докато не му счупи ребрата… Но, повтарям, всичко това са доволно фантастични приказки. Те са се родили в подобни на тукашните пущинаци.

— Желал бих да видя тоя тайнствен звяр! Ще ми бъде много интересно — рече докторът.

Съдено му било това желание да се изпълни много по-скоро, отколкото можеше да се очаква. След половин час близко до лагера се чу свирене, яростен рев, някакво хрипливо дюдюкане, трясък на храстите и тропот на крака. Нашите пътници се въоръжиха и се запътиха към това място, откъдето идваше шумът. Пред очите им се разкри необикновена картина: великолепен, царствен тигър се мяташе на земята в борба с едно човекоподобно, четирикрако животно, което го бе притиснало. Лакон-Тай позна Ту-вак. Борбата бе ужасна. Тигърът нанасяше на маймуната страшни удари със свободната си дясна лапа, като свличаше от тялото й цели пластове кърваво месо. Но маймуната надвиваше, защото тя буквално трошеше костите на падналия в яките й ръце тигър. Още минута и боят би свършил с победа за Ту-вак. Ала неочаквано от гъсталака изскочи и във въздуха се изви някаква жълтеникава маса и с яростен рев се метна върху биещите се. Това беше тигрицата, която идваше на помощ на своя полузадушен съпруг. Двата тигъра, разбира се, лесно се разправиха с отслабващата маймуна. Те я направиха на парчета почти моментално. Но победата им струваше скъпо. Тигърът мъжкар вече не можеше да си отиде от полесражението. Само се търкаляше по земята, като напразно се опитваше да се изправи — счупени му бяха почти всички ребра. Но куршумите на нашите познати прекратиха мъчението на звяра и отнеха живота на вярната му другарка. Злополучният Ту-вак също лежеше мъртъв, с раздрани меса и строшени кости. Облак кръвожадни мухи набързо се насочиха към издрания му труп, като запълниха тишината с бръмченето си — победиха и пируваха само те…

Изминаха още няколко дни. Най-сетне експедицията достигна населена с хора земя — брега на свещеното езеро Тули-Сап. До Града на Прокажените оставаха още няколко десетки мили. Но целта на пътуването вече беше близка и нищо не предвещаваше бедствие, или неуспех. Сега, естествено всички разговори в лагера бяха насочени към това — как по-скоро да се достигне Градът на Прокажените и как да се намери незнайният изумруден скиптър на последния крал на Прокажените.

Нуждата от почивка на хората и конете застави Лакон-Тай да установи кервана за нощуване при брега на езерото Тули-Сап. Но тук се случи нещо, което разбърка целия му план. Същата нощ доктор Роберто Галено, както си лежал в една палатка с Фенг, изчезнал неизвестно къде, оставяйки дрехите и оръжиете си в палатката. Като че ли той бе позорно избягал от другарите си, предвид на трудното по-нататъшно пътуване. Но множеството чужди следи около палатката му явно сочеха, че тук са се въртели някакви неуловими, невидими врагове на лагера, които са отвлекли европееца…

Фенг още спеше в същата палатка мъртвешки сън и напразно отидоха всички усилия на Лакон-Тай сутринта да събуди верния си адютант. Личеше, че Фенг е упоен или отровен с някаква билка…

Но какво се беше случило е младия лекар?…

Това се изясни едва по-късно.

Роберто сам нищо не разбрал, нищо не можа да обясни. През фаталната нощ той заспал в палатката. В съня си той като че ли чувал някой да се приближава към него, но помислил, че това е Фенг. Прочее, мярнало му се, че не е Фенг, а Копома, кормчията, водачът на кервана. После докторът почувствувал леко убождане в гърба си. След това за него всичко изчезнало. А когато отворил очи, той с изумление се видял над водния простор на езерото, в лодка, пълна с въоръжени селяни, в които, по разказите на генерала, Роберто познал представителите на племето Стиенги, населяващи околността на езерото Тули-Сап. Щом се пипнал за колана, европеецът се убедил, че сега е съвършено обезоръжен и беззащитен. А лодката, тласкана от ударите на греблата, бързо се отдалечавала от брега, насочена към неизвестно място. Около него седяли хора с бронзови лица, блестящи очи и къдрави коси. Те разговаряли помежду си на непознат за него език, като от време на време се смеели, кривили се, после пак ставали сериозни. Видял, че често се обръщали уплашено назад, към мястото на лагера, като че ли се страхували от преследване и нападение.

Всички усилия на лекаря да се разбере с похитителите били напразни. Вождът на туземците твърдял, че той приел от някакъв си „велик вожд“ спящият доктор, с поръка, без да му се причини някакво зло, да го отведе далеч — много далеч по бреговете на Тули-Сап и после да го пусне на свобода. Безуспешно Роберто заплашвал похитителите си с гнева на сиамския император и намесата на европейските консули. Туземците само твърдели:

— Сиам е далече. Императорът тук е безсилен. Ние, стиенгите, сме свободни хора: от нищо и от никого не се страхуваме!…

Привечер, след цял ден пътуване, стиенгите започнали да се безпокоят. Вдигнала се буря в езерото, която силно тласкала мътните вълни. Вятърът духал поривисто. В горите по брега се чувал шум.

Стиенгите се опитали да излязат на брега на езерото. Успели да сторят това на място, където нямало нито лагер, нито село. Оставили Роберто в една полуразрушена колиба, сам и свободен, да прави каквото си иска.

Европеецът бил твърде уморен и скоро заспал дълбок сън. В съня си смътно той слушал отчаяни викове, чувствувал блясъка на мълниите. После тялото му внезапно било обхванато от студ. Чак тогава се събудил и извикал ужасен, около него бучала вода, която заплашвала да разруши и отнесе колибата му. От стихията и вълните езерото неочаквано се разляло, потопило брега и лагера на стиенгите, преди те да успеят да предприемат каквото и да е. Сега само един Господ знае накъде са ги отнесли бурните езерни вълни.

Но Роберто не се отчаял. Животът в тропическите страни, пълен с изненади и катастрофи, отдавна го приучил да бъде готов на всичко. Да намери обаче каквато и да е лодка в тоя момент не можело и да се мисли. Но нима лодката не може да се замени с някакви предмети? Стига да са такива, които да се държат над водата. Греблото може да бъде заменено с тояга или върлина.

След пет минути бурен воден поток вече влачел лекаря неизвестно накъде. А оказало се, че течението на тоя воден поток, излязъл от езерото, го насочва натам, където предишната нощ той бил отвлечен.

Кънтяли гръмотевици, мълнии браздели небето. Вълните ревяли, водата беснеела. Бездната всяка минута можела да погълне смелия плувец, доверил в момента живота си на нещо, което случайно му попаднало във водата — наръч тръстика, служила в колибата му за легло, а сега превърнат от него в плаващ, своеобразен сал. Тоя сал на всяка стъпка заплашвал да се разпадне, носел се под надвесените над водата клони на дърветата или се стрелкал по средата на течението. Около тръстиката кипели яростни вълни, извивали се водовъртежи. А Роберто само напрягал всичките си сили, дано да се задържи на нея и да не падне сред беснеещите вълни.