Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (2)

I. Скръбта на Сиам

Това се случи в годините на император Пра-Бард, първият, който поддържаше дружба с европейците, но пак си оставаше типичен източен владетел и човек с диви предразсъдъци и суеверия.

Навярно още в първобитните времена, когато се зародила вярата в боговете, в сиамските гори са се покланяли на белия слон и са вярвали, че в тялото му е скрит духът на бога Ганеши, сътворен от хубавата Первати, божествената съпруга на неукротимия бог Шива. Но никога в Сиам, до годините на императора Пра-Бард, не е била полагана такава необикновена грижа за изпълнението на всички религиозни обреди и церемонии, посветени на белия слон.

През този период в колосалните сгради на главния храм в Банкок бяха събрали много бели слонове, чието търсене и докарване в столицата струваше безумно скъпо.

Тогава се случи нещо странно с тези животни.

Тъжният и тревожен звук на гонга в главния храм вдигна на крак цялото население на Банкок. Хората плахо разговаряха: „Един от белите слонове свършил своите дни… Нещастие… Горко ни… Горко на Сиам…!“

Изминаха само няколко дни. И отново над Банкок прозвуча същият гонг и пак настъпи смут сред жителите на столицата. Отново хората плахо заприказваха:

— Чувате ли? Пак гонг… Свършили са дните и на друг свещен слон!

— Какво е това? Или над страната ни тежи проклятие?! Тежко, тежко на Сиам! Едва има неделя време и още един слон е умрял!…

Мъчно може да се опише какво ставаше през тези дни в Сиам.

Смут, тревога, скръб — те като поток се разляха в цялата страна. Сякаш лоши призраци витаеха над колибите на бедните — непрекъснато и навсякъде се чуваше един и същ въпрос:

— Какво ще стане сега със Сиам? Боговете се разгневиха на Сиам. Тяхното проклятие заплашва страната. Смъртта на свещените слонове предвещава настъпващи беди… Какво ли ще се случи? Какво ли ще дочакаме?

Но, разбира се, в устата на сиамците имаше и други въпроси:

Кой е виновен за това? На кого са се разгневили всемогъщите богове? Кой е причината за смъртта на белите слонове?

Едно име се споменаваше от целия народ: Лакон-Тай — генералисимуса на сиамските войски. Великият предводител, името на когото е записано със златни букви в историята на Сиам.

Лакон-Тай бе потомък на една от най-старите сиамски фамилии. През целия си живот той бе служил само на родината си.

Винаги, когато някой враг нападнеше пределите на Сиам, Лакон-Тай отблъскваше нападението. А в мирно време той беше един от най-влиятелните съветници на сиамския император Пра-Бард. Народът с почит го наричаше „големия застъпник на бедните“. Лакон-Тай се отличаваше с неподкупност, честност и в същото време — с добрината си.

Но Лакон-Тай имаше един грях.

Въпреки традицията на знатните сиамци и на самия император, на младини генералът не си направил харем от жени, а се оженил за европейка. И разправяха, че под нейно влияние тайно приел християнската религия.

Изглежда ръката на някакъв неумолим враг бе отнела радостта на благородния Лакон-Тай. Безгранично обичаната от него жена починала, когато не бил в дома си, със загадъчни белези по тялото, вероятно от някаква отрова.

Лакон-Тай беше безутешен. И ако починалата не бе му оставила дете, мъничка щерка, той би свършил живота си със самоубийство. Но старият войник страстно обичаше детето, както и жена си и изцяло се посвети на възпитанието на малката.

Наричаха я Лена-Пра. И когато тя почна да расте, цял Банкок заговори за красотата й.

Имаше за какво да й завидят сиамските хубавици!

Лена-Пра, или както ние, за по-кратко ще наричаме девойката — Лена — бе висока и стройна красавица, с великолепни очи и тънки, като че от бронз изваяни черти на красиво лице. Бронзовият цвят и стройността показваха, че в жилите й, освен европейската кръв от нейната майка, тече и кръвта на децата на Изтока.

Лакон-Тай бе доста имотен човек. В ръцете му бяха струпани колосални богатства, наследени от неговите деди, а освен това, според обичая му се даваше и част от военната плячка. А тъй като всички походи, в които той участвуваше, завършваха с блестящи победи над неприятели, то на Лакон-Тай като дял се падаха огромни суми.

Но генералът гледаше твърде равнодушно на купищата злато и скъпоценни камъни: по-драгоценна за него от всичко на света бе дъщеря му, която тъй живо приличаше на починалата му съпруга…

Щом свещените бели слонове започнаха да умират един след друг, в дома на Лакон-Тай навлезе дълбока скръб.

— Някой безпощаден враг погубва слоновете, за да погуби и мене! — се убеждаваше старият войник. — Докато има още четири живи слона, императорът не показва особен гняв, но ако…

И отново свещеният гонг в храма Ганеши прозвуча печално, известявайки за смъртта на още едно от почитаните животни. Ето, падна мъртъв вече и четвъртия слон.

Напразни бяха всички мерки, взети от Лакон-Тай за спасяване на оцелелите три слона: кадяха ги с ароматични треви, разтриваха ги с различни масла, водеха ги от едно помещение в друго. Пазеше ги цял отред от слуги. Нито едно стъбло трева или китка листа, ни едно ведро вода не можеше да се донесе в яслите на свещените слонове, без да се подложи на изследване. Магутите — така наричаха пастирите на слоновете — бяха длъжни да преглеждат храната, да не би някой да я смесва с отрова. Въпреки това още два от слоновете бяха постигнати от същата участ, както и другите четири по-рано — те паднаха и умряха в една нощ. Жив оставаше само един бял слон и той беше последният.

А само няколко дни след това в храма, където стоеше този слон, настъпи отново смут: у него също се появиха признаци на близка агония. И той умря…

Тежко и горко на Сиам! Гибел застрашава страната. Гневът на боговете пада върху ни! — носеха се навсякъде изплашени викове.

Същия ден по обед Лакон-Тай, великият, победоносен водач, стоеше на колене, като престъпник, с наведена глава и бледо лице пред императора.

Залата бе пълна. Около трона имаше стража, до стените — тълпи царедворци. Зад колоните бяха всички „талпоини“ — жреците на храма Ганеши. Но сякаш те не бяха хора, а призраци, безмълвни сенки. Никой от тях не смееше да шавне, нито дума да продума…

Чуваше се само гневният глас на императора Пра-Бард, който гледаше злобно Лакон-Тай:

— Куче! Аз ти поверих най-голямото съкровище на страната, седемте свещени слона. Къде са те? Какво направи с тях?

— Воля на боговете…

— Мълчи, робе! — закрещя гневно, дори яростно Пра-Бард. — Ти искаш да стовариш на боговете своята лична вина. Докато слоновете се пазеха от други по-верни и по-честни от тебе хора, никой не се оплакваше от гнева на боговете. Ако умреше някой „жив Ганеш“ то бе само от старост. Седем слона загинаха в седем недели! А сред тях имаше съвсем млади!

— Вярно съм ти служил, господарю, на бойното поле: запазвал съм с гърдите си отечеството от силни врагове! — промълви с тон на горчив упрек смутеният воин.

Погледът на императора като че ли се смекчи. Наглед той се поуспокои, спомняйки си големите заслуги на стария генерал за Сиам.

— Да, ти служи на мен и на страната! — Но това беше и премина… Целият народ и всичките ми близки сега тебе обвиняват. Ти не запази моите слонове! И ти сам знаеш, че няколкото експедиции, изпратени от мен да търсят нови свещени животни, останаха безрезултатни. Боговете се отвърнаха от Сиам. Те изпратиха гибел на седемте може би последни в света бели слонове! Сега остава само един бял слон у царя на Бирма, но и това свещено животно е вече остаряло и дните му са преброени… Кой ще намери за Сиам нов бял слон, в тялото на когото би се възродила душата на Саммон-Кодома? Кой?

— Ако бих могъл, господарю, да заплатя с цената на живота си намирането на бял слон, аз не бих се замислил нито за минута да го пожертвувам.

— Не бързай! Твоят живот не ти принадлежи вече. Имаш сега друга грижа: ти си под съд! Великият съвет ще реши утре твоята участ! — прекъсна го Пра-Бард.

— Не прося милост и пощада за себе си, о, повелителю! Но аз имам дете…

— Дъщеря ти ли? Но ти нима не знаеш закона? Който е изменил на своя дълг и е причинил вреда на владетеля си, трябва да бъде предаден на позорна смърт. Ако има жени — да бъдат закарани на пазара и продадени, а получените за тях пари да се внесат в касата на владетеля, за да смекчат гнева му. Ако има синове и те са знаели за замисъла на баща си — смърт за тях. Ако ли пък са малолетни — робство за тях. А ако престъпникът има дъщери — те да не се продават на пазара, но позорно да се поробят и предадат за развлечение на простолюдието и нечисти иностранци…

Тези думи на императора накараха Лакон-Тай да подскочи като ранен звяр. Но той отново се отпусна и простря ръце към владетеля, обявил жестоката присъда:

— Милост, повелителю! Дъщеря ми, моята Лена, с нищо не е виновна пред тебе! Милост!

Но императорът, без вече да погледне молещия се за милост старец, стана от трона и се отправи към покоите си, като блъсна вратата след себе си.

След минута императорската приемна зала бръмна, като че ли беше кошер с разтревожени пчели. Тълпата царедворци, слуги, жреци развълнувано сновеше из залата, но страхливо подминаваше седящия, още на колене пред трона, стар генерал. Тези хора като че ли се страхуваха, дори да се докоснат до дрехата му, за да не навлекат върху себе си гнева на владетеля…

— Върви у дома си — чу се заповедническият глас на началника на дворцовата стража.

Лакон-Тай стана.

— Върви у дома си. Там ще очакваш решението на твоята съдба. Така каза владетелят! — продължи същият началник.

Лакон-Тай се запъти към изхода. Но при всяка крачка неговите стъпки ставаха все по-решителни и твърди. След минута той вече вървеше с високо вдигната глава и със смел, горд поглед. А хората, които се изпречваха пред него, същите тези, които до неотдавна едва ли не пълзяха пред всесилния „велик вожд“, сега се отдръпваха от изпадналия в немилост нещастник. Те не издържаха погледа му и навеждаха очи засрамени, като му даваха път.

— Нека бъде каквото са отсъдили боговете! — шепнеше си Лакон-Тай. — Но нито дворцовите блюдолизци, нито простородените ще видят моето наказание… Аз съм войник и никога не съм се плашил от смъртта. Нека тя дойде при моя зов и ме избави от позора! Поплювковци и роби очакват моето наказание, за да си устроят от зрелището развлечение. Това обаче те няма да дочакат…

Щом се завърна в дома си, измъченият човек дълго време ходи замислен из къщата и терасата на богатата си градина. С настъпването на нощта, когато дойде часът за вечеря, той повика дъщеря си, хубавата Лена-Пра.

— Дете мое — рече Лакон-Тай ласкаво на девойката. — Днес навършваш петнадесет години. Пред теб е животът, нека бъдат милостиви към тебе всесилните богове. Нека твоят жизнен път бъде посипан с рози… Аз съм вече стар и… Кой знае какво ме очаква? На моите години не можем да бъдем уверени в утрешния ден… Помни… Ако аз умра, а ти останеш сама, и кой знае, може да те връхлети нужда, — аз съм скрил в централното езерце на нашата градина фамилните скъпоценности, пазени в семейството ни от векове, както и значителна част от моята военна плячка. Когато потрябва, ти лесно ще намериш тези съкровища в дъното на езерцето. Никой не подозира, че злато и скъпоценни камъни лежат там…

— Защо говориш така, татко? — с нежен упрек го запита младата девойка. — Ти си бодър и здрав. Ти си любимец на нашия владетел. Народът те обожава. Цялата армия те боготвори… А ти като че ли се готвиш да напуснеш тоя свят?

Като изпусна неволна въздишка, Лакон-Тай каза на дъщеря си:

— Глупавият човек живее ден за ден. Мъдрият мисли и за това, какво ще стане утре… Не се тревожи, дете и помни, че ти поверих голяма и важна тайна. Нека никой в света, освен тебе, не знае за съкровището на нашето семейство и… И този, комуто ти един ден ще отдадеш сърцето си като твой мъж… Заклеваш ли се?

— Кълна се! — с глух и печален глас отвърна момичето.

Тази нощ в двореца на Лакон-Тай, победителят на бирманците и камбоджанците, любимият на всички генерал, се случи нещо тревожно. Верният му адютант Фенг, на когото при разговор старият генерал загатна нещо странно, не можа да заспи, а всяка минута се вслушваше, за да разбере какво става в съседната стая, спалнята на генерала.

Като погледна веднъж през ключалката, адютантът видя, че старият човек кой знае защо разглежда своя великолепен боен нож. Това учуди много верния Фенг.

„Нима моят генерал отново се приготовлява за поход?“ — помисли си той.

А към сред нощ нещо като че ли го накара да стане и провери как е Лакон-Тай.

— Генерале мой, спиш ли? — промълви той пред стаята на стария войн.

Никой не отговори.

Тогава адютантът влезе в стаята и при светлината на лампата той откри ужасна картина.

Лакон-Тай лежеше без дихание. До леглото му, на пода се търкаляше изящно изработен флакон. Като го помириса, Фенг извика:

— Опиум! Генералът се е отровил!

И бързо се втурна към стаята на отдавна заспалата Лена-Пра.

— Госпожице! Нещастие! Събуди се, госпожице! — викаше Фенг.

За миг целият дом беше на крак. Единствена не загубила ума си се оказа дъщерята.

— Да изпратим за… Не, не са нужни баячи. Аз зная, че в съседната къща живее европейски лекар, при когото денем ходят стотици бедни болни. Повикайте европеецът.

Никому не мина през ума да се противопостави на тази заповед и след пет минути лекарят европеец влезе в спалнята на отровилия се стар генерал. А когато лъчите на слънцето позлатиха острите върхове и покриви на многобройните домове и храмове в Банкок, на верандата на двореца на Лакон-Тай се виждаха трима души. Още твърде слаб, но като по чудо изтръгнат от ноктите на смъртта, Лакон-Тай държеше ръката на дъщеря си и с тих глас благодареше на спасилия го европеец.

— Ти ме върна към живота, приятелю — говореше генералът. — И аз ти дадох дума, че няма да възобновя опита си за самоубийство. Но сигурно не за радост останах да живея. Казах ти всичко. Едва ли някой може да ме спаси от гибел. В най-добрия случай, ако императорът се умилостиви, той ще ме изпрати за много години в някоя глуха провинция.

— Та какво от това? — не се съгласи с него лекарят. — Като че ли само в столицата на Сиам живеят хора? Скъпо бих платил, за да имам възможност да проникна в дълбините на тоя непознат за света край. И ако ти би поискал това, аз от сърце бих те последвал в изгнанието…

При тези думи очите на девойката пламнаха. Тя погледна с благодарност лекаря. Младият човек усети вълнението й.

През нощта, когато се бореше за живота на изпадналия в безсъзнание стар воин, Роберто Галено, така се казваше лекарят, нямаше време да разгледа девойката, която умело му помагаше. Сега обаче той видя красивото й лице. При ясната дневна светлина върху това лице падаха златните лъчи на южното слънце и Роберто едва се сдържа да не възкликне. Тази сцена на терасата бе прекъсната от появата на някакъв слуга, който извести на стария генерал, че е пристигнал пратеник от двореца на императора.

— Въведете пратеника! — разпореди се Лакон-Тай.

— Послание от нашия велик повелител, царят на царете, божественият, непобедимият! — възвести царедворецът, който държеше над главата си сандъче, с драпирана жълта коприна.

Лакон-Тай с трепереща ръка взе това сандъче: той не знаеше какво е съдържанието му… Колко често все в такова сандъче пратеникът на императора донасяше на един или друг осъден: кинжал, флакон с отрова, или копринено въже! Този, който получаваше такова послание, трябваше след три часа, не по-късно, сам да свърши със себе си, и то именно по начина, посочен от императора: да си разпори корема по примера на японските „харакири“, да се отрови в присъствието на пратеника, или да се обеси.

Но колкото и да беше развълнуван старият войник, освен леката бледност, която личеше по бузите, нищо не издаде тревогата му.

— Слава на боговете! — въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на генерала. — Това наистина е послание от моя повелител до мене, а не… Той не доизрече. И като разчупи восъчните печати на лежащото в сандъчето писмо, на глас прочете съдържанието му:

„Пра-Бард Сомдеца. Непобедимият, Повелителят на Сиам. До своя военачалник Лакон-Тай. Слушай!

Големи са твоите грехове и голям е гневът ми против тебе, Лакон-Тай. Но чужда е на сърцето ми неблагодарността и няма да стъпи кракът ми по пътя на несправедливостта во веки веков. Слушай!

По твоя вина погинаха поверените на теб бели свещени слонове и осиротя нашата страна, като се лиши от покровителството на боговете. И затова ти заслужаваш голямо наказание, а твоята дъщеря — позорно робство. Но сърцето ми помни, че ти спаси от неприятелското копие починалия ми баща и ми запази трона, когато бях малък. Ето защо молбата ти за пощада намери достъп до моя слух. Слушай!

Голяма е скръбта на цялата страна, моята и на моя народ. Но блещука искрата на надеждата, понеже един от мъдреците на нашата земя видял знаменит сън. Слушай!

Явила му се на сън Махар, голямата свещена змия с рубинени очи и елмазени зъби и казала, че тогава ще се намери «живият Ганеш», въплъщение на Соммон-Кодом, когато в моята ръка се положи «ку» — свещеният скиптър — на великия последен крал-магьосник на народа Нгам.

Явила се след това знаменитата орлица Харуд — тази, която грабва хората и ги отнася в ада, орлицата със стоманени пера, стоманен клюн и медни нокти. И тя му казала, че «ку» на Краля на Прокажените се намира в града на Прокажените, на брега на тайнственото езеро Тули-Сап, в горите на Горен Сиам, където в течение на столетия не е прониквал нито един син на земята.

Слушай, прочее, моята заповед!

Ще се отправиш за тази страна, в тия гори и в този град. Ще намериш скиптъра на Краля на Прокажените и ще ми го донесеш. И тогава ще възвърна милостта си към тебе и народът ще ти въздаде всички почести. А когато настъпи твоят смъртен час, а Пра-Бард Сомдеца, цар на царете, Великият, ще заповядам да изгорят тялото ти на клада от червено дърво и сандал, както прилича на княз от моя дом. Свърших.“

Като прочете императорското послание, Лакон-Тай се огледа наоколо, като че ли се е събудил от дълбок сън.

— Свещеното езеро Тули-Сап! — промълви той с глух и развълнуван глас. — То е там, гдето казват, че не може сега да проникне човек, защото реките кипят от крокодили, а горите са пълни с гигантски човекоподобни маймуни. Развалините на Града на Прокажените… Казват, че който престъпи прага на вратата на тоя град, ще погине безвъзвратно. Защото в тези развалини се крият милиони отровни змии. Но аз не се боя от тях. Казват, че там живеят зли призраци, кръвожадни сенки на някакви чудовища. Тези призраци пазят храма, в който стои статуята на Краля на Прокажените… Та, що? Или тъй, или иначе…

Пратеникът на императора, мълчаливо присъствуващ при четенето на посланието, даде признак на живот. Той се обърна към Лакон-Тай:

— И тъй, какво трябва да доложа на Повелителя?

— Кажи му — отвърна генералът, — че неговият верен слуга още тази вечер ще тръгне по дългия път. И няма да се върне, ако не намери скиптъра на последния крал на прокажения народ! Върви!

Императорският пратеник изчезна.

Същата вечер един малък керван от верни и изпитани хора на Лакон-Тай, въоръжени от главата до петите, пое по посока на Горни Сиам, като тръгна по течението на реката Менам.

В голяма, доста тежка гемия, бавно движеща се под дружните удари на масивните, двуръчни весла, управлявани от опитни гребци, заедно със старите съратници на Лакон-Тай, пътуваха — самият стар генерал, неговата хубава дъщеря Лена-Пра и младият европейски лекар.

Генералът дремеше в малка каюта, а Лена-Пра и Роберто седяха на носа на гемията и оживено разговаряха.

— Аз не помня дори лицето на покойната си майка — разказваше замислено девойката. — Но ми харесват далечните страни на Запада, земите, където се е родила тази, която ми е дала живот… Харесват ми градовете на ония страни, храмовете им, в които не се молят на много богове, а само на един… Пък тук застрашават и мен…

— Как да подредим нещата? — рече Роберто. — Ето, само да ни се удаде да намерим тоя тайнствен град на Прокажените и мистичния скиптър, Лакон-Тай отново ще си възвърне милостта на Повелителя. А тогава — това ще бъде наша работа, Лена, да се уговорим — можем да се отправим за Европа. Повод може да се намери всякога. Важното е да бъдем далече от вечната заплаха от смърт или робство. И баща Ви и Вие ще намерите в Европа ново отечество. Най-малкото, безопасно убежище, гдето няма да Ви грози никаква беда…

Момичето потрепери, но нищо не каза.

Ободрен от мълчанието й, Роберто продължи със задушевен глас:

— И наистина, Лена! Нима животът в Сиам е такъв, че да Ви е тежко да напуснете родината си? Вие не сте дете, макар и толкова млада. Трябва да знаете от каква ужасна опасност се избавихте само заради това, че настроението на императора Пра-Бард се измени към добро… Но кой ще е сигурен, че утре неговото настроение не ще се промени към зло? А тогава едва ли някой ще спаси баща Ви от наказание и Вас — от такъв живот, който е по-лош от смърт…

Със слаб, едва чут глас, девойката запита:

— Ще успеем ли да се върнем живи от това пътуване? Какво ни очаква в далечните гори и усои?

— Нека се надяваме, че всичко ще свърши добре — отговори лекарят.

А гемията все повече се отдалечаваше от Банкок.

Внезапно зад нея цялото небе се озари с червена украса. Като че ли някъде беше избухнал грамаден пожар, обхванал изведнъж огромна площ.

— Какво е това? Банкок гори! — извика разтревожен Роберто, италианецът, като улови машинално ръката на момичето.

— Не! — усмихна се то. — Нима забравихте, че тази вечер изпълняват церемонията — изгаряне трупа на последния свещен слон?

Като обясняваше това, в гласа на девойката прозвучаха странни нотки. Нещо подигравателно, дръзко…

Роберто се обърна към нея, вгледа се в лъчезарните й очи.

— Слушай, Лена! — рече той. — Струва ми се… Струва ми се, че Вие не вярвате в белия слон, в тялото на свещеното животно, в което е въплътен духът на Соммон-Кодом?

Момичето повдигна рамене:

— Майка ми е била християнка! — едва чуто шепнеше тя. — И аз… Аз нося на гърдите си един амулет.

И нещо блесна в полумъглата.

Роберто Галено се наведе и погледът му падна върху един златен кръст, който лежеше в ръцете на дъщерята на стария сиамец.