Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (3)

II. Странствуване по Менам

Първите дни от пътуването на „белонът“ — тъй наричат сиамците, плуващата по величествената река Менам — голяма, многовеслена гемия с каюти — минаха като сън.

Роберто Галено, италианец по националност, скитник и лекар по призвание, вече успял да преброди света и да се нагледа на чудеса, бе напуснал Европа едва седем-осем годишен. Той беше видял бреговете на Нил в Египет, плувал беше по водите на Ганг, свещената река на Индия. Но това, което се представяше пред погледа му тук, покрай голямата и пълноводна и от никого неизследвана до тия дни река Менам, просто го очарова.

Близо до Банкок тази река се разлива твърде нашироко и образува грамадна делта, а малко по-нагоре тя тече като силен и дълбок поток, чиито брегове са покрити почти с девствени гори. Горските гиганти-дървета, растящи на вечно влажна почва, в наситена с пари атмосфера, достигат наистина баснословни размери, а растителността тук се отличава с пъстротата и разнообразието си, което може да застави любителя ботаник да се захласне. На това растително богатство напълно съответствува и светът на животните, които населяват горските гъсталаци по брега на Менам.

Едва залязло слънцето и във въздуха с ярки разноцветни перца полетяват безброй насекоми. Големи шаренокрили пеперуди прелитат над лениво течащите води на реката, сякаш носени от вятъра листа на причудливи цветя.

Кресливите папагали — от всякакъв вид и големина — на шумни рояци прелитат от единия на другия бряг на реката, бъбрят, изглежда нетърпеливо си разказват някакви горски новини.

Белонът плува под гъстите вейки на надвесените над водата банани. След миг из гъсталака се мяркат нечии тъмнокафяви телца, чуват се викове, някакво шептене, като че ли бананите са приютили цели колонии белки. Но това не са белки, а цяло племе малки, дългоопашати маймуни. Те отдалече съглеждат плуващата гемия и са си избрали банана като най-добро и удобно за наблюдение място. А когато гемията влезе в сянката на банана, те уплашено се сбират на куп и удрят на бяг в дълбочината на гората, като крещят, въртят се с ловкостта на първокласни акробати и се удрят едни други с плесници и ритници.

Ако погледнеш надолу в прозрачните води, там откриваш друг свят.

Като живак се разпиляват по пясъчното речно дъно множество малки, речни рибки, които плуват винаги на стада и търсят храна, докато се натъкнат на кила на гемията и се впуснат в паническо бягство… А ето, клатейки се като безволно тласкано от течението на реката водорасло, плува нещо грозно, безформено, студено; приличащо на въже. Един миг и това въже се свива на кълбо. Още миг и то отново се обтяга и плува настрана. Сега движенията му напомнят плъзгането на отровна змия. Да, такава беше тази гадина, не съвсем змия, но близко до нея, от нейния род — отровна риба, от която в Сиам се боят не по-малко, отколкото от самата змия.

По-нататък по речното дъно пълзи нещо кръгло, тъмно като огромно петно. Но това петно е живо същество. Това са гигантски речни костенурки, които редовно се ловят от обитателите на този край, защото се ядат. Още и затова, защото тая костенурка се отличава със свирепия си нрав, отчаяно побойничество и винаги излиза на двубой с подобните си. Затова поданиците на „царя на царете“ Пра-Бард, на който хазартът е в кръвта, плащат добра цена особено за млади и свирепи мъжкари от костенурковото племе и тренират от тях първокласни борци, на чието състезание се проиграват цели състояния. Хазартът в Сиам, залагането на костенурките достига такива размери, че непрекъснато и редовно тукашните мъже поставят като залог първо децата си, после жените си, а накрая и себе си…

Наблюдавайки този пъстър и интересен свят, Роберто Галено имаше възможност да удовлетворява напълно своето любопитство. Лакон-Тай, обходил надлъж и шир страната, имаше неизтощим запас от разкази за нравите на хората и животните, пък и на растенията. Той знаеше безкрайно интересни легенди, родени в дълбока древност, в които личеше отзвукът на отдавна минали исторически събития.

Лена-Пра присъствуваше на тия разговори и на свой ред по цели часове разпитваше Роберто Галено, като искаше да знае как е уреден и как тече животът в Европа, далеч от тинестата Менам. Като беседваше с нея, младият европеец неволно се възхищаваше на възприемчивостта и способността й да схваща бързо, да чете мислите му.

Да, в това красиво младо тяло имаше прекрасен дух.

Онова, което най-много харесваше на младия лекар в девойката, бе нейното хладнокръвие, досетливост, а заедно с тях и женската й чувствителност и деликатност.

Междувременно, като разговаряха за обкръжаващите ги чудеса на природата, Лакон-Тай, дъщеря му и Роберто Галено не можеха да не засегнат и последните случки, които пречупиха живота на стария сиамски войник.

— Имам силни врагове! — твърдеше генералът печално. — Но аз не мога да разбера кои са тези безжалостни неприятели! Императорът по натура е твърде добър и той всякога е бил безмерно милостив към мене. Какво стана с него сега? Но вие сами видяхте, че той не допусна моята гибел. Той ми предостави изход…

— Но това, което той Ви предложи, едва ли е толкова лесна работа — възрази италианецът.

— Не, не говорете така. Наистина ние сме се запътили в твърде рискована експедиция. И само боговете знаят как ще завърши тя. Но засега ние сме свободни. Лена-Пра е с мене, под моето крило. А можеше да бъде иначе…

Лек трепет премина по тялото на младото момиче.

— Свободни ли сме? — запита на свой ред Роберто Галено. — Да, ние плуваме на свобода по Менам. И като че ли никой не върви след нас. Но можем ли да се обзаложим, че това наистина е така? Не ми излизат от ума последните дни в Банкок. Особено едно тайнствено нападение върху мене. Всъщност, ако Вие Лаком-Тай можете да се страхувате от това, че срещу Вас се е обявил някакъв могъщ враг, от къде могат да се явят мои неприятели? Устроиха ми капан! Помислете: вика ме, при болна жена, някакъв си дрипльо, моли ми се и пълзи в краката ми. Запътих се с него към колибата му. По пътя ние криволичихме насам-натам… За щастие, секунда преди нападението, в мен се бе появило подозрение. И този тип получи такъв юмрук, който го накара да се преобърне, да падне по гръб. Но се появиха четирима заговорници. Видях ги навреме и двамата от тях свалих с изстрели от неразделния ми револвер. И какво стана после? Когато след изстрелите ми се притекоха Вашите слуги — намерихме много следи, открихме мястото, където разбойниците са стояли дълго време в засада, очаквайки именно мене. Но успяха да избягат. Те отведоха, или по-точно отнесоха другарите си, за да не можем да ги познаем…

— Да, това е твърде загадъчно — забеляза Лакон-Тай. — Както помниш, същото бе и със смъртта на седемте бели слона на моя всемилостив повелител!

— А аз не мога да забравя този малаец, тате, който кой знае защо разпитваше нашите гребци за целта на пътуването ни, а после избяга, когато се приближихме до готовата за път гемия — намеси се Лена-Пра. — И аз мисля, че всички тия неща могат да бъдат свързани помежду си. Твоите врагове, тате, които убиха слоновете на императора, са внушили на Пра-Бард мисълта да те изпрати да търсиш вълшебния скиптър на прокажения крал в града на свещеното езеро Тули-Сап. Защо? Затова, защото се надяват, че ще загинеш там.

— А покушението върху моя живот? — запита докторът.

— Същите врагове са разбрали по някакъв начин, че Вие ще дойдете с нас. Те знаят, че европеецът, като гост на императора, се ползува с по-голяма почит сред местните жители. Освен това известно е колко смели и досетливи сте вие, децата на родината на майка ми. Вие, докторе, в техните очи струвате повече, отколкото цял отряд гвардейци на баща ми. И ето, те се опитаха да Ви отстранят, та лесно да се разправят с нас… А тоя тип, който разпитваше лодкарите за къде тръгваме — той явно е бил шпионин…

— Твърде близо сте до истината. Чудя се на Вашата проницателност, Лена — подкрепи я лекарят. — Но вижте: тука също става нещо необикновено…

— За какво говорите? — запита Лакон-Тай загрижен.

— Погледнете, ето онази лодка, която плува насреща ни — посочи с ръка Роберто. Тя сравнително бързо се приближаваше към белона на Лакон-Тай.

— Да — потвърди генералът след минутно наблюдение. — Изглежда, че там става нещо. Необходимо е да сме нащрек!

— Боже! Какво е това? — извика внезапно италианецът, с бинокъл на очи. — Виждам човешки трупове… Чакайте! Така е! Това са телата най-малко на три деца. И вероятно са момичета по на девет-десет години… Но труповете са разкъсани, като…

Той не доизрече, защото Лакон-Тай извика:

— На оръжие! Фенг! Внимавай!

След минута влачената от течението на реката лодка с окървавените трупове се приближи до белона и заплува само на три-четири метра далеч от него.

— Онг-унап! Тигър! Спасявайте се, кой както може! Онг-унап! — закрещяха гребците на гемията.

Роберто Галено успя да забележи, че ненадейно иззад доста високия борд на „лодката на мъртвите“ се появи огромно животно, приличащо на гигантска котка.

— Тигър! Но как е попаднал в лодката? — тази мисъл мълниеносно премина през главата на европееца.

Да, това беше „царят на Сиамските гори“ — великолепен, царствен тигър. Навярно той се е добрал до лодката, когато е плувала край брега, или е била вързана в някой пристан. В лодката безгрижно са си играли децата, без да подозират каква опасност ги грози… Щом тигърът се е хвърлил върху тях, те не са имали време да избягат и са станали плячка на ужасния хищник. Но и животното се е намерило в незавидно положение: лодката се скъсала от силния тласък на скока и се понесла надолу от доста силното течение на реката.

А сега лодката с тигъра минаваше твърде близо до големия белон, който влачеше на буксир още две по-малки лодки. И когато белонът извиваше покрай близкия нос, течението отби тези лодки почти до самия бряг на реката…

Хищникът за миг съобрази всичко това. И преди Лакон-Тай да стреля, а Роберто да хване револвера си, тигърът със страшен скок прелетя отделящото го пространство от сушата, падна сред слисаните гребци на белона. После се надигна, скочи отново, този път във влачещата се след белона лодка, свали с един удар нейния кормчия, хвърли се пак, веднъж, дваж…

Накратко казано, като използува за няколко секунди гемията и возещите се след нея лодки като някакъв мост, тигърът благополучно се добра до брега и се скри в близкия храсталак… Преследването му беше съвършено безполезно…

Междувременно послужилата за убежище на тигъра лодка се удари в белона и съвзелите се от уплахата гребци я задържаха с кука. Беше ужасно. Цялата лодка бе кървава, а телата на трите девойчета бяха разкъсани и отчасти изядени от „царя на горите“.

Развълнуваният италианец с голяма мъка гледаше тази страшна картина.

— Нещастни, злочести деца! — шепнеше той със слаб глас.

— Целият Сиам е тъй нещастен! — отзова се Лена-Пра. — Нима животът на когото и да е в Сиам не се намира всяка минута в опасност!

— Знаете ли Вие, докторе, че нито един от поданиците на нашия Повелител Пра-Бард не смее да се противи, ако го нападне слон? — каза Лакон-Тай.

— Защо? — учуди се европеецът.

— Затова, защото всички слонове, които се намират на територията на Сиам, са частна собственост на императора — отговори с болка Лакон-Тай. — Някога си, преди триста години, било иначе. Хората можели да ловят слоновете. В стари книги се разказва как селяните, когато излизали от търпение при нападенията на дивите слонове над посевите им, устройвали хайки, по време на които избивали стотици тлъстокожи великани. Но императорът Кру-Тураб, прадядо на нашия Повелител, имал видение… Различно разказват за това. Във всеки случай оттогава с императорска заповед, при заплаха от смъртно наказание, е забранен ловът на слонове и изобщо да им се причинява каквато и да било вреда. Като резултат от тази заповед много местности в нашата страна съвсем се обезлюдиха. Защото спускащите се по време на жетвата върху нивите и градините им слонове превръщали обработената земя в същинска пустиня. Какво можели да сторят беззащитните селяни? За всеки убит слон ги чакало страшно наказание… И те предпочели да напуснат селата си и да се разбягат…

— Нима и днес е още в сила тоя глупав закон? — учудено запита Роберто Галено.

— Та какво искате? — вдигна рамене старият човек. — Когато нашият днешен император, да продължат боговете дните му, веднъж, под мое влияние беше се решил да отмени този закон, влиятелните жреци се възмутиха. Според тях отмяната на това отживяло и нелепо запрещение да се убиват слоновете се явявало нарушение на свещените завети на прародителите, оскърбление на светата памет на императора Тураб, светотатство… Те заплашваха Сиам с неизброими злини…

— Та какво от това?

Вместо отговор Лакон-Тай само сви рамене и се отстрани.

— Ей, хора! — изкомандува той на гребците, които повече от любопитство, отколкото със страх, гледаха разкъсаните от тигъра тела. — Вземете тази лодка и я предайте на селото, което се вижда пред нас на брега. Може би тези нещастни деца са оттам.

Когато гребците на една от лодките изпълниха заповедта на водача на експедицията, Лакон-Тай заговори отново:

— Да, работите на Сиам отиват все по-зле и по-зле. Мнозина виждат това, но… Мъчно можем да се надяваме за промяна на нещата. Ако талапоините — жреците не представляваха сплотена класа, те не биха имали такова влияние върху простия, невеж народ. Сега те вършат каквото си искат. Ползуват се с огромно влияние и пред Пра-Бард и то влияние от особен род. Жреците държат вече в ръцете си жените от императорския харем — любимите жени и фаворитки на Повелителя. А Пра-бард не забелязва колко често той е играчка в ръцете на някой пришелец от Индия, или будистки монах, под расото на когото се скрива може би шпионин от Китай. С едно само още не са могли да се справят талапоините — с императорската привързаност към европейците. И макар в страната ни на това да не се гледа добре, аз вярвам, че вие пришълците от далечната, културна Европа, рано или късно ще окажете благотворно въздействие на Сиам. Но, уви! — И тук често се натъкваме на отрицателни явления. Често от европейските брегове при нас дохождат алчни и отчаяни авантюристи и търговци, готови да продадат всичко и всекиго… И освен това Индия е тъй близко, а нейният пример е твърде поучителен. Европейците проникнаха в нея под форма на скромни и мирни търговци, а сега Индия се задушава от веригите на робството. И кой ще гарантира, че такава участ не ще постигне и нашата страна?

Лакон-Тай въздъхна замислено.

— Тате, твоите думи оскърбяват нашия приятел! — тихо се допря до ръката му Лена-Пра.

Лакон-Тай живо се обърна към Роберто Галено.

— Наистина ли те оскърбих? — запита той разтревожен.

— Нищо подобно! — отговори младия италианец. — Във Вашите думи, Лакон-Тай, звучи самата истина. Но аз не съм англичанин! Моята родина Италия не мечтае да заграбва чужди земи и да заробва когото и да е. Самата тя стене под робски ярем! Двадесет милиона от някогашните римляни, владетелите на половината от света, сега влачат жалко съществувание. Моята страна Италия като едно цяло не съществува. Тя е разпокъсана на части, разделена е между десетки различни владетели. А Италия е сърцето на най-хубавите земи в Европа. Вечният град Рим се намира под владичеството на шайка наши „талапоини“, привърженици на идеята за светското господство на папата… Но, да не говорим за това!

— Да не говорим! — съгласи се Лакон-Тай.

Междувременно белонът, който беше преплувал доста път, навлезе в един особен басейн, подобен на голямо езеро: капризната река, криволичеща насам-натам, някога срещнала на пътя си дълбока долина и я напълнила с водите си.

Като се вглеждаше в околността, Роберто обърна внимание на обстоятелството, че на един от бреговете на езерото се намираше някаква странна постройка, състояща се от няколко отделни сгради. Тия сгради напомняха езерните жилища на кохинхините — виетнамците, понеже се издигаха на подове, опиращи се на множество, набити в глинестото дъно на не твърде дълбоката тук Менам, бамбукови пръчки.

— Какво е това? — запита своите спътници европеецът.

— Разплодник за крокодили — обясни Лакон-Тай. И после добави:

— Ако не се лъжа, — ще ни се отдаде случай да присъствуваме на интересна сцена. Стопаните на разплодника се готвят да уловят един чифт от своята стока!

— Да убият крокодилите? Че защо?

— Много просто! Вие, европейците, сте направили голяма търговия с крокодилски кожи. И сега рядко заминава кораб от Банкок, без да откара няколко тона крокодилски кожи. Освен това, в самия Банкок се намират мнозина любители, които предпочитат месото на крокодила пред другото. И наистина, ако влечугото не е старо, то месото от опашката и гърдите е твърде вкусно. Затова бедните селяни край бреговете на реките често рискуват собствената си кожа, за да ловят крокодили.

— Надявам се, че поне крокодилите не са обявени за императорска собственост и ловът им не е забранен със закон в Сиам — усмихна се Роберто.

— Да, наистина… Докато талапоините не са обърнали своето благосклонно внимание и не са обявили и крокодилите за свещени животни! — с чувство на явна досада отговори старият генерал, като сви рамене.

Като видяха приближаването на белона, на чийто покрив се издигаше грамаден шпил-знак, че той принадлежи на знатна личност, обитателите на надводните къщи при оригиналния крокодилски разплодник излязоха от своите въздушни колиби. Щом привързаха гемията към плиткия бряг, към тях се приближи строен старец, оказа се старейшина на селото и управител на разплодника, собственост на търговец от Банкок. Лакон-Тай изяви желание да погледат как става ловът на крокодилите и старият човек побърза да даде заповеди на своите ловци.

Всъщност процедурата на ловуването се оказа твърде проста: мускулест момък с бронзова кожа и с твърде правилни черти на лицето седна в някаква клетка. В ръката си държеше яко въже, на края на което имаше лесно подвижна примка, както е при ласото или аркана, а на пояса му висеше остро наточен къс меч.

След вика на този смелчага: „а-ох, а ох-о-ох“ другите ловци започнаха да спускат клетката към водата, която кипеше от крокодили. Не мина минута и край клетката се струпаха много от тях, като че ли очакваха, че в нея има осъдена на смърт жертва…

Отвратителните животни наполовина се подаваха над мътната вода, с широко отворена уста, преплетени едно с друго, те се биеха страшно, като сипеха жестоки удари със силните си опашки.

Ако се скъса въжето, на което виси клетката — без съмнение — тя и смелият ловец биха изчезнали само за миг… Но момъкът си разбираше от работата: метна във въздуха уловката на аркана и след туй се чу гърлен вик „ха-о-хо“! В тоя момент другите ловци започнаха да дърпат края на въжето. Огромен крокодил, с дебела като греда шия, хваната в примката, бе измъкнат от водата и висеше във въздуха, понеже въжето бе завито около дебелото стъбло на едно дърво. Уловеният крокодил, зашеметен най-напред от въздушното си пътуване, започна с такава ярост да се извива и бие по дървото с яката си опашка, че звукът от ударите приличаше на изстрели и се разнасяше далече в околността. При това полузадушеният крокодил издаваше странно боботене, напомнящо звука на барабана. Като затихна за няколко минути, съвзело се малко, животното взе отново бясно да се извива и да бие с опашката си по дървото. Но яростта му малко по малко започна да намалява. И накрая огромното вретенообразно тяло на влечугото увисна безжизнено. Тогава някакъв юнак подскочи към крокодила и с майсторски удар разпра белезникавия му корем. Вътрешностите му изпадаха в димящи кръвни кълба. В тоя миг крокодилът отново се замята буйно, като заплашваше да скъса душещото го въже. Но тази съпротива бе закъсняла: кръвта на животното бе изтекла. След пет минути раздробиха на части цялото тяло на влечугото.

Лакон-Тай награди смелите ловци с малки медни монети и даде знак за тръгване отново на път.

Същия ден, привечер, гемията на генерала бързо се движеше под силните удари на веслата, приближаваше към онова място на реката, където гъстите гори отстъпват мястото си на ниви и градини по двата бряга. Тук се срещаха доста селища. Всичко показваше близостта на град Айутиейх, някогашна столица на Сиам. По реката и по множеството дълбоки канали се движеха стотици лодки и корабчета с различни размери. Някои от тях със стройните си и леки форми напомняха на младия италианец бойните галери на древния Рим, а други — товарните гемии, толкова разпространени по европейските реки.

Ето, че на брега се показа грамадно здание с издигащи се към висините остри кули с дивни форми, подобни на множество отделни малки храмове с криви стрехи, положени една върху друга. Върховете им завършваха със статуи на Буда, а безброй негови изображения украсяваха покрива на красивото творение.

— Светилището на Соммон-Кодома! — поясни на спътниците си Лакон-Тай, който много пъти бе плувал покрай тези брегове. И после, като се обърна към италианеца, той подхвана да разказва за съществуващия и до дните на царуването на Пра-Бард Сомдеца, кървав обичай да „укрепват“ всяка нова постройка на храм, дворец или крепост, чрез пренасянето на човешки жертви.

— Веднъж като по чудо, или по-право, благодарение на бързите ми крака, аз се спасих от ужасна смърт! — взе да разказва старият войник. — Според обичая, неизменно поддържан от жреците, когато се започне постройка на някакъв храм, те се разпореждат през нощта да уловят първите трима, които минат по това място, без значение кои са, деца или старци, жени или мъже, богати, знатни или последни бедняци, парии. Довеждат жертвата до изкопания трап, готов за полагане основите на храма, прерязват гърлото на човека и разнасят тялото му с течащите кърви по рова, докато го напръскат. Тогава хвърлят безжизненото тяло в ямата, на ъгъла на постройката и полагат основите й. Освен това в други части на Сиам по-рано заравяха и по няколко живи хора, пленници. Всичко се прави с вярата, че душите на жертвите ще пазят завинаги здравината на зданието и ще предават свръхестествена якост на стените на храма…

— Какво варварство?! — неволно извика Роберто Галено настръхнал.

— Такъв е Сиам! — замислено се отзова Лена-Пра.

След още час, когато нощта вече приближаваше, белонът трябваше да влезе в един страничен канал на реката. Лакон-Тай предупреди Фенг да бъде внимателен, защото понякога се събираха много плавателни съдове.

И наистина, белонът често трябваше да се промъква с разни извивки между множество лодки и корабчета. Като че ли във водата бе израснал цял град, толкова разнообразни речни съдове имаше тук. На повечето кораби горяха огньове. Тук светеха висящи книжни фенери, каквито китайците употребяват при своите празненства. Там блестяха разпалени на огнища малки огньове, които изпълваха въздуха с кълба смолист дим. Някъде гърмеше гърлест глас, другаде плачеше дете, на трето място глухо думкаше барабан. А наред с лодките, от които се носеха тези звуци, двама рибари се караха, като се проклинаха и заплашваха един друг.

— С юмрук ще ти изтръгна мозъка из черепа, очите от орбитите им, сърцето из гърдите и поганската ти душа из корема! — викаше първият.

— С бръснач ще ти одера мръсната кожа, ноктите ти ще изтръгна, косата ти ще изскубя, ушите и носа ти ще отрежа, зъбите от вонящата ти уста ще изчукам! — отзова се другият.

— Само се опитай да се доближиш до мене, паякски сине, брадавична жабо!

— Само се доближи до мен, сроднико на блатния червей!…

Още няколко удара с веслата и гемията на Лакон-Тай стигна до брега. Експедицията му стигна до бележития в историята на Сиам, град Айутиейх или Аютия, основан от императора У Фонг в 1360 година и наброяващ сега повече от 400000 жители. Роберто Галено искаше да отиде веднага, още през нощта, в града, в който през ония времена проникваха твърде малко европейци. Но Лакон-Тай го помоли да не се отделя от тях, като се боеше от всевъзможни усложнения. Затова през нощта всички се разположиха върху палубата, без обаче да забравят да поставят и стража, за всеки случай.

Управител на Аютия тогава беше старият приятел и сподвижник на Лакон-Тай, другар в походите му против бирманците и камбоджанците. Като се доверяваше на приятелството на своя другар, генералът му изпрати по свой човек писмо с поздрав.

Пътниците на белона още не бяха заспали, когато пратеникът се върна, придружен от един офицер. Последният пък бе посланик на самия управител. Той донесе на Лакон-Тай писмо, с което управителят на града канеше своя стар боен другар и приятел да почете с посещението си двореца му и да вземе участие в лов на слонове.

— Но нали ловът на слонове е забранен? — учудено попита Роберто.

— За частни лица — да! — отговори Лакон-Тай. — Ала императорът устройва лова по заповед на императора. Навярно скоро от Англия ще дойде корабът, който трябва да достави в Банкок три полски батареи. Повелителят научил, че в Индия много раджи и махараджи въвеждат полска артилерия с впрегатни слонове и се погрижи да си набави и собствена артилерия със слонове. Ако се интересувате от лова на слонове, то аз ще приема поканата на приятеля си и Вие ще видите нещо твърде интересно.

Италианецът изказа желание да види лова. Лена-Пра също. Така че на следното утро и тримата взеха участие в интересния лов на диви слонове в околностите на Аютия, при който три хиляди ловци навлязоха в заспалите гори и изгониха на полето повече от двеста горски великани.

Нашите пътници присъствуваха на този лов яхнали гърба на дресирания стар слон на управителя „Надира“.

Беше страшно да се гледа как от гората с грохот се втурнаха към полето стотици грамадни сиви тела на дебелокожи животни, които мачкаха всичко по пътя си. Още по-страшно беше да видиш как те падаха в предварително изкопаните ями и огласяха въздуха с жален рев. Към обед ловът приключи: императорът на Сиам получи двеста великолепни слона, за да организира цял отряд „слонова артилерия“. Наистина, по време на лова бяха изтъпкани нивите и градините на двадесет села и избити сто и петдесет ловци. Но кой в Сиам се занимава с подобни дреболии…

На обед в двореца на управителя на Аютия беше уреден малък пир в чест на Лакон-Тай и спътниците му. Приемът бе твърде сърдечен. Но Лакон-Тай скоро пак се угрижи.

Като се сбогуваха с управителя, нашите пътници отново се върнаха на пристанището, където тихо се люшкаше над вълните на Менам гемията им, пазена от бдителния Фенг.