Джонатан Келерман
Доктор Смърт (4)

4.

Спуснах се по Мълхоланд и се влях в движението на „Бевърли Глен“. Напоследък джаз станцията бе станала твърде новинарска и затова бях настроил радиото на KUSC. Звучеше спокойна, галеща слуха музика. Предположих, че е от Дебюси. Не ми се стори подходяща за тази сутрин. Изключих радиото и се замислих за начина, по който бе умрял Елдън Мейт.

Бях позвънил по телефона още след като узнах за случилото се.

Никакъв отговор. Сега идеята отново да опитам ми се струваше много по-лоша, отколкото преди седмица. Но как можех да продължа да работя с Майло, без да изясня нещата?

Докато ту я приемах, ту я отхвърлях, етическите противоречия у мен ставаха все по-мъчителни. Можех да намеря някои от отговорите в правилниците, но други не. За много неща в реалния живот няма установени правила.

Прибрах се у дома, обзет от нерешителност.

Къщата бе тиха и прохладна в сянката на боровете наоколо, дъбовият паркет блестеше, а белите стени имаха сребрист оттенък на светлината, идваща от изток. Робин ми бе оставила кафе и препечени филийки. От нея нямаше следа, както и от кучето, чието радостно посрещане бях очаквал. Сутрешният вестник бе оставен сгънат на плота в кухнята.

И двамата със Спайк бяха отзад в ателието. Тя бе получила няколко големи поръчки. Рано сутринта всеки от нас мислеше за своите грижи и не бяхме разговаряли много.

Налях си чаша кафе и отпих глътка. Тишината бе непоносима. По-рано къщата бе по-малка, по-тъмна и далеч не така уютна и функционална. Преди няколко години един психопат я бе изгорил до основи и се бе наложило да бъде построена отново. Всички харесваха новата повече, но понякога, когато бях сам, ми се струваше твърде голяма.

Бе изминало дълго време, откакто се преструвах на емоционално независим. Когато човек обича някого отдавна и свикне с присъствието му, то заема твърде важно място, за да бъде пренебрегвано. Знаех, че Робин ще прекъсне работата си, ако вляза при нея, но не бях в настроение за сладки приказки, така че, вместо да се отправя към пристройката, посегнах към телефона в кухнята, за да проверя съобщенията си. Проблемът с неотговореното обаждане се разреши от само себе си.

— Добро утро, господин Делауер — каза телефонистката. — Само едно съобщение, получено преди няколко минути. От господин Ричард Дос. Ето номера.

Номерът започваше с 805, което означаваше, че не е на офиса му в Санта Моника, а някъде във Вентура или Санта Барбара. Набрах го и женски глас каза:

— РТД Пропъртис.

— Доктор Делауер, в отговор на обаждане на господин Дос.

— Тук е службата за пренасочване, един момент.

Прозвучаха няколко изпуквания, след това шум от статично електричество и най-сетне познатият глас:

— Доктор Делауер, отдавна не сме се чували!

Отчетливо произношение и леко саркастичен тон. Ричард Дос винаги говореше сякаш се надсмиваше на нещо или някого. Не можех да преценя дали е съзнателно, или просто особеност на гласа.

— Здравей, Ричард!

Още статично електричество. Връзката прекъсна за няколко секунди и не чух отговора му.

— Може отново да запращи. Аз съм в Карпинтирия. Оглеждам участък селскостопанска земя. Предполагам, че ще може да се отглежда авокадо, когато безскрупулните ми капиталистически пръсти се докопат до нея. Ако отново загубим връзка, не ми се обаждай, аз ще ти позвъня. На обичайния номер, нали?

Както винаги, той даваше разпореждания.

— На същия, Ричард.

Не „господин Дос“, защото винаги настояваше да се обръщам към него с кръщелното му име. Едно от многото правила, които бе въвел. Стараеше се да създаде усещане за непринуденост, както мнозина други. Но се бях убедил, че Ричард Дос не е от хората, които лесно стават открити.

— Досещам се защо си ме търсил — каза той. — Навярно предполагаш, че днес ти позвъних по същата причина.

— Смъртта на Мейт.

— Време за празнуване. Онова копеле най-сетне си получи заслуженото.

Не отговорих. Той се засмя.

— Хайде, докторе, бъди честен! Аз приемам предизвикателствата на живота с чувство за хумор. Нима един психолог не би препоръчал това? Нали хуморът помага за преодоляване на изпитания?

— Значи смъртта на Мейт е изпитание за теб?

— Е… — Отново се засмя. — Дори положителните промени са предизвикателства, нали?

— Прав си.

— Питаш се докъде стига моята отмъстителност? Впрочем, когато се е случило, бях извън града. В Сан Франциско. Оглеждах един хотел, собственост на патологично депресирани банкери от Токио. Платили са тридесет милиона за него преди пет години, а сега нямат търпение да го продадат дори на значително по-ниска цена.

— Чудесно — промълвих.

— Разбира се, че е чудесно! Помниш ли онези глупости за заплаха от жълтата раса? „Изгряващото слънце носи лъчите на смъртта, скоро децата ни ще ядат суши за обяд в училище.“ Реалистично, почти колкото Годзила. Всеки цикъл се повтаря, ключът към помъдряването е да доживееш да го постигнеш. — Отново смях. — Онзи кучи син няма вече да се перчи колко е мъдър. Е, това е алибито ми.

— Мислиш ли, че се нуждаеш от алиби?

Това бе първият въпрос, който си бях задал, след като чух за Мейт.

Мълчание. Този път нямаше проблеми с телефонната връзка, чувах дишането му. Когато отново заговори, гласът му издаде напрежение.

— Пошегувах се, докторе. Обадиха ми се от полицията, но предполагам, че работят по някакъв списък на засегнатите лица. Ако ги подредят по вероятност за мотив, аз ще бъда в дъното на таблицата. Копелето е убило още две жени след Джоан. Както и да е, стига толкова по въпроса. Всъщност обаждането ми не беше свързано с Мейт, а със Стейси.

— Как е Стейси?

— Общо взето добре. Ако се интересуваш дали смъртта на онзи негодник я е накарала отново да се сети за майка си, не съм забелязал никакви странни реакции. Не сме и разговаряли за това. Никой не е споменавал за Джоан, откакто Стейси престана да се вижда с теб. Никога не е проявявала любопитство за Мейт. Не си заслужава да затормозява ума си с подобни гадости. В общи линии всички сме добре. Ерик е в „Станфорд“, завърши годината със страхотни оценки и работи върху дипломната си работа с професор по икономика. Този уикенд ще пътувам, за да се видя с него. Може да взема и Стейси, за да разгледа колежа още веднъж.

— И тя ли е избрала „Станфорд“?

— Все още не е решила, затова искам да го види отново. Има добри шансове. Успехът й значително се повиши след сеансите с теб. Този семестър учи здравата. Пълна програма, допълнителни курсове, специални задачи. Все още се опитваме да преценим дали е по-добре да кандидатства за ранен прием, или да изчака. „Станфорд“ и „Айви“ приемат повечето си студенти рано. Това, че е наследница на изявена тяхна възпитаничка, е предимство, но конкуренцията винаги е силна. Затова се обадих. Тя все още има проблеми с вземането на решения, а датите за ранен прием са през ноември, така че времето ни притиска. Надявам се, че можеш да я вместиш в графика си за тази седмица.

— Мога — потвърдих аз. — Но…

— Тарифата е същата, нали? Или си увеличил таксите?

— Същите са…

— Нищо чудно — отбеляза той. — При такъв натиск от страна на здравните институции едва ли бихте повишили тарифите. Все още те има в компютъра ми, можеш да изпратиш сметката в офиса.

Поех си дълбоко дъх.

— Ричард, с удоволствие ще приема Стейси, но преди това трябва да те предупредя, че полицията се обърна към мен за консултация във връзка с убийството на Мейт.

— Разбирам… всъщност не. Не разбирам защо.

— Не за първи път сътруднича на отдела. И по-рано съм работил с главния детектив. Не ми е отправил конкретна молба, иска само безпристрастна психологическа преценка.

— Защото негодникът беше луд?

— Защото детективът смята, че мога да бъда полезен…

— Доктор Делауер, това е толкова необяснимо, че граничи с абсурдно.

— Но е истина — уверих го аз и отново си поех дъх. — Досега не съм казал, че познавам семейството ти, но е възможно да възникне конфликт, защото имат списък на умъртвените от Мейт…

— … жертви — довърши той. — Моля те, не ги наричай „пътници“ като онзи тип.

— Ричард, опитвам се да ти кажа, че полицията ще поиска среща с теб. Преди да продължа работата си, трябва да обсъдим това. Не желая да чувстваш, че има сблъсък на интереси, затова позвъних…

— Значи се намираш в сложно положение и искаш да изясниш позицията си.

— Не е въпрос на позиция, а…

— Искрено се опитваш да постъпиш правилно. Е, разбирам те. В моя бизнес това се нарича коректност. Какви са намеренията ти?

— Сега, след като отново ми се обади заради Стейси, ще се откажа от Мейт.

— Защо?

— Тя е моя пациентка от дълго време. Просто нямам избор, не мога да продължа да съдействам на полицията.

— Какво обяснение ще дадеш?

— Няма нужда от обяснение, Ричард. Впрочем полицията може да разбере за връзката помежду ни и от друго място. Тези неща се разчуват.

— Точно така — съгласи се той. — Не разчитай на мен да пазя тайна. Когато се свържат с мен, лично ще ги уведомя за сеансите ти със Стейси. Какво има за криене? Грижовен баща търси помощ за страдащите си деца. Още по-добре е сам да им го кажеш. — Захили се. — Добре че имам алиби. Знаеш ли какво, докторе? Изпрати ги по петите ми. С радост ще споделя с тях чувствата си към онова копеле. Кажи им, че няма нищо, което да съм желал по-силно, отколкото да танцувам на гроба му. Глупаво е да се отказваш от парите за консултантската си работа, доктор Делауер. Не искам да се чувствам виновен за спада на доходите ти в тези трудни времена за частната практика. Продължавай да сътрудничиш на ченгетата. Всъщност предпочитам да продължиш.

— Защо?

— Кой знае, може би като се поровиш в живота на онзи злодей, ще разкриеш кирливите му ризи пред света.

— Ричард…

— Зная, че ще бъдеш дискретен във връзка с всичко, което откриеш, такава е природата ти, но цялата информация ще достигне до полицията, а там има много хора, които не знаят да държат езиците си зад зъбите. Неизбежно е да се разчуе… Ще бъда доволен, доктор Делауер. Като съдействаш на полицията, ще работиш и за мен. Е, кога да доведа Стейси?

Уговорих си среща с него за следващата сутрин и когато затворих, се почувствах като на малка лодка по време на тайфун.

 

 

От половин година не бях разговарял с Ричард Дос, но държането му бе все същото. Нямаше причина да бъде различно. Ричард не се бе променил и никога не си бе поставял подобна цел.

Едно от първите неща, които бе споделил с мен, бе ненавистта му към Мейт. Когато научих новината от телевизията, първата ми мисъл бе: „Ричард го е спипал“.

Но след като узнах подробностите за убийството, се поуспокоих. Жестокостта не бе в стила на Ричард, макар и да не можех да бъда сигурен. Ричард не бе пожелал да разкрие напълно характера си пред мен.

Винаги се държеше властно. Бе от хората, които се стремят на всяка цена да налагат волята си. Може би причината жена му да се обърне към Елдън Мейт отчасти бе свързана с това.

 

 

Бях препоръчан от съдийка по семейно право на име Джуди Манитоу, с която бях работил. Съобщението, оставено от секретарката й, бе просто: нейна съседка починала и седемнадесетгодишната й дъщеря се нуждаела от консултация.

Поколебах се, преди да отговоря на обаждането. Рядко провеждам терапевтични сеанси и избягвам да приемам пациенти, нуждаещи се от продължително лечение, а този случай ми се стори именно такъв. Но бях в приятелски отношения с Джуди Манитоу. Бе проницателна жена, с малко авторитарен стил и, изглежда, обичаше децата. Позвъних на домашния й телефон и се свързах лично с нея.

— Не мога да обещая, че ще бъде кратко — призна тя. — Въпреки че Стейси винаги е изглеждала силно дете без очевидни проблеми. Поне досега.

— От какво е починала майка й?

— От тежко и продължително заболяване. Ужасно. Беше едва на четиридесет и три.

— Какво заболяване?

— Не можаха да й поставят диагноза, Алекс. Всъщност като причина за смъртта й е посочено самоубийство. Казваше се Джоан Дос. Може би си чел за нея. Беше една от пациентките на доктор Мейт… както и да ги нарича.

— „Пътници“ — напомних й аз. — Не, не съм прочел.

— Не беше голяма статия — каза тя. — В притурката за Уестсайд. В момента не се води дело срещу Мейт и медиите не му отделят голямо внимание. Отдавна познавах Джоан. Когато и двете родихме първите си деца, излизахме заедно да пазаруваме и ги водехме на разходка. Едновременно отгледахме и вторите. Моята Алисън е на възрастта на Ерик, а Беки е колкото Стейси. По-рано Стейси и Беки бяха приятелки. Мило момиче, винаги ми се е струвала… стабилна. Затова може би няма да се нуждае от дълга терапия, само няколко сеанса за преодоляване на скръбта. Имал си подобни случаи, нали? Работил си в онкологичното отделение на педиатрия „Уестърн“.

— Преди години — потвърдих. — Там положението беше обратното, помагах на родители, загубили децата си. Но съм имал пациенти, преживели всякакви разтърсващи събития.

— Добре — каза тя. — Чувствах се задължена, защото познавам семейството, а Стейси изглежда малко депресирана. Нима има нещо чудно? Зная, че ще я харесаш. И семейството й ще ти се стори интересно.

— „Интересно“ — повторих аз. — Най-двусмислената дума.

Джуди се засмя.

— Като че ли уреждам среща с непознат на някоя приятелка. „Готин ли е?“ „Ами интересен е.“ Няма от какво да се боиш, Алекс. Семейство Дос са интелигентни, едни от най-будните хора, които познавам. Всеки от тях е личност, мога да ти обещая, че няма да те отегчат. Джоан имаше две докторски титли — първата филологическа от „Станфорд“, където са й предлагали работа като лектор, преди да се премести в Ел Ей. Докато беше бременна с Ерик, отново стана студентка. Завърши естествени науки, защити докторат по микробиология и бе поканена да работи в научната лаборатория на университета. Ричард е милионер, натрупал състояние с честен труд. Завършил е също „Станфорд“. Двамата с Боб членуваха в един и същи клуб. Купува занемарени имоти, възстановява ги и прави подобрения. Боб казва, че печелел добре. Ерик е гениален младеж, получавал е какви ли не награди, академични и спортни. Стейси никога не е изглеждала самоуверена като него. По-… затворена е. Затова е нормално да бъде най-разтърсена от смъртта на Джоан. А и между майка и дъщеря винаги съществува специална връзка. — Замълча за миг. — Твърде много се разприказвах, нали? Истински харесвам това семейство. В интерес на истината аз ги посъветвах да потърсят помощ, но Ричард не прие идеята за терапия. Трябваше доста да поговоря с него, докато се съгласи. Накрая се намеси и Боб. Играят заедно тенис в „Клифсайд“. Миналата седмица Ричард споменал, че успехът на Стейси се влошава и изглежда по-разсеяна от обикновено. Попитал го дали може да препоръча някакви витамини. Боб му казал, че е глупаво да търси витамини, и го убедил, че Стейси се нуждае от психологическа помощ.

— Костелив орех — отбелязах аз. — Сигурно е трудно да се играе тенис с такъв противник.

— Мисля, че просто са се разбрали по мъжки. Обичам съпруга си, но не е особено тактичен. Както и да е, успял е да го придума. Ричард най-сетне се съгласи. Затова, ако приемеш Стейси, ще ме избавиш от неудобно положение.

— Разбира се, Джуди.

— Благодаря, Алекс. Мога да те уверя, че няма да има проблем със заплащането. Ричард е много добре във финансово отношение.

— А в емоционално?

— Струва ми се, че също е добре, въпреки че никога не показва чувствата си. Имаше време да свикне, защото боледуването на Джоан продължи повече от година… Алекс, никога не съм виждала такава бърза промяна у един човек към по-лошо. Тя се отказа от кариерата си, затвори се в дома си и престана да се грижи за себе си. Напълня… с доста килограми, двадесет-тридесет. Стана отпусната и мързелива, по цял ден се излежаваше, тъпчеше се или спеше и все се оплакваше от мъчителни болки. По кожата й се появиха обриви… беше ужасна гледка.

— И не са й поставили диагноза?

— Никой не успя. Прегледаха я няколко лекари, включително и Боб. Не е техен семеен лекар, Боб избягва да приема свои приятели като пациенти, но направи услуга на Ричард. Не откри нищо и я изпрати при имунолог, който й проведе изследвания и я пренасочи към друг, и така нататък.

— Чие е било решението да се обърне към Мейт?

— Определено на Джоан, не на Ричард. Дори не му е казала, просто изчезнала една нощ и я открили на сутринта в Ланкастър. Може би затова Ричард мрази Мейт толкова много. Защото никой не се е допитал до него. Разбрал за смъртта й, когато му се обадили от полицията. Опитал да се свърже с Мейт, но никой не отговорил на обажданията му. Стига толкова, не бива да клюкарствам.

— Напротив — настоях аз. — Всичко, което знаеш, може да се окаже от полза.

— Това е всичко, Алекс. Гледах как една жена се самоунищожава, а сега виждам, че децата й страдат. Само мога да гадая какво става в душата на горката Стейси.

— Депресирана ли ти се струва?

— Човек не би се разплакал при вида й, но мисля, че да. Качила е няколко килограма. Не колкото Джоан, може би около пет, но момичето не е високо. Моите дъщери се контролират, на тази възраст всички са суетни. Освен това е станала мълчалива, изглежда тревожна.

— Все още ли са приятелки с Беки?

— Някога бяха много близки — сподели тя. — Но Беки не може да я разбере, нали знаеш какви са децата? Много сме привързани към Стейси, Алекс. Моля те, помогни й.

 

 

На сутринта след този разговор ми позвъни секретарка от „РТД Пропъртис“ и ме помоли да изчакам да ме свърже с господин Дос. Няколко минути в слушалката звуча поп музика, а после бодрият, почти весел глас на Ричард Дос, необичаен за мъж, чиято съпруга се е самоубила само преди три месеца. Все пак, както бе казала Джуди, той бе имал време да се подготви.

Нямаше и следа от нежеланието му да приеме идеята за терапия, което бе описала тя. Говореше разпалено, сякаш гледаше на лечението на дъщеря си като на ново предизвикателство.

Веднага определи правилата:

— Никакво „господин Дос“, докторе, наричайте ме Ричард. Всеки месец ще изпращате сметката по факс в офиса ми на ето този номер… Стейси не може да си позволи да отсъства от училище, така че сеансите ще се провеждат късно следобед. Очаквам да ми опишете процеса, който предвиждате, какъв тип лечение е необходим и колко ще трае. Когато изготвите програма, ако обичате, изпратете ми я и можете да започнете.

— На колко години е Стейси? — попитах.

— Миналия месец навърши седемнадесет.

— Тогава трябва да ви предупредя, че законът за тайната между лекар и пациент не я засяга, но не мога да работя с тийнейджър, без съгласието на родителя да уважава това право.

— Значи трябва да стоя настрана.

— Не непременно…

— Добре. Кога мога да я доведа?

— Има още нещо — казах аз. — Първо е необходимо да се срещна с вас.

— Защо?

— Преди да започна работа с пациент, държа да чуя разказа на родителя.

— Не мога да обещая. В момента съм ужасно зает, подготвям важни сделки. Какъв смисъл има, докторе? Става дума за конкретен проблем: скръбта на Стейси. Не за нейната незрялост. Досегашното й развитие би било от значение, ако имаше трудности с учението или емоционалното съзряване, но всичките й неприятности в училище са поради преживяната трагедия. Не ме разбирайте погрешно, зная, че семейството играе роля при лечението, но не и в този случай. Обърнах се към семеен терапевт, когато състоянието на жена ми се влоши. Някакъв шарлатанин, препоръчан от лекар, чиито услуги вече не ползвам, защото си въобразяваше, че има право да разпитва за Стейси и Ерик. Макар и с неохота се съгласих. Мошеникът непрекъснато настояваше в терапията да участва цялото семейство, включително и Джоан. Оказа се някакъв сектант. В чакалнята му имаше водоскок и се държеше с нас като със слабоумни. Стори ми се напълно безсмислено. Джуди Манитоу твърди, че вие сте добър.

Тонът му издаде, че смята Джуди за добронамерена, но не и за безпогрешна.

— Под каквато и форма да се провежда лечението, господин Дос…

— Ричард.

— Трябва първо да поговоря с вас.

— Не мога ли да ви разкажа за дъщеря си по телефона? Нали вече говорим за нея? Вижте, ако имате проблеми с плащането на сметката, прехвърлете разговора на моята, както правят адвокатите ми.

— Не е това — уверих го аз. — Трябва да се срещнем лично.

— Защо?

— Така процедирам винаги, Ричард.

— Е — каза той, — това ми звучи като догма. Мошеникът настояваше за семейна терапия, а вие — за лична среща.

— Установил съм, че това е най-добрият начин.

— А ако не съм съгласен?

— Тогава, съжалявам, но не мога да приема дъщеря ви.

Смехът му бе равномерен и монотонен. Напомни ми за звук от механична играчка.

— Явно не страдате от липса на клиентела, щом можете да си позволите отказ, докторе. Поздравления.

И двамата останахме мълчаливи няколко секунди и се запитах дали не съм сгрешил. Този човек бе преживял истински ад и може би трябваше да бъда по-тактичен. Но нещо в държането му ме дразнеше. Всъщност просто бях отвърнал на неговата неучтивост. „Аматьорска реакция, Делауер.“ Уместно бе да проявя повече съобразителност.

Бях готов да отстъпя, когато той каза:

— Добре. Възхищавам се на хора, които отстояват възгледите си. Ще се срещна с вас, но не тази седмица, заминавам извън града… почакайте да погледна графика си… — Щракване и отново поп музика, мелодия на синтезатор в пищяща тоналност с валсов ритъм. — Единственият ми свободен следобед е във вторник другата седмица, докторе.

— Добре.

— Значи не сте твърде зает, а? Дайте ми адреса си.

Продиктувах му го.

— Домашен ли е?

— Работя в дома си.

— Разумно, по-малко разходи. Е, до вторник. Междувременно, можете да започнете със Стейси в понеделник. Свободна е по което и да е време след училище…

— Ще я приема, след като разговарям с теб, Ричард.

— Корав мъжага си, докторе. Трябвало е да се захванеш с бизнес като моя. Парите са далеч по-добри и също може да се работи у дома.