Джонатан Келерман
Доктор Смърт (21)

21.

Бледата месеста длан на огромна ръка се спря на сантиметри от лицето ми като плътен облак.

— Недей — тихо прошепна Майло. — Не казвай нищо.

Беше 5:23. Стоях във фоайето на участъка в Западен Ел Ей, а той току-що бе слязъл по стълбите.

Изпитах желание да перна ръката му, но изчаках да я отмести. Бе свалил сакото си, но явно вратовръзката го стягаше. Лицето и вратът му бяха зачервени. Каква причина имаше той да бъде ядосан?

Бях чакал във фоайето повече от час, почти през цялото време насаме с цивилния администратор — пъпчив и малко надменен чиновник на име Дуайт Муър. Познавах някои от колегите му, но не и него. Когато се приближих към бюрото му, първо ме изгледа подозрително, сякаш се опитвах да му пробутам някаква стока. Дълго се бави, преди да изпълни молбата ми да се обади на Майло на горния етаж.

През следващите шестдесет и три минути приложих всички техники за потискане на гнева, които знаех, докато затоплях твърдия пластмасов стол, а чиновникът водеше телефонни разговори и прелистваше документи. След двадесет минути чакане отново пристъпих към бюрото и Муър каза:

— Вървете си у дома, господине. Ако детективът наистина ви познава, сигурно има номера ви.

Ударих с длани по плота.

— Не, ще изчакам.

— Както желаете.

Муър стана, влезе в задното помещение и се върна с голяма чаша кафе и паста. Започна да яде с гръб към мен на малки хапки и няколко пъти изтри брадичката си. Минутите се изнизваха. Влязоха и излязоха няколко униформени полицаи, но само някои от тях го поздравиха. Мислех за Стейси и Ерик, които бяха гледали как каймакът на ПУЛА отвежда баща им.

В пет и петнадесет възрастна двойка с еднакви зеленикави жилетки влязоха в участъка и попитаха Муър към кого да се обърнат във връзка със загубеното си куче. Той ги изгледа с досада и им даде номера на приюта за намерени домашни любимци. Когато жената му зададе друг въпрос, отвърна:

— Тук не е кучкарник. — И й обърна гръб.

— Нервак — промърмори старецът.

— Хърб — укорително каза съпругата му и го повлече към вратата.

Докато излизаха, той попита:

— Виждаш ли защо никой не ги обича?

Пет и двадесет и седем. От Ерик и Стейси нямаше и следа. Ако бяха пристигнали, предполагах, че са ги пуснали на горния етаж, но Муър не потвърди.

Бях пришпорил севилята след черното БМВ на Ричард, докато Ерик се носеше с бясна скорост през натовареното движение на Уестууд. Лесно бе да го следвам, лъскавата кола се забелязваше отдалеч през мръсния въздух. Бях се запитал дали Пол Улрих не е видял именно нея на Мълхоланд. Ричард, Ерик…

Момчето шофираше твърде бързо, поемаше глупави рискове. На „Сепулведа“ и „Уилшър“ премина на червено и едва не се блъсна в градинарски пикап. Промъкна се в средното платно сред хор от клаксони. Бях с две коли по-назад, но спрях на светофара и ги загубих от погледа си. Когато стигнах до участъка, не видях БМВ-то на улицата. Този път нямаше място за мен на служебния паркинг. Направих няколко кръга и накрая спрях на две преки, тичешком изминах разстоянието и пристигнах запъхтян.

Не можех да забравя страха в очите на Стейси, когато Корн и Деметри бяха натоварили баща й на задната седалка на кафява цивилна кола. По лицето й се стичаха сълзи. Когато Корн затръшна вратата, тя едва прошепна:

— Татко!

Ерик я повлече към БМВ-то, отвори вратата и почти я тръшна на седалката. Хвърли ми гневен поглед, докато заобикаляше от другата страна, запали и потегли така рязко, че гумите запушиха.

— Къде са децата? — попитах сега Майло. Нещо в гласа ми го накара да потръпне.

— Да поговорим горе, Алекс.

Щом чу името ми, Муър вдигна поглед.

— Хей, детектив Стърджис — каза той, — този господин отдавна ви чака.

Майло изсумтя и ме поведе към стълбите. Бързо се качихме на втория етаж, но вместо да тръгне по коридора, той спря до аварийния изход и се облегна на вратата.

— Изслушай ме. Решението не беше мое…

— Не си изпратил онези двама…

— Заповедта Дос да бъде отведен за разпит е дошла от централното управление. Заповед, а не молба. Твърдят, че са опитали да се свържат с мен. Бях във Венис и вместо да си направят труда да ме открият, са дали нареждане на Корн зад гърба ми.

— Деметри каза, че знаеш.

— Деметри е негодник.

Беше зачервен и сякаш се задушаваше. Стоях три стъпала по-ниско и вероятно не е искал да изглежда така, но въздействието на едрото му тяло, в което напираше гняв, бе заплашително. На мрачното стълбище бе горещо и задушно и вонеше на пот като във физкултурен салон.

— Дали бих сторил същото? — каза той. — Да, щом е заповед. Но не в дома ти. Така че, моля те, имам куп работа.

— Добре — отвърнах аз, макар и да не бях доволен. — Но не ме дръж в напрежение. Видях лицата на онези хлапета. За какво е тази припряност? Какво е направил Ричард?

Майло въздъхна.

— Това, че децата са разстроени, е най-малкият му проблем. Здравата е загазил, Алекс.

Стомахът ми се сви на топка.

— Във връзка с Мейт?

— О, да.

— Какво се е променило за два часа? — попитах.

— Имаме сериозни улики срещу Дос.

— Какви улики?

Плъзна пръст под яката си.

— Ако споменеш на някого за това, все едно ме обезглавяваш.

— Пази боже! — отвърнах. — Без глава няма да можеш да ядеш. Е, на какво се натъкнахте?

Той седна на най-горното стъпало и изпъна крака.

— Един симпатяга на име Куентин Гоуд, който лежи в областния затвор в очакване на дело за въоръжен опит за грабеж.

Извади от джоба си портретна снимка на едър бял мъж с обръсната глава и черна козя брадичка.

— Прилича на дебел сатана — отбелязах.

— Когато не ограбва заведения, Куентин се занимава със строителство, главно монтиране на ламаринени покриви. Работил е за господин Дос. Явно господин Дос плаща на ръка, за да избягва данъци, което разкрива доста за характера му. Гоуд твърди, че преди два месеца изпълнявал поръчка в Сан Бернардино за покрива на някакъв търговски център, закупен от Дос на безценица. Тогава нашият човек отишъл при него и му предложил пет хилядарки, за да убие Мейт. Казал му да се постарае да има много кръв, та всички да помислят, че е дело на сериен убиец. Платил му хиляда долара в аванс и му обещал още четири, след като свърши работата. Гоуд казва, че е взел пачката, но нямал намерение да изпълнява поръчката. Видял в това идеален начин да изиграе Дос и да замине извън града с хилядарка в джоба. И без това възнамерявал да се пресели в Невада, защото в Калифорния имал две висящи дела и се чувствал напрегнат…

— Не ми казвай — прекъснах го аз. — Преди да замине, е решил да си устрои прощален купон.

— Преди месец, заведение за бързо хранене в Сан Фернандо, късно вечерта, малко преди затваряне. Господин Гоуд, пистолет 22-и калибър, хартиен пакет, оборот осемстотин долара. Вече бил повалил продавача по очи на пода, а парите били в пакета, когато изневиделица се появил бодигардът и го сгащил. Огнестрелна рана в крака. Гоуд прекарал две седмици на безплатно лечение, а после го преместили в „Кулите близнаци“. Пистолетът дори не бил зареден.

— Значи сега отговаря по три обвинения и се опитва да се спазари, като натопи Дос. Твърди, че той му е дал пари преди два месеца и не му е държал сметка? Онзи Ричард, когото познавам, не е от търпеливите.

— Споходил го е след около три седмици и му е поискал отчет докъде е стигнал. Гоуд му казал, че трябва да доизглади плана, че следи Мейт и изчаква най-удобния момент.

— Наистина ли го е правел?

— Казва, че не. Всичко било измама.

— Стига, Майло, от всяка гледна точка е очевидно, че този тип е лъжец и…

— Жалка отрепка. Ако бяха само думите на Гоуд, приятеля ти щеше да го очаква много по-светло бъдеще. За съжаление има свидетели, че двамата са се срещали в едно от свърталищата на Гоуд — бар, посещаван от бивши затворници в Сан Фернандо, само на една пряка от заведението, което се е опитал да ограби. Личи си колко е умен този Гоуд. Истината е, че и Ричард не е постъпил много умно. Трима пияници и барманът са ги видели да се спречкват сериозно. Помнят Дос заради облеклото му. Шикозни черни парцали, които не му били по мярка. Сервитьорката го е видяла да подава някакъв плик на Гоуд. Голям, дебел плик. Няма причина да лъже.

— Но не е видяла предаване на пари от ръка на ръка.

— Какво? — промърмори той. — Да не би Дос да му е дал пакет бонбони?

— Гоуд твърди, че Ричард му е подал пари в брой там, на публично място?

— Барът е свърталище на престъпници, Алекс. Тъмна дупка. Може би си е мислел, че никой не гледа или че това няма да го преследва. Доколкото зная, не за първи път плаща на някого да върши черната работа. Открихме и част от парите. Господинът е броил на Гоуд с десет стотачки. Оня е похарчил осемте, но двете банкноти са останали. Току-що взехме отпечатъците на Дос. Ако изникне нещо, скоро ще разберем. Да се обзаложим ли?

— Тъп психопат като Гоуд е пестил пари?

— Каза, че ги заделил, за да кара с тях, докато успее да плячкоса оборота на някое заведение. Какво друго обяснение може да има, Алекс? Че всички в бара лъжат? Някакъв страхотен заговор срещу горкия Ричард, защото може би веднъж е играл голф с О. Джей. Явно става дума за престъпление, наивно и предсказуемо. Дос може да е печен бизнесмен, но не е бил в стихията си и се е издънил. Беше в списъка ми, заедно с Хейзълтън и Дони. Вече се изкачи до номер едно.

— Гоуд твърди ли, че Ричард е споделил с него защо иска да очисти Мейт?

— Казва, че го обвинявал в убийството на жена му. Всъщност не била болна и като лекар Мейт трябвало да разбере това и да я разубеди. Казал му, че ще направи услуга на обществото, като го отърве от онзи тип. Като че ли Гоуд си пада по вършенето на общественополезни дела. Твоето приятелче мисли, че познава добре живота на улицата, но това издава колко бос е всъщност. Господин Брентууд сред отрепките… Струва ми се напълно възможно, Алекс.

— Дори ако откриете отпечатъци на Ричард по банкнотите, какво би доказало това? — попитах. — Гоуд е работел за него, а ти каза, че Ричард е плащал на ръка.

Майло ме изгледа с досада.

— Започваш да говориш като негов адвокат. Според скромното ми мнение би използвал времето си по-пълноценно, ако се заемеш с онези две хлапета, вместо да скалъпваш оправдания за баща им. Заради теб съжалявам, че нещата се развиха така, но като детектив, разследващ случая, адски съм доволен, че най-сетне имам ценна следа.

Не изглеждаше толкова доволен.

— Питам те още веднъж, с чувство: къде са децата? — казах аз.

Майло се хвана за дръжката на вратата.

— Настаних ги в стаята за близки на жертви. Изпратих една мила, чувствителна детективка да им прави компания.

— Как са?

— Не зная. Честно казано, досега бях твърде зает да разговарям по телефона с така наречените си началници и да се опитвам да изкопча нещо от таткото, който отказва да обели дума, преди да пристигне адвокатът му. Не мога да ти обещая, че децата няма да бъдат разпитани, но засега само чакат. Искаш ли да ги видиш?

— Ако те пожелаят — отвърнах. — Откакто се появиха онези две страшилища, едва ли ми имат доверие.

— Съжалявам, Алекс. От участъка, в който се намира Гоуд, са се обадили направо в Паркър Сентър, готови да съдействат, и някой от висшестоящите е дал разпореждане. Опитай се да забравиш за децата за секунда и обективно да прецениш положението: в разследването на нашумяло убийство няма никакъв напредък и изведнъж се появява надеждно доказателство за по-ранна заплаха за живота на жертвата от човек, който има мотив и разполага със средства. Ако не в друго, можем да обвиним Дос в организиране на заговор за убийство, което би било достатъчно, за да го задържим, докато търсим още улики.

— Как са го открили Корн и Деметри?

— Влезли при секретарката му. — Майло прехапа бузи. — Видели името ти в бележника за срещи.

— Страхотно.

— Ти най-добре би трябвало да знаеш, че никак не е приятно, Алекс.

— Кога трябва да дойде адвокатът на Ричард?

— Скоро. Защитник на важни клечки на име Сейфър, специалист по измъкване на елита от затруднения. Ще посъветва Дос да мълчи, но ще обвиним приятеля ти в заговор. При всички положения ще се наложи да остане поне до утре. — Майло стана, протегна се и каза: — Схванах се от седене.

— Горкичкият.

— Искаш ли отново да ти се извиня? Добре, mea culpa, culpa mea^[1]!

— А папката на Фъско? — попитах. — А картината? Какво общо има Дос с това?

— Кой твърди, че картината има нещо общо с убийството? Все пак нищо не е забравено, просто е оставено на заден план. Ако си в състояние, прегледай проклетата папка. Ако не, ще проявя разбиране.

Блъсна вратата и влезе в коридора.

Помещението за близки на жертви бе през няколко врати. Пресрещна ни млада жена със златисти коси и сиво-синкав костюм с панталон.

— Детектив Маркези, доктор Делауер — представи ни Майло.

— Здравейте — каза тя. — Предложих им кока-кола, но отказаха, Майло.

— Как са?

— Не мога да кажа, защото през цялото време стоя тук, отвън. Настояха… момчето настоя да ги оставя насаме. Явно той командва.

— Благодаря, Шийла — каза Майло. — Почини си.

— Добре. Ако ви потрябвам, ще бъда на бюрото си.

Маркези тръгна към общото помещение на детективите.

Майло се обърна към мен.

— Оставям те.

Натиснах дръжката.

 

 

Обстановката вътре бе като в стая за разпити. Може би по-рано помещението е имало такова предназначение. Беше тясно, без прозорци, с висок жълтеникав цокъл. Вместо с обичайните железни скамейки, бе обзаведено с три стола с разноцветни тапицерии на цветя. Там, където навярно бе стояла стоманената маса с куки за белезници, бе сложена дървена пейка с отрязани крака. Списания: „Пийпъл“, „Лейдис Хоум Джърнъл“, „Модърн Компютър“.

Ерик и Стейси седяха на два от столовете.

Стейси прикова поглед в мен. Ерик каза:

— Разкарай се.

— Ерик… — промълви Стейси.

— Този човек няма работа тук… Да не се караме, Стейс. Явно и той е замесен във всичко това, не можем да му имаме доверие.

— Ерик, разбирам защо мислиш така — уверих го аз.

— Стига глупости! Дебелото ченге е твой приятел, ти си накиснал татко. Ти, негоднико!

— Само ми дай…

— Ще ти дам да го духаш! — изкрещя той и се нахвърли върху мен.

Сестра му нададе вик. Бузите му пламтяха. В очите му се четеше ярост и знаех, че ще се опита да ме удари. Отдръпнах се и се приготвих да се защитя, без да го нараня. Стейси все още пищеше от уплаха. Отворих вратата и когато излязох, момчето застана на прага и размаха юмрук. В ъгълчетата на устните му имаше пяна.

— Вън от живота ни! Сами ще се погрижим за себе си!

Видях как Стейси се приведе зад него и закри лицето си с длани.

— Уволнен си, жалък неудачнико! — просъска Ерик.