Джонатан Келерман
Доктор Смърт (27)

27.

От горния етаж отново се чуха стъпки. След няколко секунди Джо Сейфър почука на касата на вратата. Ричард все още се взираше навън. Обърна се.

— Всичко наред ли е? — попита адвокатът.

— Джо, капнал съм, мисля да подремна. — Дотътри се до дивана, свали обувките си, сложи ги плътно една до друга и се изтегна.

— Защо не отидеш горе в спалнята си?

— Не, ще полежа тук. Това е кътчето ми за отдих.

Взе дистанционното и пусна канала „Дом и градина“. Мъж с карирана риза и широк колан с инструменти майстореше палисандрова етажерка. Стараеше се да изглежда лесно като детска игра, както във всички подобни предавания.

След няколко секунди Ричард вече спеше дълбоко.

— Готов ли сте за децата? — попита ме Сейфър.

— Да.

Тръгнах след него нагоре по стълбите в дъното на коридора и мислено се опитах да сглобя парчетата.

Вина, изкупление. „Не й простих.“

Джоан бе сторила грях, може би точно такъв, какъвто предполагах: извънбрачна връзка.

Ерик бе близък с баща си и бе застанал на негова страна. Нима бе възможно прегрешението на Джоан да е накарало сина й да я презира? Дали бе прекарвал часове наред край нея от обич, или от омраза? Може би това обясняваше защо я е снимал. За да документира падението й, нейното наказание, а после да предаде снимките на Ричард.

Такава ненавист от дете към собствената му майка бе невъобразима, но Ерик бе избухлив и импулсивен по наследство. Дали едва сега, месеци по-късно бе осъзнал какво е извършил и се разкайваше?

Преди малко Ричард бе признал, че е платил на Куентин Гоуд да убие Доктор Смърт.

„Постарай се да има много кръв…“ Тежко на онази, която дръзне да изневери на мъж като него. При властния характер на Ричард, как би могла да очаква от него нещо друго, освен отхвърляне и наказание?

Опит за убийство с цел да сложи край… ако Мейт не бе помогнал на Джоан да умре, това бе нелепа грешка.

Ако не той, кой?

Може би го бе извършила сама? Като микробиолог, Джоан бе имала достъп до смъртоносни химикали и лесно би могла да си направи инжекция. Но имайки предвид физическото й състояние, не можех да си я представя зад волана до Ланкастър.

„Истински ме е мразила.“ Вече имах обяснение защо е умряла в мотел „Хепи Трейлс“.

Възможно бе Мейт наистина да е бил там, след като се е съгласил да се върне към наетите стаи, за да уважи желанието й. Същото се отнасяше и за липсата на публично изявление. Може би Джоан бе помолила за дискретност. Заради децата? Не, не виждах смисъл. Ако бе искала да предпази Ерик, защо бе избрала толкова подозрително самоубийство?

Защо не бе сложила край на живота си по друг начин?

Едно изглеждаше ясно: че връзката между господин и госпожа Дос се е разпаднала. Съпругата бе съгрешила, а съпругът бе отказал да й прости.

Джоан не е могла да понесе гнева на Ричард и се е намразила до такава степен, че да се самоунищожи.

Но не си бе отишла, без да нанесе удар.

Бе взела нещата под контрол през последния ден от живота си и тайно се бе свързала с Мейт или някой друг. Бе завършила живота си така, както сама бе избрала.

Ланкастър. Последен израз на ненавист към Ричард.

Познавала е характера на съпруга си и е очаквала да се опита да прехвърли вината върху чужди плещи, но труп в евтин мотел е бил нещо, което винаги да тежи на съвестта му.

Или поне така се е надявала. Ако целта на Джоан е била да доведе Ричард до изнервящо самовглъбяване, определено се бе провалила. Както бе казала Джуди, той винаги търсеше кого другиго да обвини.

Освен това Ричард бе свикнал да смазва враговете си.

Преди няколко минути в „хипотетичната“ си история бе нарекъл сделката с Гоуд дребна проява на слабост и бе отрекъл да е направил повторен опит.

И все пак си бе подготвил алиби и вече говореше за временна невменяемост. Майло би се надсмял на подобно поведение. Не бе нужно човек да е детектив, за да реши, че е смешно. Защото Ричард беше безмилостен, егоцентричен и самонадеян и си бе втълпил, че някой друг му е сторил зло. Току-що сам се бях убедил в избухливия му нрав.

Но се намирах в неговия дом, където той определяше правилата.

Когато стигна до горния етаж, Сейфър се спря на малка черна площадка срещу затворена врата.

— И двамата са в стаята на Ерик — каза той. — Заедно ли искате да ги видите, или поотделно?

— Ще преценя.

— Но нямате нищо против да бъдат заедно?

— Защо?

Сейфър се намръщи.

— Честно казано, докторе, никой от двамата не желае да разговаря с вас насаме.

— Все още мислят, че съм ги предал?

Той намести шапчицата си.

— Съжалявам. Ричард се опита да ги убеди, както и аз, но знаете какви са юношите. Надявам се това да не се окаже пълна загуба на време за вас.

„Или нещо по-лошо“, помислих си.

Сейфър докосна дръжката на вратата, но не я натисна.

— Е, как мина разговорът с Ричард?

— Като че ли вижда бъдещето си в розово — казах аз.

Розово. Миг след като изрекох думата, осъзнах, че цветът, който бе добило гневното лице на Ричард, бе именно такъв. Старият доктор Фройд не се ползваше с достатъчно уважение във века на Прозак.

— Е, положителното отношение е нещо добро, не бихте ли казали? — попита Сейфър.

— В случая на Ричард оправдано ли е?

Едрата му възлеста ръка приглади брадата му.

— Нещата стоят по следния начин, докторе: не мога да обещая, че всичко ще се уреди скоро, но също съм оптимистично настроен. С какво разполага полицията всъщност? Показанията на един рецидивист, застрашен от доживотна присъда? Твърденията на свидетелка, която вероятно е надеждна, за подаване на някакъв плик от ръка на ръка в полутъмен бар бог знае с каква цел?

— Ричард е бил там по случайност? — Усмихнах се.

Сейфър сви рамене.

— Ричард няма ясни спомени точно за тази среща, но твърди, че ако се е състояла, то е било, за да плати на господин Гоуд. Свикнал е да плаща на работниците си в брой, когато имат финансови затруднения.

— Алтруизъм? — попитах. — Или изгода, когато човек си има работа с бивши затворници?

Сейфър се усмихна.

— Ричард осигурява препитание на хора, които всички други отказват да назначат, и им помага, когато са на дъното. Имам дълъг списък от други работници, готови да свидетелстват за добрите му намерения.

— Значи очевидците могат да бъдат разобличени.

— Очевидци — промърмори той, сякаш произнесе диагноза. — Сигурен съм, че сте запознат с психологическите изследвания върху надеждността на свидетелските показания. Не бих се изненадал ако след щателно проучване за миналото на тези очевидци излязат наяве сведения за алкохолизъм, злоупотреба с наркотици и криминални деяния.

— И лошо осветление.

— Както и това.

— Успехът изглежда в кърпа вързан — отбелязах аз.

— Прекалената самоувереност е нещо опасно, докторе, но освен ако бъда неприятно изненадан… — Сейфър присви зелените си очи. — Възможно ли е да изникне нещо, за което би трябвало да зная?

— Мисля, че не.

— Добре, това е обнадеждаващо. Е, ще продължа работата си и ще ви оставя да вършите своята.

 

 

През вратата се влизаше в дълъг централен коридор, копие на онзи на долния етаж. Голи бежови стени и широк салон, отвъд който бе предното стълбище, от лявата страна — няколко ниши и вградени гардероби, а от дясната — спалните. Във въздуха се носеше лек мирис на мръсно пране. Сейфър ме поведе покрай отворена двукрилна врата, зад която имаше просторна стая с бял килим, фотьойли със златисти тапицерии и тапети на шарките, които помнех от снимката на Джоан, направена от Ерик. Надникнах вътре и видях огромното легло, застлано с копринен юрган. В съзнанието ми веднага изплува призрачното лице, което сякаш бе отделено от безформеното тяло, завито до шията.

Вратите на другите спални бяха затворени. Сейфър подмина първата и почука на втората. Не получи отговор, но леко я открехна, а след това я отвори по-широко. Неприятната миризма се усили.

Избледнели сини тапети с миниатюрни шарки на атлети в бойни пози. На отсрещната стена лозунг, гласящ: „Добре дошли сред уюта на хаоса“. На другите две стени плакати, най-вече от концерти на „Пърл Джем“, „Търд Ай Блайнд“, „Евърклиър“ и „Беърнейкид Лейдис“. Карикатура на Айнщайн със смъкнати панталони, провиснали гениталии и смутено изражение. Посвещение: „Кой шибаняк твърди, че ти си най-умният?“.

Академични грамоти, закачени накриво. „Национална стипендия за изявени таланти“, награда „Банк ъв Америка“, грамота за отличен успех, „Награда за научни постижения“, напечатано слово по случай завършването на випуска. Два прозореца с пердета, врати за душкабина и вграден гардероб и хромово-стъклена витрина, пълна с книги, тетрадки, папки, хвърчащи листове и евтина гипсова статуетка на бик. На горния рафт — колекция от златисти пластмасови човечета, трофеи от спортни състезания.

Двойно легло с измачкани чаршафи, наполовина смъкнати от матрака. Зад спалнята — стереоуредба, компютри и принтери. По пода — мръсно бельо, ризи, джинси, чорапи и чифт изпоцапани маратонки. Празна синя раница от промазан плат, опаковки от храна, бутилки от „Снапълс“ и смачкани кутии „Сърдж“.

Ерик бе седнал до таблата откъм възглавницата, а Стейси откъм краката. Бе облечена с жълта тениска и бял клин. Той бе с черни джинси и черен памучен пуловер. Какъвто бащата…

И двамата бяха боси и със зачервени очи.

Ерик с настървение чоплеше ноктите си.

— Започва се — каза той.

— Синко — опита се да го успокои Сейфър.

Ерик оголи зъби.

— Да, „татенце“?

Стейси потръпна и притисна ръце към гърдите си. От пръстите й стърчаха възпалени кожички. Косите й бяха разпуснати, в безпорядък като на баща й.

— Доктор Делауер бе така любезен да дойде по това време — каза Сейфър. — Баща ви държи да поговорите с него.

— Приказки, приказки — промърмори Ерик. — Сладки приказки.

Стейси отново потръпна. Осмели се да ме погледне за миг, но уплашено сведе очи.

— Ерик — продължи Сейфър, — моля те да проявиш уважение. От свое име и от името на баща ти.

— Как е татко? — попита Стейси. — Къде е? Какво прави?

— Почива си долу, скъпа.

— Иска ли да хапне нещо?

— Не, добре е, скъпа — увери я адвокатът. — Преди малко му направих сандвич.

— С кашер ли беше? — попита Ерик.

В задушната стая настъпи тишина. Сейфър поглади брадата си и се усмихна с тъга.

— Хубав маринован кашер — каза Ерик. — Голямо парче телешко от буркан…

— Престани, Ерик — упрекна го Стейси.

— Топка говежди…

— Стига, Ерик!

— Стига какво? Какво правя, по дяволите!

— Знаеш какво. Държиш се отвратително!

Размениха гневни погледи. Стейси първа извърна глава.

Махна с ръка, обърна гръб на Ерик и се изправи.

— Съжалявам, доктор Делауер, точно сега не мога да разговарям нито с вас, нито с когото и да било. Ако имам нужда от помощта ви, ще се обадя. Обещавам, господин Сейфър.

— Сейфър — изръмжа Ерик. — Татко подписва тлъсти чекове на негово име, но едва ли ще защити някого от нас.

— Толкова си… — изкрещя сестра му.

— Какъв съм?

Отново нехайно махване с ръка. Тя тръгна към вратата.

— А, умнице, какъв съм? — повтори Ерик.

Тя не забави крачката си.

— Добре, върви, но не си въобразявай, че ще се измъкнеш — извика брат й след нея. — Човек не може да се избави от беда, ако не си помогне сам.

Тези думи я накараха да спре. Цялото й тяло потрепери. Намръщи се, а в ъгълчетата на устните й се образува пяна. Рязко се завъртя, сви малките си ръце в юмруци и се втурна към него. За миг помислих, че ще го нападне. Лицето й бе зачервено. Руменината на семейство Дос.

— Ти! — каза тя. — Ти си… зъл.

Побягна навън. Последвах я и успях да я настигна до вратата на последната спалня.

— Не! Моля ви! Зная, че искате да помогнете, но…

— Стейси…

Влезе, но остави вратата отворена. Вмъкнах се след нея.

Стаята бе по-малка от тази на Ерик, с тапети в бледорозово и светлосиньо на панделки, листа и цветя. Бяло легло с месингови лайстни, розов юрган и плюшени играчки, струпани върху тапициран фотьойл. Имаше разхвърляни дрехи и книги, но не и съзнателно поддържан хаос като в личното пространство на момчето.

Стейси отиде до прозореца и докосна спуснатите щори.

— Толкова е унизително да ни видите така.

— Преживявате труден период — казах аз. „Домашни посещения“. Колко ли неща не знаех за хиляди други пациенти?

— Няма извинение — отвърна тя. — Просто сме…

Не довърши. Приведе се като старица и зачопли кожичка.

— Тук съм, за да помогна, Стейси.

Никакъв отговор. След малко попита:

— Ще си остане между нас, нали? За каквото и да говорим? Нищо не променя това?

— Нищо — потвърдих. „Освен ако замисляш убийство“ — помислих си.

Изчаках да заговори, но не се реши.

— Какво те тревожи, Стейси?

— Той.

— Ерик?

Кимна.

— Плаши ме.

— С какво те плаши?

— С нещата… които говори… Не, забравете това, забравете, че съм го казала. Моля ви. Просто забравете. Всичко е наред.

Пъхна пръст в пролуката между щорите, повдигна ги и се загледа навън в нощта.

— Какви неща говори Ерик? — попитах.

Стейси рязко се обърна.

— Никакви! Казах ви, забравете!

Замълчах.

— Какво? — попита тя.

— Щом си изплашена, нека ти помогна.

— Не можете, няма нищо, което… Той… Хелън… Седяхме там, след като се върнахме от полицията, и изведнъж заговори за Хелън.

— Кучето ви.

— Какво значение има? Моля ви! Моля ви, не ме карайте да продължавам!

— Не те принуждавам да ми казваш каквото и да било, Стейси. Но ако Ерик е в опасност…

— Не, нямам предвид това, но… Спомняте ли си какво ви разказах за Хелън?

— Била е болна. Ерик я е завел в планината и повече не си я видяла. Какво каза за нея?

— Нищо — отвърна тя. — Нищо, всъщност… какво толкова? Трябваше да се направи, тя беше едно болно куче, за бога, много хора постъпват така от състрадание.

— Избавил я е от мъките й. Ерик ти е казал това?

— Да. Досега не беше го изричал. Знаех го, но нито веднъж не бе споменал, до тази вечер, когато се прибрахме. Татко и господин Сейфър бяха долу, а ние тук и той неочаквано повдигна тази тема. Смееше се.

Стейси седна на дивана и смачка плюшените животни. Протегна ръка назад и взе едно от тях, овехтяло слонче.

— И между шегите за Хелън — казах аз — е подхвърлил нещо за спасяване на хора от страданията им.

— Не… забравете — почти прошепна тя.

— Разтревожена си — продължих. — Щом Ерик е могъл да го стори с Хелън, може би е способен да направи същото и с човешко същество. Може би то има нещо общо със смъртта на майка ви.

— Не! — извика Стейси. — Да! Точно това ми каза… в общи линии! Не направо, а с намеци. Разказа как го гледала Хелън — кротко, сякаш очите й казвали, че му е благодарна. Близнала го по лицето, преди да стовари върху главата й голям камък. Само веднъж било достатъчно. После я погребал. Много смело, нали? Аз не бих могла, а трябваше да бъде сторено, тя се мъчеше. — Залюля се на фотьойла и прегърна слончето. — После се усмихна така, че тръпки ме побиха. Каза, че понякога човек трябва да вземе нещата в свои ръце и никой не може да знае кое е правилно и кое не, ако не е изпадал в същото положение. Че може би няма редни и нередни неща, а само правила, които хората си налагат, защото се боят сами да вземат решения. Твърди, че когато е помогнал на Хелън, е извършил най-благородното дело в живота си. — Притисна слончето към себе си и смачканото му лице заприлича на грозна карикатура. — Толкова се страхувам. Какво ще стане, ако е повторил онова, което е направил с Хелън?

— Няма причина да вярваш в това — уверих я аз, но излъгах. Вече имах обяснение защо Мейт не е поискал да му се признае заслугата за Джоан. С тон на опитен терапевт добавих: — Разстроен е, също като теб. Нещата ще се уредят. Ерик ще се успокои.

Думите и мислите ми си противоречаха, докато я успокоявах. В съзнанието ми непрекъснато се въртеше: „майка и син, вина и изкупление“. Джоан и Ерик бяха съставили план… Ерик бе направил снимките, за да запечата всеки спомен, преди тя да си отиде.

Непоносимо бе да си го представя, но не можех да престана. Надявах се да не проличи, че съм потресен. Явно съм бил убедителен, защото Стейси спря да плаче.

— Нали всичко ще се оправи? — попита тя с глас на малко момиченце.

— Само бъди търпелива.

Усмихна се, но само за миг, след който лицето й доби смразяващ израз.

— Не, никога няма да се оправи.

— Зная, че сега изглежда така…

— Хей — каза тя, — Ерик е прав. Няма нищо сложно. Раждаш се, но животът е шибан и умираш.

Откъсна кожичката, облиза кръвта, която потече от раната и зачопли нова.

— Стейси…

— Думи — каза тя. — Хубаво звучат.

— Верни са, Стейси.

— Иска ми се… Нали ще дойдат по-добри времена?

По-скоро нужда, отколкото предизвикателност.

— Да — отвърнах.

„Бог да ми е на помощ.“

По-различна усмивка.

— За нищо на света няма да отида в „Станфорд“. Трябва да намеря свое място… Благодаря ви, доктор Делауер, беше…

Думите й бяха заглушени от шум на долния етаж. Дойде откъм предната част на къщата и бе достатъчно силен, за да достигне до нас горе през вратата на спалнята й. Викове и удари, трескави стъпки и още викове… яростен рев.

Приятна музика от трошене на стъкла.